№ 432
гр. Р., 22.10.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – Р., ЧЕТВЪРТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четвърти октомври през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Мария Велкова
Членове:Силвия Павлова
Йордан Дамаскинов
при участието на секретаря Недялка Неделчева
като разгледа докладваното от Силвия Павлова Въззивно гражданско дело №
20244500500710 по описа за 2024 година
, за да се произнесе, взе предвид следното:
„ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД гр.София, ЕИК175074752,
чрез юрисконсулт И.Т. е обжалвало постановеното по гр.д.№5589/2023г. по
описа на РРС решение, в частта, с която са отхвърлени предявените
установителни искове срещу А. Х. Д. за вземанията за договорно
възнаграждение в размер на 1149.89лв. и за главница-2914.11лв., дължими по
ДПК№************. Излага оплаквания за неправилност на решението в тези
части, подробно посочени в жалбата и иска неговата отмяна и уважаване на
исковете. Претендира разноски.
Насрещната страна А. Х. Д. не е подала отговор на въззивната
жалба.
„ПРОФИ КРЕДИТ България”ЕООД гр.София, чрез юрисконсулт
И.Т. е подало частна жалба против определение №2044/ 28.05.2024г. по чл.248
ГПК, с което е отхвърлена молбата за изменение на решението в частта за
разноските. Иска то да бъде отменено и допълнено решението, като бъдат
1
присъдени разноски за заповедното и исковото производства, вкл. и
юрисконсултско възнаграждение.
Насрещната страна А. Х. Д. не е подала отговор на частната жалба.
Съдът като взе предвид оплакванията във въззивната жалба и след
като провери допустимостта и правилността на решението в обжалваната
част, с оглед оплакванията, намира за установено следното:
Въззивната жалба е подадена от надлежна страна, в законния
срок, при наличие на правен интерес, поради което е допустима и подлежи на
разглеждане по същество.
Окръжният съд, упражнявайки правомощията си по чл. 269 ГПК,
намира, че обжалваното решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Според настоящия състав, решението е правилно и следва да
бъде потвърдено в хипотезата на чл. 272 ГПК чрез препращане към мотивите
на първоинстанционния съд, който е обсъдил задълбочено и в пълнота
събраните по делото доказателства и при липсата на допуснати процесуални
нарушения, е приложил правилно материалния закон.
Предвид направените във въззивната жалба на „ПРОФИ
КРЕДИТ България“ ЕООД оплаквания и доводи, следва да се отбележи
следното:
Не се спори от страните по делото, че между тях е възникнало
облигационно правоотношение по сключен Договор за потребителски кредит
Профи Кредит Стандарт № ************, по който ищецът, настоящ
жалбоподател е кредитор, а ответницата А. Х. – клиент, при подписани от
страните ОУ, неразделна част от договора за потребителски кредит /ДПК/. На
Х. е отпуснат кредит в размер на 4000лв., за срок от 36 месеца, при ГПР
49.05%, ГЛП-41%, лихвен % на ден-0.11%, дължима сума по кредита-
6950.25лв. За т. нар. „допълнителни услуга“, описана в раздел VI на договора
„Параметри на кредита“, е определена цена от 3600лв. от кредитора като тази
сума е разпределена на месечни вноски в размер на 100лв. Изрично е
сумирано общото задължение по кредита със задължението по закупената
„допълнителна услуга“, общо – 10550.25лв., както и обща месечна вноска,
включваща сбора от задължението по кредита и задължението по
„допълнителната услуга“-293.07лв.
2
Според чл. 21, ал.1 ЗПК, всяка клауза в договор за потребителски
кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е
нищожна. В чл. 10а, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирана забраната да се
изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с
усвояване и управление на кредита. Правилен и законосъобразен е изводът на
районния съд, че сключения между страните договор за потребителски кредит
е недействителен. Включените в допълнителния пакет услуги по
същината си представляват действия, обслужващи усвояването и
управлението на кредита, поради което не може да се приеме, че са
допълнителни услуги по смисъла на чл. 10а, ал. 1 ЗПК. Регламентираните в чл.
10а, ал. 1 ЗПК допълнителни услуги са такива, които нямат пряко отношение
към насрещните задължения на страните по договора. В настоящия случай
обаче допълнителните услуги /чл.15 от ОУ/ по своята същност касаят
изпълнението на задълженията на двете страни по договора, като тази по
чл.15.1, по същността си е действие по усвояването на кредита. Следва
да се отчете и обстоятелството, че предоставянето от ищеца на така
наречените „допълнителни услуги“ накърнява общите принципи на
добросъвестността и добрите нрави, тъй като по същество те не могат да
доведат до придобиване на икономическа полза за ответника, която да е
еквивалентна на заплащаната цена. Това от своя страна дава възможност за
неоснователно обогатяване на едната от страните по сделката, в случая на
търговеца за сметка на потребителя. Възнаграждението, което
кредитополучателят се е задължил да заплати за предоставения му пакет от
допълнителни услуги, е в размер на 3600лв. за предоставянето им /респ.
