№ 399
гр. София, 13.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, НО VI ВЪЗЗ. СЪСТАВ, в публично
заседание на тридесети март през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Ралица Манолова
Членове:Петър Стоицев
Силвия Тачева
при участието на секретаря Таня Т. Митова
в присъствието на прокурора Ал. Здр. Н.
като разгледа докладваното от Ралица Манолова Въззивно наказателно дело
от общ характер № 20211100602902 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава XXI от НПК.
С присъда от 12.11.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 19688/2018 г. по описа на
Софийски районен съд, Наказателно отделение, 22-ри състав, подсъдимият ВЛ. Г. Ч. е
признат за виновен в това, че на 26.09.2018 г. около 11:30 часа в гр. София, кв.
„Враждебна“, бул. „*******, съвместно с М. П. АСП., с цел да принуди Д. Н. Д. да
поеме имуществено задължение в размер на 250,00 (двеста и петдесет) лева, го
заплашил с насилие, като деянието е придружено с отнемане на вещи, собственост на
Д. – телевизор марка „БЛАУПУНКТ“, на стойност 314,91 (триста и четиринадесет лева
и деветдесет и една стотинки) лева, и приемник на „БУЛСАТКОМ“, на стойност 40,00
(четиридесет) лева, и с причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се във
временно разстройство на здравето, неопасно за живота, поради което и на основание
чл. 213а, ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден
на наказание лишаване от свобода за срок от шест месеца, което на основание чл. 66,
ал. 1 от НК е отложено за срок от три години. На основание чл. 55, ал. 3 от НК на подс.
В.Ч. не е наложено предвиденото по-леко наказание наред с наказанието лишаване от
свобода.
С присъдата и подсъдимият М. П. АСП. е признат за виновен в това, че на
26.09.2018 г. около 11:30 часа в гр. София, кв. „Враждебна“, бул. „*******, съвместно с
ВЛ. Г. Ч., с цел да принуди Д. Н. Д. да поеме имуществено задължение в размер на
250,00 (двеста и петдесет) лева, го заплашил с насилие: „че ще го утрепе“, като
деянието е придружено с отнемане на вещи, собственост на Д. – телевизор марка
„БЛАУПУНКТ“, на стойност 314,91 (триста и четиринадесет лева и деветдесет и една
стотинки) лева, и приемник на „БУЛСАТКОМ“, на стойност 40,00 (четиридесет) лева,
1
и с причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се във временно разстройство на
здравето, неопасно за живота, поради което и на основание чл. 213а, ал. 2, т. 2, т. 3, пр.
1 и т. 4, пр. 1, вр. ал. 1, вр. чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК е осъден на наказание лишаване от
свобода за срок от шест месеца, което на основание чл. 66, ал. 1 от НК е отложено за
срок от три години, като на основание чл. 304 от НПК е оправдан в частта да е
заплашил, „че ще го утрепе“. На основание чл. 55, ал. 3 от НК на подс. М.А. не е
наложено предвиденото по-леко наказание наред с наказанието лишаване от свобода.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимите В.Ч. и М.А. са осъдени да
заплатят разноските по делото – всеки по 58,65 (петдесет и осем лева и шестдесет и пет
стотинки) лева за разноски от досъдебното производство, всеки по 50,00 (петдесет)
лева за разноски от съдебното производство, както и на по 5,00 (пет) лева за служебно
издаване на всеки брой изпълнителен лист.
Срещу присъдата в законоустановения срок са постъпили въззивни жалби от
двамата подсъдими, чрез техните защитници, с които се иска отмяна на присъдата и
постановяване на нова, с която да бъдат оправдани.
В проведеното по реда на чл. 327 от НПК закрито съдебно заседание
въззивният съд е приел, че за правилното решаване на делото не се налага разпит на
подсъдимите, както и събирането на други доказателства.
