РЕШЕНИЕ
№ 477
гр. Пловдив, 15.04.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав в открито
съдебно заседание на двадесети февруари през две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:ФАНЯ РАБЧЕВА
СВЕТОСЛАВ УЗУНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева, като разгледа докладваното от
мл. съдия Светослав Узунов въззивно гражданско дело № 37 по описа за 2020г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Д.Г., в качеството
си на управител на „АРТ Лайф Декор“ ЕООД, чрез адв. Н., срещу решение № 2954 от
12.07.2019 г., на Районен съд Пловдив, постановено по гр. дело № 20135 от 2018 г., на VІІІ гр.
с. С обжалваното решение първоинстанционният съд е признал за установено по отношение на „Арт
Лайф Декор“ ЕООД– гр. Пловдив, представлявано от Управителя Д.С.Г., че дължи на
П. С. К., в качеството му на едноличен търговец с фирма „К. и син – П. К.“ - в
несъстоятелност, представлявано от синдика Р.И.Т., по сключен между страните на
27.01.2015 г. в гр. Пловдив Договор за наем сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец октомври 2015 г., дължима по фактура №
**********/24.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.10.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 54, 82 лева; сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец ноември 2015 г., дължима по фактура №
**********/25.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.11.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 53, 26 лева; сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец декември 2015 г., дължима по фактура №
**********/26.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.12.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 51, 76 лева; сумата 2 000 лева –
неустойка по чл.16 от Договора за наем, заедно със законната лихва върху трите
главници, считано от 18.12.2018 г., до окончателното им изплащане, които суми е
било разпоредено ответникът да заплати на ищеца със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК № 9043/18.10.2018 г., издадена по ч. гр.
дело № 16396/2018 г. по описа на ПРС - ХХІ гр. състав, както и е осъдено
дружеството „Арт Лайф Декор“, да заплати държавна такса в размер на 434 лева.
С подадената жалба се обжалва постановеното по делото
решение единствено в частта за присъдената от съда неустойка в размер на 2000
лв., призната като дължима и размера на разноските, определен от съда по двете
производства. По отношение на присъдената неустойка се сочи, че съдът
неправилно е счел за неоснователни наведените от ответника доводи за
недължимост на претенцията за неустойка при положение, че със заповед за изпълнение
на парично задължение, по чл. 410 от ГПК, издадена по ч. гр.д. № 2588/2018 г., по описа на ПдРС, ХХІ
гр.с., вземанията по които са били
признати за установени по отношение на ответника с влязло в сила на 18.12.2018
г. решение по гр.д. № 3976/22.11.2018 г.
е било разпоредено ответното дружество да заплати на ищеца неустойка от 2000
лв. по същия договор.
Сочи се, че в предходното дело между страните
вземането за неустойка е било приравнено на пълно неизпълнение, поради което и
съдът е счел, че същата е била дължима на основание чл. 16, ал. 1 от договора
за наем. Твърди се, че в обжалваното решение съдът не е обсъдил аргументите за
недължимост на неустойката, като се сочи, че към момента на подаване на първото
заявление на 13.02.2018 г., наемните вноски, предмет на настоящия иск, са били
изискуеми и синдикът е знаел, че са дължими, но не ги е предявил с първото заявление, за да може да претендира два пъти
неустойката. Твърди се, че макар да е вярно, че ищецът има право да предяви
вземането си на части, това не му дава право да иска за всяка част отделна
неустойка в размер на 2000 лв. Сочи се,
че в чл. 16, ал. 1 от договора за наем е уговорена неустойка в размер на 2000
лв. за всяка от страните, когато не
изпълнява задълженията си, но общо, като не става ясно за кои задължения е
уговорена неустойката. Намира се, че няма уговорка, че за всяко неизпълнение,
на което и да било от задълженията по договора, се дължи отделна неустойка, или
неустойката се дължи за всяко неизпълнение поотделно, като липсва уговорка, че
при забава в плащането или неплащане на една или на няколко месечни наемни
вноски се дължи неустойка от 2000 лв., за да може съдът да прецени клаузата за
неустойка.
