Р
Е Ш Е
Н И Е
№ …
гр.
София, 23.06.2021 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ
ГРАДСКИ СЪД, ІІ-д въззивен състав, в
публичното заседание на девети април две хиляди двадесет и първа година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРАСИМИР МАЗГАЛОВ
ЧЛЕНОВЕ: СИЛВАНА ГЪЛЪБОВА
Мл.с. ЛЮБОМИР ИГНАТОВ
при
секретаря Илияна Коцева, като разгледа докладваното от съдията Гълъбова гр.д. №4794 по описа на СГС за 2020 г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ищеца „М.-П.“ ЕООД срещу решение от 17.01.2019
г. по гр.д. №2750/2015 г. на Софийския районен съд, 58 състав, в частта, в
която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу „Е.Р.“ ООД и „Е.П.П.Б.“
ЕООД осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 14 997,30
лв., представляваща неустойка при предсрочно прекратяване на договор за
отдаване на автомобили при условия на оперативен лизинг от 22.03.2012 г.,
поръчка 1/22.03.2012 г. и тристранно споразумение от 22.03.2012 г.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и необосновано. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно и необосновано е приел, че не е налице
прекратяване на договора от страна на лизингодателя поради виновно неизпълнение
от страна на лизингополучателя. Предвид изложеното, жалбоподателят моли
въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи изцяло предявения иск.
Претендира разноски.
Въззиваемата
страна „Е.Р.“ ООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „Е.П.П.Б.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач Я.В.В. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Образувано е и по насрещна въззивна жалба на ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД срещу
решение от 17.01.2019 г. по гр.д. №2750/2015 г. на Софийския районен съд, 58
състав, в частта, в която жалбоподателят е осъден да заплати солидарно с „Е.Р.“
ООД на „М.-П.“ ЕООД на основание чл.92 ЗЗД за сумата от 4214,24 лв.,
представляваща неустойка за плащането на дължими лизингови вноски за периода
06.12.2013 г. – 31.03.2014 г., съгласно чл.56 от договор за отдаване на
автомобили при условия на оперативен лизинг от 22.03.2012 г., поръчка
1/22.03.2012 г. и тристранно споразумение от 22.03.2012 г., ведно със законната
лихва от 21.01.2015 г., на основание чл.79 ЗЗД сумата от 3344,04 лв.,
представляваща разноски, свързани с ползването на автомобила, предоставен по
договора за лизинг – по застраховки „Пълно автокаско“ и „Гражданска
отговорност“, съгласно договор /тристранно споразумение/ от 22.03.2012 г.,
ведно със законната лихва от 21.01.2015 г., както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е недопустимо, евентуално - неправилно.
Сочи, че се явява поръчител по процесния договор лизинг, а исковете са
предявени след изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД. Поддържа, че по делото не
е доказано прекратяване на договора за лизинга на сочената от ищеца дата, както
и плащането на премиите по застраховка „Пълно каско“ и застраховка „Гражданска
отговорност“. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени
обжалваното решение и да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски.
Въззиваемата
страна „М.-П.“ ЕООД в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение
да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото
лице-помагач Я.В.В. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата.
Предмет
на настоящето въззивно производство е и въззивна
жалба на ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД срещу решение от 11.06.2019 г. по гр.д. №2750/2015
г. на Софийския районен съд, 58 състав, с което е отхвърлена на основание
чл.250 ал.3 ГПК молбата на жалбоподателя срещу „М.-П.“ ЕООД, „Е.Р.“ ООД и Я.В.В.
за допълване на решението от 17.01.2019 г. по гр.д. №2750/2015 г. на Софийския
районен съд, 58 състав, по предявения обратен иск срещу Я.В.В..
В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно и немотивирано. Сочи,
че първоинстанционният съд неправилно е приел, че не са налице предпоставките
за разглеждане на предявеният обратен иск. Поддържа, че по делото са установени
всички елементи от фактическия състав на отговорността по чл.145 ТЗ. Предвид
изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и
да уважи изцяло предявения обратен иск. Претендира разноски.
Въззиваемата
страна Я.В.В. в срока за
отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по жалбата. Не претендира
разноски.
Решението
не е обжалвано от ответника „Е.Р.“ ООД в частта, в която
са уважени предявените срещу него осъдителни искове с правно основание чл.92 ЗЗД за неустойка за забавено плащане, и чл.79 ЗЗД за разноските, свързани с
ползването на автомобила, поради което решението в тази му част е влязло в
законна сила.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно
атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до
следните фактически и правни изводи:
Съгласно
разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по
тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Настоящият случай не попада в двете
визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по
правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
СРС, 58
състав, е сезиран с обективно и субективно съединени искове чл.345 ал.2 ТЗ и
чл.92 ЗЗД, както и с обратен иск с правно основание чл.145 ТЗ.
От представените по делото договор за
отдаване на автомобили при условията на оперативен лизинг от 22.03.2012 г. и
поръчка №1/22.03.2012 г. се установява,
че между ищеца
и ответника „Е.Р.“ ООД е сключен договор за лизинг, по силата на който ищецът е
поел задължение да предостави за ползване вещ – л.а. „Ланд Ровер” с ДК № ******,
а ответникът – да плаща лизингови вноски в размер на 1278,00 евро месечно за
период от 48 мес., както и сумите за премиите по застраховки „Автокаско” и
„Гражданска отговорност”.
По делото е
представено и тристранно споразумение към описаните по-горе договор за
оперативен лизинг и поръчка от 22.03.2012 г., по силата на което ответното
дружество „Е.П.П.Б.“ ЕООД като съдлъжник е встъпило като страна –
лизингополучател, в договора за оперативен лизинг и поръчка към него относно
задължението на лизингополучателя за заплащане на всички дължими суми по
посочения договор за лизинг и поръчка към него.
Един
от спорните въпроси, които стои пред въззивната инстанция, е какво качество
притежава ответникът „Е.П.П.Б.“ ЕООД по сключените между страните
договор и поръчка – поръчител или солидарен съдлъжник. За да се даде отговор на
поставения въпрос, е необходимо да се изследва действителното съдържание на
постигнатото съгласие и целените с договорите правни последици, като отделните
уговорки трябва да се ценят с оглед систематичното им място в договора и във
връзка едни с други, всяка една следва да се схваща в смисъла, който произтича
от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността –
чл.20 ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл.121 ЗЗД, солидарност между двама длъжници възниква по силата
на закона или ако е уговорена между страните. Такава може да възникне, когато
лицата, поели задължението, са съдлъжници, както и при договор за
поръчителство, но двете хипотези се различават. Солидарно съзадължени са
лицата, които са поели задължение общо, без разграничение каква част поема
всяко едно от тях. Съгласно чл.141 ал.1 ЗЗД, солидарна отговорност възниква и
при договор за поръчителство – когато едно лице отговаря пред кредитора за
изпълнението на задължението на длъжника, тоест когато отговаря за изпълнение
на чужд дълг.
Квалификациите
на правоотношенията, давани от страните, не са определящи за тях, тъй като от
съществено значение за тяхната същност са само съдържателните уговорки,
постигнатото съгласие и преследваните от страните цели. Съдът трябва служебно
да установи вида на солидарната отговорност според основанията за нейното
възникване, за да определи спецификата на конкретните облигационни отношения и
действителното съдържание на постигнатото общо съгласие.
В тристранното
споразумение е посочено, че ответникът „Е.П.П.Б.“
ЕООД встъпва като страна - лизингополучател. При встъпването в дълг
едно трето на правоотношението между кредитора и главния длъжник лице се
съгласява да поеме съществуващо задължение като солидарен длъжник – било по
договор между третото лице и кредитора, било по договор между стария и новия
длъжник. Встъпването в дълг, когато следва от сключен между кредитора и
встъпващия в дълг договор, наподобява поръчителство, но встъпилият в дълг е
винаги отговорен на същото правно основание, на което дължи първоначалния
длъжник и солидарно с него. В хипотезата на чл.101 ЗЗД отговорността на
встъпилия нов длъжник, за разлика от солидарната съзадълженост, възниква само
ако има главно задължение, но не е акцесорна спрямо него. Задължението на
поръчителя също зависи от съществуването на главното задължение, но е винаги
акцесорно, за разлика от встъпването в дълг и от солидарната съзадълженост. Поръчителят
отговаря на собствено правно основание, докато встъпилият в дълг дължи на
същото право основание, по силата на което дължи и първоначалния длъжник и
солидарно с него.
От
съдържанието на уговорените в споразумението права и задължения на страните, съдът
намира, че намерението на страните и преследваната от тях цел е ответникът „Е.П.П.Б.“ ЕООД да обезпечи задълженията на ответника „Е.Р.“ ООД.
