Р
Е Ш Е Н И Е
гр. София, ……07.2020
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на тридесети юни през
две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ТЕМЕНУЖКА СИМЕОНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ХРИПСИМЕ МЪГЪРДИЧЯН
мл.съдия ДЕСИСЛАВА ЙОРДАНОВА
при секретаря Нина Светославова, като разгледа
докладваното от мл. съдия Йорданова в. гр. дело № 13556 по
описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Производството е образувано по
въззивна жалба подадена от ответника Б.Г.А.
чрез адв. И. срещу решение № 89535/10.04.2019 г. постановено по гр.д. №74024/2018
г. по описа на СРС, 33 състав, с което е признато за установено, че Б.Г.А. дължи на
„С.в.“ АД сума в размер на 1 434.65 лв., представляващи главница за
периода 10.08.2015 г. – 01.08.2018 г., ведно със законна лихва за периода от
10.08.2018 г. до изплащане на вземането, мораторна лихва в размер на 77.09 лв. за
периода от 10.08.2015 г. до 01.08.2018 г., за които вземания е издадена заповед
за изпълнение на парично задължение по реда на чл.410 от ГПК от 22.08.2018 г.
по ч.гр.д. № 53322/2018 г. на СРС, 33 състав.
В отхвърлителната част на иска за
главница до пълния предявен размер от 2 474.46 лв. за периода 06.01.2014 г. –
09.08.2015 г. и на иска за лихва за периода 06.02.2014 г. - 09.08.2015 г. решението
е влязло в сила, като необжалвано.
Във въззивната жалба се поддържа, че обжалваното
решение е неправилно. Твърди се, че неправилно от СРС е прието, че между
страните съществува облигационно правоотношение, тъй
като не е доказано, че ответникът е собственик на имота, в който се твърди, че
са използвани водоснабдителни услуги на претендираната стойност. На следващо
място се поддържа, че по делото не са събрани доказателства за реалната
доставка на услуги, доколкото в техническата експертиза е посочено, че реален
отчет на индивидуалния водомер в имота не е правен. Излага се, че не бил
съставен и протокол за неосигурен достъп до имота и изчисляване на база
пропускателната способност на водопроводната инсталация, както изискват ОУ на
ищеца. Иска се отмяна на решението в обжалваната част. Претендират се разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК не е
постъпил отговор на въззивната жалба от иещца „С.в.“ АД.
Постъпила е и частна жалба от адв. К.Б.и
адв. В.Т.срещу Определение № 161-854/09.07.2019 г., постановено по гр.д. №
74024 по описа на СРС, 33 състав, с което е оставена без уважение молба от
03.05.2019 г., депозирана от адв. Б.и адв. Т., осъществявали безплатна правна
помощ на ответника А. по заповедно производство по ч.гр.д. №53322/2018 г., по
описа на СРС, 33 състав, с която се иска изменение на решението по делото в
частта за разноските, с искане да им бъде присъдено възнаграждение за безплатна
правна помощ по ч.гр.д. №53322/2018 г., по описа на СРС, 33 състав.
Ищецът „С.в.“ АД не е депозирал
отговор на частната жалба
По въззивната жалба
Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания
съдебен акт, приема следното:
Съгласно нормата на чл. 269 ГПК
въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси той е
ограничен от наведените в жалбите оплаквания, с изключение на случаите, когато
следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение /ТР/ №
1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършената проверка настоящата инстанция
намира, че атакуваното съдебно решение е валидно и процесуално допустимо в
обжалвана част, както и че настоящият казус не попада в двете визирани
изключения в ТР на ОСГТК на ВКС, поради което въззивният съд следва да се
произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.
Разгледано по същество,
първоинстанционното решение е и правилно в обжалваната част, като във връзка с
възраженията наведени с въззивната жалба следва да бъдат изложените следните
съображения:
Предявени са за разглеждане искове с правно основание чл.422 ГПК вр. чл.
415 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, вр. с чл. 198о, ал. 1
ЗВ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. В тежест на ищеца по иска за
главница е да проведе пълно и главно доказване ,че между страните е възникнало
облигационно правоотношение по доставка на вода и отвеждане на отпадъчни води,
както и че ищецът реално е доставил В и К услуги на ответника в твърдяното
количество, равняващо се на претендираната сума. По иска за лихва ищецът следва
да докаже съществуването и размера на главния дълг, изпадането на ответника в
забава и размера на обезщетението за забава.
Между страните е спорно дали ответникът
е собственик на процесния имот и дали има качеството на потребител на ВиК
услуги.
След преценка на доказателствата по
делото, въззивният съд споделя изводът на СРС, че е доказано наличието на
облигационно договорно правоотношение между страните за доставка на В и К
услуги, респ. качеството "потребител" на В и К услуги на ответника.
Съгласно § 1, т. 2, б. "а" и
б. "б. " от Допълнителната разпоредба на Закона за регулиране на
водоснабдителните и канализационните услуги "потребители" по смисъла
на закона са: юридически или физически лица - собственици или ползватели на
съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги; юридически или
физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост. В
този смисъл е уредено качеството на потребителите и от Общите условия на
ответното дружество, като в тях е предвидено, че потребител може да бъде и
наемател на имот, за който се предоставят В и К услуги.
Същата дефиниция е дадена и в чл. 3,
ал. 1 от Наредба № 4/14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на
потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи
/Наредбата/, според който абонати, съответни потребители на услуги В и К, са
отделните собственици на имоти и лица, на които е учредено вещно право на
строеж или право на ползване на жилищни имоти.
В конкретния случай, действително
изводите на СРС относно собствеността върху процесния имот се основават на
представената от ищеца справка от Агенция по вписванията, видно от която,
ответникът през 2007 г. е придобил процесния
имот, като няма последващи вписвания в регистъра за прехвърляне на правото на
собственост или учредяване на право на ползване от А. в полза на друго лице. Ответната
страна не е оспорила верността на вписаните в справката обстоятелства, като нейните
възражения са във връзка с доказателствената ѝ стойност, която съдът не
намира за оборена. Страната не е направила конкретни оспорвания и не е
представила доказателства за оборване на отразените в същата обстоятелства,
като съдът намира представената справка за достатъчно доказателство за
принадлежността на правото на собственост. В допълнение, следва да се отбележи,
че вписаните в регистъра данни се отчитат от съда като достоверни, доколкото
съгласно чл. 2., ал.1 от Наредба № 2 от 21.04.2005 г. за воденето и
съхраняването на имотния регистър имотният регистър е система от данни за
недвижимите имоти на територията на Република България, за тяхната
индивидуализация, собствениците, носителите на други вещни права, ипотеки,
възбрани и други права, предвидени в закон, а в ал. 2 е уточнено, че имотният
регистър показва състоянието на посочените в ал. 1 обстоятелства след
последното вписване и дава възможност да се проследят хронологично промените
във вписаните обстоятелства, както и вписаните актове.
В Наредба №
4/14.09.2004 г. е предвидено още, в случай, че абонатът не е възразил срещу публично известните ОУ в 30 дневен срок
от влизането им ви сила (т. е. в едномесечен срок от публикуването им в
централен ежедневник), остават сила ОУ. В случая няма твърдения потребителят да
е възразил срещу ОУ на доставчика.
Спорен по
делото е и въпросът дали ищецът е
доставял услуги на ответника, обемът на доставените реално услуги, тяхната
стойност за процесния период 10.08.2015 г. – 01.08.2018 г., който е преценен от
СРС, като непогасен по давност и е
предмет на въззивното обжалване, доколкото ищецът не е подал въззивна жалба
срещу решението в отхвърлителната част.
Количеството
изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора се измерва чрез
монтираните на всяка водопроводно отклонение водомери - чл. 32, ал. 1 от
Наредба № 4/2004 г., а за сгради - етажна собственост - въз основа на
измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение
за определен период от време, което се разпределя между отделните потребители
въз основа на отчетите за същия период от време на всички индивидуални водомери
след общия водомер, като първо се отчита общият водомер в присъствието на
представител на потребителите, а след това се отчитат индивидуалните водомери -
чл. 32, ал. 2 и 3 от Наредбата. Съгласно чл. 32, ал. 4 от Наредбата, отчетените
данни се установяват чрез отбелязване в карнет, заедно с датата на отчитане на
общия водомер и на индивидуалните водомери и подписа на потребителя или негов
представител, освен случаите на отчитане по електронен път.
Съгласно чл. 39, ал. 3 от същата Наредба, по
изключение, разпределението на изразходваното количество вода и отчитането на
отведената и пречистената вода се извършват съобразно броя на обитателите на
жилищата. При липса на индивидуални водомери или неизправни такива, месечното
количество изразходвана питейна вода се определя, както следва - по 6 куб. м.
при топлофицирано жилище и по 5 куб. м. при нетоплофицирано жилище за всеки
обитател (чл. 23, ал. 4 и ал. 5, т. 1 от ОУ от 2006 г., респ. чл. 25, ал. 4 и
чл. 8, т. 1 от ОУ от 2016 г.).
От приетата по
делото СТЕ се установява, че потребеното количество вода през процесния период
е измервано, както следва: от 06.01.2014
г. до 17.11.2015 г. / по-голямата част, който е обхванат от погасителна
давност/ на база, по 6 куб.м. за 4 човека, която е завишена на 8 куб.м.,
съгласно разпоредбите на Наредбата и от
18.11.2015 г. до края на процесния период /01.08.2018 г./, от четирите
водомера, монтирани в процесния имот, като в този период отчитането е правено
на всеки три месеца по самоотчети /предоставени на вещото лице/ и три пъти от
проверител на оператора, а в междинните периоди са начислявани съгласно
нормативната уредба. Отчетите са нанасяни в индивидуален карнет /хартиен или
след 2015 г. е електронен- предоставени на вещото лице/, след което са
фактурирани по утвърдените от КЕВР цени.
Районният съд правилно
е кредитирал СТЕ, като компетентно дадена и отговаряща на поставените въпроси.
Във връзка с
възражение на процесуалния представител на ответника, което се поддържа и в
настоящото производство относно недоказаност на претенцията с доказателства,
изходящи от ищцовото дружество, следва да се посочи, че вземанията подлежат на
доказване преимуществено въз основа на съставени от ищеца документи, още
повече, че в случая за част от периода става въпрос за потребление, което е
отчитано на база живущи в имота, а не въз основа конкретни показания на уреди
за търговско измерване - водомери.
Доколкото от
СТЕ се установява, че ответникът е бил информиран, че водомерите още към
момента на откриване на партидата /2007 г./ е следвало да преминат проверка,
каквато не е извършена до 2015 г. /когато са монтирани четири нови водомера/, в
тежест на ответника е било да докаже, че е извършил необходимите действия за
извършване на техническата проверка, което обаче не е доказано.
Необходимо е
да се добави, че ответникът не е провел насрещно доказване на твърденията си за
различно количество доставка на В и К услуги.
Предвид
изложеното, настоящият състав споделя изводите на СРС, че е установена реалната
доставка на В и К услуги от ищеца в имота на ответника през посочения период,
съгласно заключението на експертизата, като операторът на В и К услуги се е съобразил
с максималния праг на цените, определени с решения на КЕВР за отчетните
периоди.
СРС съобразено
със задължителното тълкуване, дадено в ТР № 3/18.05.2012 г. по тълк. дело №
3/2011 г. на ВКС, ОСГТК и в съответствие с трайно установената практика е приел,
че вземанията на доставка на В и К услуги се приемат за периодични и се
погасяват с изтичането на кратката три годишна давност по чл. 111, б.
"В" ЗЗД.
Съгласно
разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането, като при срочните задължения /каквито са
процесните/, давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на
ответника за заплащане на стойността на доставените ВиК услуги са възникнали
като срочни – те са били дължими в 30-дневен срок след датата на фактуриране –
чл. 31, ал. 2 от ОУ на водоснабдителното дружество от 2006 г., респ. чл. 33,
ал. 2 от ОУ от 2016 г. Следователно за всяка една от претендираните от
ответното дружество суми, касаещи процесния период, тригодишният давностен срок
тече от момента, в който изтича срокът за тяхното заплащане. В този смисъл и
доколкото заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК е
било депозирано на 10.08.2018 год. /виж
чл. 422, ал. 1 ГПК/, то въззивният съд приема, че вземанията на ищеца за
главници, които се отнасят за периода от 06.01.2014 год. до м.юни 2015 год.
включително са погасени по давност. Доколкото обаче СРС е приел, че погасени по
давност са вземания до 09.08.2015 г., а въззивният съд не може да влоши
положението на жалбоподателя, ако решението не е обжалвано от насрещната страна
/ чл.271, ал.1, изр. 2 ГПК/ и решението на СРС следва изцяло да бъде
потвърдено.
Съгласно
клаузата на чл. 42 от ОУ от 2006 г., респ. чл. 44 от ОУ от 2016 г., при
неизпълнение в срок на задължението за плащане на ползваните услуги,
потребителят дължи на В и К оператора обезщетение в размер на законната лихва,
считано от първия ден след настъпване на падежа. Настоящият състав споделя
изводите на СРС относно периода и размера на дължимите лихви, като не намира за
необходимо да ги преповтаря, а препраща към тях, на основание чл. 272 ГПК.
В обобщение,
поради неоснователността на възраженията, изложени във въззивната жалба, и с
оглед съвпадането на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на
първоинстанционният съд следва да бъде потвърдено в обжалваната част, като
правилно.
С оглед изхода
на спора и неоснователността на въззивната жалба, право в негова полза да бъдат
присъдени разноски има ищеца „С.в.“ АД, който обаче не е направил искане в
такъв смисъл и не е представил доказателства за реално заплащане на разноски,
поради което такива не следва да му бъдат определяни.
По частната жалба
Частната жалба е подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт и в законоустановения срок, поради което се явява
процесуално допустима.
С първоинстанционното решение в тежест
на ищеца са били възложени на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноските за
предоставена безплатна адвокатска помощ по чл.38 ЗАдв, съразмерно с
отхвърлената част от исковете.
Своевременно, в срока за въззивно
обжалване, ответникът е релевирал искане по чл. 248, ал. 1 ГПК за допълване на
решението в частта за разноските за заповедното производство за възнаграждение
за един адвокат.
За да постанови обжалваното
определение от 09.07.2019 год., СРС е приел, че възнаграждение не следва да
бъде присъждано на адв. Б.и адв. Т. за заповедното производство, тъй като
такова не е поискано в хода на исковото производство и не е включено в списъка
по чл.80 ГПК, представен от ответника.
Разгледана по същество, частната жалба
е неоснователна, по следните мотиви –
различни от изложените от СРС, тъй като искането на ответника е за допълване на
решението в частта за разноските, в който случай неговата допустимост не е
обусловена от представен списък по чл. 80 ГПК.
Според задължителните за съдилищата
разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год. на ВКС по
тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, разноските представляват законна последица от
уважаването респ. отхвърлянето на иска, което предпоставя правомощието на съда
в исковото производство да разпредели отговорността за разноските по издаването
на заповедта за изпълнение. Компетентността на съда произтича и от
разпореждането на законодателя в чл. 81 ГПК за произнасяне по искането за
разноски във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция.
Делото, образувано по подаденото заявление на кредитора, приключва с издаването
на заповедта за изпълнение. Последващите процесуални действия на съда в
заповедното производство, като: връчване на заповедта на длъжника, даване на
указания на заявителя по чл. 415, ал. 1 ГПК, издаване на изпълнителен лист, са
следствие от издадения от съда акт – заповедта за изпълнение. С решението по
установителния иск съдът се произнася по дължимостта на разноските в заповедното
производство – относно размера им, както и разпределя отговорността за
заплащането на тези разноски съобразно с отхвърлената и уважената част от иска.
В това производство съдът следва да разгледа възраженията на страните за
неправилно изчисляване на разноските от съда в заповедното производство,
искането на ответника за присъждане на разноски за заповедното производство и
възраженията по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на адвокатското
възнаграждение. Съдът в исковото производство се произнася с осъдителен
диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното производство, включително
и когато не изменя разноските по издадената заповед за изпълнение.
В частност длъжникът е подал в срока
по чл. 414, ал. 2 ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение на
парично задължение по чл. 410 ГПК, чрез адв. Б.и адв. Т. /надлежно упълномощени/, поискал е и
присъждането на направените разноски в заповедното производство. С възражението е представен договор за правна
помощ и съдействие от 18.10.2018 год., сключен между двамата адвокати и
длъжника, видно от който адвокатската помощ се предоставя на основание чл.38,
ал.1, т.2 ЗАдв /безплатно на материално затруднено лице/ и списъци по чл.80 ГПК.
Настоящият съдебен състав приема, че в
разглеждания случай, предвид характера на извършените действия от адвокатите,
представляващи длъжника в заповедното производство, няма основание да бъдат
признати претендираните от същите разноски.
Този извод следва от различната роля на
адвоката във връзка със защитата на длъжника в заповедното производство, която
може да се изрази в подаването на възражение по чл. 414 ГПК, подаването на
възражение пред въззивния съд по чл. 423 ГПК, обжалване на разпореждането за
незабавно изпълнение – чл. 419 ГПК, отправяне на искане за спиране на
изпълнението – чл. 420 ГПК, обжалване на заповедта за изпълнение в частта за
разноските – чл. 413, ал. 1 ГПК. Възражението срещу процесната заповед за
изпълнение е било съставено чрез попълване на утвърден образец, в който единствено
се твърди, че Б.А. не дължи изпълнение на претендираното вземане. Процесуални
действия, извън попълването и подаването на възражението, не са били извършени
от посочените адвокати в производството по ч.гр.дело №53322/2018 год. по описа
на СРС, ГО, 33 с-в.
Съгласно чл. 24, ал. 1 ЗА,
упражняването на адвокатската професия включва: 1/ писмени и устни консултации
по въпроси на правото; 2/ изготвяне на всякакви книжа – молби, тъжби,
заявления, жалби и други, свързани с възложената от клиента работа и 3/
представителство на доверителите и защита на правата и законните им интереси
пред органите на съдебната власт. Попълването и подаването на възражение по чл.
414 ГПК е вид адвокатска дейност, но макар за нея да се изисква учредяване на
представителна власт /въпреки, че с оглед изложеното вече по горе тези действия
не предполагат знания и умения, с които длъжникът не разполага/, тя не
представлява процесуално представителство по смисъла на чл. 24, ал. 1, т. 3 ЗА
и чл. 7, ал. 7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения. Отделно от това в посочената наредба не е
предвидено самостоятелно възнаграждение за изготвяне на възражение срещу
заповед за изпълнение /така, както изрично е предвиден размер на възнаграждението
за изготвяне на отговор на искова молба, отговор на въззивна жалба, отговор на
касационна жалба и др./.
Ето защо развитите от частния
жалбоподател оплаквания са неоснователни, а частната жалба следва да бъде
оставена без уважение.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК и чл.
248, ал. 3, изр. 3 ГПК настоящото решение, включително и в частта му с характер
на определение, не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
РЕШИ
:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
89535/10.04.2019
г. постановено по гр.д. №74024/2018 г. по
описа на СРС, 33 състав в обжалваната
част.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ частната жалба на адв. К.Б.и адв. В.Т.срещу определение №
161-854/09.07.2019 г., постановено по гр.д. № 74024 по описа на СРС, 33 състав
Настоящото решение, включително и в
частта му с характер на определение, не подлежи на касационно обжалване
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.