В хода на съдебните прения защитникът на подс. М.А. счита
първоинстанционната присъда за неправилна, като изтъква, че не са анализирани в
цялост всички доказателства. Излага доводи, че СРС е дал неправилна квалификация
на деянието на подзащитния му, като твърди, че действията му биха могли да бъдат
квалифицирани като самоуправство по чл. 323 от НК, но не и като изнудване по чл.
213а от НК.
Защитникът на подс. В.Ч. поддържа въззивната жалба и излага подробни
съображения, че деянието, за което е повдигнато обвинение на двамата подсъдими, е
несъставомерно. Прави искане за отмяна на атакуваната присъда и постановяване на
нова, с която подсъдимите да бъдат оправдани по повдигнатите им обвинения.
Представителят на държавното обвинение счита обжалваният съдебен акт за
правилен. Посочва, че в хода на първоинстанционното съдебно следствие са събрани и
проверени достатъчно по обем доказателства и доказателствени средства, въз основа
на които СРС е направил правилен извод за осъществяване на престъплението по чл.
213а, ал. 2, т. 2, т. 3, пр. 1 и т. 4, пр. 1, вр. ал. 1 от НК от страна на двамата подсъдими.
Прави искане за постановяване на решение, с което да се потвърди
първоинстанционната присъда.
Частният обвинител Д.Д. посочва, че не е съгласен с твърденията на защитата,
че върху него не е извършено насилие. Излага, че е обещал да върне парите, които
дължи, но двамата подсъдими избързали и решили, че могат да ги вземат по друг
начин.
В своя защита подсъдимите поддържат казаното от защитниците си, а в
правото си на последна дума молят да бъдат оправдани.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, VI-ти въззивен състав, след като обсъди
доводите във въззивните жалби, както и тези, изложени в съдебно заседание от
страните, и след като в съответствие с чл. 314 от НПК провери изцяло
правилността на атакуваната присъда, констатира следното.
Настоящият съдебен състав констатира, че в първоинстанционното съдебно
производство са допуснати съществени процесуални нарушения, от категорията на
абсолютните по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 2, пр. 1 от НПК, които не могат да бъде
2
отстранени от въззивния съд, а наличието на такива винаги обуславя отмяна на
атакувания акт и връщане делото за ново разглеждане от друг състав на
първостепенния съд.
Допуснатите в случая процесуални нарушения се констатират още в
процесуалната дейност на прокурора по съставяне на обвинителния акт съгласно
правилата на чл. 246 от НПК. Първоинстанционният съд е насрочил и разгледал делото
в рамките на съдебно производство, което е образувано по обвинителен акт, който не
отговаря на законовите изисквания поради противоречие между обстоятелствената и
заключителната му част. За да изпълни обвинителния акт своята функция, следва да
съдържа ясно, точно, недвусмислено и прецизно описание на всички съставомерни
факти от обективната страна на състава на престъплението по чл. 213а, ал. 2, т. 2, т. 3,
пр. 1 и т. 4, пр. 1, вр. ал. 1 от НК, за което на подсъдимите е повдигнато обвинение. В
този смисъл е необходимо да се посочи, че не само за първоинстанционния съд, но и за
въззивния е необходимо да е налично едно валидно обвинение, без значение дали от
контролирания съд е постановен осъдителен или оправдателен съдебен акт, защото по
този начин се охраняват правата не само на подсъдимите, но и на обществения
интерес, чиято цел е правилното приложение на закона. Предназначението на
обвинителния акт е да формулира окончателно претенцията на прокурора срещу
подсъдимия, в рамките на която претенция, същият следва да узнае и да има
възможност да организира в пълнота своята защита по отношение на всички факти и
обстоятелства, включени в окончателното обвинение. В обстоятелствената част на
обвинителния акт следва да бъде описана не само по ясен и непротиворечив начин
фактическата обстановка, възприета от прокурора, чрез посочване на всички
съставомерни признаци от състава на престъплението, но също така е необходимо да е
налице фактическо и правно единствено между обстоятелствената и заключителната
част. Така изложеното води до извод, че всяко противоречие между обстоятелствената
част и диспозитива на акта на прокурора, очертаващ рамките на обвинението, винаги
води до ограничаване на правото на защита на подсъдимия, но също така води и до
засягане на защитаваните обществени отношения с процесното престъпление. В този
смисъл прокурорският акт не е съобразен със задължителното за всички органи
Тълкувателно решение № 2 от 07.10.2002 г., постановено по т.н.д. № 2/2002 г. по описа
на ОСНК на ВКС, не само за съда, но и включително за прокуратурата, което
обстоятелство също не е констатирано от първия съд в хода на проведеното
разпоредително заседание.
