№ 14
гр. Сливен, 21.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – СЛИВЕН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди
двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Симеон Ил. Светославов
при участието на секретаря Ивайла Т. Куманова Георгиева
като разгледа докладваното от Мартин Цв. Сандулов Въззивно гражданско
дело № 20212200500548 по описа за 2021 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Обжалвано е решение № 166/ 28.10.2021г. по Гр. д. № 20212220100159 по описа за 2021г. на
Pайонен съд Нова Загора, с което е признато за установено на основание чл.422, ал.1 във
връзка с чл.415 от ГПК, по отношение на ЗЛ. Р. С. с ЕГН ********** и постоянен адрес:
***, че дължи на „ОТП Факторинг България" ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: *** (универсален правоприемник на преобразуваното и прекратено без
ликвидация дружество „ОТП Факторинг България" ЕООД, ЕИК ***), представлявано от
И.Г.Д.М. -Изпълнителен директор,в качеството му на цесионер сумите: 834.88 лв.
/осемстотин тридесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки/ - главница по Договор за
издаване и обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица от
31.01.2017 г., ведно със законната лихва върху нея, считано от 14.09.2019 г. до изплащане на
вземането; 288.22 лв. /двеста осемдесет и осем лева и двадесет и две стотинки/ - редовна
лихва за периода от 20.07.2017 г. до 13.09.2018 г., 9.84 лв. /девет лева и осемдесет и четири
стотинки/ - лихвена надбавка за забава за периода от 23.06.2018 г. до 13.09.2018 г., 166.18 лв.
/сто шестдесет и шест лева и осемнадесет стотинки/ - заемни такси, ведно със законната
лихва върху главницата от 14.09.2018 г. до окончателното изплащане на вземането, за които
суми са издадени по реда на чл.417 от ГПК Заповед за изпълнение на парично задължение №
1120/18.09.2018 г. и Изпълнителен лист от 19.09.2018 г. по ч.гр.дело № 1535/2018 г. по
описа на Районен съд - Нова Загора и е осъдена ответницата да заплати разноски.
1
Подадена е въззивна жалба от особения представител на ответницата, в която се твърди, че
решението е незаконосъобразно и неправилно, и не кореспондира със събраните
доказателства по делото. Ищецът не е доказал предявения иск в частта дължима редовна
лихва, лихвена надбавка и заемни такси. Макар и заплащането на същите да е уговорено
между страните в процесния Договор от 14.09.2019г., и в този смисъл те да се явяват
доказани по основание, същите не бяха доказани от ищеца по размер. Нито от писмените
доказателства по делото, нито от приетото заключение на съдебно-счетоводна експертиза не
се установи размерът на посочените задължения на ответницата към ищеца. Съдът не е
изложил мотиви защо е приел предявения иск за основателен и доказан по размер и в
обжалваната част. Позовал се е само на твърденията на ищцовото дружество и е цитирал
някакви лихвени проценти, без да е ясно върху каква основа се начисляват и за какъв период
от време, респ. в какъв размер са. Предвид горното и на основание чл. 258 и следв. от ГПК
обжалва решението на първоинстанционния съд в частта, с която е уважен предявения иск
срещу ответницата за заплащане на редовна лихва, лихвена надбавка и заемни такси, както и
в частта разноски в исковото и заповедното производства, като да се постанови решение, с
което да се отмени решението в обжалваната му част, като незаконосъобразно и неправилно,
както и да се определят дължимите от ответницата разноски, съобразно уважената част от
иска.
В срока по чл. 263 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, в който се
твърди, че тя е неоснователна. В настоящия случай вземането е доказано по основание с
представената и
приета по делото съдебно-счетоводна експертиза - факт, който не се спори от въззивната
страна. Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно
данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или алтернативно взема
заключението на вещо лице. Разпоредбата е израз на служебното
начало в процеса. Тя не се отнася до усилията на страните да попълнят доказателствения
материал по делото, а вменява служебно задължение на съда за разрешаване на спора
независимо от това доколко страните са били успешни при събирането на доказателства по
въпроса за размера на иска. Ако съдът отхвърли иска поради липса на доказателства
за размера, то това ще бъде неправилно съдебно решение, тъй като съдът няма да е
приложил релевантната процесуална норма. В конкретния случай, тъй като съдебно-
счетоводната експертиза не е изчислила и посочила размера на вземането
първоинстанционният съд съвсем коректно е изпълнил задължението си по чл. 162 от ГПК
като сам е изчислил размера на дължимата редовна лихва, лихвена надбавка и заемни такси.
