№ 406
гр. София , 05.07.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 5-ТИ ТЪРГОВСКИ в публично заседание
на шестнадесети февруари, през две хиляди двадесет и първа година в
следния състав:
Председател:Иво Димитров
Членове:Величка Борилова
Зорница Гладилова
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Иво Димитров Въззивно търговско дело №
20201001002439 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена от ответника в
производството „РИЛА-САМОКОВ 2004“ АД, ЕИК: ********* срещу
първоинстанционно решение № 92 от 14. 07. 2020 г., постановено от
Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Първи състав по т.д. № 222 по
описа на съда за 2019 г., с което на основание чл. 244, ал. 7, изр. посл. ТЗ , чл.
233 ТЗ, вр. с чл. 221, т. 5 ТЗ и чл.86 ЗЗД е осъден жалбоподателят да заплати
на Г. И. Д., ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. “***“ № 21 сумите 52560 лв.
(петдесет и две хиляди петстотин и шестдесет лева), представляваща сбор от
неизплатените му брутни месечни възнаграждения, за периода от 01. 07. 2016
г. до 01. 07. 2019 г. , дължими в качеството му на член на съвета на
директорите /СД/ на дружеството – жалбоподател, 7452.96 лв. /седем хиляди
четиристотин петдесет и два лева и деветдесет и шест стотинки/,
представляваща обезщетение за забавено плащане върху неизплатеното му
брутно възнаграждение като член на СД на същото дружество в размер на
1
законната лихва от 02. 08. 2016 г. до 02. 07. 2019 г., както и лихва за забава
върху главницата, считано от датата на предявяване на иска - 22. 08. 2019 г.
до окончателното плащане на сумата, със законните последици по отношение
на разноските в производството.
Във въззивната жалба се излагат подробни съображения за неправилност
на обжалваното първоинстанционно решение, иска се отмяната му и
постановяване на друго решение по съществото на спора, с което предявените
срещу жалбоподателя искове да бъдат отхвърлени в цялост, със законните
последици, претендират се разноски за двете съдебни инстанции.
Ответникът по жалбата оспорва същата, претендира разноски за
въззивната инстанция.
Във въззивната инстанция не са събирани нови доказателства.
Софийски апелативен съд, Търговско отделение, Пети състав, като
извърши проверка на редовността на въззивното производство, както и на
обжалваното първоинстанционно решение, при условията и в пределите,
установени в разпоредбата на чл. 269 от ГПК, съобразно която въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта - в
обжалваната му част, а по останалите въпроси той е ограничен от посоченото
в жалбата, намира следното:
Въззивната жалба, като подадена от надлежна страна, в
законоустановения срок и срещу подлежащ на инстанционен контрол съдебен
акт, е процесуално допустима.
Разгледана по същество, същата е неоснователна.
Решението, като постановено от законен съдебен състав, в изискващата
се от закона писмена форма, в рамките на дискреционните правораздавателни
правомощия на съда и като съобразено с твърденията на ищеца в исковата му
молба относно обстоятелствата, на които се основава иска, и търсената с иска
защита (чл. 127, ал. 1, т.т. 4 и 5 от ГПК), е валидно и допустимо.
Доколкото при извършената от въззивния състав проверка на
първоинстанционното решение, при условията и в пределите, установени от
2
цитираната разпоредба на чл. 269 от ГПК, така както същите са разяснени с т.
1 от ТРОСГТКВКС № 1/2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. не се установява
неприлагане от страна на първоинстанционния съд, на императивни правни
норми, нито пък с оглед вида на делото – търговско, съдът е длъжен да следи
служебно за интереса на някоя от страните по делото или за интереса на
родените от брака ненавършили пълнолетие деца, то и при проверка
правилността на обжалваното първоинстанционно решение, настоящият
въззивен съд е ограничен от оплакванията в жалбата.
Преценено съобразно релевираните от въззивника оплаквания в жалбата
му, обжалваното първоинстанционно решение е и правилно по същество,
поради следното:
По оплакванията в жалбата по реда на излагането им:
Принципно правилно, като базирано на точния смисъл на разпоредбата
на чл. 286 от ЗЗД е твърдението в жалбата, че мандатното правоотношение по
договор за поръчка, на каквото се приравнява, според цитираната по делото
практика и на касационната съдебна инстанция в случая това между ищеца –
член на СД на дружеството – ответник, и самото дружество, е принципно
безвъзмездно, а не принципно възмездно, съответно – и изключенията от
правилото за същото следва да се считат случаите, в които възнаграждение за
изпълнение на поръчката се дължи и то – както ясно законът казва „само ако
е уговорено“, а не обратното.