Задължението на ответника е акцесорно, доколкото същият не е поел главните права
и задължения по договора за лизинг във връзка с ползването на описания по-горе
автомобил, а единствено да отговаря при неизпълнение на задълженията от страна
на главния длъжник във връзка с плащането на сумите по договора за лизинг. Ясно
изразената цел на волеизявленията на ответника за обвързване е да отговаря за
главния дълг без да става страна по основния договор, т.е. да обезпечи
кредитора - ищец в настоящото производство. Ето защо, ответникът ответникът „Е.П.П.Б.“ ЕООД е поел задължение да отговаря за изпълнението на чужд дълг, а не
за свой. Следователно задължението на „Е.П.П.Б.“ ЕООД по
договора е уговорено като поръчителство, а не като встъпване в дълг или като
солидарно съдлъжничество.
Съгласно разпоредбата на чл.147 ал.1 ЗЗД, поръчителят остава
задължен и след падежа на главното задължение, ако кредиторът е предявил иск
против длъжника в течение на 6 мес. Това разпореждане се прилага и в случая,
когато поръчителят изрично е ограничил своето поръчителство до срока на
главното задължение. 6-мес. срок е преклузивен, за което съдът следи служебно
/т.4б ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, и неспазването му води до отпадане
отговорността на поръчителя за онези задължения, за които кредиторът не е
предявил иск срещу главния длъжник. Началният момент на срока по чл.147 ЗЗД по отношение на лизинговите вноски по договор за финансов лизинг
започва да тече от момента на настъпване на падежа на всяка една от тях
съобразно договореното в съответния погасителен план към договора, а не от
момента на разваляне /прекратяване/ на договора за лизинг /в този смисъл е и решение №89 от 31.07.2017 г. на ВКС по т.д. №907/2016
г., II ТО/.
В конкретния случай ищецът претендира неустойка за забава в
плащането на дължимите лизингови вноски за периода 06.12.2013 г. – 31.03.2014
г., вземания за разноски, свързани с ползване на автомобила с падежи 13.12.2013
г., 24.03.2014 г. и 25.03.2014 г., и неустойка за предсрочно прекратяване на
договора.
Съгласно чл.58 т.3 от процесния договор за лизинг, лизингодателят може да
прекрати едностранно договора, съответно отделна поръчка за доставка на
автомобил, при неплащане на две поредни лизингови вноски.
По делото е представена уведомление, изх. №30913/18.03.2014 г., с което лизингополучателят
е поканен да заплати дължимите от него суми по процесния договор за лизинг в
срок до последния календарен ден от настоящия месец, като при неизпълнение
договорът ще счита за развален, считано от първо число на месеца, следващ
месеца на получаване на писмото. Ответникът „Е.Р.“ ООД,
чиято е доказателствената тежест за това, не ангажира доказателства, че е
заплатил сочените лизингови вноски, поради което следва да се приеме, че
процесният договор за лизинг е прекратен, считано от сочената от ищцовото
дружество дата – 01.04.2014 г., противно на приетото от първоинстанционния съд.
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо, но частично
неправилно поради следните съображения:
Претендира се
неустоечно плащане, дължимо поради разваляне на договора по вина на
лизингополучателя.
Съгласно чл.62
т.5 от процесния лизингов договор, при предсрочно прекратяване на договора по
вина на лизингополучателя лизингодателят има право на неустойка в размер на 6
лизингови вноски.
Установи се по
делото, че процесният договор е развален по вина на лизингополучателя –
неплащане на дължимите лизингови вноски, считано от 01.04.2014 г.
Размерът на
неустойката по чл.62 т.5 от договора възлиза на сумата от 14 997,30 лв.,
видно от приетото по делото заключение на ССчЕ, което съдът кредитира напълно.
Поради
изложените съображения, въззивният съд намира, че предявеният иск за заплащане
на неустойка по чл.62 т.5 от договора се явява изцяло основателен и като такъв
следва да бъдат уважен за пълния му претендиран размер. Настоящият съдебен състав намира обаче, че претенцията
следва да бъде уважена само в частта срещу ответника „Е.Р.“ ООД, който е лизингополучател по процесния лизингов договор. Както
вече бе посочено по-горе, съдът намира, че ответникът „Е.П.П.Б.“ ЕООД е поръчител по процесния договор за лизинг и съгласно
цитираната по-горе разпоредба на чл.147 ал.1 ЗЗД отговорността му е ограничена
в 6-мес. срок от падежа на вземането. В конкретния случай задължението за
неустойка е възникнало с разваляне на договора /01.04.2014 г./ и към датата на
депозиране на исковата молба – 21.05.2015 г. е изтекъл 6-мес. преклузивен срок
по чл.147 ал.1 ЗЗД.
