О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
Гр.София, 11.06.2019г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-1 състав, в закрито заседание в състав:
Съдия: Екатерина Стоева
сложи за разглеждане гр.д.№ 11950 по описа за 2018г.
на съда и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба на П.С.П. с
предявени против Прокуратурата на Република България, Държавата чрез министъра
на финансите и Висшия съдебен съвет осъдителни искове за солидарно заплащане на
сумата 150 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди, и сумата 18 868лв. лихви за забава за периода 15.02.2018г. до
подаване на исковата молба, ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до изплащането.
С исковата молба ищецът е направил искане да бъде
освободен на основание чл.83, ал.2 ГПК от заплащане на държавна такса, както и
да му бъде предоставена правна помощ чрез назначаване на адвокат, който да
осъществи безплатно процесуално представителство.
Във връзка с последното, по указания на съда, ищецът е
представил декларация за материално и гражданско състояние, в която е посочил,
че е неженен, няма деца, не получава никакви доходи, включително пенсия, не
притежава движимо и/или недвижимо имущество, инвалид е поради множество
огнестрелни рани над 50%. Осъден е с влязла в сила присъда с наложено наказание
„лишаване от свобода“ без право на замяна, не полага труд в затвора и оттам не
реализира доходи. При тези обстоятелства съдът намира, че са налице
предпоставките на чл.83, ал.2 ГПК и ищецът следва да бъде освободен от
заплащането на държавна такса за предявените искове.
Затрудненото материално положение на ищеца покрива
предпоставките на чл.23, ал.3 от Закона за правната помощ във връзка с искането
за осигуряване на безплатна адвокатска защита по чл.94 ГПК, но съдът намира, че
същото следва да бъде оставено без уважение с оглед разпоредбата на чл.24 ЗПр.П-правна
помощ не се предоставя, когато не е оправдано от гледна точка на ползата, която
тя би донесла на лицето, кандидатстващо за това и когато претенцията е очевидно
неоснователна, необоснована или недопустима.
Съдът намира предявените искове за недопустими по
следните съображения:
В исковата молба ищецът сочи, че е осъден на доживотен
затвор без право на замяна по НОХД № 462/2014г. по описа на ВТОС по обвинение в
убийството на баретата Е.Ш.и раняването на други. В рамките на наказателното
производство била разпитана свидетелката П.Р., въз основа на чиито показания
бил признат за виновен и осъден, въпреки тяхното оспорване от защитата и
въпреки опровергаването им от проведения следствен експеримент. Считайки тези
показания за неверни ищецът подал тъжба на 21.08.2017г. до Районен съд-Горна Оряховица
против П.Р.с твърдение за лъжесвидетелстване, по която образувано НЧХД №
1797/2017г., но прекратено от ГОРС и изпратено по компетентност на Районна
прокуратура-Велико Търново. С Постановление от 15.02.2018г. на Й.К.-прокурор
при ВТРП отказал образуването на досъдебно производство с аргументи, че
показанията на свидетелката са били предмет на проверка на съдебното следствие
по наказателното дело, а и от допълнително събраните данни не се разкриват
такива за извършено престъпление по чл.290, ал.1 НК, нито по чл.286, ал.1 НК
или чл.293, ал.1 НК. В тази връзка ищецът твърди прокурорът да се е произнесъл
без обективно и всестранно събиране на данни, както и без обсъждане на
конкретните му оплаквания, като с отказа да образува досъдебно производство е
прикрил явно извършено престъпление и в този смисъл собствено да е извършил
такова по служба. Навежда, че от отказа на ВТРП да образува досъдебно
производство срещу посоченото лице претърпял неимуществени вреди, чието
обезщетяване претендира от Прокуратурата на Република България. В условията на
солидарност претендира исковата сума от държавата чрез министъра на
правосъдието на основание чл.7 от Конституцията, както и спрямо Висшия съдебен
съвет, в качеството му на кадрови орган и работодател на прокурорите.
На основание чл.7 от Конституцията на Република
България държавата отговаря за вреди, причинени от незаконни актове или
действия на нейни органи и длъжностни лица. Със ЗОДОВ е уреден специален ред за
реализиране на тази отговорност при наличие на изчерпателно посочените в закона
хипотези и съгласно чл.8, ал.3 ЗОДОВ се прилага, когато не е налице предвиден в
закон специален начин на обезщетяване. Когато тя не може да се реализира по
ЗОДОВ приложение намира общия ред по чл.49 ЗЗД.
Съгласно чл.2, ал.1 ЗОДОВ държавата отговаря за
вредите, причинени на граждани от разследващите органи, прокуратурата или съда,
при: 1. задържане под стража, включително като мярка за неотклонение, домашен
арест, когато са били отменени, прилагане от съда на задължително настаняване и
лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдат отменени, както и
при всички други случаи на лишаване от свобода в нарушение на чл. 5, § 1 от
Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи, съставена в Рим
на 4 ноември 1950 г. /ратифицирана със закон - ДВ, бр. 66/1992г., обн. в ДВ,
бр. 80/1992г.; 2. нарушаване на права, защитени от чл. 5, § 2 - 4 на
Конвенцията; 3. обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде
оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради
това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е
престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след
като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е
амнистирано; 4. налагане на наказание по НК или на административно наказание,
когато лицето бъде оправдано или административното наказание бъде отменено; 5.
прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъде отменено
като незаконосъобразно; 6. изпълнение на наложено наказание над определения
срок или размер; 7. незаконосъобразно използване на специални разузнавателни
средства. От самата разпоредба следва, че отговорността на държавата възниква
само по отношение на лице, спрямо което са били насочени действията на
съответния правозащитен орган или е бил обект на такива и само в изчерпателно
посочените хипотези, каквито твърдения в исковата молба не са въведени. Видно
от същата твърдението е вредите да са причинени от отказ на прокуратурата да
възбуди наказателно преследване против друго лице, което изключва приложението
на чл.2 ЗОДОВ и в този смисъл за ищеца не е възникнало право на обезщетение по
този ред, обуславящо недопустимост на исковете.
Съгласно чл.132, ал.1 от Конституцията на Република
България при осъществяване на съдебната власт съдиите, прокурорите и
следователите не носят наказателна и гражданска отговорност за техните служебни
действия и за постановените от тях актове, освен ако извършеното е умишлено
престъпление от общ характер. Конституционната норма урежда функционалния
имунитет на магистратите, обезпечаващ тяхната независимост при осъществяване на
функциите си и формиране на свободно вътрешно убеждение при изпълнение службата
си и постановяване на актове. Имунитетът е изключен само когато извършеното
съставлява умишлено престъпление от общ характер, установено с влязла в сила
присъда. Последователна и непротиворечива е практиката на Върховния касационен
съд, обективирана в множество съдебни актове, че наличието на функционален
имунитет е отрицателна процесуална предпоставка за надлежното упражняване
правото на иск, за която съдът следи служебно и при констатация за това е
длъжен да прекрати делото.
Отказът на прокурора да образува досъдебно
производство е в упражняване правомощията му по НПК /чл.213 вр. чл.208 НПК/,
като тези му действия попадат във функционалния имунитет.
Квалифицирането на исковете по чл.49 ЗЗД също налага
извод за недопустимост.
Гаранционно-обезпечителната отговорност на възложителя е производна и
функционално свързана с отговорността на прекия причинител, комуто е възложил
изпълнението на работа, т.е. възниква доколкото и когато е възникнала такава за
прекия причинител по чл.45 ЗЗД. След като на основание чл.132, ал.1 от Конституцията прокурорът в настоящата хипотеза не носи отговорност за вреди при
изпълнение на служебните си действия, такава не може да възникне и за
възложителя, в частност Прокуратурата на Република България.
На самостоятелно основание исковете против Висшия
съдебен съвет и Държавата, представлявана от министъра на финансите, са
недопустими, като предявени против ненадлежни страни. Както е разяснено в ТР №
3/2004г., ОСГК на ВКС, конституционната норма на чл.7 не е пряк път за защита,
а прогласява основен принцип, намерил регламентация в специален закон-ЗОДОВ, а
за неуредените в него случаи се прилагат общите правила на ЗЗД. Съгласно чл. 7 ЗОДОВ исковете за обезщетение се предявяват срещу органите по чл. 1 и чл. 2 от
закона, от чиито незаконни актове, действия или бездействия, са причинени
вреди. Те са пасивно легитимирани да отговарят по искове за вреди, като
процесуални субституенти на държавата. В настоящия случай надлежен ответник би
била само Прокуратурата на Република България, доколкото възникването на вреди
за ищеца е обосновано с действия на конкретен прокурор /арг. и от ТР №
3/2004г., ОСГК на ВКС/, тъй като е компетентният орган по повдигне и поддържане
на обвинения за престъпления от общ характер, както и ръководене на досъдебните
производства и образуване на такива, съответно отказ от образуването им.
Другите двама ответници не са надлежни страни. Висшият съдебен съвет е кадрови
орган на съдебната власт, който въз основа предоставените му със ЗСВ правомощия
назначава, повишава, премества и освобождава от длъжност магистратите, но няма
качеството възложител по отношение осъществяваната от тях правораздавателна
дейност и не отговаря по искове по ЗОДОВ във връзка с такава дейност. Държавата
не притежава самостоятелна процесуална легитимация по силата на чл.7 от КРБ, а
отговаря по исковете чрез органите по чл.7 ЗОДОВ.
Водим от горното съдът
О П Р Е Д Е
Л И:
ОСВОБОЖДАВА на основание чл.83, ал.2 ГПК П.С.П., ЕГН **********,
от заплащане на държавна такса по гр.д.№ 11950/2018г. по описа на СГС, І-1
състав.
ОСТАВЯ БЕЗ
УВАЖЕНИЕ искане на П.С.П. за
предоставяне на правна помощ по чл.94 ГПК вр. чл.23 ЗПр.П.
ВРЪЩА исковата молба на П.С.П., ЕГН **********, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр.д.№ 11950/2018г.
по описа на СГС, І-1 състав.
Определението може да се обжалва с частна жалба в
едноседмичен срок пред Софийски апелативен съд от връчване препис на ищеца.
В частта за освобождаване от държавна такса по чл.83,
ал.2 ГПК определението не подлежи на обжалване.
СЪДИЯ: