№ 14021
гр. София, 06.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 СЪСТАВ, в публично заседание на
десети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Е.Д.А.
при участието на секретаря В.С.Д.
като разгледа докладваното от Е.Д.А. Гражданско дело № 20211110167454
по описа за 2021 година
Производството е по реда на Дял І, глава ХІІ от ГПК.
Образувано е по предявен от М. Д. С. срещу „.......“ ООД осъдителен иск с
правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, с който се иска осъждането на ответника да
заплати сумата от 506.50 лв., представляваща платена без основание възнаградителна
лихва по Договор за потребителски кредит „До заплата“ с № ............./12.11.2015г. за
периода от 06.08.2016г. до 15.05.2017г. /съобразно уточнителна молба на л. 34/.
Релевират се доводи, че между страните по делото е сключен Договор за
потребителски кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015г. с крайна падежна дата
01.09.2017г. По силата на този договор ответникът в качеството си на
кредитополучател получил сума в размер на 500 лева, която му била предоставена на
06.08.2021 г. на каса в брой в „........“ АД. Ищецът следвало да погаси кредита в
едногодишен срок. Ищецът успял да погаси предсрочно кредита в рамките на девет
месеца, като последната вноска била заплатена на 15.05.2017г. Цялата сума, която
платил за погасяването на кредита била в общ размер от 1194.00 лева. Излага доводи,
че за период от 9 месеца е заплатил лихва в размер на 694 лева при главница от 500
лева. Това означавало, че размерът на лихвата бил 139 % за 9 месеца или 185 % за
година. Счита, че сключеният от него договор е при условия, които противоречат на
чл. 19, ал. 4 ЗПК, доколкото е незаконосъобразно размерът на ГПР да бъде повече от
50 % , съгласно ЗПК, а в случая размерът на лихвата и другите разходи възлиза на 185
%. Релевира, че ответникът има право на максимален размер на лихвата от 50 % за
година като при главница от 500 лева, дължимата годишна лихва възлиза на 250 лева.
Ето защо обосновава извода, че за периода от 9 месеца, в рамките на който е погасил
1
целия кредит, законово допустимата лихва възлиза на сумата от 187.50 лева, поради
което исковата претенция в размер от 506.50 лева /694 лева – 187.50 лева/ се явява
незаконосъобразно заплатена. Счита, че сумата от 506.50 лева е незаконосъобразно
заплатена на ответника в изпълнение на нищожни клаузи в договора за кредит, поради
което същата е неоснователно заплатена. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от ответната страна, с който
оспорва предявения иск като неоснователен като в тази връзка са релевирани следните
възражения: между страните има сключен Договор за потребителски кредит „До
заплата“ № ............. от 12.11.2015 г. и съгласно чл. 1 от него за срок от 5 години на
ищеца се отпуска кредитна линия в размер на 500 лева, която следвало да върне в
предвидения срок; друг договор между страните на 27.08.2016г. не е сключван;
признава обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от 1194 лева; оспорва
твърдението, че размерът на договорната възнаградителна лихва възлиза на повече от
50 % от размер на главницата; видно от Раздел II, т.6 на Стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребители размерът на договорната
възнаградителна лихва е 203.04 лева, което възлиза на 40.60 %; в същата точка било
посочено, че общият размер, който следвало да заплати ищецът бил 703.04 лева, който
включва главница от 500 лева и договорна възнаградителна лихва от 203.04 лева; в
Раздел III, т.1 от Стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за
потребители е посочено, че фиксираният годишен лихвен процент е в размер на 40,60
%, а ГПР е в размер на 49,09 %; твърдението на ищеца за нарушаване разпоредбите на
чл. 19, ал. 4 ЗПК е неоснователно; в процесния договор няма нищожна клауза; излага
доводи, че има правно основание да получи и останалата част от платената от ищеца
сума; съгласно чл. 4, т. 3 от Договор за потребителски кредит „До заплата“ № .............