Твърди се, че съгласно чл. 92, ал.1 от ЗЗД неустойката
обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Сочи се, че съгласно ал. 2,
ако неустойката е прекомерно голяма в сравнение с претърпените вреди или ако
задължението е изпълнено неправилно или отчасти, съдът може да намали нейния
размер. Счита се, че така предявеният иск за част от наемната цена, съпроводен
с ново искане за неустойка в пълен размер, не намира опора нито в договора, нито в съдебната
практика и разбирането на закона за поправяне на вредите от неизпълнението, а
води до неоснователно обогатяване.
Цитира се съдебна практика. Моли се да бъде отменено обжалваното решение
като неоснователно и незаконосъобразно в частта за присъдените разноски и
размера на постановената неустойка и да се постанови решение, с което да бъде
определен законният размер на ДТ според цената на иска и да бъде отхвърлена
претендираната и присъдена по делото втори път неустойка в размер на 2000 лв.
Претендират се разноски.
По делото е постъпил отговор на въззивната жалба от адв. Р.Т.,
постоянен синдик на ЕТ „К. и син – П. К.“ - в несъстоятелност, с който
се оспорват наведените във въззивната жалба твърдения, и се моли същата да бъде оставена без
уважение, а атакуваният съдебен акт да бъде потвърден като правилен и обоснован. Сочи се, че съдът се е запознал
с материалите по предходното дело между страните и ги е взел предвид при
постановяване на своето решение. Оспорва се посоченото в
жалбата, че макар наемните вноски да са били изискуеми към момента на
депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, по чл. 410 от ГПК, по което е образувано и ч.гр.д. № 16396/2018 г. на Районен съд Пловдив,
синдикът нарочно не ги е искал, за да претендира два пъти неустойка. Цитира
съдебна практика, като счита, че уговорената между страните неустойка не излиза
извън присъщите ѝ обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция,
поради което се прави изводът, че същата не е нищожна. Моли се да се остави в сила
първоинстанционното решение.
Окръжен съд - Пловдив, след преценка на събраните по
делото доказателства и становищата на
страните, приема за установено следното:
Жалбата е подадена в предвидения в закона срок от
лице, имащо право на жалба, срещу акт, подлежащ на обжалване и е процесуално допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо -
постановено е в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по
граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за
съдебна защита.
Не е спорно между страните установеното от фактическа
страна пред първата инстанция, че със Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК № 9043/18.10.2018 г., издадена по ч. гр. дело №
16396/2018 г. по описа на ПРС - ХХІ гр. състав, е било разпоредено ответникът
да заплати на ищеца сумата 540 лева – главница, представляваща сбор от
неплатени наемни вноски, всяка по 180 лева, за месеците октомври, ноември и
декември 2015 г. по Договор за наем на недвижим имот от 27.01.2015 г.,
прекратен на 26.01.2016 г.; обезщетения за забава върху всяка вноска, съответно
- за периода от 16.10.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 54, 82 лева, за
периода от 16.11.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 53, 26 лева и за периода
от 16.12.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 51, 76 лева, дължима по фактура № **********/26.09.2018
г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от 16.12.2015 г. до
15.10.2018 г. в размер на 51, 76 лева, както и сумата 2 000 лева –
неустойка за неизпълнение по чл.16 от Договора, ведно със законната лихва върху
главницата, смитано от постъпване на заявлението в съда – 17.10.2018 г. до
окончателното погасяване, а освен това е било разпоредено ответникът да заплати
в полза на бюджета на съдебната власт по сметката на РС – Пловдив 54 лева ДТ за
производството по делото на основание чл.78, ал.6 от ГПК във връзка с чл.620,
ал.5 от ТЗ и чл.12, т.1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК. Видно от материалите по заповедното дело, в срока по чл.414
от ГПК ответникът е подал възражение срещу посочената Заповед за изпълнение,
поради което и ищецът е подал исковата молба за установяване на вземанията си
по Заповедта в срока по чл.415 от ГПК.
