Р Е Ш
Е Н И Е
№163
гр. Несебър, 12.09.2018г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
НЕСЕБЪРСКИ РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, шести състав
в публично заседание на четвърти септември две хиляди и осемнадесета година, в
състав:
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: Валери Събев
при участието на секретаря Радостина Менчева, като разгледа гр. д. № 297 по описа на Районен съд Несебър за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД, чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД и чл. 415, ал. 1,
т. 3 ГПК вр. чл. чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД
Ищецът „Т.Б.” ЕАД иска ответницата А.М.М. да бъде
осъдена да му заплати сумата от 117,57 лв. – стойността на незаплатени
далекосъобщителни услуги по кредитно известие № **********/05.03.2016г.
включващо сумите по фактура № **********/05.01.2016г. и фактура № **********/05.02.2016г.,
сумата от 1012,20 лв. – неустойка за предсрочно прекратяване на индивидуален
договор за ползван абонамент и сумата от 558,18 лв. – лизингови вноски, дължими
за предоставени устройства марка HTC модел Desire 620 White Grey и LG модел
Leon White. В исковата молба се сочи, че между „К.Б.М.” ЕАД (понастоящем „Т.Б.”
ЕАД) и ответницата бил сключен договор за мобилни услуги от 11.12.2015г. за
мобилен номер ********** по програма „Р.С.**.** лв.”. Сочи се, че при
възползване от преференциални условия на оператора абонатът взел мобилно
устройство HTC модел Desire 620 White Grey на изплащане посредством 23 месечни
лизингови вноски в размер на 18,59 лв. всяка, съгласно погасителен план по
лизинговия договор. Навежда се, че на 22.12.2015г. абонатът сключил договор за
ползване на мобилни услуги с предпочетен номер ********** по програма „Резерв
Стандарт 39,99 лв.”. Твърди се, че абонатът взел мобилно устройство марка LG
модел Leon White на изплащане посредством 23 месечни лизингови вноски в размер
на 7,99 лв. всяка, съгласно уговорения погасителен план по лизинговия договор.
Сочи се, че за ползваните мобилни услуги по двата номера бил определен един
абонатен номер № *********. Излага се, че за периода 05.12.2015г. –
04.04.2016г. за потребените мобилни услуги за двата телефонни номера „Теленор”
издал кредитно известие № **********/05.03.2016г. включващо сумите по фактура №
**********/05.01.2016г. и фактура № **********/05.02.2016г., като общата
стойност на дължимите суми за този период е в размер на 117,57 лв. Твърди се,
че ответницата не заплатила тази сума и поради неизпълнението й на основание
чл. 75 вр. чл. 19б от Общите условия ищецът прекратил едностранно индивидуалния
договор с нея за ползвания абонамент на дата 20.04.2016г. Към този момент била
издадена и крайна фактура № **********с начислена обща сума за плащане от
1687,95 лв. Излага се, че неизпълнението на ответницата обусловило правото на
мобилния оператор да начисли обезщетение за неизпълнение съгласно т. 11 от
всеки от индивидуалните договори за дължима неустойка при прекратяване на
договорите по вина или инициатива на потребителя. Навежда се, че на основание
т. 12, ал. 2 от Общите условия към лизинговите договори месечните вноски за
предоставените на абоната устройства са обявени за предсрочно изискуеми. С тези
доводи се претендират цитираните суми, като се акцентира върху обстоятелството,
че фактурираните суми стават изискуеми в срока, указан във фактурата, но не
по-късно от 18 дни след издаването й. Претендират се законна лихва върху сумата
от 117,57 лв. – от датата на подаване на исковата молба до изплащане на
вземането, както и присъждане на разноските по делото.
Ответницата А.М.М. не отрича, че дължи сумите.
Съдът, като взе предвид становищата на
страните и след като обсъди събраните по делото доказателства, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между него и ответницата - по договор за
мобилни услуги от 11.12.2015г. за мобилен номер ********** по програма „Р.С.**.**
лв.” и договор за ползване на мобилни услуги с предпочетен номер ********** по
програма „Резерв Стандарт 39,99 лв. от 22.12.2015г., настъпила изискуемост на
вземането и размера на претенцията си.
Като
писмени доказателства по делото са приети договор за мобилни услуги с
предпочетен номер ********** по програма „Резерв Стандарт 39,99 лв. от
22.12.2015г. (на л. 10 – л. 12) и договор за мобилни услуги от 11.12.2015г. за
мобилен номер ********** по програма „Р.С.**.** лв.” (на л. 20 – л. 22). Същите
са подписани от ответницата и не са оспорени по делото. Следователно от тях се
доказва наличието на твърдяната от ищеца облигационна връзка между страните.
По
делото са приети фактура № **********/05.01.2016г. (на
л. 26) и фактура № **********/05.02.2016г. (на л. 29). Прието е и кредитно
известие № **********/05.03.2016г. (на л. 32 от делото). Видно от тях по
договорите с ответницата й е определен абонатен
номер № *********. В кредитното известие са включени натрупаните
задължения по двете фактури, като след приспадане на отстъпките е определена
обща сума за плащане в размер на 117,57 лв. Във фактурата е отразен и срок за
заплащането на определената в нея сума – 20.03.2016г. Посочените доказателства
не са оспорени от ответницата, като тя дори признава факта, че дължи
фактурираните суми. Ето защо съдът намира, че от фактурите се доказва
задължението по облигационното отношение между страните в размер на 117,57 лв.
Доказа се и настъпила изискуемост на същото. Следователно предявеният иск е
основателен и следва да бъде уважен изцяло.
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД:
В тежест на ищеца е да докаже
наличието на облигационна връзка между него и ответницата - по договор за
мобилни услуги от 11.12.2015г. за мобилен номер ********** по програма „Р.С.**.**
лв.” и договор за ползване на мобилни услуги с предпочетен номер ********** по
програма „Резерв Стандарт 39,99 лв., прекратяването на тези договори по вина на
ответницата – неизпълнение на задължения по тях, размерът на дължимата
неустойка по т. 11 от договорите и изискуемост на вземането.
С
оглед правните изводи по предходния иск, съдът намира за доказано наличието на
облигационно правоотношение между страните по сочените договори, както и
неизпълнение на ответницата на задължението да заплати сумата от 117,57
лв., въпреки настъпилата изискуемост на вземането за тази сума. Съдът намира за
установено по делото, че с оглед посоченото неизпълнение правоотношението между
страните е прекратено на основание чл. 75 вр. чл. 19б от Общите условия. В тази
връзка общите условия са налични по делото (на л. 36 – л. 42). Според чл. 19б
от тях ищецът има право да прекрати едностранно индивидуален договор в случа,
че потребителят не е платил дължимите суми след изтичането на сроковете за
това. В договорите за мобилни услуги е вписано, че ответницата се е запознала с
общите условия, за което е положила подписа си. Ето защо субективното право да
прекрати договора е възникнало за ищеца още след 20.03.2016г. Той го е упражнил
с издаването на фактура № **********от 05.04.2016г. (на л. 34 от делото), с
която е начислил и неустойка за прекратяване на договора. Към исковата молба не
са приложени доказателства, че това изявление за прекратяване е стигнало до
ответницата, но исковата молба и книжата към нея са й връчени лично на
17.05.2018г. (видно от съобщение на л. 54 от делото). С връчването им безспорно
изявлението за прекратяване е достигнало и договорът следва да се приеме за
прекратен по надлежния ред. Впрочем и ответницата не отрича това обстоятелство
след като признава, че дължи сумите, които се претендират от нея.
Същевременно в т. 11 от действалите
между страните договори за лизинг (на л. 18 – л. 19 и л. 24 – л. 25), сключени
ведно с договорите за мобилни услуги, е предвидено, че при прекратяването им
поради неизпълнение на задълженията на лизингополучателя (по негова вина) той
дължи на лизингодателя (ищеца) неустойка. Както се посочи ищецът е определил
неустойка по този ред, която е фактурирал във фактура № **********от
05.04.2016г. – в размер на 1012,20 лв. Посочената фактура е връчена на
ответницата и тя не е оспорила размера на задължението, точно обратното –
направила е признание, че дължи сума, ведно с останалите. Поради тази причина
съдът намира, че фактическият състав на претенцията за неустойка е възникнал,
като вземането е доказано и по своя размер и предявеният иск следва да бъде
уважен изцяло.
По предявения иск по чл.
415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл. 232, ал. 2 ЗЗД вр. чл.
79, ал. 1 ЗЗД:
В
тежест на ищеца е да докаже наличието на облигационна връзка между него и
ответницата – договори за лизинг за устройства марка HTC модел Desire 620 White Grey и LG модел Leon White, настъпила предсрочна изискуемост за
вземането за заплащане на лизингови вноски по тези договори поради
прекратяването на договорите за мобилни услуги, както и размера на вземането
си.
Както се посочи съдът прие за установено по
делото, че договорите за лизинг са действали между страните. Това е видно и от
самите договори, подписани от ответницата, приети като писмени доказателства по
делото, които не са оспорени. Съдът прие за установено, че договорите са
прекратени едностранно от ищеца поради неизпълнение от страна на ответницата.
Ето защо са се сбъднали условията в тези договори по смисъла на чл. 12, ал. 2
от тях – месечните вноски за лизинг да станат предсрочно изискуеми. Ето защо за
ищеца е възникнал фактическият състав на вземането му по тези текст от договора
и с цитираната вече фактура № **********от 05.04.2016г. сумата от 558,18 лв. е
начислена като дължими вноски лизинг. Размерът на тази претенция също не е
оспорен от ответницата и от нея е направено признание, че дължи сумата, поради
което и този иск е доказан по основание и размер и следва да бъде уважен
изцяло.
При този изход на спора съдът намира
следното във връзка с отправената от ищеца претенция за разноски:
Принципно в т. 12 от ТР 4/2013г. на ВКС,
ОСГТК е прието, че съдът, който разглежда иска, предявен по реда на чл. 422,
респ. чл.415, ал. 1 ГПК, следва да се произнесе за дължимостта на разноските,
направени и в заповедното производство, като съобразно изхода на спора
разпредели отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство. В мотивите на решението е прието, че съдът в исковото
производство се произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските
в заповедното производство, включително и когато не изменя разноските по
издадената заповед за изпълнение.
На първо място следва да се има предвид, че
тълкувателното решение е постановено по предходната уредба, в която не е бил
предвиден ред за предявяване на иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК при отхвърляне
на подаденото заявление. Ето защо постановките на същото следва да се тълкуват
при съблюдаване и на новата уредба, от която ищецът се е възползвал,
предявявайки исковете си в настоящото производство. Вярно е, че принципно
отговорността за разноски следва да се разпредели съобразно изхода на спора в
исковото производство. Това разбиране на върховната инстанция обаче е
постановено при действаща уредба, при която не е било възможно да се провежда
исково производство при отхвърлено заявление за издаване заповед за изпълнение.
Т.е. в основата на изводите на върховните съдии е действалото в предходните
редакции на ГПК правно положение, а именно, че за провеждането на иск по чл.
415 ГПК е необходимо заявлението за издаване на заповед за изпълнение да бъде
уважено изцяло или частично. След като сега действащият ГПК даде възможност за
предявяване на осъдителен иск при отхвърляне на заявлението, то настоящият
съдебен състав счита, че следва да се произнесе по отговорността за разноските
от заповедното производство като отчете спецификите на този иск.
На първо място от разпоредбата на чл. 415,
ал. 4 вр. ал. 3 вр. ал. 1, т. 3 ГПК може да се направи извод, че и при отказ да
бъде издадена заповед за изпълнение за предявяване на иска следва да се довнесе
дължимата държавна такса. На практика следва да се внесе държавна такса за
осъдителния иск по чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК, която представлява сбор от
внесената такса в хода на заповедното и внесената в исковото производство
такса. В тази насока съдът е дал указания на ищеца да довнесе държавна такса за
исковете си в размер на още 111,20 лв. към вече внесените. При цялостната
основателност на предявените искове, то съблюдавайки правилото на чл. 78, ал. 1 ГПК съдът достигна до извод, че на ищеца следва да се присъдят разноски в
размер на цялата претендирана държавна такса върху тези искове. Без значение е
обстоятелството, че част от нея е платена в заповедното производство. Ето защо
претенцията за държавна такса на ищеца е изцяло основателна и следва да бъде
уважена спрямо изрично посоченото в списъка по чл. 80 ГПК, обективиран в
молба-становище вх. № 6845 от 31.08.2018г. по описа на Районен съд Несебър (л.