По насрещната въззивна жалба:
Жалбата е
подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е основателна.
Процесното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Неоснователен е доводът на
въззивника за недопустимост на решението поради изтичане на преклузивния срок
по чл.147 ал.1 ЗЗД, съгласно т.4б от посоченото
по-горе ТР. Преценката дали ищецът е носител на претендираното
материално право, в чиято защита е предявен иска, става част от спорния предмет
в едно двустранно и състезателно производство, като се прави от съда след
преценка на събраните по делото доказателства в съвкупност с доводите на
страните и се обективира в съдебното решение. Следователно, ако искът е
предявен след изтичане на срока по чл.147 ал.1 ЗЗД,
то правото на ищеца е погасено, поради което исковата претенция е
неоснователна, тъй като не съществува материалното право, на което е основана,
т.е. изводите дали е спазен или не посочения срок в състезателното исково
производство се прави при спазване на процесуалните правила за събиране и
преценка на доказателствата и са относими към основателността на иска.
Решението обаче е неправилно по следните съображения:
Както вече
бе посочено по-горе, съдът намира, че ответникът „Е.П.П.Б.“ ЕООД е поръчител по процесния договор за лизинг и съгласно
цитираната по-горе разпоредба на чл.147 ал.1 ЗЗД отговорността му е ограничена
в 6-мес. срок от падежа на вземането. В конкретния случай задълженията за
неустойка за забава неустойка за забава в плащането на
дължимите лизингови вноски са за периода 06.12.2013 г. – 31.03.2014 г., а
вземанията за разноски, свързани с ползване на автомобила са с падежи
13.12.2013 г., 24.03.2014 г. и 25.03.2014 г., т.е. към датата на депозиране на исковата молба – 21.05.2015 г. е изтекъл
6-мес. преклузивен срок по чл.147 ал.1 ЗЗД.
С оглед на изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде отменено
в частта, в която искът с правно основание чл.92 ЗЗД за неустойка при
предсрочно прекратяване на договора е отхвърлен срещу ответника „Е.Р.“ ООД и вместо него да бъде постановено
друго, с което искът бъде уважен за пълния му претендиран размер или сумата от 14 997,30
лв., както и в частта, в която исковете с правно основание чл.92 ЗЗД за
неустойка за забава и с правно основание чл.79 ЗЗД са уважени срещу ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД, и вместо него бъде постановено
друго, с което исковете бъдат отхвърлени изцяло, а в останалата част, в която
искът с правно основание чл.92 ЗЗД за неустойка при предсрочно прекратяване на
договора е отхвърлен срещу ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД, решението следва да бъде потвърдено. Решението следва
да бъде отменено и в частта, в която ответникът „Е.П.П.Б.“
ЕООД е осъден да заплати на ищеца разноски в размер на сумата от 368,09 лв.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на ищеца на основание чл.78 ал.1 ГПК
следва да бъдат присъдени допълнително разноски в първоинстанционното
производство в общ размер на сумата от 928,28 лв. и разноски във въззивното
производство в размер на сумата от 299,94 лв., представляваща държавна такса и
сумата от 1500,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение, платими от
ответника „Е.Р.“ ООД.
С оглед
изхода на делото и направеното искане, на ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД на основание чл.78 ал.3 ГПК следва да бъдат присъдени
разноски в първоинстанционното производство в размер на сумата от 150,00 лв.,
представляваща депозит за вещо лице, и на основание чл.78 ал.1 ГПК разноски във
въззивното производство в размер на сумата от 151,16 лв., представляваща
държавна такса и сумата от 849,49 лв. с ДДС, представляваща адвокатско
възнаграждение. Възражението на ищеца
за прекомерност на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение във
въззивното производство е основателно. По делото е представен договор за правна
защита и съдействие, сключен между ответника и Адв. дружество „Симеонов и Дерменджиев“,
според който ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение във въззивното производство
в размер на сумата от 2280,00 лв. с ДДС. Съгласно ТР №6/2012 от 06.11.2013 г.
на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл.78 ал.5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 Наредба №1/09.07.2004 г. ограничение и е
свободен да намали възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален
размер. Договореното по настоящето дело адвокатско възнаграждение е над
минималния размер, изчислен съобразно чл.7 ал.2 от Наредба №1 за минималните
размери на адвокатските възнаграждения, и с оглед фактическата и правна
сложност на делото следва да бъде намалено до минималния размер или сумата от
849,49 лв. с ДДС.
По въззивната жалба срещу решението по чл.250 ГПК:
Обратният иск
винаги се предявява като евентуален – ако бъде уважен първоначалния иск. Доколкото
съдът не достигна до такъв извод, то не се е сбъднало вътрешно процесуалното
условия за разглеждане предявения от ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД срещу третото
лице-помагач обратен иск с правно основание чл.145 ТЗ, т.е. при този изход на спора и отхвърлянето на
исковете срещу ответника „Е.П.П.Б.“ ЕООД, въззивната жалба на ответника срещу решението по чл.250 ГПК, се
явява без предмет и не следва да бъде разглеждана.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение №14781/17.01.2019 г., постановено по гр.д. №2750/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 58 състав, в частта, в която са
уважени предявените от „М.П.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, срещу „Е.П.П.Б.“ ЕООД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***, осъдителни искове с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 4214,24 лв., представляваща неустойка за плащането
на дължими лизингови вноски за периода 06.12.2013 г. – 31.03.2014 г., съгласно
чл.56 от договор за отдаване на автомобили при условия на оперативен лизинг от
22.03.2012 г., поръчка 1/22.03.2012 г. и тристранно споразумение от 22.03.2012
г., ведно със законната лихва от 21.01.2015 г., и с правно основание чл.79 ЗЗД за
сумата от 3344,04 лв., представляваща разноски, свързани с ползването на
автомобила, предоставен по договора за лизинг – по застраховки „Пълно
автокаско“ и „Гражданска отговорност“, съгласно договор /тристранно
споразумение/ от 22.03.2012 г., ведно със законната лихва от 21.01.2015 г., и в частта, в
която „Е.П.П.Б.“
ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, е
осъдено да заплати на „М.П.“
ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на
основание чл.78 ал.1 вр. ал.3 ГПК сумата от 368,09 лв., представляваща
разноски, и вместо него постановява:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „М.П.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище
и адрес на управление:***, срещу „Е.П.П.Б.“
ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, кумулативно съединени
осъдителни искове с правно основание чл.92 ЗЗД за
сумата от 4214,24 лв., представляваща неустойка за забава в плащането на
дължими лизингови вноски за периода 06.12.2013 г. – 31.03.2014 г., съгласно от
договор за отдаване на автомобили при условия на оперативен лизинг от
22.03.2012 г., поръчка №1/22.03.2012 г. и тристранно споразумение от 22.03.2012
г. към договор за отдаване на автомобили при условията на оперативен лизинг от
22.03.2012 г. и поръчка №1/22.03.2012 г. с реф. №50212, и с правно основание чл.345
ал.2 ТЗ за сумата от 3344,04 лв., представляваща незаплатени премии по застраховка
„Автокаско” и по застраховка „Гражданска отговорност”.
ОТМЕНЯ решение №14781/17.01.2019 г., постановено по гр.д. №2750/2017 г. по
описа на СРС, ГО, 58 състав, в частта, в която е
отхвърлен предявеният от „М.П.“ ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на
управление:***, срещу „Е.Р.“ ООД, ЕИК ******,
седалище и адрес на управление:***, осъдителен иск с правно основание чл.92 ЗЗД за сумата от 14 997,30 лв., представляваща неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за отдаване на автомобили при условия на
оперативен лизинг от 22.03.2012 г., поръчка 1/22.03.2012 г. и тристранно
споразумение от 22.03.2012 г., и вместо него постановява:
ОСЪЖДА „Е.Р.“
ООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.П.“ ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.92 ЗЗД сумата от 14 997,30 лв.,
представляваща неустойка при предсрочно прекратяване на договор за отдаване на
автомобили при условия на оперативен лизинг от 22.03.2012 г. и поръчка
№1/22.03.2012 г., ведно със законната лихва, считано от 21.01.2015 г. до
окончателното изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Е.Р.“
ООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „М.П.“ ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***,
на основание чл.78 ал.1 ГПК допълнително сумата от 928,28 лв., представляваща разноски в първоинстанционното
производство, и сумата от 1799,94 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
ОСЪЖДА „М.П.“
ЕООД,
ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, да заплати на „Е.П.П.Б.“
ЕООД, ЕИК ******, седалище и адрес на управление:***, на основание чл.78
ал.3 ГПК сумата от 150,00 лв.,
представляваща разноски в първоинстанционното производство, и на основание
чл.78 ал.1 ГПК сумата от 1000,65 лв.,
представляваща разноски във въззивното производство.
Решението е
постановено при участие на третото лице-помагач на страната на ответника „Е.П.П.Б.”
ЕООД – Я.В.В., ЕГН **********, адрес: ***.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.