Съдът има възможност, но не и задължение да назначи съдебно – счетоводна експертиза за
пресмятане размера на претенцията, ако прецени, че би могъл сам да извърши изчисленията.
Неслучайно, горецитираната разпоредба на чл. 162 от ГПК е озаглавена „Право на
2
преценка“. Съгласно чл. 195, ал. 1 от ГПК вещо лице се назначава от съда, когато за
изясняване на възникнали по делото въпроси са необходими специални знания. В случая
съдът е счел, че не е необходимо да назначава съдебно-счетоводна експертиза, а би могъл да
изчисли самостоятелно размера на исковата претенция.
Горното не съставлява процесуално нарушение, което да обоснове неправилност на
решението в обжалваните части. В обобщение се иска да се потвърди решението и се
претендират разноски.
В с.з за въззивницата не се явява представител. В писмено становище се поддържа жалбата.
В с.з. за въззиваемото дружество не се явява представител. В писмено становище се
поддържа, че решението е правилно в обжалваната част.
Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл.
260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ
интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция
констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху
първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата
инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства и тези пред настоящата
инстанция, намира, че обжалваното решение е правилно, поради което следва да бъде
потвърдено.
Този състав счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с
доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята
към нея.
Безспорно е установено, че на 31.01.2017 г. между „Банка ДСК" ЕАД, като кредитор и ЗЛ. Р.
С. с ЕГН **********, като кредитополучател е бил сключен Договор за издаване и
обслужване на кредитна карта с револвиращ кредит за физически лица, съгласно който
„Банка ДСК" ЕАД й предоставила такъв под формата на кредитен лимит, усвояван чрез
кредитна карта DSK MAXICARD в размер на 1000.00 лева с месечна падежна дата всяко 20-
то число на месеца. Неразделна част към посочения договор са Условията за издаване и
обслужване на плащания с кредитни карти и Общите условия по договор за издаване и
обслужване на кредитни карти с револвиращ кредит на Банка ДСК, получени и приети от
ответницата с подписването на Договора, съгласно които усвоената част от кредитния лимит
се олихвява с лихвен процент в размер на 21.95 % годишно или 0,06 % на ден към датата на
сключването му, като лихвата се начислява ежедневно върху фактически ползваната сума,
съгласно разпоредбата на чл.25, ал.З от Общите условия.
В открито съдебно заседание на 13.10.2021 г. страните също посочват, че приемат
заключението на съдебно-счетоводната експертиза, като процесуалния представител на
3
ищеца поддържа иска и моли съда да се произнесе с решение с което да го уважи изцяло,
като основателен и доказан, а особения представител на ответника, заявява че предявения
иск е доказан до размера от 834.00 лв., а в частта за претендираната редовна лихва за
посочения период в размер на 288.22 лв., както и за лихвена надбавка и заемни такси бил
недоказан, тъй като представените по делото доказателства не били достатъчни за да се
направи извод, че посочените суми били дължими, поради което се моли съда да уважи
частично претендирания иск, като уважи предявения иск в частта за претендираната
главница, а в останалата част за редовна лихва, лихвена надбавка и заемни такси бъде
отхвърлен.