възможността за предоставянето/. Съпоставянето на тази сума с кредита в
размер на 4000лв. сочи на извод, че същата се явява прекомерна и е в
противоречие с принципите на справедливост и равнопоставеност на
участниците в облигационната връзка и основния правен принцип за защита
на всеки признат от правото интерес. Отделно от това, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е., то е дължимо само за
„възможността за предоставянето“ на изброените по-горе услуги и е без
значение дали някоя от тези услуги ще бъде използвана по време на
действието на сключения между страните договор. Няма данни ответницата
да е ползвала някоя от услугите, но това обстоятелство е ирелевантно.
На следващо място, в нарушение на императивната разпоредба на
3
чл.10а, ал.4 ЗПК в процесния ДПК не са посочени нито вида, нито размера,
нито действието, за което се събират съответните такси, като наред с това не е
формирана цена за всяка от услугите поотделно. Нито една от тях няма
стойностно измерение, от което да се установява нейната тежест и да бъде
съизмерима с цената, която се заплаща за ползването на тези възможности.
Гореизложеното дава основание да се приеме, че клаузите касаещи
допълнителния пакет услуги действително, както е приел и районният съд, са
в противоречие с разпоредбите на чл.10а, ал. 2 - 4 ЗПК. Отделно от това,
правилно е прието от първоинстанционният съд, че този пакет услуги води до
противоречие и с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Начисляването и
събирането на посочените суми по „Пакет допълнителни услуги“ не
представлява плащане за услуга, а реално представлява прикрити разходи по
кредита, с които се надхвърлят ограниченията на закона за максимален размер
на ГПР и съответно води до значително и драстично увеличение на тежестта
на изплащане на задължението по договора за кредит.
Правилен и обоснован е и изводът на районния съд, че клаузите,
регламентиращи заплащането на цената на услугата по т.нар. „Допълнителен
пакет услуги“ са и неравноправни по смисъла на чл.143 ЗЗП. При
подписването на процесните клаузи кредитополучателят плаща пълната цена
на тези услуги, но на практика получаването им зависи единствено от волята
на кредитора. Реално, независимо, че тези услуги може да не бъдат ползвани,
т.е. да не бъдат предоставени, това в нито един момент няма да бъде
обвързано с неплащане или намаляване на цената на този пакет услуги. След
като заемополучателят плаща цена за получаване на услуга, която е изцяло
във волята на търговеца, то това води до неравновесие между правата и
задълженията между последния и потребителя и оттам следва извод за
неосъществяване хипотезата на чл.143, ал.1, т. 3 ЗПК. Като последица от това,
те следва да се приемат за нищожни, по смисъла на чл.146, ал.1 ЗЗП. Следва
да се отбележи, че процесните допълнителни клаузи на практика
представляват въвеждане на задължение на едната страна по договора да
заплати за нещо, което страната има по силата на самия закон - правото на
страните да променят срока на падежа на договора, както и свободата им да
отложат една или повече погасителни вноски, което води до значителна
неравноправност на същите. Не на последно място процесният договор за
потребителски кредит е недействителен поради неспазване на императивните
4
изисквания, залегнали в чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК. Както правилно е установил
първоинстанционният съд кредиторът единствено е посочил като абсолютни
стойности лихвения процент, годишният процент на разходите и годишното
оскъпяване на заема. Липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР
по кредита – кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочената стойност от 49.05%. С оглед на това, кредитното правоотношение
между страните се явява недействително на основание чл. 22, вр. с чл. 11, ал.1,
т. 10 ЗПК и като такова не е в състояние да породи присъщите за този тип
сделки правни последици. Съобразно нормата на чл. 23 ЗПК при
недействителност на договора за кредит, длъжникът дължи възстановяване на
кредитора само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, т.е.
главницата.
Доколкото предмет на обжалване е отхвърлянето на иска за договорно
възнаграждение, както и частично иска за главница, извън горепосоченото,
следва да се посочи, че клаузата в ДПК, касаеща възнаградителната лихва-
41% е недействителна и на самостоятелно основание, поради противоречието
и с добрите нрави, предвид трайно установената практика, според която едно
съглашение, уговарящо възнаградителна лихва, надхвърляща тройния размер
на законната лихва е недействително.
Тъй като е безспорно по делото, че кредитополучателката е заплатила
сумата 3786.54лв., дължимата от нея сума за главница е 213.46лв., както е
прието и от районният съд, поради което правилно е отхвърлен за разликата
до предявения размер. Възнаградителна лихва не се дължи, тъй като
договорът е недействителен, поради което решението в частта, с която е
отхвърлена тази претенция е правилно.