Също принципно правилно съдът в настоящата си инстанция намира
оспорването от страна на жалбоподателя, на възприетото от
първоинстанционния съд /само евентуално обаче - ако се приеме, че в случая
за този размер е неприложимо решението на общото събрание на акционерите
/ОСА/ на дружеството-ответник от 2007 г., което в крайна сметка
първоинстанционният съд е приел за приложимо, същото приема и
въззивният съдебен състав в настоящата инстанция/, определяне на размера
на процесното възнаграждение, като функция на това, което обикновено се
дължи за подобен вид дейност, и базирано на чл. 37 от ТЗ – освен че са
формално различни правните фигури на члена на СД и на търговският
представител, коренно различни са функциите, правата и задълженията им,
съответно – въззивният състав намира в случая аналогията за неудачна,
3
въпреки че Търговският закон по принцип дава възможност /основания/ за
прилагането му и по този начин, възприет от първоинстанционния съд – срв.
пр. разпоредбите и на чл. 51, чл. 356, ал. 2, чл. 603, ал. 2, чл. 326, ал. 2 от ТЗ.
Въобще уредбата на търговските правоотношения допуска в голяма степен и
в отлика от тази на гражданските, доколкото се предполага, че търговците
имат специални знания и опит, а и обичаят е въздигнат от законодателя
изрично и многократно като източник на търговското право, до определяне на
неуговорени изрично, особено възнаграждения, но и цени на стоки и услуги,
въз основа на обичайните такива за съответните дейност, време и място.
Все поради това и в изложеният смисъл, но само принципно правилни са
оплакванията на жалбоподателя в т.т. 4 и 6 от р. I на жалбата.
Извън обаче така изложеното, принципно съгласие на въззивния състав с
оплакванията в жалбата в тази им част и то – изцяло от правна страна,
останалите оплаквания в жалбата са неоснователни, а крайните изводи на
първоинстанционния съд в мотивите му досежно основателността на
предявените искове, обусловили в крайна сметка и конкретният изход на
делото в първата инстанция, като правилни по същество, следва да бъдат
споделени, включително и като краен резултат, поради следното:
Правоотношението между акционерно дружество /АД/ с едностепенна
система на управление и член на съвета на директорите му /СД/, не е чисто
мандатно такова. Без да влиза в полемика със съдебните състави, постановили
известните и на настоящия състав, цитирани и в жалбата решения,
включително на касационната съдебна инстанция, напротив – като ги
споделя, въззивният състав следва да акцентира на някои, включително
произтичащия пряко от закона и безспорни в практиката, специфики на
правоотношението между АД и член на СД, които, макар и главните му
същностни характеристики на това правоотношение безспорно да го
приобщават към тези, разкриващи родовите белези на договора за поръчка, но
в същото време и в достатъчна степен му придават особености, разкриващи и
съществени разлики, и обуславящи в крайна сметка изводите на въззивния
състав в насока на това, че същото, обратно на мандатното, следва да се
приеме принципно за възмездно, а не за безвъзмездно, т.е., че както това
правилно е приел и първоинстанционния съд, макар и по изложените в
4
настоящите мотиви допълнителни съображения, че за да не се дължи въобще
възнаграждение на член на СД на АД, това следва изрично да е уговорено /а
не обратно – такова да се дължи, както при поръчката, само ако е изрично
уговорено./
На първо място следва да се настои на една от главните, макар и общи
отлики на институтите на търговското право, при сравняването им с тези на
гражданското такова, към които безспорно принадлежи и договорът за
поръчка /мандатното правоотношение с разните му специфики/, и това е
тяхната принципна възмездност. Не е необходимо тази им характеристика да
се обосновава кой знае колко подробно и пълно, защото е общ и ноторен
принцип в търговското право. По същата логика, по която между търговци
лихва винаги се дължи /срв. пр. чл. 294, ал. 1, чл. 21, ал. 1, изр. 1, чл. 26, ал. 1,
изр. 1 и мн. др. ТЗ/, освен ако изрично не е уговорено, че не се дължи, по
същата логика, по която търговска сделка между търговци не може да се
унищожава поради крайна нужда и явно неизгодни условия /чл. 297 от ТЗ/, и
не може да се намалява поради прекомерност неустойката, дължима по
търговска сделка, сключена между търговци /чл. 309 от с.з./, по същата
логика, по която между търговци лихва се дължи и без покана /чл. 309а ТЗ/,
все по тази логика безспорно е за настоящия състав, че в търговските
правоотношения всяка престация, включително на труд, постигане на
резултат, бил той и вследствие от периодично или постоянно влагане и
упражняване на умения по управление на дружество, представителство, и
др.п., по правило са възмездни и срещу тях винаги се дължи насрещна
престация. Това е обща клауза, общо правило, приложимо във всички случаи,
освен ако изрично от отношенията между страните, дори и когато не
непременно и двете са търговци /срв. и чл. 287 от ТЗ/, конкретно не се
установява нещо друго – търговецът е специализиран, същият оперира в
условията на търговска конкуренция със също така специализирани търговци
в рамките на търговския, а не на гражданския оборот, целта на търговската
дейност е по принцип печалба и там дарственото намерение, както и всяка
кауза за „dare“, и всяко даване с намерение не непременно да се получи нещо
насреща, са изключение, и като изключение, трябва да са категорично –
изрично, или по начин, изключващ всякакво съмнение, установени в
конкретните отношения между страните.
5
Нищо такова в случая не е налице.
На следващо място, не би следвало с лека ръка отношенията по
управление на търговско дружество да се приравняват на мандатните и с
оглед на техния предмет. Договорът за поръчка на гражданското право по
принцип има за предмет ако не отделни, то поне действия, насочени към
постигане на определен конкретен, обикновено /макар и не винаги/ единичен,
резултат, поради което и е логично да бъде уреден като принципно
безвъзмезден – в гражданските правоотношения в по-ниска степен би се
явила необходимост от това, всяко усилие за постигане на определен, правно
и житейски приемлив резултат, да бъде непременно овъзмездено. Не е така в
търговските отношения, както се посочи, търговецът функционира, за да
реализира печалба, не е сам на пазара, поради което и успешността на
съществуването му въобще /пряко произтичаща от платежоспособността му,
ликвидността му, способностите за поемане на търговски риск, без който
такава печалба едва ли би била нормално постижима, но който риск все пак
следва да е разумен и оправдан, възможностите за осигуряване на
финансиране за разрастване на дейността и др.п./, зависят пряко и единствено
от уменията, отдадеността и добросъвестността на мениджърите, които
осъществяват оперативното управление на търговската дейност /това не са
собствениците, в случая – акционерите в АД, нито пък само
представляващите, които имат по принцип еднакви права и задължения с
останалите членове на управителния орган на търговеца – срв. чл. 237, ал. 1
от ТЗ/, в случая с АД с едностепенна система – именно членовете на СД.
Затова и именно ТЗ в чл. 221, ал. 1, т. 5 предвижда, като главна хипотеза, че
ОСА определя възнаграждение на членовете на СД, а другите възможности за
овъзмездяване на работата им, законоуредени на същото място, са
факултативни и евентуални.
Без значение е при това и конкретната причина, поради която отделен
член на СД е избран от ОСА в дружеството за такъв – дали това се дължи на
негови лични качества и тяхната преценка, на някакъв квотен принцип в
избора, съобразен с участието в капитала на дружеството, на отделните
акционери /както се твърди в случая, и което е изцяло ирелевантно за
законосъобразността на избора, стига същият да е редовен/, и др.п.
6
Възмездността на отношенията АД/член на СД произтича и пряко от
закона, от поне две негови разпоредби: от вече цитираната такава на чл. 221,
т. 5, предл. 2 от ТЗ, която поради това няма да бъде повече коментирана, и от
не по-маловажната такава на чл. 240, ал. 1 от ТЗ.
Втората такава разпорежда, че членовете на съвета на директорите
задължително дават гаранция за своето управление в размер, определен от
общото събрание, но не по-малко от 3-месечното им брутно възнаграждение,
като /отново само евентуално/, гаранцията може да се състои и в депозирани
акции или облигации на дружеството. Ако би се приела за изцяло приемлива
тезата на жалбоподателя за принципна безвъзмездност в отношенията
АД/член на СД, това би осуетило изпълнението и на това изискване на закона
в същите отношения, а то е установено не само в интерес на дружеството, но
и на акционерите, в крайна сметка и на кредиторите на АД.
Все поради изложеното въззивният състав намира, че отношенията
между АД и членовете на СД, независимо дали са уредени с писмен договор
/което е задължително само за изпълнителните членове/ или не, но са по
принцип възмездни, като на членовете на СД безспорно и във всички случаи,
в които не е уговорено изрично друго, се дължи определеното от ОСА
възнаграждение. В този смисъл неотносима към настоящия случай е
цитираната от жалбоподателя по делото практика на касационната съдебна
инстанция, разглеждаща случаи, в които, независимо от наличието му в
други, съпътстващи уговорки между страните по договор за управление,
възнаграждение по него по принцип не се дължи, ако не е налице решение за
определянето му именно от ОСА, на основание, по реда и при условията на
чл. 221, т. 5 от ТЗ.
