Р Е Ш Е Н И Е
№ 2764
03.08.2020г., гр.Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
Пловдивски районен съд,
гражданско отделение, в открито заседание на седми юли две хиляди и двадесета година,
в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ:
НАДЕЖДА СЛАВЧЕВА
при секретаря Марина
Кондарева, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 9778 по описа на
съда за 2019 година и за да се произнесе,
взе предвид следното:
Предявени са обективно съединени искове с правно основание чл.422 ГПК, във връзка с чл.415, ал.1 ГПК, във връзка с чл.9 ЗПК, чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
С
исковата молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД против И.А.И.
се твърди, че на *** е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания между „Изи Асет Мениджмънт” АД и „АСВ” ООД,
по силата на който вземането по договор за паричен заем № *** от *** г., на
„АСВ” ООД, като настоящият ищец бил правоприемник на посоченото дружество.
Твърди се, че дружеството е упълномощено от цедента от свое име и за своя
сметка да уведоми длъжниците за извършената цесия, като до длъжника били
изпратени две писма в тази насока – на *** и ***. Към исковата молба се сочи,
че се представя уведомлението от последната дата, като се моли същото да бъде
връчено на ответника, за което се съдържа позоваване на съдебна практика.
Твърди се, че цитираният договор бил сключен на дата *** между „Изи Асет Мениджмънт“
АД и ответника, като предоставеният кредит бил в размер на 700 лв. Общата
стойност на плащанията по кредита била 821.79 лв. Договорната лихва била в
размер на 121.79 лв. Заемателят се задължил да върне кредита до *** на 9 равни
месечни погасителни вноски, в размер на 91.31 лв. всяка, като падежът на
първата бил ***, а на последната – ***. Била начислена и такса разходи за
събиране на вземането, на основание цитирани в исковата молба договорни
разпоредби. Освен това, заемателят се задължил, по силата на чл.4, ал.1 от
договора да предостави на заемодателя в 3-дневен срок обезпечение на
задълженията по него, но не направил това, поради което съгласно ал.2 на чл.4,
му била начислена неустойка в размер на 707.97 лв., която страните постигнали
споразумение да бъде разсрочена на 9 равни вноски, всяка в размер на 78.66 лв.,
платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по договора за
заем. Така общият размер на погасителната вноска бил 169.97 лв. Била начислена
и лихва за забава в размер на законната лихва от *** до датата на подаване на
заявлението в съда. Общият размер бил 124.92 лв. Твърди се, че длъжникът не е
заплатил изцяло дължимия паричен заем, като погасената сума била в размер на
270 лв., с която били погасени 157.32 лв. неустойка, 9 лв. такса разходи, 35.71
лв. договорна лихва и 67.97 лв. главница. Срокът на договора бил изтекъл с
падежа на последната погасителна вноска – ***. Изложени са обстоятелства за
проведено заповедно производство по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 19573/2018г.
Направено е искане за постановяване на решение, с което да се признае за
установено, че ответникът дължи: 632.03 лева, представляваща дължима главница, договорна лихва в размер на 86.08 лева; 36 лв. такса за събиране на просрочени
вземания; 550.62 лв. неустойка за ***г. до датата на подаване на заявлението в
съда, ведно със законната лихва
върху главницата, считано от датата на постъпване на заявлението в съда до окончателното й погасяване; Претендирани са с исковата молба направените по
делото разноски.
В срока по чл. 131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор от ответника,
чрез назначения му особен представител, в който е посочено, че от договора и
останалите приложени писмени доказателства не се установява ответникът да е
получил заемната сума, поради което не би могло да се приеме, че за него е
възникнало задължение. Сочи се, че към исковата молба липсват доказателства да
е налице заем, който да е рефинансиран, както и относно размера на дължимата
към *** сума. Оспорва се твърдението ответникът да има задължения по такъв
договор, но дори и да има се сочи, че същите са погасени по давност. Не било
налице и уведомяване за извършената цесия, поради което тя не можела да му бъде
противопоставена, съответно не можело да се приеме, че ответникът има
задължения към ищеца. Направено е възражение за прекомерност на претендираните
неустойки, чийто грандиозен размер бил в противоречие с добрите нрави.
Недопустимо било да се претендира неустойка и лихва при неизпълнение на едно и
също задължение. Поради това е изразено становище за неосноватеност на
предявените искове.
Съдът, като прецени всички събрани по делото доказателства и доводите на страните по вътрешно убеждение, прие за установено от фактическа страна следното:
От приложеното ч.гр.дело № 19573 по описа на ПРС за 2018г. се установява, че е издадена заповед № 11010 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.12.2018г., с която е разпоредено И.А.И. да заплати на „АСВ” ЕАД сумата от 632.03 лв. главница по договор за паричен заем № *** от ***, сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, 86.08 лв. договорна лихва от *** до ***, 124.92 лв. обезщетение за забава от *** до ***, сумата от 36 лв. такса разходи, сумата от 550. 62 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение от *** до ***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – *** до окончателното погасяване, както и разноските в размер на 28.59 лв. за държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Представен е договор за паричен заем № ***от ***, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД и И.А.И., с общ размер на кредита 700 лв., общ размер на фиксирана лихва –40 % годишно и 47.83 % ГПР.
По делото е представен договор за продажба и прехвърляне на вземания от ***, сключен между „Изи Асет Мениджмънт“ АД – продавач и „Агенция за събиране на вземания“ ООД - купувач, с предмет – ликвидни и изискуеми вземания, произхождащи от договори за потребителски кредит, както и Приложение № 1 от ***, видно от което вземанията по процесния договор за паричен заем са предмет на цесията. С пълномощно „АСВ“ АД е упълномощено от продавача да уведоми всички длъжници за сключения договор за продажба на вземанията.
По делото е представено уведомително писмо за извършено прехвърляне на вземания до И.А.И. от „Изи Асет мениджмънт“ АД чрез „АСВ“ ЕАД от ***. Видно от известието за доставяне, пратката е върната с отметка „непотърсен“. Представено е и уведомително писмо от ***, невръчено на адресата.
По делото е прието заключение на
изготвената съдебно-счетоводна експертиза, според което остатъкът от
задължението на ответника по договора е в размер на 632.03 лв. главница, 86.08
лв. договорна лихва, 550.62 лв. неустойки, 36 лв. такси – разходи за събиране
на вземането, а размерът на обезщетението за забавено плащане възлиза на сумата
от 140.28 лв. за периода от *** до ***. В съдебно заседание вещото лице уточни,
че по договора са заплатени суми в общ размер от 261 лв., както следва – на ***
– 50 лв., на *** – 120 лв. и на ***. – 91 лв.
При така възприетата фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:
Не е спорно между страните по делото, установява се и от приложеното ч.гр.дело № 19573 по описа на Пловдивски районен съд за 2018г., че издадената заповед за изпълнение № 11010 от 12.12.2018г. е връчена на длъжника при условията на чл.47 ГПК, като в рамките на дадения от съда едномесечен срок, са предявени настоящите искове, поради което същите са процесуално допустими, като подадени при наличие на съответните процесуални предпоставки.
От приетия по делото договор за паричен заем № ***, сключен на *** г. между ответника и „Изи Асет Мениджмънт” АД се установява наличието на облигационно правоотношение за предоставяне на парична сума в размер на 700 лева. Договорът за заем е реален договор, който се счита сключен от момента на предаването на паричната сума, като в чл.3, ал.2 от договора е предвидено, че договорът има сила на разписка. Договорът е подписан на всяка страница от заемателя - ответник, като по делото не е оспорена автентичността на положения подпис. Поради това съдът намира за неоснователно направеното с отговора на исковата молба възражение за липса на доказателства за получаване на заемната сума от ответника. В договора за кредит е уговорено връщане на обща сума в размер на 821.79 лева в срок от 9 месеца. Фиксираният годишен лихвен процент е 40 %, годишният процент на разходите – 47.83 %.
По делото е представено Приложение № 1 от ***, видно от което вземанията по процесния договор за паричен заем са прехвърлени на настоящия ищец. Действително както е посочено в отговора на исковата молба, към датата, когато е сключен приложеният към исковата молба договор за цесия – ***, заемният договор не е съществувал. В чл.2.1. от Рамков договор от *** обаче е предвидена възможност страните да прехвърлят нови вземания, които да се индивидуализират в Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото съставяне, изпращане, потвърждаване то става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор всяко следващо приложение има силата и значението на допълнително споразумение към него. От представеното Приложение № 1 от *** безспорно се установява, че вземанията по процесния договор са прехвърлени на настоящия ищец, поради което и възраженията в тази насока в отговора на исковата молба са неоснователни.
Видно от приложените към исковата молба документи, изпратените до ответника уведомителни писма за извършеното прехвърляне на вземания няма доказателства да са връчени на адресата. Доколкото обаче заверени копия от уведомително писмо и пълномощни от цедента са приложени към исковата молба, съдът намира, че се установява, че ищецът е бил надлежно упълномощен да връчва съобщения до длъжниците по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, поради което следва да се приеме, че е налице уведомление по чл. 99, ал. 3 ЗЗД, приложено към исковата молба и същото е връчено на ответника с връчването на препис от нея от особения му представител, който осъществява представителството на ответника по смисъла на закона. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 ГПК. Поради това съдът намира, че е налице надлежно съобщаване на цесията.
Според разпоредбата на чл. 10, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Освен това, съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, договорът за потребителски кредит съдържа изрично изброени реквизити, сред които – общия размер на кредита и условията за усвояването му /т. 7/; лихвения процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит /т.10/ и условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски /т.11/.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Според чл. 23 ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи. В случая, не са спазени изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Разпоредбата сочи, че договорът трябва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. В случая в договора кредиторът е посочил единствено фиксиран годишен лихвен процент по заема и годишен процент на разходите като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР, но липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 47.83 %/. Посочената годишна фиксирана лихва от 40 % не е ясно как точно се съдържа и как е изчислена по отношение на общия ГПР. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Налице е и друго нарушение в договора, тъй като още при самото му сключване, е предвидено уговорената в чл.4, ал. 2 неустойка в размер на 707.94 лв. да се плаща разсрочено във времето, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сума от по 78.66 лева. Въведеното изискване за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или банкова гаранция, съдържа множество поставени ограничения и конкретно определени параметри, които предвид броя им и изключително краткия срок, в който следва да се предоставят – тридневен от сключване на договора, на практика правят задължението неизпълнимо. Срокът е твърде кратък – за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ – поръчители, тъй като същите следва да отговарят на критерии, за които информация би следвало да се събере и от допълнителни източници – служебна бележка от работодател за доходи, за осигуровки, чиста кредитна история и др., а относно банковата гаранция –да е в валидна след крайния падеж и т.н. С оглед изначалното предвиждане неустойката да се добавя към погасителните вноски, се налага извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Ето защо и поради липса на част от задължителните реквизити на т.10 на чл.11 ЗПК, договорът се явява недействителен. На следващо място, съгласно чл. 11, ал.1, т.11 ЗПК, договорът за потребителски кредит следва да съдържа условията за издължаване, включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването. Процесният договор съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, но в същия не е посочена последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми. Поради това съдът намира, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 10 и т.11 ЗПК, поради което договорът за паричен заем е недействителен.
С оглед разпоредбата на чл.23 ЗПК потребителят – ответник би следвало да дължи връщане само на чистата стойност по заема в размер на 700 лв., но не и лихви или други разходи. От приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че погасената по договора сума възлиза на 261 лв., следователно ответникът би следвало да дължи по договора остатъчна сума в размер на 439 лв. Тази сума обаче не може да бъде установена за дължима, тъй като би се стигнало до подмяна на основанието на вземането. Исковете по чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК следва да са идентични по основание, размер и период на претенциите в заповедното производство. След като договорът е недействителен, съдът не би могъл да признае дължимостта на главницата до този размер на това основание. Разпоредбата на чл. 23 ЗПК е аналогична на тази по чл. 34 ЗЗД и се базира на института на неоснователното обогатяване – при липсата на основание или при отпаднало основание, всеки дължи да върне това, което е получил. В случая, сумите се претендират на договорно основание като изпълнение с оглед действителен договор за заем, за което е била издадена и заповедта за изпълнение, а не на основание чл. 23 ЗПК, като дадено по недействително правоотношение. Поради това и искът за главница не може да бъде уважен до посочения размер – в този смисъл трайна съдебна практика - Решение № 187/21.05.2015 г. на ПАС по в.т.д. № 193/2015 г.; Решение № 1215/12.10.2018 г. на ПОС по в.гр.д. № 1416/2018 г.; Решение № 1435/ 20.11.2017 г. на ПОС по в.гр.д. № 2283/2017 г.; Решение № 242/18.02.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. на ПОС по в.гр.д. № 2355/2016 г.; Решение № 628/19.05.2017 г. на ПОС по в. гр. д. № 872/2017 г.
При този изход на делото разноски на ищцовата страна не се следват, а от страна на ответника няма данни такива да са направени, поради което и не се присъждат.
Поради това съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр.София, бул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4 против И.А.И., ЕГН ********** *** искове за признаване за установена дължимостта на сумата от 632.03 лв. главница по договор за паричен заем № ***от ***., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са прехвърлени на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ” ЕАД, 86.08 лв. договорна лихва от *** до ***, 124.92 лв. обезщетение за забава от *** до ***, сумата от 36 лв. такса разходи, сумата от 550. 62 лв. неустойка за неизпълнение на договорно задължение от *** до ***, ведно със законната лихва върху главницата от датата на постъпване на заявлението в съда – 07.12.2018г. до окончателното погасяване, за които суми е издадена заповед № 11010 за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от 12.12.2018г.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:п/Н.Славчева
Вярно с оригинала.
М.К.