В конкретния случай, съдебното производство пред СРС е образувано по
внесен от СРП обвинителен акт, в заключителната част на който е посочено, че се
повдига обвинение срещу подсъдимите М.А. и В.Ч. за това, че на 26.09.2018 г. около
11:30 часа в гр. София, кв. „Враждебна“, бул. „******* двамата съвместно с цел да
принудят Д. Н. Д. да поеме имуществено задължение в размер на 250,00 (двеста и
петдесет) лева всеки от тях го заплашил с насилие „че ще го утрепе“, като деянието е
придружено с отнемане на вещи, които са собственост на Д. – телевизор марка
„БЛАУПУНКТ“, на стойност 314,91 (триста и четиринадесет лева и деветдесет и една
стотинки) лева, и приемник на „БУЛСАТКОМ“, на стойност 40,00 (четиридесет) лева
(вещите са на обща стойност 354,91 (триста петдесет и четири лева и деветдесет и една
стотинки) лева), и с причиняване на лека телесна повреда, изразяваща се във временно
разстройство на здравето, неопасно за живота – престъпление по чл. 213а, ал. 2, т. 2, т.
3, пр. 1 и т. 4, пр. 1, вр. ал. 1 от НК. Същевременно в обстоятелствената част на
обвинителния акт е изложена фактическа обстановка, съгласно която действията на
двамата подсъдими по осъществяване на принуда спрямо Д. на инкриминираните
време и място са били с цел да мотивират Д. да върне дължимата на подс. А. парична
сума, която е в размер на 250,00 (двеста и петдесет) лева, а не да поема ново
3
имуществено задължение противно на волята му. Като елемент от състава на
престъплението по чл. 213а от НК е инкриминирана специалната цел „да принуди
другиго да поеме имуществено задължение“, въпреки че фактите, посочени в
обстоятелствената част на обвинителния акт, обосновават принуждаване към връщане
на вече взетата назаем парична сума, която Д. дължал на подс. А. – обстоятелство,
което не е оспорено и от самия Д.. Предвид това въззивният съд счита, че има
несъответствие между обстоятелствената и заключителната част на обвинителния акт
по отношение на възведените срещу подсъдимите обвинения и така е допуснато
съществено процесуално нарушение, довело до ограничаване правото на защита на
двамата подсъдими, а именно да разберат в какво точно са обвинени.
На следващо място, настоящият съдебен състав констатира, че в
обстоятелствената част на обвинителния акт е посочено, че от субективна страна,
деянието е възможно да бъде извършено само виновно с пряк умисъл, като и двамата
подсъдими са предвиждали и искали настъпването на общественоопасните последици
– чрез принуда, нанасяне на лека телесна повреда и прекъсване на владението на
стария собственик са възпрепятствали нормалното упражняване на правото на
собственост на Д.. Въззивният съд следва да изясни, че от субективна страна
престъплението по чл. 213а от НК действително може да бъде извършено само с пряк
умисъл, но се изисква и наличието на специална цел – деецът да съзнава, че заплашва
пострадалия с едно от описаните в закона деяния, както и че последният не желае да се
разпорежда с имуществото си или да поема задължения, без да е необходимо да са
настъпили преследваните вреди в патримониума на пострадалия или да е реализиран
желаният резултат. Оттук следва, че във внесения обвинителен акт не са очертани в
пълнота субективните признаци на престъплението, за което е повдигнато обвинение
на двамата подсъдими, и по-конкретно не е описана специалната цел, която законът
изисква, за да бъде осъществен съставът на визираното престъпление. Липсата на
посочване на всички факти, които обуславят съставомерността на деянието в
обстоятелствената част на обвинителния акт, съставлява съществено нарушение на
процесуалните правила, защото при всяко положение води до ограничаване на правата
на подсъдимите, в частност правото им на защита, а именно да узнаят в какво са
обвинени.
