Р
Е Ш Е
Н И Е №
гр.
Ловеч, 02.12.2020 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ЛОВЕШКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, седми
състав, в публично заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ИВЕЛИНА ЙОРДАНОВА
при секретаря.........Петя Маринова................................и
в присъствието на
прокурора...................................................., като разгледа
докладваното от съдията гр.дело № 778 по описа за 2020 г., за да
се произнесе, съобрази:
Иск с правно основание чл. 344 ал. 1,
т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 от КТ.
Постъпила е искова молба от
Р.И.Н. ***, чрез пълномощник
адв. Б., против „К.Ф.И.“ АД
- гр. Ловеч, по реда на чл. 344 ал. 1, т. 3 от КТ, в която се посочва, че ищцата е работила при ответника на
длъжност „координатор производство“, като със заповед № 40/23.10.2018 г. на Изпълнителния директор на дружеството,
трудовият й договор бил прекратен на
основание чл. 330 ал. 2, т. 5 от КТ. Оспорила законността на уволнението по съдебен ред
и с Решение № 186/24.04.2019 г. по
гр.д.№ 2293/2018 г. по описа на РС-Ловеч,
потвърдено с Решение №
200/26.09.2019 г. по в.гр.д.№
427/2019 г. на ОС-Ловеч, влязло в сила на
26.02.2020 г., заповедта за
уволнението й била отменена като незаконосъобразна.
Ищцата твърди, че с посоченото решение на РС-Ловеч
в нейна полза е присъдено обезщетение по чл. 225 ал.
1 от КТ за времето от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 г., в размер на 927.20 лева и лихва от 7.47 лева.
Позовава се на разпоредбата на чл. 225 ал.
1 от КТ, че при незаконно уволнение
работникът или служителят има право на обезщетение
от работодателя в размер на брутното
му трудово възнаграждение за времето, през което
е останал без работа поради това
уволнение, но за не повече
от 6 месеца. Ищцата посочва, че дължимото й обезщетение е за периода от 23.10.2018 г. до 23.04.2019 г., а с влязлото в сила съдебно решение
присъденото в нейна полза обезщетение е за периода от
23.10.2018 г. до 20.11.2018 г., поради
което за нея възниква правото
да претендира обезщетение за периода от 20.11.2018 г. до 23.04.2019 г. Посочва също, че от
03.12.2018 г. е регистрирана като
безработна, за което е представила по предходното дело регистрационна карта № 10024531/01.11.2018 г. на
Дирекция „Бюро по труда“-Ловеч.
Относно размера
на претенцията, ищцата се позовава
на приетото заключение на вещото
лице по предходното
дело - гр.дело № 2293/2018
г. на ЛРС, според което последното й брутно трудово възнаграждение за пълен отработен месец при ответника
е в размер на 1192.13 лева, като за
периода от 20.11.2018 г. до 23.04.2019 г. дължимото обезщетение е в размер на 6099.73 лева.
Ищцата посочва
още, че съгласно
издадено удостоверение № **********-1/13.03.2020
г. на ТП на НОИ-Ловеч, в нейна полза е изплатено обезщетение за оставане без работа
за периода от м. декември 2018 г. до м. март 2019 г. общо в размер на
765.00 лева, която сума счита, че
следва да се приспадне от
дължимото й обезщетение по чл. 225 ал.
1 от КТ, при което се получава
дължима сума в размер на 5334.73 лева.
С
оглед на изложеното, ищцата моли за постановяване
на решение, с което да бъде
осъдено ответното дружество да й заплати сумата от 5334.73 лева, представляваща обезщетение по 225 ал. 1 от
КТ за оставане без работа, поради
незаконно уволнение, за периода от
20.11.2018 г. до 23.04.2019 г., заедно
със законната лихва върху тази
сума, считано от 23.10.2018 г. до окончателното й изплащане.
Претендира
присъждане и на разноските по делото.
В законоустановения
едномесечен срок, е постъпил писмен отговор от ответника, чрез пълномощник адв. А.Т., с който счита, че искът е допустим, но изцяло
неоснователен. Не оспорва, че с влязло в сила решение на РС-Ловеч по гр.дело №
2293/2018 г. е отменено уволнението на ищцата, като незаконно, и в нейна полза
е присъдено обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ за времето от 23.10.2018 г. до
20.11.2018 г. в размер на 927.20 лева и лихва от 7.47 лева. Оспорва изцяло
твърдението на ищцата, че за претендирания период от
20.11.2018 г. до 23.04.2019 г. е останала без работа поради незаконното
уволнение. В отговора се твърди, че след прекратяване на трудовото
правоотношение с ответното дружество, ищцата е работила във „В. ЕООД без трудов
договор, което обстоятелство е споделила пред свои приятелки. По този повод
ответното дружество подало сигнал по електронен път на 03.01.2019 г. до
Дирекция „Инспекция по труда“-Ловеч, но получили отговор от 18.01.2019 г., че
нямат правен интерес с оглед разпоредбата на чл. 403 ал. 1, т. 1 от КТ.
Оспорват истинността на представеното от ищцата удостоверение изх.№ **********-1/13.03.2020
г., издадено от НОИ-ТП-Ловеч, с твърдения, че същото не отразява какво
обезщетение по чл. 54б ал. 1 от КСО е определено и изплатено на ищцата за
периода от 23.10.2018 г. до 30.11.2018 г., както и за месец април 2019 г.
В съдебно заседание ищцата лично и с пълномощника си адвокат Б., поддържа предявения иск. В последното съдебно
заседание на 17.11.2020 г., по искане на адв. Б.,
съдът допусна, на основание чл. 214 ал. 1, изр. 3-то от ГПК, изменение в
размера на предявения иск чрез неговото намаляване, като същият вместо за
сумата 5334.73 лева, се счита
предявен за сумата 4172.00 лева. В същото заседание съдът прие, на
основание чл. 233 от ГПК, направения отказ от иска
за периода от 05.03.2019 г. до 23.04.2019 г. и прекрати производството по делото в тази част. По същество, процесуалният представител излага съображения, че искът е
доказан съобразно направеното изменение по размер и период, и моли да бъде
уважен, като в полза на доверителката му се присъдят направените разноски за
адвокатско възнаграждение.
Ответникът „К.Ф.И.“ АД, се представлява от адвокат Т., която моли за
отхвърляне на иска за сумата над 2387.48 лева за претендирания
период от 20.11.2018 г. до 04.03.2019 г., като неоснователен и недоказан.
Подробни съображения е изложила в представена писмена защита, като счита, че
дължимото обезщетение за периода от 21.11.2018 г. до 04.03.2019 г. е в размер
на 3152.48 лева съобразно заключението на вещото лице по гр.дело № 2293/2018 г.
на ЛРС, от която сума следва да се приспадне изплатеното обезщетение на ищцата
от ТП на НОИ-Ловеч в размер на 765.00 лева, при което се получава сума в размер
на 2387.48 лева. Счита също, че ответното дружество не е дало повод за
завеждане на иска за периода след 04.03.2019 г., поради което разноските следва
да се възложат на ищцата, на основание чл. 78 ал. 2 от ГПК. Прави възражение за
прекомерност на претендирания от ищцата адвокатски
хонорар. Претендира присъждане на разноски, с оглед прекратената част на
производството, както и съобразно отхвърлената част от иска.
Следва да се отбележи, че с влязло в сила
протоколно определение от 04.09.2020 г., съдът е постановил връщане на исковата
молба в частта относно предявения акцесорен иск за
присъждане на обезщетение за забава, на основание чл. 129 ал. 3 във връзка с
чл. 127 ал. 1, т. 5 от ГПК, и е прекратил производството по делото в тази част
на претенцията, като е приел, че в случай на уважаване на главния иск, ищцата
претендира присъждане на законна лихва върху главното вземане, считано от
датата на подаване на исковата молба /23.06.2020 г./ до окончателното
изплащане.
От събраните по делото доказателства, от
данните по приложеното гр.дело № 2293/2018 г. по описа на Районен съд-Ловеч, както
и от доводите на страните, всички преценени
поотделно и в съвкупност, съдът приема за установено следното:
Не се спори, че ищцата Р.И.Н. е работила при ответника „К.Ф.И.“ АД на длъжност „координатор производство“.
