№ 2323
гр. Пловдив, 21.12.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, I НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на петнадесети декември през две хиляди двадесет и
първа година в следния състав:
Председател:Божидар Ив. Кърпачев
при участието на секретаря Станка Т. Деведжиева
като разгледа докладваното от Божидар Ив. Кърпачев Административно
наказателно дело № 20215330207722 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 59 и сл. ЗАНН.
Обжалвано е Наказателно постановление № 21-1030-009902, издадено
от началник група към ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на
В. ХР. С. е наложено наказание глоба в размер на 200лв. и лишаване от
право да управлява МПС за срок от 6 месеца на основание чл. 175, ал.3, пр.1
от ЗДвП.
С жалбата се навеждат конкретни съображения за незаконосъобразност
на НП и се моли за неговата отмяна. Претендират се разноски.
Въззиваемата страна взема писмено становище за неоснователност на
жалбата.
Жалбата е подадена в законоустановения срок, от процесуално
легитимирана страна, против акт подлежащ на обжалване по съдебен ред,
поради което се явява процесуално допустима и подлежи на разглеждане по
същество.
Съдът като се запозна с приложените по делото доказателства, обсъди
доводите изложени в жалбата и служебно провери правилността на
атакуваното постановление, намери, че са налице основания за неговото
отменяне по следните съображения:
1
ПО ФАКТИТЕ И ДОКАЗАТЕЛСТВАТА
В АУАН и НП е приета за установена следната фактическа обстановка:
на 21.09.2021г., в 13:08 часа, в община Марица, на път ВТОРИ КЛАС № 56,
90км, в посока към гр. Пловдив, жалбоподателят управлява товарен
автомобил Мерцедес 208 Спринтер с per. № *******, собственост на
СТОУН ЛАЙН М И М ООД, като допуска следното нарушение: Управлява
МПС, което е със служебно прекратена регистрация по чл.143 ал. 15 от
ЗДвП.
Горната фактическа обстановка съдът прие за установена въз основа на
издадения по преписката АУАН, който съгласно чл. 189, ал.2 ЗДвП има
презумптивна доказателствена сила до доказване на обратното. В
конкретния случай констатациите в АУАН, не само не са опровергани, но и
изцяло се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства.
Следва да се отбележи и че жалбоподателят реално не оспорва приетите
за установени в АУАН и НП факти, а тяхното правно значение.
ПО ПРИЛОЖЕНИЕТО НА МАТЕРИАЛНИЯ ЗАКОН.
При правилно установена фактическа обстановка, неправилно е
приложен от актосъставителя материалния закон.
С оглед приетите за установени факти, които не са и спорни между
страните, по един несъмнен начин се установява, че деянието е
съставомерно от обективна страна. Не така стоят нещата обаче със
субективната му съставомерност.
Съгласно чл. 6 ЗАНН административно нарушение е това деяние
(действие или бездействие), което нарушава установения ред на държавното
управление, извършено е виновно и е обявено за наказуемо с
административно наказание, налагано по административен ред.
Според чл. 7 ЗАНН деянието, обявено за административно нарушение, е
виновно, когато е извършено умишлено или непредпазливо.
Непредпазливите деяния не се наказват само в изрично предвидените случаи
Видно от чл. 11, ал.3 НК, към която препраща чл. 11 ЗАНН деянието е
непредпазливо, когато деецът не е предвиждал настъпването на
2
общественоопасните последици, но е бил длъжен и е могъл да ги
предвиди, или когато е предвиждал настъпването на тези последици, но е
мислил да ги предотврати.
Съгласно трайната съдебна практика небрежността като форма на вина
се характеризира с липса на представи в съзнанието на дееца за
обществената опасност на деянието и за вредоносния резултат, при което той
е бил задължен и във възможност да предвиди тези последици .
Задължението за предвиждане на противоправния резултат се
установява при съобразяване на изискванията, отразени в различни правила
за внимателност, грижливост, обмисленост, изработени от практиката,
науката и техниката, част от които формулирани в нормативни актове, а друга
част възприети в прилагани добри практики.
За да се направи преценка дали деецът е могъл да предвиди
настъпването на общественоопасния резултат следва във всеки отделен
случай да се изследват конкретните фактори от средата. В някои случаи
тези фактори могат да обуславят наличие на обективна възможност за дееца
да формира правилни представи за действителността и тогава би била налице
небрежност. Възможно е обаче тези фактори да създават у дееца едно
добросъвестно убеждение, че не е налице противоправен резултат и тогава
вината е изключена.
Така изрично Решение № 246 от 25.06.2015 г. по н. д. № 244 / 2015 г. на
Върховен касационен съд, 3-то нак. отделение, Решение № 659 по н.д. №
502/93 г., I н.о на Върховен съд.
От граматическото тълкуване на сочената като нарушена в НП норма –
чл. 140 ЗДвП следва, че за да е виновно деянието следва:
- деецът да е съзнавал, че управляваното от него МПС не е
регистрирано по надлежния ред, а в конкретния случай, че регистрацията му
е била служебно прекратена, като в този случай би бил налице умисъл;
- или макар и да не е знаел, да е могъл и да е бил длъжен да
формира познание за служебно прекратената регистрация на МПС, в
който случай нарушението би било извършено непредпазливо.
По делото не се спори между страните, а и е прието за установено в
АУАН и НП, че процесното МПС не е било собственост на
3
жалбоподателя.
Същевременно от въззиваемата страна не са излагани твърдения, а и
при лежаща върху нея доказателствена тежест, не са и представяни
доказателства собствениците на МПС или органите на реда да са уведомявали
жалбоподателя, преди процесното деяние, че регистрацията на автомобила е
служебно прекратена, чрез вписване в информационната система на КАТ.
По-важното обаче е, че:
-в АУАН и НП е отбелязано, а и се установява от постъпилото писмо от
въззиваемата страна, че регистрационните табели на процесното МПС не
са били свалени към момента на деянието от контролните органи, като са
били налични на управлявания от жалбоподателя автомобил;
-в АУАН изрично е отбелязано, че водачът надлежно е носел валидно
от външна страна свидетелство за регистрация на МПС, което е било
иззето като доказателство по делото.
Тоест налице са били всички обстоятелства, които да създадат у водача-
несобственик добросъвестното убеждение, че управлява МПС, което е
регистрирано по надлежния ред.
В този смисъл са и изричните разпоредби на Наредба № I-45 от 24 Март
2000 на министъра на вътрешните работи, според която:
- чл.9, ал.1: „За всяко регистрирано превозно средство се издава
свидетелство за регистрация…“;
-чл. 10, ал.1: „За всяко регистрирано превозно средство се предоставят
табели с регистрационен номер…“
-т.7 от ДР "Свидетелство за регистрация" е документ, издаван от
органите на МВР, който удостоверява регистрацията на превозното
средство.
При положение, че:
- водачът се е качил да управлява МПС, чужда собственост, което е
било с валидно поставени регистрационни табели и
-че е изпълнил задължението си по чл. 100, ал.1 ЗДвП да се снабди и
надлежно да носи СРМПС на МПС,
то обстоятелството, че автомобилът е със служебно прекратена
регистрация по чл. 143, ал.15 ЗДвП не може да му се вмени във вина, особено
като се има предвид реда на извършване на този вид служебна
дерегистрация-чрез впиване в информационните масиви на КАТ, без дори
4
в чл. 18б от Наредбата да е уредено връчване на съобщение за
дерегистрацията на собственика.
При налични регистрационни табели на МПС и на валидно СРМПС, на
ползвателя, който не е собственик, не може да се вменява задължение преди
всяко управление да проверява в масивите на КАТ дали случайно
регистрацията не е прекратена служебно, още повече, че както е ноторно
известно- лица, които не са собственици на МПС, нямат достъп до
данните за тях в КАТ.
Съвсем различно би било положението, ако наказаният субект бе
собственика на автомобила. Доколкото служебната дерегистрация винаги
настъпва след реализирането на определени юридически факти, свързани със
собственика на автомобила, то при познание на тези факти, той може и е
длъжен да знае, че по силата на закона ще е настъпило служебно
прекратяване на регистрацията на МПС. В този мисъл за собственика би
била налице непредпазливост като форма на вина.
По вече изложените съображения, обаче това правило не може да се
отнесе към лице, което не е собственик, поради което следва да се счете, че
поведението на жалбоподателя не е виновно и НП подлежи на отмяна, поради
липса на субективна съставомерност на деянието.
ПО РАЗНОСКИТЕ
При този изход на спора, на основание чл. 63, ал.3 ЗАНН право на
разноски има жалбоподателят. Същият е доказал реалното заплащане на 400
лева адвокатски хонорар за процесуално представителство в производството,
доколкото съгласно т.1 от ТР 6/2012 ОСГТК на ВКС, договорът за правна
защита и съдействие има характер на разписка за изплатената в брой сума.
Въззиваемата страна е направила възражение за прекомерност на
заплатения адвокатски хонорар.
Съдът като съобрази:
- действителната фактическа и правна сложност на делото, която е
типична за подобен род дела;
- обстоятелството, че освен парична санкция на дееца е наложено и
наказание лишаване от права, което засяга правната му сфера в
чувствително по-голяма степен;
5
- вида на осъществената адвокатска защита и съдействие, а именно не
само изготвяне на жалбата, но и депозиране на подробно писмено изложение
и реално представителство в открито заседание
намира, че заплатения размер на адвокатския хонорар се явява
справедлив и обоснован по смисъла на чл. 36 от Закона за адвокатурата и
следва да бъде присъден изцяло, още повече, че той съвсем незначително
надхвърля минималния по Наредбата.
Само за пълнота на изложението следва да се посочи, че Наредба № 1/
9.7.2004 на Висшия адвокатски съвет задава само пределния долен праг на
дължимия адвокатски хонорар, като по мнение на настоящия състав
присъждането по дефиниция само на минималните размери по Наредбата,
без да се съобразяват особеностите на всеки конкретен случай би
противоречало на принципа за пълно обезщетяване на вредите, намиращи
се в пряка и непосредствена причинна връзка с незаконосъобразните действия
на администрацията, прокаран в ТР 1/15.03.2017г. по т.д. 2/2016 на ВАС.
Съгласно т.6 от ДР на АПК "Поемане на разноски“ от административен
орган" означава поемане на разноските от юридическото лице, в структурата
на което е административният орган. В случая въззиваемата страна Сектор
Пътна Полиция не е самостоятелно юридическо лице, което означава, че
разноските следва да бъдат възложени върху ЮЛ, от което е част наказващия
орган, а именно ОДМВР-Пловдив.
Мотивиран от горното Пловдивският районен съд, І н. с.
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Наказателно постановление № 21-1030-009902, издадено от
началник група към ОДМВР-Пловдив, сектор „Пътна полиция“, с което на В.
ХР. С. е наложено наказание глоба в размер на 200лв. и лишаване от право да
управлява МПС за срок от 6 месеца на основание чл. 175, ал.3, пр.1 от ЗДвП.
ОСЪЖДА ОДМВР-Пловдив да заплати на жалбоподателя В. ХР. С.,
ЕГН ********** сумата от 400 лева, представляващи разноски за адвокатска
защита и съдействие пред Районен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Пловдивски Административен
6
съд в 14-дневен срок от получаване на съобщението до страните за
постановяването му.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
7