РЕШЕНИЕ
№ 662
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и четвърти януари през две хиляди двадесет и
трета година в следния състав:
Председател:Александър В. Точевски
при участието на секретаря Ангелина Хр. Димитрова
като разгледа докладваното от Александър В. Точевски Гражданско дело №
20225330109029 по описа за 2022 година
Предявени са искове с правна квалификация е по чл. 26 ал. 1, предложение първо от
ЗЗД, вр. чл. 143 т. 9 от ЗЗП и чл. 10 ал. 2, чл. 10а ал. 4 и чл. 19 ал. 1 и ал. 4 от ЗПК и по чл. 55
ал. 1, предложение първо от ЗЗД.
Ищецът А. А. Д., ЕГН: **********, от ************************, чрез
пълномощник адв. Р. Р., е предявил против „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „А. Малинов“ № 51,
вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., иск за прогласяване за
нищожен на договор за предоставяне на потребителски кредит № **********/ 12.05.2020 г.,
поради противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК и за осъждане на ответника
да му върне като платена без правно основание за периода 12.05.2020 г.- 17.08.2020 г. сумата
от 771, 11 лева- такса за предоставяне на гаранция по договор за поръчителство към
договора за кредит.
При условията на евентуалност, се предявява иск за прогласяване за нищожна
клаузата по чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит № **********/
12.05.2020 г., като нарушаваща императивните разпоредби на чл. 10 ал. 2, на чл. 10а ал. 4 и
чл. 19 ал. 1 и 4 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за предоставяне
на потребителски кредит № **********/ 12.05.2020 г., по който на ищеца била предоставена
1
сумата от 2 500 лева, за срок от 12 месеца, при фиксиран лихвен процент- 23 % и ГПР- 49, 11
%. По силата на чл. 5 от договора заемът се обезпечавал с поръчителство от „Фератум
Банк“, в която връзка на гаранта се дължало възнаграждение от 1 925 лева, включени към
вноските по погасителния план на кредита. Твърди се, че договорът за кредит бил
недействителен- в него като абсолютни стойности се посочвали само ГЛП и ГПР, без
методика за формиране на ГПР и без да е ясно кои компоненти са включени в него, което
влизало в противоречие с нормата на чл. 19 от ЗПК. Таксата за осигуряване на поръчител
представлявала заблуждаваща търговска практика и трябвало да бъде включена в ГПР като
общ разход по кредита. Така обаче размерът на ГПР щял да надхвърли пет пъти размера на
законната лихва, поради което и клаузата се явявала нищожна. В договора липсвала и
информацията по чл. 11 ал. 1 т. 20 от ЗПК, което увреждало интересите на потребителя. По
своята същност поръчителството представлявало съглашение между кредитора и
поръчителя, за което длъжникът се явявал трето лице. В този смисъл кредиторът имал
интерес в негова полза да бъде учредено лично обезпечение, но длъжникът нямал такъв
защитен от закона интерес и затова сделка между него и поръчител като процесната била
без правно основание. Целта, която се преследвала чрез поръчителството, била да се
обезпечат вземанията на кредитодателя, но когато длъжникът учредявал лично обезпечение,
то не осъществявало тази цел. Възнаграждението по този договор, което се дължало не на
кредитора, а на поръчителя от длъжника, противоречало на добрите нрави и внасяло
неравноправие в кредитното правоотношение. Тук длъжникът не получавал никаква
престация, с което се нарушавал принципът на справедливостта. По практиката на съда на
ЕС кредиторът бил длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди
да сключи договор за кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не
може да удовлетвори условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция.
Изискванията за извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит
целели да се предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като
поел риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните
последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на
изискванията да проучи състоянието на длъжника. Претендират се и разноските в процеса. В
съдебно заседание чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който исковете се оспорват. На първо място- по двата договора нямало общ погасителен
план а отделни такива и всеки бил самостоятелен за себе си. Второ- възнаграждението за
услугата за гаранта не се включвала в ГПР, защото това не била задължителна услуга, нито
пък задължително условие за сключване на кредита. Ищецът разполагал с възможност за
избор дали сам да посочи поръчител или да избере предложения му такъв „Фератум Банк“.