от 12.11.2015г. кредитополучателят бил длъжен да предостави на „.......“ ООД гаранция
за сума в размер на 1000 лева в срок до 12.11.2020 г., по силата на която едно трето
лице следвало да се съгласи неотменимо и безусловно да заплати на „.......“ ООД без
възражение и оспорване сума в размер до 1000 лева след получаване на надлежно
подписано от кредитора искане, в което се декларира, че наредителят не е изпълнил
своевременно някое от паричните си задължения по договора или не го е изпълнил
изцяло; такава гаранция била издадена от „БГ Кредит Гарант“ ООД от 12.11.2015г.; във
връзка с така издадената гаранция „БГ Кредит Гарант“ ООД е информирало „.......“
ООД, че М. Д. С. дължи възнаграждение на „БГ Кредит Гарант“ ООД за издадената
гаранция, което възнаграждение не било платено; всички суми, които били платени
над размера на главницата и лихвата по процесния договор били надлежно предадени
на „БГ Кредит Гарант“ ООД за погасяване на задължението на ищеца към това
дружество; сумата, надхвърляща размера от 703.04 лева била задържана не като
възнаграждение по процесния договор за кредит, а във връзка с друго задължение на
ищеца към гаранта „БГ Кредит Гарант“ ООД, доколкото представлявала
2
възнаграждение по друг самостоятелен договор, сключен между други страни и не
била обвързана с дължимите суми по процесния договор за потребителски кредит;
излага, че не е налице нищожност на клауза за дължими лихви и разходи над 50 %, тъй
като такива клаузи не били уговаряни между страните по процесния договор за
потребителски кредит. Претендира разноски.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 34 състав, като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2, във вр. с чл.12 ГПК, по свое
убеждение, намира за установено от фактическа страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД .
Съгласно задължителните постановки на Постановление № 1 от 28.05.1979г.
на Пленума на ВС текстът на чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно
получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато още при самото
получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в
имуществото на друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е
получено нещо въз основа на нищожен акт.
За да бъде уважен искът по чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД, съдът следва да установи
наличието на две предпоставки: 1) получаването на процесната сума в размер от 506.50
лева от обогатилото се лице – ответника, която е дадена от обеднялото лице-ищеца и 2)
липса на основание за получаването, като в хипотезата на чл.55, ал.1, предл.1 ЗЗД тази
липса следва да е начална, каквито са и твърденията въведени от ищеца в настоящото
производство.
С изготвения по делото доклад /л. 61/ съдът е отделил като безспорно
установени и ненуждаещи се от доказване в отношенията между страните по делото
обстоятелството, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит „До
заплата“ № ............. от 12.11.2015 г. и обстоятелството, че ищецът е заплатил сумата от
1194 лева.
С протоколно определение от 06.10.2022г. /л. 103, стр. 2/ съдът е отделил като
безспорно установено обстоятелството, че на 12.11.2015г. между страните по делото е
сключен договор за предоставяне на гаранция.
При анализа на предпоставките от фактическия състав на предявения иск,
следва да се посочи следното: от представения по делото Договор за потребителски
кредит „До заплата“ № ............. от 12.11.2015г. /л. 41 и сл./ се установява, че
ответникът е предоставил на ищеца сумата от 500.00 лева – главница по сключения
договор. В чл. 11, ал. 4 от договора /л. 44/ е посочено, че годишният процент на
разходите възлиза на 49.09% от сумата на кредита. В ал. 5 от договора е посочено, че
общата сума, дължима от ответника е в размер на 703.04 лева. В тази връзка
3
ответникът заявява, че дължимата възнаградителна лихва е в размер на 203.04 лева.
Последната сума се получава като от общият размер на дължимата сума в размер на
703.04 лева се приспадне размера на главницата, възлизащ на сумата 500.00 лева.
