№ 5769
гр. София, 24.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично
заседание на девети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в
следния състав:
Председател:Анелия Маркова
Членове:Пепа Маринова-Тонева
Василена Дранчовска
при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева
като разгледа докладваното от Василена Дранчовска Въззивно гражданско
дело № 20241100500993 по описа за 2024 година
., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Въззивното производство е образувано по подадена в законоустановения срок въззивна
жалба на ищеца „Топлофикация София“ ЕАД срещу решение № 19647 от 29.11.2023 г.,
постановено по гр. дело № 30678/2023 г. по описа на СРС, 156 състав, с което са отхвърлени
предявените срещу С. П. М. положителни установителни искове с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от 3183,85 лева, представляваща цена на доставена топлинна
енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия за периода
от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „******* за
сумата от 452,18 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 15.09.2019 г. до
29.07.2021 г., за сумата от 42,46 лева, представляваща цена на услугата дялово
разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г., както и за сумата от 8,68 лева,
представляваща мораторна лихва върху цената на услугата дялово разпределение за периода
от 31.08.2018 г. до 29.07.2021 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410
ГПК от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 48740/2021 г. по описа на СРС, 148 състав.
Във въззивната жалба се съдържат доводи за неправилност на обжалваното решение поради
нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на процесуалните
1
правила и необоснованост с доводи, че от представените по делото доказателства несъмнено
се доказва наличие на право на собственост върху процесния имот в резултат от наследяване
и не се изисква нарочно представяне на доказателства за приемане на наследството. Ето
защо въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на
предявените искове в цялост.
Въззиваемата С. П. М. подава отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата. Счита,
че решението е правилно и моли същото да бъде потвърдено.
Третото лице-помагач на страната на въззивника „Б.“ ООД не изразява становище по
въззивната жалба.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по делото доказателства и взе
предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на страните, намира за установено следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило е нарушението
на императивна материалноправна норма, което може да бъде констатирано като порок от
въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като основание за обжалване, тъй
като се касае за приложение на установена в публичен интерес норма, а не за диспозитивно
правило. Всички останали оплаквания, свързани с неправилност на обжалваното решение,
следва да бъдат изрично указани чрез посочване в какво точно се изразяват, за да може
въззивният съд да извърши проверка за правилността на първоинстанционното решение до
посоченото. В този смисъл са задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно
решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Същото обаче е частично
неправилно поради следните съображения:
По исковете с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. чл. 149 ЗЕ в тежест на ищеца е да
установи възникването на облигационно отношение по договор за продажба между него и
ответника, по силата на което е доставил топлинна енергия в твърдяните количества и за
ответника е възникнало задължение за плащане на уговорената цена в претендирания
размер, както и че през процесния период в сградата, в която се намира процесният
топлоснабден имот, е извършвана услугата дялово разпределение от лице, с което ищецът е
сключил договор и че е възникнало задължение за заплащане на възнаграждение в
претендирания размер. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответника е да
докаже, че е погасил претендираните вземания.
По делото е установено, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост (в която се намира процесният имот) е била присъединена към топлопреносната
мрежа. Между страните не се спори, а и от представените писмени доказателства (договор
за продажба, удостоверения за наследници, заявление-декларация) се установява, че
процесното топлоснабдено жилище с абонатен номер при ищеца 108245, находящо се на
2
адрес: гр. София, ж.к. „*******, е било собственост на П.П. М. и С.К. М., които са го
придобили на 20.11.1972 г. по договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на
Наредбата за продажба на жилища от държавния жилищен фонд. След смъртта на П.П. М.
на 03.06.2006 г. неговият дял от правото на собственост върху имота е преминало върху
законните му наследници – дъщеря С. П. Л. и преживяла съпруга С.К. М., а след смъртта на
последната на 26.03.2013 г. цялото жилище е преминало в собственост на ответницата С. П.
Л. (М.) – арг. чл. 5 ЗН, при липсата на каквито и да било данни за извършени
междувременно разпоредителни сделки с него.
