Р Е Ш
Е Н И Е № 175
гр. Сливен,15.11.2018 г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на седми ноември през две хиляди и осемнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА
ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРТИН САНДУЛОВ
Мл.с.СИЛВИЯ
АЛЕКСИЕВА
при секретаря Пенка Спасова,
като разгледа докладваното от съдия Алексиева в.гр.д. № 435 по описа за 2018 год.,
за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна
жалба, подадена от представител на ответната страна в пръвоинстанционното
производство, а именно Районна прокуратура – гр. Сливен, против Решение №
923/18.07.2018 г. по гр.д.№ 792/2018 г. на
Сливенски районен съд, с което на основание чл. 2 ал. 1 т.3 от ЗОДОВ,
Прокуратурата на Република България със седалище *******, е осъдена да заплати
на И.И.П., ЕГН ********** с адрес ***, както следва
- сумата от 4000 лв., представляваща обезщетение за
причинените му неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху нея,
считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане,
- сумата от 300 лв. представляваща обезщетение за имуществени
вреди, ведно със законната лихва върху нея, считано от 15.02.2018 г. до
окончателното й изплащане,
- сумата от 343 лв. разноски по делото.
и е отхвърлена исковата
претенция за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди за
разликата от присъдения до пълния претендиран размер
от 12 000 лв., като неоснователна.
Решението се обжалва, като
неправилно и незаконосъобразно и се иска неговата отмяна, като евентуално
искане е посочено и намаляването на присъденото обезщетение за неимуществени
вреди. Макар и да не е изрично посочено от доводите в жалбата може да се
направи категоричен извод, че решението
се обжалва само в осъдителната му част, в какъвто смисъл и е уточнението
направено в открито съдебно заседание от представителя на въззивника.
Въззивникът – ответник в
първоинстанционното производство, основава твърденията си за порочност на
постановения от СлРС акт, на следното: Сочи се, че
решението е неправилно и незаконосъобразно, тъй като съдът е уважил иск, за
основателността на който не били събрани доказателства в производството.
Излагат се и евентуално аргументи за несъразмерност на присъденото обезщетение
с причинените вреди и несъответствието му с постановеното от чл. 52 ЗЗД, тъй
като: наказателното преследване не е продължило извън разумния срок, сочен от
чл. 6 на ЕКЗПЧОС; промяната на мярката за неотклонение от „подписка“, която
сама по себе си не накърнява правнозащитимата сфера
на ищеца в значителна степен, в задържане под стража, се е случила изключително
по вина на оправданото лице; както и че престъплението по чл. 309 от НК не е
тежко по смисъла на същия закон и за него не би се наложило ефективно
наказанието лишаване от свобода. Посочва се, че РС Сливен в решението си не е
отчел предишните осъждания на ищеца, които съгласно установената съдебна
практика биха намалили негативните усещания на наказателно-преследваното лице.
По отношение на имуществените вреди се излагат доводи за несъобразяване на
изводите на РС Сливен с постановеното ТР 6/2013 г. на ВКС, където за да се
присъдят разноски, следва да има доказателства за заплащането им, каквито по
делото нямало. Аргументира се искане за отпадане на акцесорната
претенция за лихва. Изтъква се несъгласие с размера на адвокатското
възнаграждение, като се сочи неговата прекомерност и поради това неправилното
му присъждане с атакуваното решение.
С
въззивната жалба не са направени искания за събиране на нови доказателства.
В законоустановения срок не е постъпил отговор на
въззивната жалба или насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът
Прокуратурата на РБ – гр. София, се представлява от прокурор от ОП Сливен,
който се явява и поддържа подадената жалба, като моли за уважаването й. Уточнява,
че Решението на РС Сливен се обжалва само в неговата отхвърлителна
част. Подчертава, че атакуваният акт е необоснован, тъй като не са отчетени
следните обстоятелства, а именно: наказателното преследване е започнало при
наличие на изискуемите от закона предпоставки, законен повод и достатъчно данни
и ако не било започнато такова, то би било незаконосъобразен отказ; отлаганията
на заседанията са били в резултат на действията на подсъдимия; предишни
осъждания на ищеца. Подчертава се липса на адекватност на присъденото
обезщетение с икономическата ситуация в страната и практиката на съда. Поддържа
се възражението за перкомерност на адвокатския
хонорар.
Въззиваемият И.И.П.,
ЕГН ********** с адрес ***, редовно призован в съдебно заседание не се явява, представлява се от адвокат,
който оспорва въззивната жалба като неоснователна. Посочва, че развитите доводи
са неоснователни и моли за потвърждаване на решението на първата инстанция. Прави
искане за разноски.
Пред настоящата инстанция не
се събраха допълнителни доказателства.
Въззивният съд намери въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на
чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално
легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания
акт съд.
Съдът извърши служебна проверка
на обжалваното решение по реда на чл. 269 от ГПК и констатира, че обжалваното
съдебно решение е валидно, а с оглед обхвата на обжалването
– и допустимо.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение,
настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд
доказателства, намира, че обжалваното решение е частично законосъобразно и
правилно.
Този състав на контролиращата инстанция счита, че
формираната от Районния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в
мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с доказателствения материал,
и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, препраща към нея, като за акуратност следва
само да я допълни със следното:
От представеното с
допълнението към отговора на исковата молба, удостоверение за съдимост на ищеца
е видно, че с присъда № 166/26.02.2009 г. (влязла в сила на 16.03.2009 г.)
постановена по НОХД 156/2009 г. РС Сливен, същият е осъден за извършено
престъпление против личността като са му наложени наказания без лишаване от
свобода, а именно пробация и глоба. Наказанието пробация е изтърпяно на 10.02.2010 г.
От представеното с исковата
молба и прието от съда писмено доказателство – копие на протокол от 26.06.2013
г. изготвен в открито съдебно заседание по НОХД 755/2013 г. по описа на СлРС е видно, че на цитираната дата с протоколно
определение е изменена МНО спрямо И.И.П. и И. П.И.,
от подписка на задържане под стража.
От определение
227/10.07.2013 г. по внчд № 358/2013 г. по описа на
СлОС, става ясно, че при въззивен контрол на
цитираното по-горе определение, същото е изменено, като са отменени МНО
задържане под стража за двамата цитирани по-горе подсъдими и са постановени
мерки за неотклонение „Парична гаранция“, като в мотивите е констатирано, че
неявяването на лицата в с.з. е резултат от нередовното им призоваване и
отсъствието им от страната, поради служебна ангажираност.
Въз основа на установеното
от фактическа страна, настоящия състав на СлОС се солидаризира с направените от
първоинстанционния съд правни изводи, относно квалификацията на иска и неговата
основателност, като ги разширява и допълва по следния начин:
За да възникне правото на
дадено лице да бъде обезщетено за претърпени вреди от незаконни действия на
държавата по чл. 2, ал.1 от ЗОДОВ, то следва да са налице следните кумулативни
предпоставки:
На първо място следва да има
отпочнато наказателно преследване срещу конкретното лице, като му е повдигнато
обвинение. Наказателното производство следва да е прекратено поради липса на
престъпление или поради неизвършването на престъплението от лицето, давност или
амнистия, или лицето да е оправдано. Задържането под стража в рамките на
наказателното производство, което е прекратено поради горепосочените причини
или е завършило с оправдателна присъда се квалифицира по т. 3 от ал. 1 на чл. 2
на ЗОДОВ (т. 13 от ТР 3/2005 г. ВКС).
Като втора предпоставка следва да са настъпили
вреди за лицето-субект на незаконното обвинението. Обезщетението за
неимуществени вреди в хипотезата на чл.2 от ЗОДОВ е за увреждане на
неимуществени права, блага или правнозащитими
интереси. Вредите се изразяват в нравствените, емоционални и психически
терзания на личността, накърнената чест, достойнство, добро име в обществото.
Обезщетението за имуществени
вреди следва да бъде присъдено ако се докаже пряката им и непосредствена връзка
с ангажираната наказателна отговорност и настъпването им бъде доказано с
надлежни доказателствени средства.
Размерът на обезщетението за
неимуществени вреди се определя в съгласие с принципа за справедливост като се
преценят редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай
обстоятелства. Такива са вида, характера, интензитета и продължителността на
увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 от ЗОДОВ такива правнорелевантни обстоятелства за
определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на
повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления,
дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е
осъден; продължителността на наказателното производство; вида на взетата мярка
за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на
наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на
ищеца, конкретните негови преживявания и изобщо – цялостното отражение на
предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – здравословно
състояние, семейство, приятели, професия, обществен отзвук и др. (Р № 28/06.02.2018
г. по гр. д. № 1639/2017 г. ІVто ГО ВКС, О № 263/14.03.2016 г. по гр.
д. № 838/2016 г. ІVто ГО ВКС)
По чл. 2 ЗОДОВ, държавата
носи обективна отговорност за незаконно причинени вреди от дейността на
правозащитните органи (Р№ 450/14.04.2016 г. по гр.д.№ 1279/2015 г. ВКС, О № 356/08.04.2016
г. по гр. д. № 1327/2016 г. ВКС). Ответник по иска по чл. 2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ,
следва да бъде Прокуратурата на Република България. Не е необходимо да се
изследва дали органите й са действали недобросъвестно или има виновно поведение
от тяхна страна. По същия аргумент, за да се реализира правото на обезщетение
по този ред не е от значение дали действията им са правомерни и дали те са били
длъжни да ги предприемат. В тази връзка е несъстоятелен аргументът на
ответника, че достатъчното данни и законният повод са задължавали органите на
прокуратурата да действат и поради това ответника следва да бъде освободен от
отговорност. Още повече, че не започването на наказателно производство, за
каквото служат законният повод и достатъчното данни, а ангажирането на
наказателната отговорност на конкретно лице с привличането му в качеството му
на обвиняем, е основанието за възникване на правото на обезщетение по чл. 2 ,
ал.1 т.2 на ЗОДОВ.
Възможността за
освобождаване на държавата от отговорност по така квалифицираната претенция, е
регламентирана в чл. 5, ал.1 от ЗОДОВ, а именно изключителна вина на
пострадалия. Когато обаче същият само е допринесъл за настъпване на увреждането
си с виновно поведение, то той е съпричинил
вредоносния резултат и следва да се намали присъденото обезщетение. В
конкретния случай, не следва да се взима предвид неявяването на ищеца за
първото съдебно заседание, като фактор на съпричиняване на увреждането,
тъй като така сам бил станал причина за промяна на мярката за неотклонение от Подписка
в задържане под стража. Прокуратурата не е провела пълно и главно доказване на
факта на съпричиняване, каквито твърдения се излагат-
напротив в акта на контролиращата инстанция се съдържат данни, че няма виновно
поведение на ищеца, а по-скоро се касае за други фактори като нередовна
процедура по призоваване.
Настоящият състав на съда се
солидаризира с изводите на първата инстанция относно наличието на
предпоставките за възникване на отговорността на Прокуратурата на РБ за
заплащане на обезщетение на И.И.П., поради
повдигнатото му на 27.02.2013 г. обвинение, в рамките на наказателно
преследване, развило се на две първи и две втори инстанции и завършило с прекратително постановление на Прокуратурата. Налице и
доказани пълно и главно, са всички горепосочени елементи, които дават основание
за уважаване на иска.
Относно определяне на
размера на обезщетението следва да се вземат предвид няколко фактора.
Съдът правилно е обсъдил
промяната в поведението на ищеца и е отчел причинната му връзка с обвинението
и задържането му под стража.
Не се споделя от настоящата
инстанция твърдението, че съдът от първата инстанция не е взел предвид тежестта
на престъплението за което е повдигнато обвинение, като възможност да се
изключи или намали отговорността на държавата, тъй като същото било леко и
нямало да се наложи ефективно наказания лишаване от свобода. Повдигнато е
обвинение за извършването на престъпление по чл. 206 от НК, в чиято санкционната
част е постановено, че се налага с наказание лишаване от свобода от 1 до 6
години. За другото повдигнато обвинение за перстъпление
по чл. 309 от НК, наказанието е без специален минимум и до две години лишаване
от свобода. Тези законоустановени наказания са
напълно мислими за налагане при условията на ефективно изпълнение и е
единствено в дискрецията на съда дали наказанията ще
бъдат отложени, намалени или по друга причина няма да бъдат търпяни,
но не може да се вмени съзнаване на тези обстоятелства на ищеца.
Настоящият състав на въззивната инстанция,
обаче счита че първоинстанционният съд не е взел предвид следните
обстоятелства: Наказателното преследване не е продължило извън разумния срок по
ЕКПЧОС. Това обаче не означава, че срокът през който е търпян емоционалният
стрес от незаконното обвинение е кратък. Той възлиза на около три години, през
които ищецът изпитва негативните емоции. Това, че срокът на разследване не
излиза извън границите маркирани от ЕСПЧ не следва да се отрази на определеното
от първата инстанция обезщетение, тъй като трябва да се вземат предвид и
многобройните инстанции и заседания, през които е преминало производството.
Първоинстанционният съд, обаче не е взел под
внимание фактор, който следва да повлияе на размера на обезщетението, а именно
- осъждане на ищеца, което е предхождало повдигането на обвинението. Интензитета
на негативните емоции при лице с предхождащо осъждане не могат да се сравнят с
такива на лице, което не е било обект на
наказателно преследване и не е имало социално и правно укоримо
поведение и това е фактор за намаляване на търсеното обезщетение. (Р № 270/16.02.2018 г. по гр.д.№
284/2017 г.ВКС О № 565/14.06.2018 г.по гр.д.№ 1292/2018 г. на ВКС). На ищеца
действително, не е налагано наказание лишаване от свобода и той не е пребивавал
в пенетенциарно заведение и поради това следва да се
приеме, че изтърпяването на МНО задържане под стража, макар и за седем дни е
било достатъчно, за да предизвика емоционалното разстройство, за което
свидетелства жената, с която той живее на семейни начала, но с един по-нисък
интензитет. Нейните показания са правилно оценени от съда в светлината на чл.
172 от ГПК, като е отчетена връзката и с ищеца.
Нормално е да се приеме, че
по време на цялото наказателно производство лицето, обвинено в извършване на
престъпление, за което впоследствие наказателното производство е прекратено,
изпитва неудобства, чувства се унизено, притеснено и несигурно, макар и вече
осъждано веднъж. Съдебната практика приема, че при установяване на този вид
обичайни неимуществени вреди не бива да се изхожда само от формалните, външни
доказателства, а следва да се има предвид и житейската логика.
Тъй като не е бил отчетен
фактът на предишното осъждане, което е намалило търпяното емоционално
разстройство, присъденото обезщетение следва да се намали с 1000 лв. и да се
определи на 3000 лв.
По отношение на претенцията
за имуществени вреди в размер на триста лева, настоящият състав на Сливенски окръжен
съд, намира извършването им за недоказано. Задължението за заплащане на
адвокатското възнаграждение е задължение
установено с писмен документ и съгласно нормата на чл. 164, ал.1 т.4 от ГПК, не
се допускат свидетелски показания за доказване на погасяването му. От
представеното копие на договор за правна защита и съдействие от 21.02.2013 г. се установява, че е уговорено възнаграждение в
размер на 300 лв., но не и че такова е заплатено. Не са представени други
доказателства за това, че тези разноски са реално извършени от ищеца.
Във връзка с гореизложеното
следва да се отхвърли претенцията за претърпени имуществени вреди от страна на
ищеца поради недоказаност.
По отношение на акцесорните претенции за лихва, то съобразно уважаването на
главните искове следва да се присъди законната лихва върху присъденото
обезщетение за неимуществени вреди и да се отхвърли искането за присъждането й
върху неимуществените.
В частта, с която е
отхвърлен искът за неимуществени вреди за разликата от 4000 до пълния предявен
размер – 12000 лв., решението не е обжалвано и като такова е влязло в сила.
С оглед изхода на процеса
пред настоящата инстанция следва да се преизчислят
направените в първата инстанция разноски като Прокуратурата на РБ следва да
заплати направените от ищеца разноски в размер на 247 лв. съобразно уважената
част от иска, включващи адвокатско възнаграждение и държавна такса.
Не следва да бъде уважено
направеното възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение в
настоящата инстанция, тъй като същото е определено при съобразяване на
фактическата и правна сложност на делото.
По отношение на направеното
в първата инстанция възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение,
същото правилно не е уважено, като се съобрази материалния интерес по делото,
както и минималните размери предвидени в НМРАВ.
За въззивната инстанция
разноските следва да бъдат определени на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК
съразмерно с отхвърлената част от обжалваемия
интерес, а именно 210 лева.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ Решение № 923/18.07.2018 г. по гр.д.№ 792/2018 г.
на Сливенски районен съд в частите, в които
Прокуратурата на Република България –******* е осъдена да заплати на основание
чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ на И.И.П., ЕГН ********** с
адрес ***,
-
обезщетение за
неимуществени в размер на сумата от 4000 лв., за разликата от 3000 лв. до присъдения размер, и
-
обезщетение за
имуществени вреди в размер на сумата от
300 лв. , ведно със законната лихва
върху нея, считано от 15.02.2018 г. до окончателното й изплащане,
като НЕПРАВИЛНО и НЕЗАКОНОСЪОБРАЗНО и ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от И.И.П., ЕГН ********** с адрес *** иск
с правно основание чл. 2, ал.1 т.3 от ЗОДОВ, против Прокуратурата на Република
България –гр. София
-
за заплащане на обезщетение за неимуществени
вреди за сумата над 3000 лв. до 4000
лв. и
-
за заплащане на
обезщетение за имуществени вреди за
сумата от 300 лв., ведно със законната лихва върху нея, считано от
15.02.2018 г. до окончателното й изплащане
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно № 923/18.07.2018 г. по гр.д.№
792/2018 г. на Сливенски районен съд в
останалата обжалвана част, като ПРАВИЛНО
и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България –*******, да заплати на И.И.П.,
ЕГН ********** с адрес *** сумата от 247
лв., представляваща направени разноски в първата инстанция за адвокатско
възнаграждение и държавна такса, съобразно уважената част от иска и сумата от 210 лв., представляваща
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение, съобразно
отхвърлената част от обжалваемия интерес.
Решението може да бъде обжалвано пред ВКС на РБ в
едномесечен срок от връчването му на страните при условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.