В самия договор не е посочен изричен размер на дължимата договорна лихва
като е посочен единствено и само ГПР. В част II, т. 6 от стандартния европейски
формуляр /л. 47, стр. 2/, неразделна част от процесния договор е посочено, че общата
сума по договора включва главницата плюс лихвите и разходите като отново не е
посочен размер на дължимата лихва. В тази връзка съдът дължи и служебно проверка
за валидност на уговорката за размера на годишната възнаградителна лихва. Аргумент
за това следва от мотивите на ТР № 1/2009 г., на ОСТК на ВКС, в които е възприета, в
контекста на въпроса за нищожност на неустойката поради нейната прекомерност,
принципната позиция, че съдът следи служебно за свръхпрекомерност на уговорения
размер на насрещната престация, която опорочава волеизявлението поради
противоречие с добрите нрави и води до нищожност на договора или отделни негови
клаузи. При тази проверка съдът не дава указания на страните да правят такива
твърдения, нито да сочат доказателства за това, но съдебната инстанция дължи при
констатирана свръхпрекомерност на уговорената престация в договора да зачете
правните последици на този правоизключващ факт (в този смисъл е и решение № 125,
от 10.10.2018 г., по гр. д. № 4497/2017 г., Ill г.о. на ВКС). В горепосоченото
тълкувателно решение се приема, че автономията на волята на страните да определят
свободно съдържанието на договора е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД по
отношение на съдържанието на договора, което не може да противоречи на
повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Добрите нрави са
морални норми, на които законът е придал правно значение, те не са писани,
систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или
произтичат от тях.
Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че максималния
размер на годишния процент на разходите по потребителски кредити и
възнаградителната лихва като компонент от него, наред с другите разходи, посочени в
чл. 19, ал. 1 ЗПК, би била нищожна, когато надхвърля петкратния размер на законната
лихва - арг. от чл. 19, ал. 5 ЗПК. Нормативното лимитиране на ГПР обаче не е
аргумент да се приеме, че договорна клауза, предвиждаща размер на
възнаградителната лихва до петкратната стойност на законната лихва, е всякога
валидна и при липса на изрична законодателна уредба не лишава съда от
правомощието му служебно да провери съответствието й с добрите нрави. Този извод
следва от обстоятелството, че ограничението по чл. 19, ал. 4 ЗПК законодателят е
поставил не конкретно към възнаградителната лихва, а за всички разходи, като по този
начин се цели да се предотврати прекомерното оскъпяване на кредита чрез
въвеждането на твърде високи преки или косвени разходи, комисиони и
4
възнаграждения от всякакъв вид.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е
допустимо да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието
й с добрите нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции.
Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на
предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за
времето, през което е лишен от възможността да ползва паричните средства и да
извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по договора. В този смисъл
нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до несправедливо
обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр.
д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015 г. по гр. д. №
6295/2014 г., г. к., IV г.о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва може да
надхвърля размера на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за времето, в
което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За противоречащи
на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални
средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в съдебната
практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането
е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава
двукратния размер на законната лихва.
В случая посоченият в чл. 11, ал. 4 от договора ГПР от 49.09 % е над четири
пъти размера на законната лихва, която към момента на сключване на договора е в
размер на 10,01%, и през годините е отбелязал спад до 10,00% през процесния период.
С така уговореното възнаграждение, което се явява почти половината от
предоставената сума, изчислена на годишна база, се създава значително неравновесие
между престациите, които си дължат страните. Действително, възможно е по-
неблагонадеждният финансов профил на един тип кредитополучатели да обуслови и
по-висок риск вземането да не бъде издължено съобразно уговореното, което
обосновава дължимото възнаграждение да бъде по-високо. От друга страна, ищецът
като търговец, извършващ по занятие дейност по отпускане на заеми, не следва
необосновано да прехвърля риска от неплатежоспособност на кредитополучателя
преимуществено върху последния, завишавайки цената на кредитиране с цел да
компенсира евентуалните загуби от пълно или частично неиздължаване.
Неизпълнението от страна на потребителя е нормален стопански риск за дейността на
кредитора, който следва да бъде ограничен чрез предварително извършената при
отпускане на заемната сума оценка за финансовото състояние на потребителя. В този
смисъл разпоредбите на чл. 16, ал. 1 и 2 ЗПК предвиждат кредиторът да извърши
преценка за имуществото състояние на потребителя въз основа на достатъчно
5
информация, в т. ч. информация, получена от потребителя, и ако е необходимо, да
извършва справка в Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана
в Република България. Ето защо, предвиденият фиксиран ГПР от 49, 09 %, съдът
намира за противоречащ на добрите нрави и водещ до несправедливо високо
възнаграждение за кредитора, поради което клаузата за възнаградителна лихва се явява
нищожна на основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
За пълнота следва да се посочи и следното: в чл. 4, ал. 3 от договора за кредит /л.