Двата договора не били сключени и на една и съща дата, като кредитът предхождал
поръчителството. Потребителят сам бил направил избор при заявката си за кредит за ползва
този гарант, поради което клаузата била индивидуално уговорена. ГПР отговарял на
формулата за изчисление по закона. По кредита не се събирала никаква такса или
комисионна, поради което било спазено изискването на чл. 10 ал. 2 от ЗПК. Размерът на
2
възнаградителната лихва отговарял на изискванията на закона и бил във фиксиран размер,
като на потребителя била предоставена цялата преддоговорна информация. Не било вярно и
твърдението, че не била направена предварителна оценка на кредитоспособността на
потребителя. По отношение на осъдителния иск, се посочва, че сумата се плащала във
връзка с договора за поръчителство, а не по сметка на кредитодателя. Моли за отхвърляне на
исковете. На свой ред също претендира разноски. В с.з. страната не се явява, но чрез
пълномощника си взема писмено становище.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от ищеца доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
Между страните е бил сключен договор за потребителски кредит № **********/
12.05.2020 г., по силата на който заемодателят е предоставил на заемателя парична сума в
размер на 2 500 лева. Кредитът е отпуснат при следните условия: на 12 месечни вноски, с
фиксиран годишен лихвен процент по заема- 23 % или лихва от 575 лева, при ГПР- 49, 11 %
и общ размер на всички плащания- 3 075 лева.
Като обезпечение по чл. 5 от договора е предвидено поръчителство, предоставено от
„Фератум Банк“, срещу възнаграждение (такса гаранция) от 1 925 лева, платима разсрочено
с месечните вноски по договора за кредит.
Като писмени доказателства са представени договорите за кредит и за гаранция
(поръчителство), както и общите условия и Тарифата по кредита. Представени са още
погасителен план, преддоговорна информация за кредита, кредитна справка за длъжника и
удостоверение за липса на задължения по кредита.
Прието е без оспорване от страните заключение на съдебно- счетоводна експертиза,
по която вещото лице е посочило, че в размера на ГПР се включва единствено
възнаградителната лихва, без каквито и да е други разходи, като при включване на таксата
гарант от 1 925 лева, ГПР ще се увеличи с 32, 19 % или така той би станал в размер на 81, 30
%. По таксата гаранция за периода 12.05.2020 г.- 17.08.2020 г. била платена сумата от 771, 11
лева.
Във връзка с допълнителното заключение на вещото лице по ССчЕ е увеличен
размерът на осъдителния иск на сумата от 771, 11 лева, вместо първоначално предявения
такъв от 100 лева.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
3
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
В исковата молба е релевирано основание за недействителност на договора за
потребителски кредит, свързано с изискването на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК за посочване на
общата дължима сума. Същото е въведено, за да гарантира, че потребителят ще е наясно по
какъв начин се формира неговото задължение. В тази връзка следва да се отбележи, че ГПР
представлява вид оскъпяване на кредита, защото тук са включени всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и възнаградителната
лихва. Затова е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да
заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на
договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай е посочено, че ГПР
е 49, 11 %, а възнаградителната лихва- 23 %, но от съдържанието на договора не може да се
направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР,
нито пък е ясно какво представлява разликата от повече от 26 % между размера на ГПР и
лихвата, която е част от него. Всичко това поставя потребителя в положение да не знае
колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита, което ще дължи и в това
именно е недействителността в случая, като неспазено изискване на посоченото законово
основание.
Отделно от това, в договора за кредит е посочено, че общият размер на дължимата
сума е сборът от стойността на главницата и лихвата, т.е. сумата в размер на 3 075 лева.