Районният съд приел, че съгласно условията на процесния договор, които страните са
приели сключвайки го, договорната лихва в размер на 288.22 лв., лихвената надбавка е в
размер на 9.84 лв., а заемните такси са в размер на 166.18 лв., тъй като съгласно
договореното договорната лихва е била 21.5 % или 0.06 % на ден, а лихвата за забава в
размер на 5 %, като след неплащане на 4 месечни погасителни вноски, както и 1 гратисен
месец, до изтичането на който, ако длъжникът не плати всичко, е следвало останалата сума
да се олихвява с лихва в размер на 26.95 %, което дори е сторено със закъснение от страна
на кредитора, считано едва от 26.06.2018 г. до 13.09.2018 г. - датата на депозиране на
заявлението в заповедното производство и претендираните от ищцова страна суми са изцяло
доказани в претендирания от него размери, видно от извлечението на л.6 по ч.гр.д.
1535/2018 г. по описа на Районен съд - Нова Загора.
Съгласно чл. 162 ГПК, когато искът е установен по основание, но няма достатъчно
данни за неговия размер, съдът определя размера по своя преценка или взема заключението
на вещо лице. Систематичното място на разпоредбата е в раздела за общите правила за
доказване. Чл. 162 ГПК обаче има отношение само към такива искове, които имат за предмет
спорно материално право, което е имуществено и делимо. Източникът на правото няма
значение – договор, извъндоговорно отношение, др. Чл. 162 ГПК не може да се приложи към
други права, при които установяването на основанието съвпада с установяването на размера,
т.е. онези, при които, ако се докаже съществуването на съответното право, то не би могло да
се търси отделно установяване и на размера на съответното право, тъй като границите на
основанието на съответното право съвпадат с обема (размера) на това право. Следователно,
приложното поле на чл. 162 ГПК обхваща искове за субективни материални имуществени
делими права. Разпоредбата е израз на служебното начало в процеса. Тя не се отнася до
усилията на страните да попълнят доказателствения материал по делото, а вменява
абсолютно задължение на съда за разрешаване на спора независимо от това доколко
страните (и съдът) са били успешни при събирането на доказателства по въпроса за размера
на иска. Макар разпоредбата да носи заглавието „Право на преценка“, става въпрос
всъщност за правомощие на съда, т.е. и право, но и задължение. Ако съдът отхвърли иска
поради липса на доказателства за размера, то това ще бъде неправилно съдебно решение,
тъй като съдът няма да е приложил релевантната процесуална норма (чл. 162 ГПК).
Събраните по делото доказателства трябва да са достатъчни за установяване, че искът е
4
доказан по основание, т.е. доказани са фактите, въз основа на които може да се направи
заключение, че спорното материално право съществува; а при осъдителни притезания – и че
е изискуемо. Всъщност реално чл. 162 ГПК ще се приложи едва при решаването на делото, в
тайното съвещание, когато съдът ще направи преценка на предмета на делото и събраните
доказателства и ще установи доказан ли е по основание искът или не. В случай, че е доказан
по основание, съдът или трябва да установи, че е доказан и по размер, като уважи иска, или
да приложи чл. 162 ГПК. Това е сторено в конкретния случай, като изложените съображения
от районния съд следва да бъдат споделени.
Щом правните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че липсват
отменителни основания и въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение.
Атакуваното решение следва да бъде потвърдено. Районният съд е провел надлежно и пълно
събиране на допустими и относими доказателства, въз основа на които е формирал
обективни фактически констатации и правилно ги е привел към съответстващата им правна
норма, като по този начин е достигнал до законосъобразни правни изводи.
Въззиваемата страна е претендирала разноски и такива следва да бъдат присъдени в размер
на сумата от 250 лева, представляваща заплатено възнаграждение за особен представител за
тази инстанция и сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение, тъй като делото не се
отличава с фактическа и правна сложност..
Ръководен от гореизложеното съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 166/ 28.10.2021г. по гр. д. № 20212220100159 по описа за
2021г. на Pайонен съд Нова Загора.
ОСЪЖДА ЗЛ. Р. С. с ЕГН ********** и постоянен адрес: ***, да заплати на „ОТП
Факторинг България" ЕАД с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: *** от 250
/двеста и петдесет/ лева, представляваща заплатено възнаграждение за особен представител
за тази инстанция и сумата от 100 лева юрисконсултско възнаграждение
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
5
1._______________________
2._______________________
6