По тези съображения съдът намира, че решението в обжалваните части
е правилно, поради което следва да бъде потвърдено. В останалите части,
като необжалвано, решението е влязло в сила.
По частната жалба: С обжалваното определение от 28.05.2024г. съдът е
отхвърлил молбата на „Профи Кредит България“ ЕООД за изменение на
решението в частта за разноските, като е посочил, че в решението е изложил
съображения защо потребителят не дължи разноски на кредитора.
В мотивите на решението съдът се е позовал на Решение на съда
(четвърти състав) от 16 юли 2020 година по съединени дела C‑224/19 и
5
C‑259/19 с предмет две преюдициални запитвания, отправени на основание
член 267 ДФЕС от Juzgado de Primera Instancia n° 17 de Palma de Mallorca
(Първоинстанционен съд № 17, Палма де Майорка, Испания) (C‑224/19) и от
Juzgado de Primera Instancia e Instrucción de Ceuta (Първоинстанционен съд и
следствие, Сеута, Испания) (C‑259/19) с актове от 12 март 2019 г. и от 13 март
2019 г., постъпили в Съда съответно на 14 март 2019 г. и на 27 март 2019 г., в
рамките на производства по дела CY срещу CaixaBank SA (C‑224/19) и LG, PK
срещу Banco Bilbao Vizcaya Argentaria SA (C‑259/19), според което член 6,
параграф 1 и член 7, параграф 1 от Директива 93/13, както и принципът на
ефективност трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба,
която позволява част от процесуалните разноски да се възлагат върху
потребителя в зависимост от размера на недължимо платените суми, които са
му били върнати вследствие на установяването на нищожност на договорна
клауза поради неравноправния характер, като се има предвид, че подобна
правна уредба създава съществена пречка, която може да възпре потребителя
да упражни предоставеното от Директива 93/13 право на ефективен съдебен
контрол върху евентуално неравноправния характер на договорни клаузи.
Поради това е приел, че ответницата не дължи на ищеца разноски за исковото
и заповедното производства.
Настоящия състав, намира, че определението е неправилно.
Решенията, на които се е позовал съда касаят тълкуване на чл.6,
параграф 1 и чл.7 параграф 1 от Директива 93/13 относно присъждане на
разноски в тежест на потребител, предявил иск за установяване нищожност на
клаузи в потребителски договор в резултат на което са му върнати недължимо
платени суми, в зависимост от размера им. Тълкуването е в смисъл, че
правната уредба не следва да създава пречка, която да възпре потребителя да
упражни правото си на контрол върху неравноправния характер на договорни
клаузи. В случая не се касае до упражняване на такива потребителски права,
нито до предявен иск относно реституционните последици от установяването
на нищожност на неравноправна договорна клауза, поради което и
позоваването от съда на двете решения, в които е дадено това тълкуване е
неуместно.
Според т.12 от ТР№4/13 от 18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК, с
решението по установителния иск по реда на чл.422 ГПК съдът се произнася
6
по дължимостта на разноските за заповедното производство – относно
размера им, както и разпределя отговорността за заплащането на тези
разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска. В заявлението и
в исковата молба жалбоподателят „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД е
поискал присъждане на разноски за държавна такса и възнаграждение за
юрисконсулт, поради което такива му се дължат съобразно уважената част. С
оглед изхода на спора, за заповедното производството следва да му се
присъдят 25лв. разноски за държавна такса и 25лв. юрисконсултско
възнаграждение, същите суми следва да му присъдят и за исковото
производство-25лв. държавна такса и 25лв. юрисконсултско възнаграждение.
В този смисъл следва да се допълни решението.
Решението не подлежи на касационно обжалване, с оглед разпоредбата
на чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
По тези съображения, Окръжният съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение №392/23.03.2024г., постановено по гр.д.
№5589/2023г. по описа на Районен съд Р., I-ви граждански състав в
обжалваната част.
В останалата част, решението като необжалвано е влязло в сила.
ОТМЕНЯ определение №2044/28.05.2024г., постановено по гр.д.
№5589/2023г. по описа на Районен съд Р., I-ви граждански състав, с което е
отхвърлена молбата на „ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, ЕИК175074752,
за допълване на решение №392/23.03.2024г. в частта за разноските и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА А. Х. Д. от гр.Р., бул. П.б. **, **, **, ** да заплати на
„ПРОФИ КРЕДИТ България“ЕООД, ЕИК175074752, със седалище и адрес на
управление гр.София, бул.България №49, бл.53Е, вх.В, сумата 25лв. държавна
такса и 25лв. възнаграждение за юрисконсулт за заповедното производство по
ч.гр.д.№3387/2023г. по описа на РРС, както и сумата 25лв. държавна такса и
25лв. възнаграждение за юрисконсулт за исковото производство.
РЕШЕНИЕТО и определението са окончателни.
7
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8