Със
Заповед № 40/23.10.2018 г. на Изпълнителния директор
на ответното дружество, трудовото правоотношение с ищцата е било прекратено, на
основание чл. 330 ал. 2, т. 5 от КТ, считано от 23.10.2018 г.
С Решение № 186/24.04.2019 г., постановено по гр.дело
№ 2293/2018 г. на Ловешкия районен съд, влязло в сила на 26.02.2020 г., е отменена
горепосочената заповед № 40/23.10.2018 г. на работодателя, като
незаконосъобразна, а ответникът е осъден да заплати на ищцата сумата 927.20
лева за периода от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 г., представляваща обезщетение
по чл. 344 ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 от КТ, ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от 20.11.2018 г. до окончателното й изплащане,
както и сумата 7.47 лева – законна лихва за периода от 23.10.2018 г. до
20.11.2018 г.
От приложено копие от Регистрационна карта № 10024531/01.11.2018 г. на Дирекция „Бюро по труда“-Ловеч, е видно, че ищцата е регистрирана като безработна на 01.11.2018 г., с посочени дати за срещи – 03.12.2018 г., 04.02.2019 г., 15.03.2019 г.
Представено е Удостоверение изх.№ **********-2/25.08.2020
г. на НОИ-ТП-Ловеч, за изплатено на ищцата Р.И.Н. обезщетение за безработица в
общ размер от 765.00 лева в периода от месец декември 2018 г. до месец март
2019 г.
От постъпилата справка за актуално състояние
на действащи трудови договори на името на ищцата за периода от 23.10.2018 г. до
27.08.2020 г., е видно, че на 05.03.2019 г. ищцата има сключен трудов договор с
„Л.“ ЕООД – гр. Ловеч.
По гр.дело №
2293/2018 г. на ЛРС е било прието заключение на съдебно-икономическа експертиза
относно претендираното тогава обезщетение за оставане
на ищцата без работа за периода от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 г., като на база
това заключение, с влязлото в сила решение по гр.дело № 2293/2018 г., е
присъдено обезщетение в полза на ищцата за оставане без работа за посочения
период от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 г. в размер на 927.20 лева. Страните не
оспориха, че същото заключение може да бъде ползвано и за нуждите на настоящото
производство, в което се претендира обезщетение за оставане без работа за
останалата част от периода от 20.11.2018 г. до 04.03.2019 г. От заключението се
установява, че последното месечно брутно трудово възнаграждение преди
уволнението на ищцата с най-малко 10 работни дни, е било начисленото за м. юли
2017 г., а именно: при основна месечна заплата – 860 лева и 21 р. дни за м.
07/2017 г. – основно месечно възнаграждение за 13 отработени дни – 532.38 лв.;
доплащане – 92.14 лв.; клас пр.време и проф. квалификация 13,2% - 70.27 лв.;
извънреден труд – 16 часа – 143.33 лв.; платен отпуск 8 р. дни – 354.01 лв.,
или всичко: 1192.13 лева. От тези показатели вещото лице е включило в брутното
трудово възнаграждение за изчисляване на обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ
само основното месечно възнаграждение за 13 отработени дни – 532.38 лв. и клас
пр. време и проф. квалификация – 70.27 лв., или общо 602.65 лева, която сума
разделена на 13 отработени дни за м. 07/2017 г., се равнява на 46.36 лв. –
средно дневно възнаграждение, използвано за изчисляване на обезщетението за
оставане без работа за периода от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 г., а именно:
46.36 х 20 р. дни в периода = 927.20 лева.
При така установената фактическа обстановка,
съдът е сезиран с иск с правно основание
чл. 344 ал. 1, т. 3 във вр. с чл. 225 ал. 1 от КТ, за
заплащане на обезщетение за оставане без работа, поради незаконно уволнение, за
периода от 20.11.2018 г. до 04.03.2019 г.
Съгласно чл. 344 ал. 1, т. 3 от КТ,
работникът или служителят има право да иска обезщетение за времето, през което
е останал без работа поради уволнението. Разпоредбата на чл. 225 ал. 1 от КТ
предвижда, че при незаконно уволнение работникът или служителят има право на
обезщетение от работодателя в размер на брутното му трудово възнаграждение за
времето, през което е останал без работа поради това уволнение, но за не повече
от 6 месеца.