Видно от изложеното, обвинението срещу подсъдимите изначално е било
неясно и вътрешно противоречиво. Обвинителният акт страда от съществени пороци,
правещи го негоден да изпълни основното си предназначение, респ. да постави
началото на централната съдебна фаза на наказателния процес. При това положение
тази неяснота във волята на прокурора и противоречие между обстоятелствена част и
диспозитив на обвинителния акт води до ограничаване и нарушаване на процесуалните
права на подсъдимите и всякога представлява допуснато съществено, но отстранимо
процесуално нарушение, поради което същото е следвало да бъде констатирано от
първия съд в стадия на разпоредително заседание, чрез прекратяване на съдебното
производство и връщане на делото на досъдебната фаза, с цел да се отстранят
неяснотите в обвинителната теза. Въпреки това, първоинстанционният съд, на свой
ред, е допуснал процесуални нарушения. На първо място, не е упражнил
правомощията си, визирани в чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, и не е прекратил съдебното
производство с указания за отстраняването на съществените процесуални нарушения, а
е насрочил делото за разглеждане в съдебно заседание. На второ място, постановил е
присъда, в която са налице същите съществени противоречия, описани по-горе.
Гореизложеното представлява основание за отмяна на обжалваната присъда и
връщане на делото на първоинстанционния съд от стадия на разпоредителното
заседание, тъй като посочените нарушения са съществени, отстраними и са довели до
4
ограничаване на правото на подсъдимите да научат в какво точно се обвиняват и в този
смисъл да организират адекватно и в пълен обем защитата си срещу тях. Според
актуалната редакция на чл. 335, ал. 1 и 2 от НПК, въззивният съд няма възможност да
върне делото за ново разглеждане на прокурора при наличие на съществени
процесуални нарушения, отстраними единствено в предходни стадии или на
досъдебната фаза на наказателното производство. В такива случаи въззивната
инстанция следва да върне делото на първата инстанция ( чл. 335, ал. 2 от НПК),
защото именно тя не е изпълнила задължението си по чл. 249, ал. 1, вр. чл. 248, ал. 1, т.
3 от НПК.
Липсата на годен да детерминира предмета на делото обвинителен акт и
съответно ясно и еднозначно формулирано обвинение спрямо двамата подсъдими не
позволява на настоящия съдебен състав да разреши делото по същество като инстанция
по фактите. В този смисъл е безпредметно да бъде обсъждана правилността на
фактическите и доказателствени изводи на СРС и следващите от тях правни изводи,
т.е. доводите, залегнали във въззивните жалби и касаещи неправилността на
присъдата.
Така мотивиран и на основание чл. 334, т. 1, вр. чл. 335, ал. 2, вр. 348, ал. 3, т.
1, вр. ал. 1, т. 2 от НПК, Софийски градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ присъда от 12.11.2020 г., постановена по н.о.х.д. № 19688/2018 г. по
описа на Софийски районен съд, Наказателно отделение, 22-ри състав.
ВРЪЩА делото за ново разглеждане от друг състав на Софийски районен съд
от стадия на разпоредителното заседание.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване и протестиране. Да
се съобщи на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5