Настоящият въззивен състав не споделя мотивите на първоинстанционния съд за липса на
проведено доказване, че ответницата е приела наследството, респ. че е станала собственик
на процесното топлоснабдено жилище. На първо място, това обстоятелство не е изрично
оспорено от ответната страна – в отговора на исковата молба С. М. общо оспорва да е
потребител на топлинна енергия в имота, като излага доводи, че при наличие на учредено
вещно право на ползване ползвателят би бил задължено лице за заплащане на потребяваната
топлинна енергия, а не формалният собственик на имота, т.е. същата навежда твърдения за
наличие на друго задължено лице, различно от собственика на имота, чиято принадлежност
не оспорва. Ответницата не оспорва приложените към исковата молба писмени
доказателства, нито твърденията, че е придобила по наследство процесния имот, като
подобни възражения не се съдържат и в отговора на въззивната жалба, в който отново са
изложени само общи и бланкетни доводи за неоснователност на въззивната жалба, но не и
конкретни оспорвания на фактите, на които се основават исковите претенции.
В подкрепа на извода, че ответницата е собственик на жилището, е и обстоятелството, че тя
обитава същото – на него са регистрирани постоянният и настоящият й адрес и там получава
лично съдебните книжа по делото (в рамките на заповедното производство, преди
упълномощаването на процесуален представител). При липсата на проведено насрещно
доказване, фактът, че наследството на С. М. е открито през 2013 г., а 10 години по-късно
дъщеря й продължава да обитава наследения имот, навежда на единствения логичен извод,
че за период от 10 години ответницата несъмнено е извършила конклудентни действия, с
които е приела наследството, включващо обитавания от нея жилищен имот. С оглед на
изложеното, при съвкупна преценка на данните по делото и процесуалното поведение на
ответната страна, при липсата на каквито и да било конкретни оспорвания и данни
ответницата да се е отказала от наследството на П.П. М. и С.К. М., следва да се приеме, че
същата го е приела с конклудентни действия по смисъла на чл. 49, ал. 2 ЗН и към процесния
период от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. е била собственик на топлоснабденото жилище.
Съгласно разпоредбите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ и § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ (приложима редакция
след 17.07.2012 г.) потребител, респ. битов клиент на топлинна енергия през процесния
период е физическо лице – ползвател или собственик на имот, който ползва електрическа
или топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и
горещо водоснабдяване или природен газ за домакинството си. Следователно, С. П. М. (Л.) е
била клиент на топлинна енергия за битови нужди в имота през процесния период като
3
негов едноличен собственик.
Съгласно чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие
на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от КЕВР
(писмена форма на договора не е предвидена). Тези общи условия се публикуват най-малко
в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и
влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено
приемане от потребителите (чл. 150, ал. 2 от закона). В случая несъмнено е, че общите
условия на ищцовото дружество са влезли в сила, доколкото са били публикувани.
Съответно според нормата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ в срок от 30 дни след влизането в сила на
общите условия потребителите, които не са съгласни с тях, имат право да внесат в
съответното топлопреносно предприятие заявление, в което да предложат специални
условия. По делото не са релевирани подобни твърдения, нито има данни, че ответницата е
упражнила правото си на възражение срещу Общите условия. Поради изложеното, съдът
приема, че между нея и ищеца са били налице договорни отношения по продажба на
топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните,
съгласно ЗЕ и Общите условия, за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2020 г.
Съгласно разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда -
етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Топлинната енергия
за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от
сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия
за отопление на имотите (чл. 142, ал. 2 ЗЕ). Според чл. 145, ал. 1 от закона топлинната
енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при прилагане на дялово
разпределение чрез индивидуални топломери, се определя въз основа на показанията на
топломерите в отделните имоти, като в случая етажните собственици на процесната сграда
са възложили извършването на индивидуално измерване на потреблението на топлинна
енергия и вътрешно разпределение на разходите за отопление и топла вода на третото лице-
помагач „Б.“ ООД.
Установено е въз основа на заключението на вещото лице по съдебно-техническата
експертиза, че дяловете за отопление на процесния имот, топла вода и сградна инсталация
са били изчислени в съответствие с правилата на действащата нормативна уредба.
Несъмнено е, че през исковия период на ответницата е била начислявана топлинна енергия за
топла вода по показанията на един водомер, за два радиатора с поставени индивидуални
уреди за измерване на топлинната енергия (други два радиатора в жилището са били
затапени през процесния период), както и за сградна инсталация, като за периода 01.05.2018
г. – 30.04.2019 г. по прогнозен дял е начислена стойност на потребена топлинна енергия в
размер на 1600,08 лв., а за периода 01.05.2019 г. – 30.04.2020 г. по прогнозен дял е начислена
стойност на потребена топлинна енергия в размер на 1890,22 лв. Действащата през
процесния период нормативна уредба – чл. 155, ал. 1 от ЗЕ, предвижда, че потребителите на
топлинна енергия в сграда – етажна собственост заплащат доставената топлинна енергия по
4
един от следните начини: 1) на 11 равни месечни вноски и една дванадесета изравнителна
вноска, респ. на 10 равни вноски и 2 изравнителни – след изменението на ЗЕ от ДВ, бр.
74/2006 г., 2) на месечни вноски, определени по прогнозна консумация за сградата, и една
изравнителна вноска и 3) по реална месечна консумация. Правилата за определяне на
прогнозната консумация и изравняването на сумите за действително консумираното
количество топлинна енергия за всеки отделен потребител са уредени в действалите през
исковия период Наредби за топлоснабдяването. Следователно, при определяне стойността на
действително потребената през процесния период топлинна енергия, следва да бъдат взети
предвид резултатите от изравнителните сметки в края на отчетния период, които показват
дали фактурираните през този период суми са били завишени или занижени, като отразяват
реално доставеното количество енергия след проверка на място на показанията на
индивидуалните уреди за измерване. В настоящия случай е извършен реален отчет на
индивидуалните уреди за измерване в края на отчетните периоди (видно от заключението на
СТЕ и приложените от третото лице-помагач главни отчети, неоспорени от ответната
страна), като при съобразяване на резултатите от изравнителните сметки, изготвени в края
на всеки отчетен период, се установява, че стойността на реално консумираната топлинна
енергия за периода м. 05.2018 г. – м. 04.2019 г. е в размер на 1940,85 лв. (след добавяне на
сумата за доплащане от потребителя в размер на 340,77 лв.), а за периода м. 05.2019 г. – м.
04.2020 г. е в размер на 1177,90 лв. (след приспадане на сумата за връщане на потребителя в
размер на 712,32 лв.), т.е. общо сумата за потребена топлинна енергия в имота за двата
отчетни периода е в размер на 3118,75 лв., за която сума предявеният иск за стойност на
потребена топлинна енергия се явява основателен.
Към посочената по-горе сума следва да се добавят дължимите годишни такси за
извършваната услуга за дялово разпределение в размер на 42,46 лв. (съобразно приложените
писмени доказателства – л. 27 от делото и заключението на ССЕ), които съобразно
разпоредбите на чл. 22, ал. 2 и чл. 36 от ОУ, чл. 61, ал. 1 Наредба № 16-334/06.04.2007 г. за
топлоснабдяването и на чл. 10 от Общите условия на договорите между „Топлофикация
София” ЕАД и търговец за извършване на услугата дялово разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда – етажна собственост се заплащат от потребителите
на топлинна енергия на ищцовото дружество, което от своя страна заплаща цената за
извършените услуги на дружествата за дялово разпределение.
Доколкото претенциите са частично основателни, следва да се разгледа наведеното от
ответницата при условията на евентуалност възражение за изтекла погасителна давност.
Съгласно задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение №
3/18.05.2012 г. по тълк. дело № 3/2011 г. на ВКС, ОСГТК, задълженията на потребителите на
предоставяните от топлофикационните дружества стоки и услуги са за изпълнение на
повтарящи се парични задължения, имащи единен правопораждащ факт – договор, чиито
падеж настъпва през предварително определени интервали от време, а размерите им са
изначално определяеми, независимо от това дали отделните плащания са с еднакъв или
различен размер, поради което същите се погасяват с изтичането на тригодишен давностен
5
срок – арг. чл. 111, б. „в“ ЗЗД, както и лихвите за забава. Срокът в настоящия случай е бил
прекъснат с подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК
на 24.08.2021 г., от която дата установителният иск се счита предявен – арг. чл. 422, ал. 1
ГПК и чл. 116, б. „б“ ЗЗД, като в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г. същият е спрял да тече
на основание чл. 3, т. 2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното
положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г., и за преодоляване
на последиците, във връзка с § 13 от ПЗР на ЗИД на Закона за здравето (обн. ДВ, бр. 44/2020
г., в сила от 14.05.2020 г.). Ето защо вземанията на ищеца, станали изискуеми преди
17.06.2018 г., са погасени по давност.
По отношение на предявените вземания са приложими новоприетите Общи условия на
ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1/27.06.2016 г. на КЕВР, като съгласно чл. 33, ал. 1 от тях
клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен
срок след изтичане на периода, за който се отнасят. Следователно, задълженията за целия
процесен период от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. не са погасени по давност – за първия (най-
ранен) месец от посочения период задължението е станало изискуемо на 15.07.2018 г., като
тригодишната погасителната давност за него, започнала да тече от падежа на основание чл.
114, ал. 1 ЗЗД (с добавяне на два месеца и 7 дни в периода 13.03.2020 г. – 20.05.2020 г., през
които давността е спряла да тече), не е изтекла преди подаване на заявлението – на
24.08.2021 г. Ето защо, претенцията за главница се явява основателна за целия претендиран
период от м. 05.2018 г. до м. 04.2020 г. за сумата от 3118,75 лв., а за разликата до пълния
предявен размер от 3183,85 лв. следва да се отхвърли.
По исковете с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 86 ЗЗД в тежест на ищеца е да докаже
възникването на главен дълг и изпадането на длъжника в забава – уговорен падеж за
плащане на цената на доставена топлинна енергия, както и отправена и получена от
ответника покана за заплащане на таксата за дялово разпределение.
По отношение режима на забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана през
процесния период, са приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-1
от 27.06.2016 г. на КЕВР. Съгласно чл. 33, ал. 1 от ОУ, клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия в 45-дневен срок след изтичане на периода, за
който се отнасят, като лихва за забава на основание чл. 33, ал. 4, вр. с ал. 2, вр. чл. 32, ал. 3
от Общите условия от 2016 г. започва да се начислява едва след изтичане на 45-дневен срок
след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на изравнителните сметки
от търговеца. В случая падежът на задължението за заплащане стойността на топлинна
енергия е изрично определен – с изтичане на 45-дневен срок след изготвяне на
изравнителните сметки след края на отоплителния сезон, като по общите правила на
договорната свобода страните са овластени да уговорят падеж на задълженията си с
договора, респ. с общите условия към него. Предвижда се лихва да се дължи след
установяване на окончателния размер на задължението, с оглед на което и след настъпване
на падежа купувачът изпада в забава и дължи обезщетение в размер на законната лихва (арг.
чл. 84, ал. 1 ЗЗД).
6
Ето защо в случая ответницата е изпаднала в забава относно задълженията си за цената на
потребената топлинна енергия с изтичане на 45 дни след издаване на общата фактура за
първия отчетен период на 31.07.2019 г., т.е. от 15.09.2019 г. и до посочената крайна дата
29.07.2021 г. е дължимо мораторно обезщетение върху установения главен дълг, което
настоящата въззивна инстанция изчислява на сумата от 430,56 лв. Следователно,
акцесорният иск за лихва върху топлинна енергия следва да бъде уважен за сумата от 430,56
лв., а за разликата до пълния предявен размер от 452,18 лв. следва да се отхвърли.
По отношение на цената за услугата дялово разпределение липсва предвиден срок за
плащане от страна на потребителя на топлинна енергия, поради което длъжникът изпада в
забава след покана – арг. чл. 84, ал. 2 ЗЗД. По делото не са представени доказателства за
отправена покана от кредитора за плащане на това задължение от дата, предхождаща
подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, поради
което акцесорната претенция в тази част се явява неоснователна.
С оглед на изложеното, първоинстанционното решение в частта, с която са отхвърлени
исковете за главница за топлинна енергия и дялово разпределение, както и за лихва за забава
върху главницата за топлинна енергия, е неправилно и следва да бъде частично отменено,
като тези искови претенции следва да бъдат уважени в посочените размери, а в останалата
част решението следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на основание чл. 78, ал. 1 ГПК въззивникът има право на
направените пред двете съдебни инстанции разноски съобразно уважената част от исковете
за сумата от 120,53 лв., разноски за заповедното производство, сумата от 787,68 лв.,
разноски за платена държавна такса, депозити за вещи лица, такса за съдебно удостоверение
и юрисконсултско възнаграждение в исковото производство пред СРС, както и сумата от
232,49 лв., разноски за въззивното производство (платена държавна такса за въззивно
обжалване и юрисконсултско възнаграждение). На основание чл. 78, ал. 3 ГПК въззиваемият
има право на направените разноски съобразно отхвърлената част от исковете в размер на
10,34 лв., възнаграждение за един адвокат в първоинстанционното производство (т.е.