Наред с това обаче, заемът е обезпечен с поръчителство, по отделен договор с трето за
делото лице, по който се дължи възнаграждение за предоставената услуга в размер на 1 925
лева. Именно в тази връзка двата договора не само, че са свързани, но възнаграждението по
единия (за гаранцията), е предвидено да се заплаща с погасителния план по другия
(кредита). Принципно няма пречка за подобна свобода на договаряне, но при това
положение единият договор става част от съдържанието на другия чрез включването на
цената на услугата и оттук за договора за гаранция също ще са приложими правилата на
ЗЗП, а по кредита следва се отчитат и договорките по договора за гаранция. Казано по друг
начин, в договора за кредит има вписана уговорка за поръчителство, която произтича от чл.
5 от договора за кредит, но размерът й е дължим в друг договор, сключен с трето лице,
която така се явява част от договора за заема, като включена в съдържанието му и в
погасителния план. В този смисъл са абсолютно несъстоятелни аргументите в отговора на
4
ответника за това, че двата договора не били свързани, а всеки се явявал самостоятелен без
отношение към другия, защото именно от описанието на дължимите по кредита суми се
установява точно обратното. Действително според договора клиентът принципно има право
на избор- сам да си осигури поръчител или пък да използва „Фератум Банк“, с която да
сключи договор за гаранция, за което ще дължи допълнително възнаграждение. Това обаче
съвсем не означава, че таксата за обезпечение не се дължи във връзка с кредита или пък, че
тя не следва да бъде включена като разходи по него, след като именно го оскъпява
значително и за потребителя това са допълнителни разходи във връзка с усвоения заем,
които той трябва да плати.
Според чл. 19 ал. 1 от ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид/, изразени като годишен процент от общия размер на
предоставения кредит. ГПР се изчислява по специална формула, като спазването на това
изчисление дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо
дължимата сума по договора. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален израз на
всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение.
Посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е достатъчно, за да се
считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба на чл. 11 т. 10 от
ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи информиран и
икономически обоснован избор дали да го сключи. Поради това в договора трябва да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но изрично и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на
кредитополучателя в положение да тълкува всяка една клауза и да преценява дали тя
създава задължение за допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на
изискването за яснота, въведено с чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК
Според договора за кредит ГПР е 49, 11 %, но това не е размерът на действителните
разходи за длъжника, защото сумата е без тази за таксата за поръчителство, като според
заключението на вещото лице с включването и на това допълнително възнаграждение
кредитът ще се оскъпи допълнително с още 32, 19 %. Затова и тази клауза за обезпечение е
нищожна на основание чл. 19 ал. 5 от ЗПК, защото общите разходи на кредита,
регламентирани в параграф 1 т. 1 от ДР на ЗПК, включват именно разходи за допълнителни
услуги. Така таксата за тази услуга за гаранцията прикрива разходи, които по естеството си
следва да са включени в ГПР. В тази връзка е и санкцията на нормата на чл. 21 ал. 1 от ЗПК,
която предвижда, че всички клаузи, които имат за цел или резултат заобикаляне на
императивните изисквания на закона, са нищожни. Тази неточност в посочването на размера
на разходите поставя потребителя в положение да не знае колко точно (като сума в лева) е
5
оскъпяването му по кредита, което ще се дължи и в това именно е недействителността в
случая, като неспазено изискване на посоченото законово основание. Посочването в
договора за кредит на по- нисък от действителния ГПР представлява невярна информация
и следва да се окачестви като нелоялна и по- конкретно заблуждаваща търговска практика,
съгласно чл. 68г ал. 4 от ЗЗП, във връзка с чл. 68д ал. 1 от ЗЗП. Тя подвежда потребителя
относно спазването на забраната на чл. 19 ал. 4 от ЗПК и не му позволява да прецени
реалните икономически последици от сключването на договора.
Именно затова процесният договор не отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10
от ЗПК, като липсата на част от задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата
недействителност съобразно разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма от една страна е
насочена към осигуряване защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия
за получаване на потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и
отговорност в действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така,
че да бъде осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна,
разбираема и недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да
прецени икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му
от законодателя съответни стандарти за защита. Този пропуск сам по себе си е достатъчен,
за да се приеме, че договорът е недействителен, на основание чл. 22 от ЗПК, във връзка с чл.
26 ал. 1, предложение първо от ЗЗД, без да е необходимо да се обсъждат останалите
аргументи на страните.
Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и
предоставянето на обезпечение представлява допълнителна гаранция на кредитора за
точното удовлетворяване на вземането му. Уговаряне на възнаграждение за гаранцията в
размер на около 2/3 от отпуснатия кредит, съдът намира за установено в разрез с добрите
нрави. Това е така, тъй като по този начин се генерират допълнителни разходи за
потребителя, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата
на чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане
на разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява
основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за обезпечението, която е
предвидена в противоречие със специалния закон, е нищожна.
Предвид уважаването на главния иск, съдът не дължи произнасяне по евентуалния
предявен такъв, доколкото за него не се е сбъднало съответното процесуално условие за
разглеждането му.
По отношение на осъдителния иск, следва да се приеме, че заплатената по договора
неустойка в размера, установен от вещото лице по ССчЕ на 771, 11 лева, е заплатена при
начална липса на основание и затова следва да бъде осъден ответникът да я върне на ищеца.
След като въпросната клауза като част от нищожен договор се явява нищожна, а оттук- и
несъществуваща, по нея не се дължи изпълнение от потребителя, а платеното се явява
недължимо и подлежи на връщане. Така осъдителният иск следва да бъде уважен в
поддържания му след изменението размер и претенцията да се присъди за търсената сума,
6
която се дължи ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска, доколкото това
е законна последица от уважаване на осъдителната претенция.
Предвид изхода на делото- уважаването на иска, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски. Ищецът е заплатил държавна такса в
размер на 150 лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 150 лева, които суми
следва да му се възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищецът
освен това е представляван от свой пълномощник в процеса, на когото той не е заплатил
хонорар, в която връзка същият моли за определяне на неговото възнаграждение на
основание чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за
правна защита и съдействие на ищеца е посочено, че той се представлява безплатно от адв.
Р. Р., като близък, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 3 от ЗА представлява основание за
оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в подобни хипотези законодателят е
предвидил възможността съдът да определи размер на адвокатското възнаграждение, което с
оглед цената на осъдителния иск тук (доколкото в него се включва като задължителен
елемент от фактическия състав на претенцията и установителната, без обаче тя да
представлява отделен иск) следва да бъде изчислено съгласно действалата към момента на
подписване на договора норма на чл. 7 ал. 2 т. 1 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща
минимален размер на адвокатското възнаграждение от 300 лева, платимо директно на
адвоката, доколкото страната не е направила тези разноски. Направените пък от ответника
разноски за възнаграждение на пълномощника му си остават за негова сметка, без да се
възлагат на другата страна.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Фератум България” ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „А.
Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20, представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., от една
страна и А. А. Д., ЕГН: **********, от ************************, от друга, че е нищожен
договор за предоставяне на потребителски кредит № **********/ 12.05.2020 г., поради
противоречие с императивните изисквания на ЗЗП и ЗПК.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „А. Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20,
представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., да заплати на А. А. Д., ЕГН: **********, от
************************, сумата от 771, 11 (седемстотин седемдесет и един лева и
единадесет стотинки) лева- неоснователно платена неустойка по договор за паричен заем №
**********/ 12.05.2020 г., за периода 12.05.2020 г.- 17.08.2020 г., предвид нищожността на
договора, ведно със законната лихва върху сумата от подаване на исковата молба- 21.06.2022
г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
7
управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „А. Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20,
представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., да заплати на А. А. Д., ЕГН: **********, от
************************, направените разноски по делото: внесена държавна такса в
размер на 150 (сто и петдесет) лева и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в
размер на 150 (сто и петдесет) лева.
ОСЪЖДА „Фератум България” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, ж.к. „Младост 3”, ул. „А. Малинов“ № 51, вх. А, ет. 9, ап. 20,
представлявано от ********** И.Д. и Д.Н., да заплати на адвокат Р. Н. Р., със съдебен адрес:
************************, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищеца А. А. Д.,
ЕГН: **********, безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 300
(триста) лева, определено от съда по реда на чл. 38 ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
8