Що става въпрос за размера на конкретното възнаграждение и дали в
случая по отношение на ищеца е приложимо това, определено с решение на
ОСА от 2007 г., макар и ищецът да е избран за член на СД през 2015 г.,
отговорът на въззивния състав на този въпрос, както и този на
първоинстанционния съдебен състав, е положителен. Действително, от
буквалното и стриктно, главно граматическо тълкуване на съдържанието на
решението на ОСА от 28. 06. 2007 г. на ответното дружество, би могъл да се
направи извод, че същото визира единствено и персонално, само „…всеки
7
член на новоизбрания Съвет на директорите…“ Такова тълкуване обаче за
въззивния състав е неприемливо. Ако и доколкото това би била
действителната воля на събранието, с оглед изключително подробният начин,
по който решенията му са протоколирани, не би било проблем и членовете на
СД, за които единствено и персонално, такова решение би се отнасяло, да
бъдат и поименно изброени, а такова изброяване няма. Затова и съдът в
тълкуването си на волята на ОСА в решението му от 2007 г., се присъединява
към значението, придавано му от ищеца по делото, в смисъл – че това е
възнаграждение за всеки от членовете на СД на дружеството, определено по
см., на основание, и по реда на чл. 221, т. 5 от ТЗ, поради което – важащо и за
него, като член на СД, макар и избран за такъв по-късно, а не непременно на
това, проведено конкретно ОСА, което е определило възнагражденията на
членовете на СД.
Изцяло както житейски, така и правно необосновано е при това, да се
отрече приложимостта на иначе безспорно наличното – прието на редовно
свикано и проведено ОСА на дружеството, и ясно обективирано по
отношение на новоизбраните /и новоизбираните/, членове на СД на същото,
при положение, че действително това решение не е /нито се твърди, нито се
установява/, нито отменяно, нито изменяно впоследствие, включително до
избирането на ищеца за член на СД, за да се търси обосноваване на размер на
възнаграждението, което дружеството би дължало на членовете на СД си,
базирано на аналогии с други правни фигури, били те повече или по-малко
сходни с процесната. Това не е и необходимо – решение на ОСА с
необходимото и ясно съдържание е налице, както се каза, същото не отменено
или изменено, и това решение на орган на самото дружество, е най-
адекватното, като съдържание и като размер на определеното възнаграждение
на членовете на СД, доколкото става въпрос за същото дружество, за същия
негов орган, за възнаграждение, определяемо въз основа на макар и
променливи, и променящи се във времето, но обективни икономически, и
общоизвестни, публични /като съдържащи се обнародвани актове на
Министерски съвет/ показатели, поради което и същото решение според съда
и в настоящия състав, е безспорно годно в най-голяма степен да отговори и на
конкретните потребности за разрешаването на правния спор между страните,
с разрешаването на който съдът е сезиран.
8
С оглед всичко изложено дотук, съдът и в настоящия си състав намира,
че на ищеца освен че се дължи възнаграждение в качеството му на член на СД
на ответното дружество, но и че размерът на същото е изцяло валидно, и ясно
определен с приложимо по отношение и на ищеца, решение на ОСА от 2007
г., поради което и предявените искове /установени по размер в
първоинстанционното производство, и неоспорен/, като основателни,
правилно са уважени от първоинстанционния съд с обжалваното му решение.
При така приетата от въззивния състав неоснователност на изложените
във въззивната жалба оплаквания, обжалваното първоинстанционно решение,
като валидно, допустимо и правилно по същество, следва да бъде потвърдено
в цялост, със законните последици.
С оглед изхода на делото в настоящата въззивна инстанция, по
установените по делото от първоинстанционния съд обстоятелства от
фактическа и правна страна, въззивният състав, на основание чл. 272 от ГПК
препраща и към мотивите на обжалваното първоинстанционно решение.
При този изход на делото във въззивната инстанция, жалбоподателят
няма право на разноски във въззивното производство, а ответникът по
жалбата има право на такива в установения по делото да са действително
извършени, техен размер.
Воден от горното, Софийският апелативен съд, Търговско отделение,
Пети състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 92 от 14. 07. 2020 г., постановено от
Софийски окръжен съд, Търговско отделение, Първи състав по т.д. № 222 по
описа на съда за 2019 г.
ОСЪЖДА „РИЛА-САМОКОВ 2004“ АД, ЕИК: ********* да заплати на
Г. И. Д., ЕГН: ********** с адрес гр. ***, ул. “***“ № 21 сумата 2500 лв.
адвокатско възнаграждение за защита във въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд на
Република България, при условията на чл. 280 и сл. от ГПК, в едномесечен
9
срок от връчването му.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10