42, стр. 2/ е предвидено, че в срок до края на следващия ден от сключване на процесния
договор, кредитополучателят е длъжен да предостави на кредитора гаранция по
кредита, съгласно реда и условията, предвидени в общите условия по договора като
банковата гаранция трябва да бъде за сума в размер на 1000.00 лева със срок на
валидност до 12.11.2022г.
В чл. 1, ал. 1 от договора за предоставяне на гаранция /л. 70/ е постигнато
съгласие „Кредит Гарант БГ” ООД, в качеството си на гарант да издаде гаранция в
полза на ответника „........“ ООД за сума в размер на 1000.00 лева като за целта ищцата
следва да заплаща в полза на ответника месечно възнаграждение в размер от 5 лева
плюс 0.85% от сумата на усвоения транш за първия ден от всеки лихвен период и
0.85% от сумата на усвоения транш за всеки следващ ден като в договора изрично е
посочено, че начисленото възнаграждение се заплаща заедно със следващото лихвено
плащане по кредита на падежа на лихвеното плащане. По този начин се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за кредит, допълнително възнаграждение за
кредитодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута, определена с ПМС. В самия договор за потребителски кредит е посочено, че
размерът на ГПР възлиза на 49.09%, но в същия не е включено възнаграждението за
предоставената банкова гаранция.
От представената по делото справка от ответника (л. 106 и сл.), неоспорена от
ищеца в законоустановения за това срок се установява, че общият размер на
заплатената от ищеца сума по процесния договор за кредит възлиза на сумата от
703.50 лева като сумата от 500.00 лева е размерът на главницата, а сумата от 203.50
лева е размерът на заплатената възнаградителна лихва. По отношение на сумата от
917.00 лева, видно от справка, същата е заплатена по сключения договор за
предоставяне на гаранция, поради което съдът счита, че ищецът няма правен интерес
да я претендира от ответника, доколкото договорът за предоставяне на гаранция е
сключен с „Кредит Гарант БГ” ООД, а не с„........“ ООД.
Предвид всичко изложено по-горе искът се явява основателен и доказан за
сумата от 203.50 лева като за разликата до пълния предявен размер от 506.50 лева
следва да се отхвърли като неоснователен.
Основателно е и искането за присъждане на законна лихва, считано от
26.11.2021г. /датата на депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането/
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора, право на разноски възниква за двете страни по делото.
6
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъди сумата от 140.62
лева, съразмерно с уважената част от исковете /ДТ – 50.00 лева и адвокатско
възнаграждение – 300.00 лева/.
На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника следва да се присъди
сумата от 239.29 лева, съразмерно с отхвърлената част от иска за адвокатско
възнаграждение в размер от 400.00 лева.
Въз основа на изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ОСЪЖДА „........” ООД, с ЕИК ........, със съдебен адрес: гр. София, бул. „.....”
№ 13, ет. 3 да заплати на М. Д. С., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул.
„.........” № 12, ет. 3, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД сумата от 203.50 лева,
представляваща платена без основание възнаградителна лихва по договор за
потребителски кредит „До заплата“ с № ............./12.11.2015г. за периода от 06.08.2016г.
до 15.05.2017г., ведно със законната лихва, считано от 26.11.2021г. /датата на
депозиране на ИМ/ до окончателното изплащане на вземането/, както и на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 140.62 лева – разноски по съразмерност за производството
пред СРС като ОТХВЪРЛЯ предявения иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
за разликата над сумата от 203.50 лева до пълния предявен размер от 506.50 лева.
ОСЪЖДА М. Д. С., с ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул.
„.........” № 12, ет. 3 да заплати на „........” ООД, с ЕИК ........, със съдебен адрес: гр.
София, бул. „.....” № 13, ет. 3, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 239.29 лева –
разноски по съразмерност за производството пред СРС.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7