Страните не спорят, че на 27.01.2015 г. в гр. Пловдив
между тях е бил сключен Договор за наем, с който ищецът, в качеството му на
Наемодател, е отдал на ответника, в качеството му на Наемател, за временно
ползване собствения си недвижим имот, находящ се в гр. П., на ул. *** –
трафопост, подробно описан в Договора, срещу наем в размер на 150 лева без ДДС
месечно, платими по банков път най-късно до 15-то число на месеца, като в
чл.16, ал.1 от Договора страните са уговорили, че когато някоя от страните не
изпълнява задълженията си по Договора, дължи на изправната страна неустойка в
размер на 2 000 лева – като предвид продажбата на имота с влязло в сила на
30.12.2015 г. Постановление за възлагане № 56/25.11.2016 г., постановено по т.
дело по несъстоятелност № 573/2011 г. по описа на ПОС – търговско отделение –
ХVІ състав и предаването на имота на ответника и въвеждането му във владение на
26.01.2016 г. с подписан между страните Приемо-предавателен протокол от същата
дата, с оглед чл.2 от Договора считано от същата дата – 26.01.2016 г. Договорът
е бил прекратен.
Жалбоподателят не оспорва, че ответното дружество не е
заплатило дължимите наеми за ползването на имота за периода месец октомври –
месец декември 2015 г. (по 180 лева с ДДС месечно), както и не оспорва дължимостта и размера на
лихвите за забава върху всяка една от трите главници, чиито претендирани
размери съвпадат с действително дължимите.
Не е спорно от фактическа страна, и че със Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК № 2276/09.03.2018 г.,
издадена по ч. гр. дело № 2588/2018 г. по описа на ПРС – ХХІ гр. състав, вземанията
по която са били признати за установени по отношение на ответника с влязло в
сила на 18.12.2018 г. Решение № 3976/22.11.2018 г., постановено по гр. дело №
7065/2018 г. по описа на ПРС – ХІІ гр. състав, е било разпоредено ответното
дружество да заплати на ищеца дължимите суми за неплатените наемни вноски по
същия наемен договор за периода месец февруари – месец септември 2015г.,
съответно лихвите по неплатените задължения, както и неустойка по договора в
размер на 2 000 лева.
Въз основа на така установеното по делото, спорът
между страните е изцяло правен и е концентриран върху въпроса за дължимостта на
уговорената неустойка.
Настоящият състав намира, че с оглед на така
уговорената неустойка по договора, и доколкото неустойка по същия договор в
същия размер е била призната за дължима от жалбоподателя в предходно
производство, то същата не следва да се дължи втори път. С оглед на вида
неизпълнение неустойката е възможно да бъде такава за пълно неизпълнение или за
неточно изпълнение. В случай че не е уговорена, то същата е дължима за всяко
неизпълнение, но размерът ѝ се определя като за пълно неизпълнение. Тъй
като неустойката вече е била призната за установена с влязло в сила решение, то
в последващо производство същата не би могла да се търси, тъй като в този
случай би се стигнало до неоснователно обогатяване на кредитора, който вече се
е снабдил с изпълнителен титул за целия размер на неустойката. В противен
случай за него би съществувала възможността да претендира размера на пълното
неизпълнение за всеки един месец при неплащане на наемната цена. Видно от
договора, наемната цена е уговорена в размер на 180 лв. на месец, а неустойката
по чл. 16 от договора е в размер на 2000 лв., поради което и очевидно целта на
договора не е била с уговорената неустойка да е било целено да се обезщети
неизпълнението на всяка отделна месечна наемна вноска. С оглед на изложеното,
исканата неустойка в случая не следва да се присъжда в полза на кредитора.
Въз основа на горното, първоинстанционното решение
следва да бъде отменено в обжалваната му част за неустойката, като искът в тази
му част следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
С оглед изхода на спора, жалбоподателят не следва да
заплаща в полза на бюджета на съдебната власт ДТ в размер на 80 лв. (4% от 2000лв.), която е бил
осъден да заплати от първата инстанция. Тази сума следва да се възложи на ищеца,
с оглед отхвърлената част от иска.
Въззиваемият следва да заплати сторените във
въззивното производство от жалбоподателя разноски в размер на 250 лв. адвокатско възнаграждение и 40 лв. ДТ, или общо сума в размер на
290 лв., за които са представени доказателства за заплащането им.
Въззиваемият следва да бъде осъден да заплати на
жалбоподателя и разноските за първата инстанция по съразмерност съобразно с
отхвърлената част на претенцията в размер на 296,31лв., представляващи част (2000/2699,84) от заплатеното
адвокатско възнаграждение в първоинстанционното производство в размер на 400
лв.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 2954 от 12.07.2019 г., на Районен съд
Пловдив, постановено по гр. дело № 20135
от 2018 г., на VІІІ гр. с. в частта, в която е било признато за
установено по отношение на „Арт Лайф Декор“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК *********
че дължи на П. С. К., в качеството му на едноличен търговец с фирма „К. и син –
П. К.“ - в несъстоятелност, представлявано от синдика Р.И.Т., сумата от 2 000 лева – неустойка по чл.16 от
сключения между страните договор за наем от 27.01.2015 г., както и в частта, в която е било осъдено „Арт Лайф Декор“ ЕООД –
гр. Пловдив, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на съдебната власт ДТ
в производството по делото и по ч.гр.д. № 16396/2018 г. по описа на ПРС - ХХІ
гр. състав сумата от 434 лв. за размера
от 80 лв.
КАТО ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявеният от ЕТ „К. и син – П. К.“ - в
несъстоятелност, представлявано от синдика Р.И.Т., ЕИК ********* установителен
иск за признаване за установено, че „Арт Лайф Декор“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК
*********, дължи на ищеца сумата от 2
000 лева, предстлавяща неустойка
по чл. 16 от сключения между страните договор за наем от 27.01.2015 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която е било осъдено „Арт Лайф
Декор“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК ********* да заплати в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на РС-Пловдив ДТ в производството по делото и по
ч.гр.д. № 16396/2018 г. по описа на ПРС - ХХІ гр. състав в размер на 354 лв.
ОСЪЖДА ЕТ „К. и син – П. К.“ - в несъстоятелност,
представлявано от синдика Р.И.Т., ЕИК ********* ДА ЗАПЛАТИ в полза на
бюджета на съдебната власт ПО СМЕТКА НА ОС – гр. Пловдив държавна такса за
производството по делото в размер на 80
лв.
ОСЪЖДА ЕТ „К. и син – П. К.“ - в несъстоятелност, представлявано
от синдика Р.И.Т., ЕИК ********* да заплати на „Арт
Лайф Декор“ ЕООД – гр. Пловдив, ЕИК ********* сторените разноски в
производството в размер на 290 лв.
за въззивното производство и 296,31 лв.
за първоинстанционното производство.
В останалите части, в които е било признато за
установено по отношение на „Арт Лайф Декор“ ЕООД– гр. Пловдив, че дължи на П.
С. К., в качеството му на едноличен търговец с фирма „К. и син – П. К.“ - в
несъстоятелност, представлявано от синдика Р.И.Т. по сключен между страните на
27.01.2015 г. в гр. Пловдив Договор за наем сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец октомври 2015 г., дължима по фактура №
**********/24.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.10.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 54,
82 лева; сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец ноември 2015 г., дължима по фактура №
**********/25.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.11.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 53,
26 лева; сумата 180 лева с ДДС,
представляваща наем за месец декември 2015 г., дължима по фактура №
**********/26.09.2018 г., ведно с лихва за забава върху тази сума за периода от
16.12.2015 г. до 15.10.2018 г. в размер на 51,
76 лева, заедно със законната лихва върху трите главници, считано от
18.12.2018 г., до окончателното им изплащане, решението не е било обжалвано,
поради което е влязло в сила.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на
основание чл. 280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.