Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 18.12.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5093 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 24.02.2020 год., постановено
по гр.дело №46250/2019 год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в, Агенция „П.И.“ е
осъдена да заплати на „З.Д.Е.“ АД по иск с правно основание чл. 410 КЗ вр. с
чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД сумата от 1
377.23 лв., представляваща регресно вземане за застрахователно обезщетение
по застраховка „Каско“ по щета №**********, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 07.08.2019 год. до
окончателното й изплащане, като искът е отхвърлен в останалата му част до
пълния предявен размер от 1 829.56 лв. и ответникът е осъден да заплати на
ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на
378.79 лв., а ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал.
3 ГПК направените разноски по делото в размер на 24.72 лв.
Срещу
решението в частта му, в която е уважен предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК
въззивна жалба от ответника Агенция „П.И.”. Жалбоподателят поддържа, че представения
по делото протокол за пътнотранспортно произшествие /ПТП/ не отговарял на
изискванията на чл. 179 вр. с чл. 183 ГПК, тъй като бил непълен, неточен и
противоречив и следвало да бъде изключен от доказателствата по делото. Същият
не се ползвал с доказателствена сила относно самия механизъм на ПТП, тъй като
последното не било настъпило в присъствието на неговия съставител. В протокола
не бил описан и размера на препятствието, причина за настъпване на
застрахователното събитие. За това нямало и схема. Не бил изготвен и снимков
материал. Освен това посоченият документ не бил подписан от представител на
ответника. Посоченото в протокола за ПТП евентуално препятствие – внезапно
падане на камъни, не представлявало предвидимо препятствие по смисъла на чл.
20, ал. 2 ЗДвП. Същото нито било очевидно, нито могло да бъде обозначено
съгласно чл. 13 ЗДвП. В този смисъл не било налице противоправно бездействие на
служители на ответника, които имали задължението за обезопасяване/сигнализация
на участъци в близост, до които съществуват скали. Поддържането и текущ ремонт
на пътищата се осъществявали съгласно Наредба №РД-02-20-19 от 12.11.2012 год.,
издадена от министъра на регионалното развитие и благоустройството. В чл. 8 и 9
от наредбата изрично били посочени основните видове дейности по поддържане и
дейностите по планиране. Показанията на свидетеля А. не следвало да бъдат
кредитирани, доколкото в момента на произшествието нямало други автомобили,
които да са попречили заобикалянето на препятствието. Приложеният към исковата
молба снимков материал, който бил изготвен от застрахователя, не представлявал
писмено или веществено доказателство. Освен това на нито една снимка не се
виждала дупка или каквато и да било пукнатина на картера на автомобила, от
която да изтече маслото от двигателя. Видно било само счупване на предпазната
кора на автомобила, но не и на картера му. На следващо място сочи, че по делото
не било установено спазването на всички правила за движение по пътищата от
страна на водача на процесното превозно средство. Лисвали доказателства за
скоростта му на движение, което било от съществено значение за т.нар. „опасна
зона за спиране“ – чл. 20, ал. 2 ЗДвП. Видно било от заключението на вещото
лице по съдебната автотехническа експертиза, че липсвали данни по делото, въз
основа на които да се определи скоростта на движение на процесното моторно
превозно средство. Представените от ищеца доказателства не се ползвали с
доказателствена сила, поради което и неправилно били кредитирани от СРС. Казаното
от свидетеля А. относно размерите на евентуалното препятствие противоречало на
представените от ищеца снимки. Заключението на вещото лице по съдебната
автотехническа експертиза не можело да служи като доказателство за механизма на
произшествието и наличието на причинно-следствена връзка, защото било изготвено
на база показанията на водача на процесното превозно средство. Описаната щета
била с възможен механизъм на ПТП от бордюр или друга твърда неравност по-висока
от терена. Вещото лице не било установило и „физическите характеристики“ на
евентуалното препятствие, т.е. направените от него изводи почивали на
предположения. Липсвали доказателства, че водачът на превозното средство не е
бил под въздействието на упойващи вещества. Нямало основание за изплащане на
застрахователно обезщетение от страна на ищеца, тъй като бил налице изключен
риск по смисъла раздел IV от Общите условия на ищеца – чл.
6, ал. 1, т. 2 и т. 3, т. 20, т. 25, т. 26, т. 27. В този смисъл не били налице
предпоставките за ангажиране на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Ето
защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната част, а искът –
отхвърлен. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответникът
по жалбата „З.Д.Е.“ АД счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че въз основа на съвкупната преценка на
доказателства по делото е установен твърдения механизъм на ПТП и наличието на
причинно-следствена връзка между него и настъпилите по процесния автомобил
увреждания. Представеният протокол за ПТП представлявал официален документ по
смисъла на чл. 179 ГПК, като автентичността му не била оспорена от ответника.
Поради това същият се ползвал с материална доказателствена сила относно
фактите, пряко възприети от компетентното длъжностно лице и касаещи механизма
на ПТП, а именно датата и мястото на настъпването му, претърпените увреждания,
наличието на необозначено и необезопасено препятствие на пътя. Останалите
елементи, отнасящи се до механизма на ПТП, били установени от гласните
доказателства чрез разпита на свидетеля Асен А. и неоспореното от ответника
заключение на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза. Ответникът не
бил ангажирал доказателства за съпричиняването на вредоносния резултат, както и
за наличието на изключен застрахователен риск. Доказано било, че събитието било
настъпило на път, който бил част от републиканската пътна мрежа, за чието
поддържане отговорност носел именно ответникът. Поддържането на пътя било
дейност по осигуряване на необходимите условия
за непрекъснато, безопасно и удобно движение през цялата година,
предпазване на пътищата от преждевременно износване, охрана и защита на
пътищата, водене на техническата отчетност на пътищата, съгласно легалната
дефиниция, съдържаща се в § 1, т. 14 от ДР на ЗП. Следвало да се има предвид и
дефиницията на понятието „земно платно“, съдържаща се в § 1, т. 2 от ДР на ЗП.
Изчисленият от вещото лице размер на дължимото застрахователно обезщетение
отразявало действително причинените вреди на процесното превозно средство. – съобразени били средните пазарни цени,
необходими за възстановяване на щетите към момента на настъпването им, без
прилагане на коефициент на овехтяване. Претендира и присъждането на направените
разноски по делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е
за разглеждане иск с правно основание чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр.
с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната част. Не е допуснато и нарушение на
императивни материални норми.
Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният
състав препраща към мотивите,
изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната
жалба е необходимо да се добави и следното:
Ангажирането на отговорността по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ вр. с чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД е обусловено от установяването на
следните кумулативни предпоставки: 1/ наличието на
валиден договор за имуществено застраховане между увреденото лице и застрахователното дружество /ищец/; 2/ заплащане на застрахователното обезщетение от страна на дружеството-ищец; 3/ предпоставките по чл. 49 ЗЗД – вреди; тези
вреди да са причинени от лице, на което отговорният по чл. 49 ЗЗД е възложил
работа; вредите да са причинени вследствие противоправно деяние при или по
повод на възложената работа; причинителят да е действал виновно. Вината се предполага – чл. 45, ал. 2 ЗЗД.
Спорните между страните въпроси са свързани с това дали е настъпило твърдяното ПТП, в резултат на което на застрахования
автомобил са били нанесени твърдените имуществени вреди, в т.ч. с неговия
механизъм, както и дали е настъпило покрито от застрахователния договор събитие и съответно ищецът е
бил в риск.
В производството по чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ ответникът е
трето лице по отношение на застрахователното правоотношение и той би могъл да
противопостави на застрахователя всички свои възражения, които има срещу
застрахования. Той разполага с възможността да направи възражения, които се
основават на застрахователното отношение, в т.ч. и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 410, ал. 1, т. 2 КЗ – виж Решение № 64 от 15.06.2010 год. на ВКС по т. д. №
667/2009 год., І т. о., ТК.
Установено е по делото, че на 06.08.2018 год. между
ищеца, като застраховател и Адвокатско дружество „С.И С.“ – ДЗЗД, като застрахован, бил сключен
договор за имуществено застраховане, клауза А – пълно каско и
клауза F – сребърна карта, с обект лек автомобил „Ситроен С4
Пикасо“ с рег.№********/собственост на застрахования – видно от свидетелство за
регистрация – част ІІ/ и със срок на застрахователно покритие от 00.00 ч. на 17.08.2018
год. до 24.00 ч. на 16.08.2019 год. – за този договор е
предвидена писмена форма за действителност, която е спазена, а доколкото е сключен във формата на застрахователна полица, същата
съдържа всички необходими задължителни реквизити по чл. 345, ал. 1 КЗ.
Несъмнено е също така, че съществувалия между страните договор за застраховка е
включвал и обезщетяване при настъпването на щети на застрахованата вещ в
резултат на пътнотранспортно произшествие – виж т. 3 от раздел ІІI на Общите условия на ищеца за застраховка „Каско на МПС“.
Доказано е, че на 19.04.2019 год. застрахователят е
изплатил на сервиз „Авто Ю.С.“ ЕООД /извършил по възлагане ремонта на процесния
автомобил/ застрахователно обезщетение в размер на 1 398.95 лв. /фактът на
осъщественото от ищеца заплащане на застрахователно обезщетение не е спорен
между страните/.
На следващо място въззивният съд намира, че съгласно
разпоредбата на чл. 123, ал. 1, т. 3 ЗДвП, водачът на пътно превозно средство,
който е участник в ПТП е длъжен, когато при произшествието са причинени само
имуществени вреди да окаже съдействие за установяване на вредите от
произшествието. Когато между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен
констативен протокол за ПТП и съвместно уведомяват съответната служба за
контрол на МВР на територията, на която е настъпило произшествието /чл. 123,
ал. 1, т. 3, б. „б” от закона/, а когато такова съгласие не може да бъде
постигнато между участниците в произшествието, те уведомяват съответната служба
за контрол на Министерството на вътрешните работи на територията, на която е
настъпило произшествието, и изпълняват дадените им указания /чл. 123, ал. 1, т.
3, б. ”в” от закона/.
Съответно службите за контрол на МВР имат задължението да
посетят мястото на ПТП в случаите, установени в чл. 125 ЗДвП, в т.ч., когато
между участниците в произшествието има разногласие относно обстоятелствата,
свързани с него, а едно от моторните превозни средства не е в състояние да се
придвижи на собствен ход поради причинените му при произшествието щети /т. 7/ и
когато произшествието е с един участник и моторното превозно средство не е в
състояние да се придвижи на собствен ход поради причинените му от
произшествието вреди /т. 8/.
На основание чл. 125а, ал. 2 ЗДвП и във връзка с чл. 294,
ал. 7 КЗ е издадена Наредба № Iз-41 от 12.01.2009 год.
за документите и реда за съставянето им при пътнотранспортни произшествия и
реда за информиране между Министерство на вътрешните работи, Комисията за
финансов надзор и Информационния център към Гаранционния фонд /обн., ДВ, бр. 8
от 30.01.2009 год., в сила от 30.01.2009 год./. В този подзаконов нормативен
акт са регламентирани видовете документи, които се съставят за настъпило ПТП, а
именно: 1/ констативен протокол за ПТП с пострадали лица; 2/ протокол за ПТП с
материални щети и 3/ двустранен констативен протокол за ПТП /чл. 2, ал. 1/.
Съгласно чл. 5, ал. 1 от наредбата, когато при произшествието са причинени само
материални щети и между участниците в произшествието има съгласие относно
обстоятелствата, свързани с него, те попълват своите данни в двустранен
констативен протокол за ПТП /приложение № 3/.
Същевременно в нормата на чл. 6, т. 4 от наредбата е
указано, че не се посещават от органите на МВР – „Пътна полиция” и не се
съставят документи за повреди на МПС, които не са причинени от друго ППС, освен
когато повредите са причинени в резултат на пътнотранспортно произшествие с
един участник и МПС не е в състояние да се придвижи на собствен ход.
В разглеждания случай е установено въз основа на
съвкупната преценка на събраните доказателства по делото, че след настъпването
на ПТП процесният автомобил не е можел да се движи на собствен ход, поради
което и службите за контрол на МВР са посетили мястото на ПТП и са изготвили
протокол. Последният е официален свидетелстващ документ и като такъв се ползва
с обвързваща материална доказателствена сила относно удостоверените в него,
непосредствено възприети от длъжностното лице факти, относими към механизма на
ПТП. Когато фактът съставлява волеизявление, направено от участник в ПТП,
протоколът има доказателствена сила само относно съдържащите се неизгодни факти
за лицето, чието изявление се възпроизвежда от съставителя на документа.
Ищецът, който претендира обезщетение за вреди, твърдейки, че е встъпил в
правата на увреденото лице, носи тежестта на доказване на механизма на ПТП,
поради което той следва да ангажира и други доказателства, когато протоколът за
ПТП не удостоверява всички релевантни за механизма на ПТП обстоятелства или
преценката им изисква специални знания, които съдът не притежава /в този смисъл
Решение № 24 от 10.03.2011 год. на ВКС по т.дело № 444/2010 год., I т. о., ТК, Решение № 85 от 28.05.2009 год. на ВКС по т.дело № 768/2008
год., II т. о., ТК, Решение № 73 от 22.06.2012 год. на ВКС
по т.дело № 423/2011 год., I т. о., ТК, Решение № 98
от 25.06.2012 год. на ВКС по т.дело № 750/2011 год., II т. о., ТК и Решение № 15 от 25.07.2014 год. на ВКС по т.дело №1506/2013
год., I т. о., ТК/.
Видно е от направените отбелязвания в процесния протокол
за ПТП от 01.03.2019 год., че същият е съставен от служител на СДВР-София при
посещение на място и съдържа преки възприятия на длъжностното лице, в т.ч.
възпроизведени в схема, относно състоянието на пътя, препятствията по него, разположението
на лек автомобил „Ситроен С4 Пикасо“, както и видимите щети по него. В случая
не е оспорена автентичността на протокола за ПТП или удостоверителната
компетентност на неговия съставител или реда, по който е съставен протоколът.
Ответникът е оспорил единствено механизма на ПТП.
В разглеждания случай настоящият съдебен състав приема,
че заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното
производство съдебна автотехническата експертиза, което при преценката му по
реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, и събраните гласни
доказателства чрез разпита на свидетеля А.З.А., които трябва да бъдат ценени
като ясни, последователни, убедителни и кореспондиращи с останалите данни по
делото, обсъдени в съвкупност, установяват деликта и причинната връзка с
вредите – вещото лице С. е посочил, че от техническа гледна точка щетите
съответстват на твърдения от ищеца механизъм на произшествието. Т.е.
констатациите на вещото лице нямат хипотетичен характер. В този смисъл следва
да се приеме, че на 01.03.2019 год., около 17.50 ч., при движение по бул.“Симеоновско
шосе“, на около 15 км. преди с.Кокаляне в посока от гр.Самоков към гр.София, застрахованият
автомобил, управляван от водача А.З.А., реализирал ПТП във внезапно паднал
камък от склона на пътното платно, което обективно и неизбежно е довело до
увреждането му като движима вещ. Тезата на жалбоподателя /ответника/ за друг
механизъм на произшествието не се подкрепя от данните по делото. Оплакването му,
че не е установен размера на препятствието на пътното платно, е неоснователно,
тъй като при разпита си в открито съдебно заседание в първоинстанционното
производство вещото лице е посочило, че височината на падналия на пътното
платно камък е била не по-малка от 20 см., като е обяснило, че този извод се
извежда по технически път – доколкото се касае за увреждане в зоната на
масления картер, който е елемент от конструкцията на долната част на двигателя
на процесния автомобил и предвид характеристиката му клиренс при движение на
равен терен. В тази връзка следва да се посочи, че клиренсът обикновено се
измерва със стандартизираното оборудване, но без пътници и товар.
Неоснователно се явява и възражението на жалбоподателя,
че увреждането на автомобила в резултат на процесното ПТП не представлява
застрахователно събитие, обуславящо изплащането на застрахователно обезщетение.
А в подкрепа на твърденията си, че е налице изключен от застрахователния
договор риск жалбоподателят не е ангажирал каквито и да е данни, а
доказателствената тежест в тази насока е била негова /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Не се спори между страните, че пътят, на който е реализираното произшествието, е републикански по
смисъла на чл. 3, ал. 2 от Закона за пътищата /ЗП/, поради което и с оглед разпоредбите на чл. 19, ал. 1, т. 1 и чл. 30, ал. 1 ЗП, следва да се приеме, че
задължен да осъществява дейностите по поддържането и ремонта му е именно ответникът Агенция „П.И.”. Същият като юридическо лице осъществява дейностите по чл. 30, ал. 1 ЗП
чрез своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението. В
конкретния случай именно бездействието на последните по изграждането, ремонта и
поддържането на процесния път е довело и до неизпълнение на задължението по чл. 30, ал. 1 ЗП,
поради което ответникът носи отговорност за причинените при процесното ПТП
вреди, свързани с неизпълнение на задълженията на неговите служители или други
изпълнители.
Произходът на препятствието на пътната настилка е
ирелевантен за ангажиране на деликтната отговорност, тъй като ЗП предвижда общо
и абстрактно задължение на ответника да поддържа републиканските пътища, без
значение под въздействието на какви фактори е настъпила частичната им негодност
за осигуряване на безопасен пътен трафик – виж и чл. 167, ал. 1 ЗДвП.
В контекста на изложеното въззивният съд счита, че увреденият
/собственикът на застрахованото МПС – Адвокатско
дружество „С.И С.“ – ДЗЗД, има срещу ответника вземане по чл. 49 вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Застрахователят е встъпил в правата на
увредения по силата на факта, че е заплатил обезщетение
за причинените с деликта вреди и за него е възникнало регресно право срещу
деликвента.
По отношение на размера на дължимото застрахователно
обезщетение, въззивният съд приема, че разпоредбата на чл. 386,
ал. 2 КЗ предвижда, че застрахователното обезщетение трябва да бъде равно на
размера на вредата към деня на настъпване на събитието и целта е да се стигне
до пълно репариране на вредоносните последици. В съдебното производство
дължимото обезщетение от застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност”
се остойностява с размера на действителната стойност на вредата към деня на
настъпване на събитието – чл. 499, ал. 2 КЗ, а не съгласно прилаганата от
застрахователя методика към Наредба № 49 от 16.10.2014 год. Също така
обезщетението не може да надвишава действителната /при пълна увреда/ или
възстановителната /при частична увреда/ стойност на застрахованото имущество,
т.е. стойността, срещу която вместо застрахованото имущество може да се купи
друго от същия вид и качество – чл. 400, ал. 1 КЗ, съответно стойността,
необходима за възстановяване на имуществото с ново от същия вид и качеството, в
това число всички присъщи разходи за доставка, строителство, монтаж и други,
без прилагане на обезценка – чл. 400, ал. 2 КТ и съответно е лимитирано от
застрахователната сума по договора – чл. 386, ал. 1 КЗ.
В частност от кредитираното заключение по съдебната
автотехническа експертиза се установява, че стойността на ремонта, необходим за
отстраняване повредите на процесния лек автомобил по средни пазарни цени – с
нови части, без отчитане на овехтяване възлиза на 1 362.23 лв. /с включен ДДС/,
а съвкупната преценка на заключението и събраните писмени доказателства – че
ищецът е направил разноски по определянето на застрахователното обезщетение по
процесната преписка по щета в размер на 15 лв. – виж чл. 410, ал. 1 КЗ /отм./. Следователно релевираната претенция
законосъобразно е била уважена от първоинстанционния съд в размер на 1 377.23
лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване
на исковата молба до окончателното й изплащане.
Възражението на ответника за съпричиняване се явява
неоснователно. Принос по смисъла на чл. 51, ал. 2 ЗЗД има винаги, когато с поведението си пострадалият е създал предпоставки за
осъществяване на деликта и за възникване на вредите или е улеснил механизма на
увреждането, предизвиквайки по този начин и самите вреди /или необходимо е действията или бездействията на пострадалия да са в
пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е
тяхно следствие/. В частност по делото не са ангажирани каквито и да било
доказателства, а доказателствената тежест е била на ответника, че водачът на
увредения лек автомобил е допуснал нарушение на правилата за движение по
пътищата, свързани със скоростта /както и на други правила, установени в
нормативен акт/, поради което при приложението на неблагоприятните последици от
правилата за разпределение на доказателствената тежест, СГС е длъжен да приеме,
че няма съпричиняване на вредоносния резултат.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
При този изход на спора жалбоподателят няма право на
разноски.
На основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК вр. с чл. 37 ЗПП вр. с 25, ал. 1 НЗПП жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде осъден да
заплати на ищеца сумата от 100 лв., представляваща юрисконсултско
възнаграждение за въззивното производство.
На основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящето
решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 24.02.2020 год., постановено по гр.дело №46250/2019
год. по описа на СРС, ГО, 35 с-в.
ОСЪЖДА АГЕНЦИЯ „П.И.”, със седалище и адрес на управление:***, да заплати
на „З.Д.Е.“ АД, ЕИК*********, със седалище и адрес на
управление:***, на основание чл. 78, ал. 8 вр. с ал. 1 ГПК сумата от 100 лв.,
представляваща юрисконсултско възнаграждение за въззивното производство.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/