РЕШЕНИЕ
№ 96
гр. Перник, 07.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, VIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на тринадесети януари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Борислава П. Борисова-Здравкова
при участието на секретаря Десислава Ст. Дрехарска
като разгледа докладваното от Борислава П. Борисова-Здравкова Гражданско
дело № 20241720104174 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по делото е образувано по предявен от М. М. Г., ЕГН **********, с
адрес:***, чрез адв. М., срещу „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, с която са предявени иск с правно
основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД да бъде признато за установено, че Договор за
потребителски кредит № *** е нищожен, поради противоречието му със закона /нормите на
чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1, т 10 ЗПК/, съединен в условията на евентуалност с иск с
правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – че Договор за потребителски кредит № *** е
нищожен поради заобикаляне на закона /нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК/, съединен в
условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП да
бъде признато за установено, че клаузата на чл. 29 от договор за потребителски кредит №
***, предвиждаща заплащане на неустойка за непредоставяне на обезпечение, е нищожна
като неравноправна, съединен в условията на евентуалност с иск с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – че клаузата на чл. 29 от договора е нищожна поради противоречие със
закона, съединен в условията на евентуалност с иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр.
2 ЗЗД – че клаузата на чл. 29 от договора е нищожна поради заобикаляне на закона.
В исковата молба се излага, че ищцата сключила от разстояние договор за заем № *** с
ответника, по силата на който последният се задължил да й предостави сумата 800,00 лв.
Твърди, че съгласно чл. 19 от договора ищцата следвало да обезпечи договора с гарант,
1
отговарящ на условията, посочени в ОУ, или банкова гаранция в полза на институцията,
отпуснала кредита. В чл. 29 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на
задължението си по чл. 19 от договора, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер
на 0,9% от стойността на усвоения кредит, като в договора било уговорено, че
непредставянето й причинява вреди на кредитора в посочените размери. Неустойката била
платима от заемателя разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски. Вследствие
неизпълнение на посочената клауза на ищеца била начислена неустойка в размер на 144,00
лв., като общо дължимата сума, подлежаща на връщане по договора била 960,00 лв.
Твърди се, че процесният договор е нищожен, на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. чл. 22
ЗПК поради липса на съществен елемент от неговото съдържание, а именно ГПР по кредита,
евентуално, че ГПР е грешно посочен, с което е заобиколена разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК.
В условията на евентуалност, твърди, че клаузата за неустойка поради непредоставяне
на обезпечение е нищожна, като водеща до неравновесие в правата на страните по смисъла
на чл. 143 ЗЗП, евентуално – поради противоречие или заобикаляне на нормите на чл. 33, ал.
1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Сочи, че сумата, която се претендира като неустойка всъщност обезпечава вредите от
това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в срок, които се обезщетяват
и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 ЗПК, поради което кумулирането им е
недопустимо. На следващо място счита, че тази неустойка цели допълнителна печалба на
търговеца, която не е включена в ГПР на договора за кредит и надвишава изискването да не
бъде по-висока от пет пъти размера на законната лихва. По изложените съображения, моли
за уважаване на исковете и присъждане на разноските за производството.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът е депозирал писмен отговор, с който оспорва
исковете като неоснователни. Твърди, че на *** г. между страните е сключен договор за
потребителски кредит от разстояние с № ***, по силата на който кредиторът предоставил на
ищеца заемна сума в размер на 700,00 лв., подлежаща на връщане заедно с възнаграждение
за ползването й съгласно погасителен план. Оспорва твърденията за нищожност на
договора, евентуално на клаузата, предвиждаща заплащането на неустойка. Твърди, че
уговорената неустойка не излиза извън присъщите й функции, като основаната й цел е да
репарира причинените от неизпълнение в срок вреди. Сочи, че няма въведено законодателно
изискване относно размера на неустойката, като по правило тя представлява предварително
определено от страните обезщетение. Позовава се на тълкувателната практика на ВК /тълк.д.
1/2009 г./, според което прекомерността й не я прави a priori нищожна. Претендира разноски.
Съдът, след като прецени доводите и възраженията на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са евентуално съединени следните искове: иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД да бъде признато за установено, че Договор за потребителски кредит №
*** е нищожен, поради противоречието му със закона /нормите на чл. 19, ал. 4 и чл. 11, ал. 1,
т 10 ЗПК/, иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 2 ЗЗД – че Договор за потребителски
2
кредит № *** е нищожен поради заобикаляне на закона /нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК/, иск с
правно основание чл. 146, ал. 1, вр. чл. 143 ЗЗП да бъде признато за установено, че клаузата
на чл. 29 от договор за потребителски кредит № ***, предвиждаща заплащане на неустойка
за непредоставяне на обезпечение, е нищожна като неравноправна, иск с правно основание
чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – че клаузата на чл. 29 от договора е нищожна поради противоречие
със закона, и иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД – че клаузата на чл. 29 от
договора е нищожна поради заобикаляне на закона.
По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 33Д за прогласяване нищожността
на Договор за потребителски кредит № ***/*** г., поради противоречието му със закона,
съдът намира следното:
С доклада по делото е обявено за безспорно, че страните са сключили от разстояние
Договор за потребителски кредит № ***. Представеният от ответника договор не е оспорен
от ищеца, поради което съдът приема, че договорът е сключен между страните на
посочената в него дата - *** г., и със съдържанието, представено с отговора на исковата
молба.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под
формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за
плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки
от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща
стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през
целия период на тяхното предоставяне.
Съгласно чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние /ЗПФУР/
договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между
доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от
разстояние - едно или повече.
От изложеното следва, че ищецът има качеството потребител на финансови услуги,
предоставени от разстояние.
В исковата молба са изложени твърдения за недействителност на процесния договор за
заем поради липсата на реквизитите, предвидени в чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Съгласно
посочената разпоредба в договора за потребителски кредит следва да е посочен годишния
процент на разходите и общо дължимата сума, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР
Нормата на чл. 19, ал. 1 от ЗПК регламентира какво представлява годишният процент
на разходите, а разпоредбата на § 1, т.1 от ЗР на ЗПК, разписва определение какво
представлява „общ разход по кредита за потребителя. Съгласно посочената разпоредба „общ
разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви,
3
комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи,
пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с
договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато
сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в
случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи
и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси". Чл.
19, ал. 4 от ЗПК, предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Алинея 5 от чл.
19 от ЗПК регламентира по императивен начин, че клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, се считат за нищожни.
Предвид изложеното, е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите
на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. Целта на цитираната разпоредба е на
потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите,
които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи.
В конкретния случай в чл. 1, ал. 6 от договора е посочено, че ГПР е 42,82 %, но от
съдържанието му не може да се направи извод по какъв начин е формиран самият ГПР и
кои са взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР. В случая
бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя
невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са
в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 и чл. 19, ал. 4 ЗПК, т.е. липсва яснота какъв е
действителният ГПР по договора за кредит.
Съгласно решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело С-714/2022 СЕС, с оглед на
съществения характер на посочването на ГПР в договор за потребителски кредит, за да даде
възможност на потребителите да се запознаят с правата и задълженията си, както и с оглед
на изискването при изчисляването на този процент да се включат всички разходи по член 3,
буква ж) от Директива 2008/48, следва да се приеме, че посочването на ГПР, който не
отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от възможността да определи
обхвата на своето задължение по същия начин както непосочването на този процент.
Следователно неточно посоченият ГПР се приравнява по последица на липсващ
посочен ГПР в договора за кредит, в противоречие с императивното изискване на чл. 11, ал.
1, т 10 от ЗПК.
На следващо място, съгласно чл. 13 от договора предоставянето на обезпечение,
отговарящо на определени условия, е задължително за сключването му, като при
неизпълнението на тази уговорка потребителят дължи неустойката, уговорена в чл. 23 –
0.9% от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение. Видно от погасителния план към договора, че посочената
4
неустойка при непредоставяне на обезпечение е включена като част от погасителните
вноски по договора за кредит. В този смисъл още при сключването на договора неустойката
е предвидена като едно допълнително възнаграждение за кредитора в противоречие с
ограниченията на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Допълнителен аргумент в подкрепа този извод е, че в
договора за заем ГПР е уговорен в размер на 42,82 %, като при включване на неустойката за
непредоставяне на обезпечение, съобразно заключението по допуснатата ССчЕ ГПР би бил
в размер на 791,86%, т.е. ГПР значително би надхвърлил пет пъти законната лихва.
С оглед начина на уговаряне на ГПР съдът приема, че договорът за потребителски
кредит е сключен в противоречие със законовоустановения максимален размер на годишния
процент на разходите, предвиден в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
По възражението на ответника, че поставеният въпрос към вещото лице относно
размера на ГПР е правен, следва да се отбележи, че на вещото лице е поставена задача да
извърши изчисление на ГПР при определени условия, което е от компетентността му на
икономист, а въпросът дали ГПР в договора е посочен съобразно изискванията на закона е
извод, направен от съда на база събраните по делото доказателства и приложимата
нормативна уредба.
По горните съображения, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл. 26,
ал. 1, предл. 1 ЗЗД е основателен и следва да бъде уважен.
Предвид изложеното не е налице процесуалното условие за разглеждане на
предявените в условията на евентуалност искове.
По разносите:
С оглед изхода на спора, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца следва да бъдат
присъдени сторените разноски. Същият претендира и доказва извършването на разноски,
както следва: 50,00 лв. - държавна такса, 150,00 лв. - депозит за вещо лице, и 1800,00 лв. –
платено в брой адвокатско възнаграждение. Ответникът не е направил възражение по чл. 78,
ал. 5 ГПК, поради което размерът на уговореното и заплатено от ищеца адвокатско
възнаграждение не може да бъде обсъждан от съда. С оглед изложеното, ответникът следва
да бъде осъден да заплати на ищеца сторените разноски за производството в пълен размер,
възлизащ на 2000,00 лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Договор за потребителски кредит № ***/*** г.,
сключен между М. М. Г., ЕГН **********, и „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, е нищожен поради противоречието
му със закона, на осн. чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА „СТИК КРЕДИТ“ АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр.
5
Шумен, пл. „Оборище“ № 13Б, ДА ЗАПЛАТИ на М. М. Г., ЕГН **********, с адрес:***,
сумата 2000,00 лв. /две хиляди лева/ - представляваща разноски за производството, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд – Перник в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Перник: _______________________
6