65 от делото). Ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца сумата от
25 лв. – държавна такса от заповедното производство и сумата от 111,20 лв. –
държавна такса от настоящото производство.
Що се отнася до претенцията за присъждане на адвокатски хонорар, такъв
следва да бъде присъден само за настоящото производство – в размер на 219,47
лв. В тази връзка отговорността за разноски следва да се разглежда като
специфичен вид деликтна отговорност, при която въпросът за вината не подлежи на
изследване и при която размерът на вредите е законово определен, като не се
допуска обезщетяването на други вреди, освен посочените в закона. За да е
налице такава отговорност е необходимо: 1. противоправно поведение на другата
страна, изразяващо се в неоснователно предизвикан правен спор; 2. вреди за
страната, в чиято полза е решен правният спор, които са законово определени (в
чл. 78, ал. 1 ГПК) и представляват осъществените по делото разноски; 3.
причинна връзка – т.е. тези вреди да са причинени във връзка с водене на
делото. В случая ч.гр.д. № 1117/2017г. по описа на Районен съд Несебър е
образувано по заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК. С
влязло в сила разпореждане № 3749 от 19.12.2017г. заявлението е отхвърлено. От
разпоредбата на чл. 411, ал. 2 ГПК може да се направи извод, че с акта си по
същество в заповедното производство съдът може да издаде заповед за изпълнение
или да откаже да издаде такава. Отказът да се издаде такава на практика
представлява цялостно отхвърляне на заявеното до съда искане. От друга страна
правилата за разпределение на отговорността за разноски изискват уважаване на
съответното искане (арг. от чл. 78, ал. 1 ГПК). След като в заповедното
производство такова уважаване не е налице, то на този етап правният спор не е
решен в полза на заявителя. Ето защо разноските от този етап от производството
няма как да му се присъдят. Именно поради отхвърляне на искането му са
предявени и осъдителни искове в настоящото производство. Единствената връзка,
която тези искове имат с развилото се заповедно производство, е с доплащане на
дължимата такса по смисъла на чл. 415, ал. 4 ГПК. След като по заповедното
производство не е издадена заповед за изпълнение, то на практика не съществува
друга връзка между двете производства, освен така очертаната от законодателя.
Ето защо изходът на спора от исковото производство има самостоятелно значение и
на присъждане подлежат разноските единствено от този спор. Изходът на спора в
заповедното производство е отрицателен за ищеца, поради което не му се дължат
разноски за това производство, с изключение на заплатената държавна такса –
арг. от чл. 415, ал. 4 ГПК. Ето защо в полза на ищеца следва да се присъди
единствено адвокатското възнаграждение от исковото производство – в размер на
219,47 лв.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ОСЪЖДА А.М.М., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***
Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 79 ЗЗД сумата от 117,57 лв. - стойността
на незаплатени далекосъобщителни услуги по кредитно известие № **********/05.03.2016г.
по договор с абонатен
номер № *********, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 02.04.2018г., до
окончателното й изплащане, на основание
чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. 92 ЗЗД сумата от 1012,20 лв. – неустойка
за предсрочно прекратяване на индивидуален договор за ползван абонамент с абонатен
номер № *********, и на основание чл. 415, ал. 1, т. 3 ГПК вр. чл. чл. 345, ал. 1 ТЗ вр. чл.
232, ал. 2 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата от 558,18 лв. – лизингови
вноски, дължими за предоставени устройства марка HTC модел Desire 620 White
Grey и LG модел Leon White по договор с абонатен номер № *********.
ОСЪЖДА А.М.М., ЕГН **********,***, да
заплати на „Т.Б.” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление ***
Бизнес Парк София, сграда 6, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 355,67 лв., представляваща
направените по делото разноски, от които 25 лв. – платена държавна такса по ч.гр.д.
№ 1117/2017г. по описа на Районен съд Несебър, 111,20 лв. – платена държавна
такса по настоящото производство и 219,47 лв. – платено възнаграждение за един
адвокат в настоящото производство.
Решението може да бъде обжалвано пред Бургаски окръжен
съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: