РЕШЕНИЕ
№ 167
гр. Пловдив , 06.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, IX СЪСТАВ в публично заседание на
десети юни, през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николинка Г. Цветкова
Членове:Фаня Т. Рабчева Калчишкова
Елена З. Калпачка
при участието на секретаря Пенка В. Георгиева
като разгледа докладваното от Елена З. Калпачка Въззивно гражданско дело
№ 20215300501209 по описа за 2021 година
Производство по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по въззивна жалба на „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, чрез пълномощник
юрисконсулт В.Т., срещу Решение № 260451 от 15.02.2021 г., постановено по
гр.дело № 18068/2019 г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлен
предявеният от „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, против П. С. Г.,
ЕГН: **********, иск за признаване за установено, че дължи сумата от:
главница: 617,12 лв., ведно със законна лихва върху главницата, считано от
датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане на
задължението, договорна лихва: 36,26 лв., 234,92 лв. неустойка за
неизпълнение на задължение; 231,03 лв. - обезщетение за забава и 45 лв. -
такса разходи. Счита постановеното решение изцяло неправилно,
постановено при съществени нарушения на процесуалния и материален закон
и необосновано. Навежда основания за неправилност и необоснованост на
решението, тъй като не са били обсъдени всички събрани доказателства,
1
липсва обективен анализ и правен извод на база същите, което е довело до
неправилен извод на съда за недействителност на договора, поради
нарушаване на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК. Твърди, че доколкото е уговорен
фиксиран лихвен процент не е налице основание от кредитодателя да се
изисква посочване на индекс или референтен лихвен процент, свързан с
първоначалния, както и условия за промяната му. Развива съображения, че не
се дължи и посочване на информация за погасителен план. Счита, че
императивната разпоредба на чл. 23 от ЗПК следва да бъде съобразена от съда
и на основание на същата да бъде присъдена чистата стойност на кредита, ако
бъде прието, че договорът за кредит е недействителен.
Моли да бъде отменено изцяло обжалваното решение и постановено
друго, с което да бъде уважена изцяло исковата претенция, евентуално, в
случай, че бъде прието, че договорът за паричен заем е недействителен, да
бъде постановено съдебно решение, с което да се признае за установено, че
ответникът дължи връщане на чистата стойност на кредита, а именно
главница в размер на 617,12 лв. Претендира присъждане на направените
разноски по делото.
Подаден е писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемия П. С. Г.,
чрез пълномощник адв. Р.Г., АК Пловдив, с който счита жалбата
неоснователна, а решението правилно. Излага съображения за неправилно
интерпретиране на съдебното решение от жалбоподателя, тъй като съдът е
приел липса на посочени в договора условия за прилагане на ГЛП, а не липса
на погасителен план. Счита правилно постановеното решение, съобразено със
съдебната практика и диспозитивното начало, доколкото не е бил предявен
иск за връщане на дадено без основание. Развива съображения за
недействителност на процесния договор, поради наличие на недействителни
клаузи поради противоречие с добрите нрави, противоречие със закона и
неравноправни клаузи, които да бъдат взети предвид, при положение, че не
бъде споделено приетото в обжалваното решение, както и направените в
първоинстанционното производство в отговора на исковата молба
възражения за погасяване по давност на част от задълженията – за неустойка
и възнаградителна лихва, и прихващане на заплатени суми по договора, по
недействителни клаузи. Възразява за погасяване по давност и на обезщетение
за забава, считано три години назад от подаване на заявлението, както и на
2
посочения размер на обезщетението, доколкото оспорва да се дължи главница
в претендирания размер.
Моли да бъде постановено решение, с което да бъде потвърдено изцяло
като правилно Решение № 260451 от 15.02.2021 г. по гр. дело № 18068/2019
г. по описа на РС Пловдив. Моли за присъждане на разноски.
Въззивната жалба е подадена в срок, от страна, която има право и
интерес да обжалва и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради
което се явява процесуално допустима.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Пред първоинстанционния съд са били предявени искове от „Агенция
за събиране на вземания“ ЕАД против П. С. Г. с правно основание чл. 422 от
ГПК за установяване съществуването на вземания в полза на ищеца, за сумата
от 1164,33 лева, от които 617,12 лв. главница по договор за паричен заем №
2399036 от 01.10.2015 г. между П. С. Г. и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно
със законна лихва върху главницата, считано от датата на депозиране на
заявлението в съда до окончателното изплащане на задължението, сумата от
36,26 лв. договорна лихва за периода 23.10.2015 г. – 22.01.2016 г., сумата от
234,92 лв. неустойка за неизпълнение на задължение за периода 23.10.2015 г.
– 22.01.2016 г., сумата от 231,03 лв. - обезщетение за забава за периода
24.10.2015 г. до датата на подаване на заявлението в съда и сумата от 45 лв.
такса разходи, като вземането е било прехвърлено с договор за цесия на
„Агенция за събиране на вземания“ ООД, за които суми е издадена заповед №
6969 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК от 01.08.2019 г.
по ч.гр.дело № 12677/2019 г. на РС Пловдив.
Твърденията на ищеца са, че между П. С. Г. и „Изи Асет Мениджмънт“
АД бил сключен договор за паричен заем № 2399036 от 01.10.2015 г., при
спазване на всички изисквания на ЗПК, като бил предоставен кредит в размер
на 700 лева, при фиксиран лихвен процент за срока на договора и договорна
лихва по кредита в размер на 46,72 лв., на 16 равни седмични погасителни
вноски, всяка от 46,67 лв., като падежът на първата бил на 09.10.2015 г., а на
3
последната вноска на 22.01.2016 г. Твърди, че задължението не е било
изпълнено, като въз основа на договора, поради забава над 30 дни, възникнало
за кредитополучателя и задължение за заплащане на такса разходи в размер
на 45 лв., както и неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне
на обезпечение по чл. 4, ал. 2 от Договора за паричен заем, в размер на 268,48
лв., платима на вноски, ведно с погасителните такива по договора за заем, на
съответните падежни дати. Начислени били и лихви за забава. От така
възникналото задължение била платена само сумата от 126,90 лв., а остатъка
от задължението било прехвърлено на ищеца с договор за цесия.
Ответникът е оспорил възникване на задължението с твърдения, че не е
подписвал договора, не му е предоставен погасителен план, не е подписвал
такъв и не е усвоил кредита. Прави възражение за недействителност на
договора за заем, на осн. чл. 22 от ЗПК, поради липса на общи условия към
договора и погасителен план, подписани от него, твърди, че договорът е
изписан на шрифт по-малък от 12 пункта, както и, че не отговаря на
изискванията на ЗПК. Счита, че липсва задължително съдържание на
договора за кредит, не е представена задължителната преддоговорна
информация със стандартен европейски формуляр, договора предвижда
заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с управлението на
кредита, в противоречие на чл. 10а, ал. 2 на ЗПК, предвидената неустойка се
основава на нищожна клауза в договора, доколкото предвижда мълчаливо
съгласие на кредитополучателя да отговаря при по-тежки условия. Твърди, че
условията за възникване на задължението за заплащане на неустойка са
уговорени така, че то да възникне, както и да се възпрепятства изпълнението
на договора от заемополучателя, като с разпоредбата се цели начисляване на
скрита възнаградителна лихва и заобикаляне на забраната на закона ГПР да
надвишава пет пъти законната лихва. Прави възражения за погасяване по
давност на евентуално възникналите задължения за заплащане на законна
лихва и неустойка, както и искане да бъде приспадната от дължимата
главница сумата, която е заплатил по кредита, за погасяване на задължения,
които са недействителни.
С оспорваното решение районният съд е установил несъответствие на
съдържанието на договора с разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК, в която
е поставено изискването за посочване на лихвения процент по кредита и
4
условията за прилагането му, тъй като в договора е посочен ГЛП от 40 % без
уточнение на базата, въз основа на която се начислява лихвеният процент –
дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница. Приел
е, че не е ясно как е разпределен лихвеният процент във времето - върху
цялата дължима главница или е съобразно поетапното й намаляване,
съответно и как е формирана възнаградителната лихва в претендирания
размер. Прието е, че в договора липсва отбелязване какъв е общият размер на
дължимата за срока на договора възнаградителна лихва и съотношението й с
главницата по кредита, за да може да се установи как е приложен лихвеният
процент и дали същият отговаря на посочения от кредитодателя фиксиран
размер, като сключеният договор е приет за недействителен на основание на
чл. 22 от ЗПК. Приел е също, че съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
последица от недействителността на договора е връщане само на чистата
стойност по кредита от потребителя, без лихви или други разходи, но не е
признал дължимостта и, тъй като сумата не е претендирана на
извъндоговорно основание.
При извършената служебна проверка на решението в обжалваната част,
съобразно правомощията си по чл. 269, изр. първо от ГПК въззивният съд
намира, че същото е валидно и допустимо. Поради това и съгласно
разпоредбата на чл. 269, изр. 2 от ГПК следва да бъде проверена
правилността му по изложените във въззивната жалба доводи, както и да бъде
направена служебна проверка за допуснати нарушения на императивни
материално-правни норми, като въззивната инстанция се произнесе по
правния спор между страните.
Относно възприетата от районния съд фактическа обстановка съгласно
задължителните указания, дадени в т. 1 на Тълкувателно решение № 1/2013г.
на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, за
които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т. е.
настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа
обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на
жалбоподателя и/или въззиваемата страна.
От фактическа страна е установено и не е оспорено от страните по
делото сключването на процесния договор за паричен заем № 2399036 от
5
01.10.2015 г., въз основа на който „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
предоставило на П. С. Г. паричен заем в размер на 700 лева, при срок на заема
16 седмици, при седмична погасителна вноска в размер на 46,67 лева,
фиксиран годишен лихвен процент - 40%, обща сума за връщане – 746,72 лева
и Годишен процент на разходите - 48,21%. Съгласно чл. 4, ал. 1 от договора
заемателят се задължава в срок от три дни, считано от датата на сключване на
договора, да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: 1. Две
физически лица - поръчители, всяко от които да отговаря на посочените в
договора изисквания и 2. Банкова гаранция с бенефициер - заемодателя, за
сумата по чл. 2, т. 7, със срок на валидност - 30 дни след крайния срок за
плащане на задълженията по договора. В ал. 2 страните са уговорили, че при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в срока по
предходната алинея, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на
268,48 лева, която заплаща разсрочено, заедно с всяка от погасителните
вноски, като към размера на всяка от вноските, посочени в чл. 2, т. 2, се
добавя сума в размер на 16,78 лева. Не се спори по отношение на прехвърляне
на задължението, възникнало по договора, от кредитодателя на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, с договор за цесия.
Приложено е и ч.гр.дело № 12677/2019 г. на РС Пловдив, по което е
издадена заповед № 6969 за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от
ГПК от 01.08.2019 г. в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания“
ООД срещу П. С. Г., за сумата от 1164,33 лева, от които 617,12 лв. главница
по договор за паричен заем № 2399036 от 01.10.2015 г., сключен между
длъжника и „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ведно със законна лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в съда до
окончателното изплащане на задължението, сумата от 36,26 лв. договорна
лихва за периода 23.10.2015 г. – 22.01.2016 г., сумата от 234,92 лв. неустойка
за неизпълнение на задължение за периода 23.10.2015 г. – 22.01.2016 г.,
сумата от 231,03 лв. - обезщетение за забава за периода 24.10.2015 г. до датата
на подаване на заявлението в съда и сумата от 45 лв. такса разходи, както и
разноските по делото в размер на 25 лева за ДТ и 50 лева юрисконсултско
възнаграждение. След връчване на заповедта длъжникът е възразил в
указания срок срещу дължимостта на вземането, а искът е предявен в
едномесечния срок от получаване на указанието на съда, поради което са
6
налице специалните предпоставки за допустимост на иска по чл. 422 от ГПК,
с оглед което същият следва да бъде разгледан по същество.
Спорна между страните е действителността на договора за паричен
заем, който е потребителски и се подчинява на специалните изисквания на
ЗПК. Съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК когато не са спазени
изискванията на посочените в нормата разпоредби, сред които са и тези на чл.
11, ал. 1, т. 9 и 10 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Съгласно разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 от ЗПК договорът
за потребителски кредит следва да съдържа лихвения процент по кредита и
условията за прилагането му, а съгласно т. 10 - годишния процент на
разходите по кредита, както и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора. Процесният договор за
кредит формално отговоря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК,
доколкото в същия е посочен лихвения процент, годишния процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Размерите на същите
обаче, посочени в договора, не съответстват на действителните такива
съобразно поетите от потребителя задължения. Съгласно разпоредбата на чл.
19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в
т. ч. тези дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а съгласно § 1, т.
1 от ДР на ЗПК „общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по
кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за
потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително и разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит. В случая постигнатата договорка за заплащане
на неустойка за обезпечение (поръчителство) в чл. 4, ал. 2 от процесния
договор, в размер на 268,48 лв. е в пъти по-висока от уговорената
възнаградителна лихва по кредита в размер на 46,72 лв., при която ГПР,
компонент на който е възнаградителната лихва, е посочен в размер на 48,21
%. При това положение е нарушена разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
предвиждаща че годишният процент на разходите по кредита, не може да
7
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения. Посочената разпоредба е създадена за защита на икономическите
интереси на потребителя като по-слабата страна в правоотношението при
сключване на договор за потребителски кредит и целта на същата е да не се
допуска той да заплати за предоставения му кредит необосновано високо
възнаграждение на кредитора. Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1 от
ЗПК при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на
задълженията си по договора за потребителски кредит, като посочената
разпоредба се отнася за неизпълнение на съществените задължения на
потребителя - да върне предоставения му кредит. Да се приеме обратното
означава, да се допусне възможност за заобикаляне на императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК чрез предвиждане в договора на разходи за
неизпълнение на задължения, различни от задължението за връщане на
кредита, за да не се включи размерът им в ГПР, какъвто не е смисъла на
закона. В процесния случай е налице именно такава хипотеза, тъй като е
уговорено задължение за потребителя да учреди обезпечение и неустойка за
неизпълнението му, разходите за която не са взети предвид при изчисляване
на посочения в договора годишен процент на разходите, в резултат на което
последният не съответства на действителния такъв, определен съгласно чл.
19, ал. 1 от ЗПК и изразяващ общите разходи по кредита. Поставените
изисквания пред потребителя по отношение на вида на обезпечението,
сроковете за предоставянето му и условията, на които следва да отговарят
поръчителите, препятстват изпълнението на задълженията му и предпоставят
възникване на отговорност за неизпълнение. Според настоящия състав
договорките, при които е сключен процесния договор, са във вреда на
потребителя, не отговарят на изискването за добросъвестност и водят до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
потребителя, поради което съставляват неравноправни клаузи по смисъла на
чл. 143, ал. 1 от ЗЗП. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди от кредитора, който съгласно разпоредбата на чл. 16
от ЗПК преди сключване на договора за кредит, следва да извърши оценка на
кредитоспособността на потребителя и да прецени дали да му предостави
кредит без обезпечение при спазване на императивната норма на чл. 19, ал. 4
от ЗПК, като риска от невръщането на кредита следа да се калкулира в
8
уговорената по договора лихва. Съгласно задължителните указания, дадени в
т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010г. по т. д. № 1/2009г. на ОСТК
на ВКС нищожна поради накърняване на добрите нрави, е клауза за
неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции, като за нищожността на неустойката съдът следи
служебно. В случая уговорената в процесния договор неустойка за
непредоставяне на обезпечение няма обезпечителна, обезщетителна или
санкционна функция, а целта на същата е да се предвиди допълнително
възнаграждение за кредитора за предоставянето на сумата (така наречената
скрита възнаградителна лихва), уговорено в противоречие с принципите на
справедливостта в гражданските и търговските отношения и с разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Съгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК всяка клауза в договор
за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. В случая според настоящия състав е
налице заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
ограничаваща максималния размер на годишния процент на разходите по
кредита, а посочените в договора проценти на възнаградителната лихва и на
годишния процент на разходите, не съответстват на действително
уговорените такива. Поради следва да бъде споделен и направения от
първоинстанционния съд извод, че за потребителя в процесния случай не
съществува яснота относно точния размер на задължението му и общата
стойност на кредита, като процесния договор не отговаря на изискванията на
чл. 11, ал.1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, отнасящи се до посочване по ясен и разбираем
начин на лихвата, годишния процент на разходите и общата сума, дължима от
потребителя, поради което и съгласно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК този
договор се явява недействителен. Видно от приложения към делото оригинал
на договора за кредит, същият не отговаря и на изискването на чл. 10, ал. 1 от
ЗПК, а именно да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи
на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не
по-малък от 12, което в случая не е изпълнено. Предвиждането за заплащане
на такса разходи в размер на 45 лв. нарушава и императивната разпоредба на
чл. 10а, ал. 2 от ЗПК.
В допълнение посочването в договора за кредит на по-нисък от
действителния ГПР, което представлява невярна и следователно измамна
9
информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и заблуждаваща търговска практика по см. на чл. 6, § 1 от
Директива 2005/29/ЕО за нелоялните търговски практики, тъй като
заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на
цената на договора и го подтиква или е възможно да го подтикне да вземе
решение за сделка, което в противен случай не би взел. Това от своя страна
означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати
потребителя, е неравноправна по см. на чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и
влече недействителност на договора в неговата цялост.
В чл. 23 от ЗПК е предвидено, че когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита и не дължи лихва или други разходи по него. Както е
посочено и във въззивната жалбата, тази разпоредба е императивна и урежда
последиците от сключен недействителен договор за потребителски кредит,
като следва да бъде съобразена и приложена от съда, доколкото връщането на
чистата стойност на кредита се дължи по силата на изрична, императивна
правна норма, независимо, че кредиторът не се е позовал на нея в
заявлението. Предвид горното дружество жалбоподател, като приобретател
на правата по договора за потребителски кредит, има право да получи чистата
стойност на кредита в размер на 700 лв., намалена с направените плащания от
страна на въззиваемия, които не се оспорват, установяват се с приетите по
делото справки и са общо в размер на 126,90 лв., или неизплатената част от
чистата стойност на кредита е в размер на сумата от 573,10 лв., която е
дължима, ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното
плащане. Не се дължи и заплащане на обезщетение за забава върху тази сума,
по аргумент от чл. 23 от ЗПК, според който кредитополучателя не дължи
други суми, освен чистата стойност на кредита, както и с оглед настъпване на
падежа на задължението за заплащане на чистата стойност на кредита от
поискването му, в случая датата на която е предявено заявлението за издаване
на заповед за незабавно изпълнение в съда.
Ето защо са налице основания за отмяна на атакуваното решение в тази
му част, като следва да се признае за установено, че П. С. Г. дължи на
жалбоподателя посочената сума от 573,10 лв., ведно със законната лихва от
10
датата на подаване на заявлението в съда – 30.07.2019 г. - до окончателното
плащане. В останалата част въззивната жалба се явява неоснователна, а
решението на районен съд като правилно следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя се дължат разноски,
съответно на уважената част от претенцията, за заповедното,
първоинстанционното и въззивно производство. Така съответно на уважената
част от претенцията следва да се присъдят част от направените разноски в
заповедното производство в размер на 36,90 лв. В първоинстанционното
производство са направени разноски в размер на 250 лв. за заплатена
държавна такса и се претендира присъждане на възнаграждение за
юрисконсулт в размер на 200 лв., 150 лв. възнаграждение за допусната ССЕ,
съответно на уважената част от исковите претенции следва да му бъде
присъдена сумата от 295,33 лв. разноски, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК. В
настоящото производство са направени разноски в размер на 125 лв. за
държавна такса и се претендира възнаграждение за юрисконсулт в размер на
100 лв., като съответно на уважената част от въззивната жалба следва да се
присъдят такива в размер на 110,75 лв. Или общата сума на дължимите
разноски в заповедното производство, исковото производство пред районен
съд и настоящото производство са 442,98 лв. (36,90 + 295,33 + 110,75).
