Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 02.10.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Б
въззивен състав, в публичното съдебно заседание на двадесет и осми
септември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛЮБОМИР ВАСИЛЕВ
ЧЛЕНОВЕ:
КАЛИНА АНАСТАСОВА
мл.
с. ЕВЕЛИНА
МАРИНОВА
при
участието на секретаря Донка Шулева, като разгледа докладваното от мл.съдия Евелина
Маринова в. гр. д. № 1087 по описа
за 2020 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 - чл.273 от ГПК.
С решение № 261718 от 31.10.2019 г. по гр. д. №
60398/2018 г. на СРС, II ГО, 72
състав са отхвърлени предявените от „Т.С.“ ЕАД срещу И.Г.В. искове с правно
основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр. чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД – за сумата от 338, 70 лв., представляваща
стойност на доставена топлинна енергия за периода 01.05.2014 г. – 30.05.2015
г., сумата от 75, 60 лв., представляваща мораторна лихва за периода 15.09.2015
г. – 05.01.2018 г., сумата от 17, 56 лв., представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода м.05.2015 г. – м.06.2015 г. и сумата от 4, 46
лв., представляваща мораторна лихва върху нея. Решението е постановено при
участието на трето лице-помагач на страната на ищеца – „Т.С.“ ЕООД.
Срещу така постановеното решение е депозирана въззивна
жалба от ищеца Т.С.“ ЕАД. Счита, че решението е неправилно, тъй като е
постановено в противоречие с материалния закон и е необосновано. Излага
съображения, че неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответникът няма
качеството потребител на топлинна енергия за битови нужди за исковия период. В
тази връзка релевира довод, че ответникът е наследник на лицето А.В.– наемател
на процесния имот до 15.05.2015 г., видно от настанителна заповед и писмо от
Столична община. Моли съда да отмени обжалваното решение и вместо това да
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира направените по
делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от ответника И.Г.В..
Третото лице-помагач „Т.С.“ ЕООД не е взело становище
по жалбата.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, с оглед разпоредбата на чл.12 ГПК
и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният съд е сезиран с обективно
кумулативно съединени осъдителни искове с правно основание чл.79, ал.1 ЗЗД, вр.
чл.150 ЗЕ и чл.86, ал.1 ЗЗД.
С
исковата молба ищецът твърди, че ответникът в качеството му на наследник на
лицето А.К.В., която през исковия период е била клиент на топлинна енергия за
битови нужди за топлоснабден имот с аб. № 291346, му дължи сумата от 338, 70
лв., представляваща стойност на доставена топлинна енергия за периода
01.05.2014 г. – 30.05.2015 г., сумата от 75, 60 лв., представляваща мораторна
лихва за периода 15.09.2015 г. – 05.01.2018 г., сумата от 17, 56 лв.,
представляваща цена на услугата дялово разпределение за периода м.05.2015 г. –
м.06.2015 г. и сумата от 4, 46 лв., представляваща мораторна лихва върху нея.
Моли съда да осъди ответника да му заплати процесните суми, както и направените
по делото разноски и юрисконсултско възнаграждение.
В срока
по чл.131 ГПК не е депозиран отговор на исковата молба от ответника И.Г.В..
По
силата на заповед № Ж11-04-А-001/22.02.2000 г. на кмета на район „Люлин“,
издадена на основание чл.43 ЗОС, А.К.В. и членовете на семейството й – И.В. –
син, се настаняват в гарсониера с административен адрес: ж.к. „******.
Представено
е писмо от Столична Община, Район „Люлин“, рег. индекс ЖН-30-92/1/16.09.2015 г.,
с което в отговор на писмо на „Т.С.“ ЕАД се предоставя информация за
настанителна заповед за имот общинска собственост, находящ се в гр. София, ж.к.
„******, аб. № 291346 за периода м.12.2012 г. – 15.05.2015 г. с титуляр А.К.В..
В същото се съдържат данни, че от 16.05.2015 г. до 29.06.2015 г. жилището е
свободно по разпореждане на Район „Люлин“, а от 29.06.2015 г. до момента на
изготвяне на писмото – с титуляр Н.С.М..
Видно
от удостоверение за наследници от 11.12.2018 г., изд. от Столична Община, Район
„Люлин“, А.К.В. е починала на 18.12.2014 г., за което е съставен акт за
смърт от 20.12.2014 г., като е оставила наследник по закон – И.Г.В. – син.
На 26.07.2002
г. е сключен договор № 2666 между „Т.С.“ ЕООД и етажната собственост с адрес: в
гр. София, ж.к. „******, по силата на който дружеството се е задължило да
достави и монтира необходимите уреди за регулиране и отчитане на консумацията
на топлинна енергия, както и да изготвя и предоставя на насрещната страна обща
и индивидуални изравнителни сметки за консумираната топлинна енергия в срок до
45 дни след предоставяне на информация от „Т.С.“ ЕАД за показанията на
топломера за отчетния период.
Пред
СРС е ангажиран договор № У94/01.11.2007 г., сключен между „Т.С.“ ЕАД –
възложител и „Т.с.“ ЕООД – изпълнител, при общи условия за извършване на
услугата дялово разпределение на топлинната енергия по чл.139в, ал.2 ЗЕ. По
силата на договора възложителят е възложил на изпълнителя, който е приел да
извършва услугата дялово разпределение на топлинната енергия между
потребителите в сгради етажна собственост или в сграда с повече от един
потребител в гр. София, при спазване на изискванията на Общите условия за
извършване на услугата дялово разпределение на топлинната енергия, одобрени от
ДКЕВР с решение № ОУ-024/10.08.2007 г., срещу насрещното задължение на
възложителя да заплаща договореното възнаграждение.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната
жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана страна, като
същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна.
Съгласно
нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При
извършената служебна проверка въззивният съд установи, че първоинстанционното
решение е валидно и процесуално допустимо, поради което следва да бъдат обсъдени
релевираните от жалбоподателя доводи относно правилността му.
Съгласно
нормата на чл.153 ЗЕ в редакцията, действала до 17.07.2012 г., всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение, са
„потребители на топлинна енергия“.
Понятието
„потребител на топлинна енергия за битови нужди“ е дефинирано в §1, т.42 ДР ЗЕ
/отм./, действал до 17.07.2012 г., като физическо лице – собственик или
ползвател на имот, което ползва топлинна енергия с топлопреносител гореща вода
или пара за отопление, климатизация или горещо водоснабдяване.
След
отмяната на §1, т.42 от ДР на ЗЕ и с влизане в сила на измененията на ЗЕ от
17.07.2012 г. е въведено понятието „клиент на топлинна енергия“, което е
еквивалентно по смисъл на понятието „потребител на топлинна енергия“. Според
новата редакция на чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право
на ползване в сграда – етажна собственост, присъединени към абонатна станция или
към нейно самостоятелно отклонение, са клиенти на топлинна енергия и са длъжни
да монтират средства за дялово разпределение на отоплителните тела в имотите си
и да заплащат цена за топлинната енергия.
С т.1
на ТР № 2/2017 г. от 17.05.2018 г.,
постановено по тълк. дело № 2/2017 г. на ОСГК на ВКС, са дадени задължителни
разяснения относно хипотезата, при която топлоснабденият имот е предоставен за
ползване по силата на договорно правоотношение. В мотивите му е посочено, че
предоставяйки съгласието си за топлофициране на сградата, собствениците и
титулярите на ограниченото вещно право на ползване са подразбираните клиенти на
топлинна енергия за битови нужди, към които са адресирани одобрените от КЕВР
публично оповестени общи условия на топлопреносното предприятие. В това си
качество на клиенти на топлинна енергия те са страна по продажбеното
правоотношение с топлопреносното предприятие с предмет - доставка на топлинна
енергия за битови нужди (чл.153, ал.1 ЗЕ) и дължат цената на доставената
топлинна енергия.
Клиенти
на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и правни субекти, различни
от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респективно носителя на вещното право на
ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са сключили договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот при публично
известните общи условия директно с топлопреносното предприятие. В тази
хипотеза третото ползващо лице придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия
за битови нужди („битов клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна
по договора за доставка на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното
предприятие. Договорът между това трето ползващо лице и топлопреносното
предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвателя при топлопреносното
дружество, но не се презюмира с установяване на факта на ползване на
топлоснабдения имот. В гореизложения смисъл изброяването в нормата на чл. 153,
ал. 1 ЗЕ на собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване
като клиенти (потребители) на топлинна енергия за битови нужди и страна по
продажбеното правоотношение с топлопреносното предприятие не е изчерпателно.
Противното разбиране би противоречало на принципа за договорна свобода,
регламентиран в чл. 9 ЗЗД и приложим както за гражданските, така и за
търговските сделки. При постигнато съгласие между топлопреносното предприятие и
правен субект, различен от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, за сключване на
договор за продажба на топлинна енергия за битови нужди за топлоснабден имот
при спазване на одобрените от КЕВР публично извести общи условия, съставляващи
неразделна част от договора, този правен субект дължи цената на доставената
топлинна енергия за собствените му битови нужди.
От
изложеното следва, че за да обоснове качеството клиент на топлинна енергия на
лице, различно от собственика, респ. вещния ползвател на топлоснабден имот,
ищецът следа да докаже не само че това лице ползва топлоснабдения имот със
съгласието на собственика, респ. вещния ползвател, но и че между това лице и ищеца е възникнало облигационно
правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови нужди.
В
нормата на чл.43, ал.1 и ал.2 ЗОС в редакцията преди изм. ДВ бр. 101 от 2004
г., приложима към момента на издаване на заповед № Ж11-04-А-001/22.02.2000 г.
на кмета на район „Люлин“, е очертан кръгът на лицата, които подлежат на
настаняване в общински
жилища, предназначени за отдаване под наем. Съгласно чл.43, ал.3 ЗОС настаняването под наем се извършва със заповед
на кмета на общината, а по силата на чл.4 в Столичната община и в градовете с
районно деление заповедта по ал. 3 се издава от кмета на района, в който се
намира жилището.
По
силата на заповед № Ж11-04-А-001/22.02.2000 г. на кмета на район „Люлин“,
издадена на основание чл.43 ЗОС, между А.К.В. и „Т.С.“ ЕАД е възникнало наемно
правоотношение за гарсониера с административен адрес: ж.к. „******.
Следва
да се има предвид, че доколкото наемателят А.К.В. е починала на 18.12.2014 г.,
видно от представеното удостоверение за наследници, т.е. през заявения от ищеца
исков период на претенцията му за стойността на потребената топлинна енергия: 01.05.2014
г. – 30.05.2015 г., ищецът не би могъл да ангажира отговорността на ответника И.Г.В.
в качеството му на неин универсален правоприемник за периода след настъпване на смъртта й и до
края на заявения исков период.
При
извършване на преценката дали наемателят А.К.В. е имала качеството клиент на
топлинна енергия до настъпване на смъртта й съдът намира, че от страна на ищеца
не са ангажирани доказателства, че между него и А.К.В. е възникнало
облигационно правоотношение с предмет – доставка на топлинна енергия за битови
нужди, съществуването на което не се презюмира. По делото не е представена
молба-декларация от А.К.В. за откриване на партида за имота, нито други
доказателства, които да са от естество да обосноват извод за възникнало между
нея и топлопреносното предприятие облигационно правоотношение.
С оглед
изложеното следва да се приеме, че от страна на ищеца не е установено при
условията на пълно и главно доказване, че А.К.В. е притежавала качеството
клиент на топлинна енергия през исковия период. Ето защо, ответникът И.Г.В.,
чиято отговорност ищецът се стреми да ангажира в качеството му на универсален
правоприемник на А.К.В., не е материалноправно легитимиран да отговаря по
предявените искове, поради което доводите на жалбоподателя в обратен смисъл се
явяват неоснователни.
Само за
пълнота следва да се отбележи, че по аргумент от чл.20, ал.2 от ППЗОС настанителната
заповед има действие за всички членове от семейството на настанения, което обаче
не е от естество да внесе промяна в изводите на съда, доколкото претенцията на ищеца е насочена към
ответника в качеството му на наследник на А.К.В..
Тъй
като крайните изводи на двете инстанции съвпадат, обжалваното решение следва да
се потвърди.
По разноските:
С оглед
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателя не се дължат разноски.
Ответникът
по жалбата има право на разноски, но доколкото не е заявил искане за присъждане
на разноски и не е ангажирал доказателства да е направил такива, разноски не
следва да му се присъждат.
Воден
от горното, Съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 261718 от 31.10.2019 г. по гр. д. № 60398/2018
г. на СРС, II ГО, 72
състав.
Решението
е постановено при участието на трето лице - помагач на ищеца: „Т.С.“ ЕООД, ЕИК *********,
с адрес ***.
Решението не
подлежи на касационно обжалване, на основание чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.