решението на СРС следва да бъде отменено и в частта, с която са присъдени разноски на
ответницата над тази сума, като предвид претендирането на възнаграждението по реда на
чл. 38 ЗАдв и мотивите на първоинстанционното решение сумата да бъде присъдена в полза
на адв. Н.К., в тази част е допусната очевидна фактическа грешка в решението, която следва
да бъде поправена служебно от СРС), както и в размер на 6,47 лв., възнаграждение за един
адвокат във въззивното производство, което на основание чл. 38 ЗАдв следва да бъде
присъдено в полза на процесуалния представител.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК решението не подлежи на обжалване.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
7
ОТМЕНЯ Решение № 19647 от 29.11.2023 г., постановено по гр. дело № 30678/2023 г. по
описа на СРС, 156 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, срещу С. П. М., ЕГН **********,
положителни установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 415, ал.
1 ГПК, вр. с чл. 318, ал. 2 ТЗ, чл. 200 ЗЗД и чл. 110, ал. 2 ЗС и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата от
3118,75 лева, представляваща цена на доставена топлинна енергия по договор за покупко-
продажба на топлинна енергия при общи условия за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г.
за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к. „******* за сумата от 430,56 лева,
представляваща мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за периода от
15.09.2019 г. до 29.07.2021 г., за сумата от 42,46 лева, представляваща цена на услугата
дялово разпределение за периода от 01.07.2018 г. до 30.04.2020 г., за които суми е издадена
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. № 48740/2021 г. по описа
на СРС, 148 състав, както и в частта, с която „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК
*******, е осъдено да заплати на С. П. М., ЕГН **********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК
разликата над сумата от 10,34 лв. до пълния присъден размер на разноските от 400 лв.
(т.е. за сумата от 389,66 лв.), представляваща разноски в исковото производство пред СРС,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по исковете, предявени от „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ”
ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. *******, срещу С.
П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******, с правно основание чл. 422 ГПК,
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД, че С. П. М. дължи на
„Топлофикация София” ЕАД сумата от 3118,75 лв., представляваща цена на доставена
топлинна енергия по договор за покупко-продажба на топлинна енергия при общи условия
за периода от 01.05.2018 г. до 30.04.2020 г. за недвижим имот, находящ се в гр. София, ж. к.
„******* сумата от 430,56 лв., мораторна лихва върху главницата за топлинна енергия за
периода от 15.09.2019 г. до 29.07.2021 г., както и сумата от 42,46 лв., сума за дялово
разпределение за периода от м. 07.2018 г. до м. 04.2020 г., за които суми е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. №
48740/2021 г. по описа на СРС, 148 състав.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 19647 от 29.11.2023 г., постановено по гр. дело № 30678/2023
г. по описа на СРС, 156 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, срещу С. П. М., ЕГН **********,
положителни установителни искове с правно основание чл. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 79, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 149 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД за разликата над уважения размер от 3118,75 лв. до
пълния предявен размер от 3183,85 лв., главница за топлинна енергия за периода м.
05.2018 г. – м. 04.2020 г., за разликата над уважения размер от 430,56 лв. до пълния
предявен размер от 452,18 лв., лихва за забава върху главницата за топлинна енергия за
периода 15.09.2019 г. – 29.07.2021 г., както и за сумата от 8,68 лв., мораторна лихва върху
сумата за дялово разпределение за периода 31.08.2018 г. – 29.07.2021 г., за които е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 16.03.2022 г. по ч. гр. д. №
8
48740/2021 г. по описа на СРС, 148 състав.
ОСЪЖДА С. П. М., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж. к. „*******, да заплати на
„ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление: гр.
София, ул. „*******, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 120,53 лв., разноски в
заповедното производство, сумата от 787,68 лв., разноски в първоинстанционното
производство, както и сумата от 232,49 лв., разноски за въззивното производство.
ОСЪЖДА „ТОПЛОФИКАЦИЯ СОФИЯ“ ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „*******, да заплати на АДВ. Н.К. от САК, личен номер *******,
на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 38 ЗАдв сумата от 6,47 лв., разноски за въззивното
производство.
Решението е постановено при участие на трето лице-помагач на страната на въззивника
„Топлофикация София“ ЕАД – „Б.“ ООД.
Решението не подлежи на обжалване.
След връщане на делото в СРС същото да се докладва на съдията-докладчик на 156 състав
за извършване на преценка за наличие на очевидна фактическа грешка в диспозитива на
съдебното решение относно присъдените на С. П. М. (вместо на адв. Н.К.) разноски.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
9