На въззиваемия също се дължат разноски в настоящото производство,
съответно на отхвърлената част от иска. Няма направени реално такива, а се
претендира определяне на възнаграждение на упълномощения представител
на въззиваемия, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА, поради оказана безплатна
правна помощ. Съгласно цитираната норма, съдът определя
възнаграждението в размер не по-нисък от предвидения в наредбата по чл. 36,
ал. 2 от ЗА (по чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения 311 лв.) и осъжда другата страна да
го заплати, като в случая такова се дължи съответно на отхвърления размер на
въззивната жалба, а именно 157,92 лв..
Решението на въззивния съд не подлежи на касационно обжалване,
съгласно разпоредбата на чл. 280 ал. 3 от ГПК.
Водим от гореизложеното и на основание чл. 271 ал. 1 от ГПК,
Пловдивският окръжен съд
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 260451 от 15.02.2021 г., постановено по гр.дело
№ 18068/2019 г. по описа на РС Пловдив, с което е отхвърлен предявеният от
„Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, против П. С. Г., ЕГН: **********,
иск за признаване за установено в отношенията между страните, дължимостта
на сумата от 573,10 лв. главница по договор за паричен заем № 2399036 от
01.10.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са
прехвърлени с приложение № 1 от 01.05.2016 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че П. С. Г., ЕГН: **********, с адрес:
****, дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:
********* със седалище и адрес на управление: гр.София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от
изпълнителния директор Д.Б., сумата от 573,10 лв. (петстотин седемдесет и
три лева и десет стотинки) главница по договор за паричен заем № 2399036 от
01.10.2015 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземанията по който са
прехвърлени с приложение № 1 от 01.05.2016 г. към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. на „Агенция за
събиране на вземания“ ООД, ведно със законната лихва, считано от
30.07.2019 г. до окончателното плащане, за която сума е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 6969/01.08.2019 г. по ч.
гр. д. № 12677/2019 г. по описа на ПРС.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата му част, в която са
отхвърлени предявените от „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.
„Д-р Петър Дертлиев“ № 25, представлявано от изпълнителния директор Д.Б.,
против П. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, иск за признаване за
установено, че му дължи главница над сумата от 573,10 лв. до 617,12 лв.
(шестстотин и седемнадесет лева и 12 ст.), по договор за паричен заем №
2399036 от 01.10.2015 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда до окончателното изплащане
на задължението, договорна лихва: 36,26 лв.(тридесет и шест лева и 26 ст.),
12
234,92 лв.(двеста тридесет и четири лева и 92 ст.) - неустойка за
неизпълнение на задължение; 231,03 лв.(двеста тридесет и един лева и 03 ст.)
- обезщетение за забава и 45 лв. (четиридесет и пет лева) - такса разходи.
ОСЪЖДА П. С. Г., ЕГН: **********, с адрес: ***, да заплати на
„АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния
директор Д.Б., сумата от 422,98 лв. (четиристотин двадесет и два лева и
деветдесет и осем стотинки) представляващи направени разноски, съразмерно
на уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, представлявано от
изпълнителния директор Д.Б., да заплати на адвокат Р.Н. Г. с личен номер
********** с адрес ***, сумата от 157,92 лв. (сто петдесет и седем лева и
деветдесет и две стотинки) за адвокатско възнаграждение за осъществената
защита на въззиваемия, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
13