В случая се установи, че с влязло в сила
съдебно решение по гр.дело № 2293/2018 г. на Районен съд-Ловеч, е признато уволнението
на ищцата, извършено със Заповед № 40/23.10.2018 г. на работодателя, за
незаконно и отменено, а на ищцата е присъдено обезщетение за оставане без
работа, поради уволнението, за периода от 23.10.2018 г. до 20.11.2018 година.
Както се установи по-горе, ищцата е била регистрирана в Дирекция „Бюро по труда“-Ловеч като безработна на 01.11.2018 г.
Фактът на
оставането й без работа поради уволнението се подкрепя и от цитираното по-горе
удостоверение на НОИ-ТП-Ловеч, от което се установи, че за периода от месец декември
2018 г. до месец март 2019 г. ищцата
е получавала обезщетение за безработица.
При тези
данни съдът приема, че са налице материалноправните
предпоставки за присъждане на обезщетение по чл. 344 ал. 1, т. 3 във връзка с
чл. 225 ал. 1 от КТ, а именно: незаконно уволнение, вреда, изразяваща се в
липса на трудово възнаграждение за процесния период,
през който ищцата е останала без работа, поради уволнението и който е в рамките
на допустимия по закон период от 6 месеца, и причинна връзка между незаконното
уволнение и вредата. Както се установи, с влязло в сила съдебно решение по
гр.дело № 2293/2018 г. на ЛРС, на ищцата е присъдено обезщетение за оставане
без работа поради уволнението за периода от 23.10.2018
г. до 20.11.2018 г. включително. С оглед кумулативното наличие на
горепосочените предпоставки за присъждане на обезщетение за оставане без
работа, поради незаконно уволнение, на ищцата се дължи това обезщетение и за
останалото време в рамките шестмесечния период, т.е. от 21.11.2018 г. до заявения
краен период - 04.03.2019 г.
Съгласно
чл. 228 ал. 1 от КТ, брутното трудово възнаграждение за определяне на
обезщетенията по този раздел е полученото от работника или служителя брутно
трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало
основанието за съответното обезщетение, или последното получено от работника
или служителя месечно брутно трудово възнаграждение, доколкото друго не е
предвидено.
С Решение от 22.07.2015 г. по дело № 4554/2014
г. на ВКС, ГК, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 от ГПК, относимо към настоящия случай, е прието следното:
„Съгласно
чл. 17 ал. 1 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата
(НСОРЗ), в брутното трудово възнаграждение за определяне на обезщетенията по
чл. 228 КТ се включват: 1. основната работна заплата за отработеното време; 2.
възнаграждението над основната работна заплата, определено според прилаганите
системи за заплащане на труда; 3. допълнителните трудови възнаграждения,
определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или с индивидуален
трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат постоянен
характер; 4. допълнителното трудово възнаграждение по чл. 259 КТ; 5.
възнаграждението по реда на чл. 266, ал. 1 КТ; 6. възнаграждението, заплатено при
престой или поради производствена необходимост, по чл. 267, ал. 1 и 3 от КТ; 7.
възнаграждението по реда на чл. 268, ал. 2 и 3 от КТ.
Основната работна заплата е възнаграждение за
изпълнението на определените трудови задачи, задължения и отговорности, присъщи
за съответното работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти
за количество и качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Тя се
определя от трудовия договор или в споразумението по чл. 107 КТ, според
прилаганата система на заплащане на труда. Допълнителните трудови
възнаграждения са различни плащания: за трудов стаж и професионален опит, за
по-висока лична квалификация, за нощен труд, за положен извънреден труд, за
работа през почивни дни и дните на официални празници, за времето, през което
работникът или служителят е на разположение на работодателя извън територията
на предприятието и др. Допълнителните трудови възнаграждения с постоянен
характер са тези по чл. 11 НСОРЗ – за по-висока професионална квалификация и по
чл. 12 НСОРЗ – за придобит трудов стаж и професионален опит. Те са задължителни
за изплащане (вж. 6, ал. 1, т. 1 НСОРЗ), когато са налице предпоставките за
придобиване на правото да се получават от конкретния работник или служител. Тях
има предвид чл. 17, ал.1, т. 3 НСОРЗ“.
Съобразявайки
горното разрешение, съдът намира, че в брутното трудово възнаграждение за
определяне на дължимото обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ на ищцата, следва да
се включат следните показатели по заключението на съдебно-икономическата
експертиза, прието по гр.дело № 2293/2018 г., а именно: основно месечно
възнаграждение за 13 отработени дни за м. юли 2017 г. – 532.38 лв.; клас
пр.време и проф. квалификация 13,2% - 70.27 лв. и извънреден труд - 16 часа –
143.33 лв., или всичко: 745.98 лева. Не е ясно в какво се изразява посоченото
„доплащане“ от 92.14 лева, поради което съдът преценява, че същото не следва да
се включва при определяне на обезщетението. Получената обща сума от 745.98
лева, разделена на 13 работни дни от м. юли 2017 г., възлиза на 57.38 лева –
средно дневно възнаграждение. При тези данни дължимото месечно обезщетение за
оставане без работа в рамките на процесния период, е
както следва:
- за м. ноември 2018 г. – от
21.11.2018 г. до 30.11.2018 г. – 8 работни дни х 57.38 лв. = 459.04 лева;
- за м. декември 2018 г. – 18
работни дни х 57.38 лв. = 1032.84 лева;
- за м. януари 2019 г. – 22
работни дни х 57.38 лв. = 1262.36 лева;
- за м. февруари 2019 г. – 20
работни дни х 57.38 лв. = 1147.60 лева;
- за м. март 2019 г. – 2 работни
дни х 57.38 лв. = 114.76 лева, или общо дължима сума обезщетение - 4016.60
лева.
Съдът
намира, че от размера на обезщетението по чл. 225 ал. 1 от КТ не следва да се
приспада полученото от ищцата в рамките на процесния
период обезщетение за безработица в общ
размер от 765.00 лева.
Обстоятелството,
че ищцата е получавала обезщетение за безработица от НОИ, е ирелевантно
за отговорността на работодателя по чл. 225 ал. 1 от КТ, доколкото се касае до
различни правоотношения - първото между ищцата и осигурителния орган, което
правоотношение е от публичноправен характер и не
касае второто такова - от частноправен характер във връзка със задължението на
работодателя да обезщети неправомерно уволнения служител за периода на оставане
без работа. Съгласно разпоредбата на чл. 54е ал. 1 от КСО, при настъпване на
предпоставките – изплащане на обезщетение по чл. 225 КТ, се поражда задължение
за осигуреното лице да възстанови изплатените му парични обезщетения за
безработица за периода на полученото обезщетение по чл. 225 ал. 1 от КТ. Следователно,
при присъждане на обезщетение по чл. 344 ал. 1, т. 3 във вр.
с чл. 225 ал. 1 от КТ, съдът не следва да приспада полученото от уволнения
служител обезщетение за безработица.
По изложените съображения съдът счита, че искът по чл. 344 ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 от КТ, се явява основателен и доказан и следва да бъде уважен до размера, изчислен по-горе, а именно до размер на сумата 4016.60 лева, представляваща обезщетение за оставането на ищцата без работа, поради незаконното уволнение, за период от 21.11.2018 г. до 04.03.2019 г., като за разликата до пълния претендиран размер от 4172.00 лева, както и за деня 20.11.2018 г., искът следва да бъде отхвърлен, като неоснователен и недоказан. Върху уважения размер на обезщетението следва да се присъди и законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба /23.06.2020 г./ до окончателното изплащане.
На
основание чл. 242 ал. 1 от ГПК, следва да се постанови предварително изпълнение
на решението в частта относно присъденото обезщетение.
При този изход на процеса и на
основание чл. 78 ал. 1 от ГПК, ищцата има право да й бъдат присъдени
направените разноски по делото. Установява се,
че ищцата е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 980.00
лева по договор за правна защита и съдействие от 23.06.2020 г. От страна на
ответника, е направено възражение на основание чл. 78 ал. 5 от ГПК, за
прекомерност на заплатеното от ищцата адвокатско възнаграждение.
Съдът, при спазване разпоредбата на
чл. 78 ал. 5 от ГПК, счита, че възражението е основателно, тъй като заплатеното
от ищцата адвокатско възнаграждение в размер на 980.00 лева е прекомерно,
съобразно действителната правна и фактическа сложност на делото. Това налага да
бъде определено в по-нисък размер при спазване на чл. 36 от Закона за
адвокатурата, т.е. не по-малко от минимално определения размер в Наредба №
1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, което в
случая, с оглед материалния интерес, се определя в размер на 511.00 лева /чл. 7
ал. 2, т. 2 от Наредбата/ и в този размер следва да бъде съобразено при
изчисляване на разноските съобразно уважената част от иска. Неоснователно е
становището на ответника, че разноските на ищцата следва да останат в нейна
тежест по смисъла на чл. 78 ал. 2 от ГПК, с оглед направения отказ от иска за
част от периода, тъй като не е налице една от двете кумулативни предпоставки за
приложението на тази разпоредба – ответникът да е признал иска. Поради това,
ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата направените разноски за
адвокатско възнаграждение в размер на сумата 491.97 лева, изчислена съразмерно
с уважената част от иска.
Съгласно разпоредбите на чл. 359 от КТ и чл.
83 ал. 1, т. 1 от ГПК, ищцата не дължи заплащане на разноски по производството.
Същата обаче не е освободена от заплащането на адвокатско възнаграждение в
полза на другата страна, на основание чл. 78 ал. 3 и ал. 4 от ГПК, съразмерно с
отхвърлената част от иска и прекратената част на производството.
В случая
ответникът е заплатил адвокатско възнаграждение в размер на 600.00 лева по
договор за правна защита и съдействие от 03.08.2020 г.,
С оглед изхода на процеса и на основание чл. 78 ал. 3 и ал. 4 от ГПК, ищцата следва да бъде осъдена да заплати на ответника сумата 196.90 лева, представляваща разноски за адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част от иска и прекратената част на производството поради отказ от иска за част от периода.
На основание
чл. 78 ал. 6 от ГПК, ответникът дължи в полза на Ловешкия районен съд държавна
такса /4 % върху размера на уважения иск, но не по-малко от 50.00 лева – чл. 1
от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК/, или в
случая ответникът следва да бъде осъден да заплати по сметката на Ловешкия
районен съд сумата 160.66 лева, представляваща държавна такса върху размера на
уважения иск.
Водим от горното, съдът
Р
Е Ш И:
ОСЪЖДА „К.Ф.И.“ АД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление: *****, представлявано от Р.М.Б.- Изпълнителен директор, да заплати на Р.И.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, сумата 4016.60 лв. /четири хиляди и шестнадесет лева и шестдесет стотинки/, представляваща обезщетение на основание чл. 344 ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225 ал. 1 от КТ, за оставане без работа, поради незаконно уволнение, за периода от 21.11.2018 г. до 04.03.2019 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба /23.06.2020 г./ до окончателното й изплащане, а искът, за разликата до пълния претендиран размер от 4172.00 лева и за деня 20.11.2018 г., ОТХВЪРЛЯ, като неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА „К.Ф.И.“ АД, с горните данни, да заплати на Р.И.Н., с горните данни, сумата 491.97 лв. /четиристотин деветдесет и един лева и деветдесет и седем стотинки/, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, съразмерно с уважената част от иска.
ОСЪЖДА Р.И.Н., с горните данни, да заплати на „К.Ф.И.“ АД, с горните данни, сумата 196.90 лв. /сто деветдесет и шест лева и деветдесет стотинки/, представляваща разноски по делото за адвокатско възнаграждение, съразмерно с отхвърлената част от иска и прекратената част на производството поради отказ от иска за част от периода.
ОСЪЖДА „К.Ф.И.“ АД, с горните данни, да заплати по сметката на Ловешкия районен съд сумата 160.66 лв. /сто и шестдесет лева и шестдесет и
шест стотинки/, представляваща държавна такса върху размера на уважения иск.
БАНКОВА
СМЕТКА, ***та сума в полза на ищцата
Р.И.Н.:
IBAN: ***, BIC: ***.
Решението,
в частта относно присъденото обезщетение, подлежи на предварително изпълнение,
на основание чл. 242 ал. 1 от ГПК, и може да се обжалва пред Ловешкия окръжен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението
да се връчи на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: