Р Е
Ш Е Н
И Е № 76
гр.
Пловдив, 09.07.2020 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД,
гражданска колегия, в открито заседание на петнадесети
юни две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА ДАНДАРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГАЛИНА АРНАУДОВА
СТАНИСЛАВ ГЕОРГИЕВ
с участието на секретаря Анна Стоянова, като разгледа докладваното
от съдията Арнаудова в.гр.д. № 566/2019 г. по описа на ПАС, за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от Т.М.Т. против решение № 975/19.07.2019
г., постановено по гр.д. № 2680/2017 г. по описа на П. окръжен съд – ХХІІ
гр.с., в частта, в която е уважен предявеният от И.П. иск за осъждането на
жалбоподателя да върне дълга, който е гарантирал, встъпвайки като съдлъжник на
заемополучателя „*** г.“ ООД. Жалбоподателят твърди, че решението в тази част е
неправилно и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила по
изложените в жалбата съображения, поради което моли съда да върне делото за
ново разглеждане поради нарушение на правото му да ангажира доказателства, а
ако съдът не възприеме това негово становище, да отмени решението в обжалваната
част и да постанови друго, с което да отхвърли предявените искове поради
доказване на хипотезата на чл. 83, ал. 2 от ЗЗД във вр. с чл. 95 от ЗЗД.
Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на разноските на
въззиваемия.
Въззиваемият И.Г.П. моли да бъде отхвърлена въззивната жалба като
неоснователна и да бъде потвърдено решението в обжалваната му част. Претендира
разноски.
Съдът, след като взе предвид събраните по делото доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
Съдът намира, че жалбата е подадена в срок, изпълнени
са и останалите законови изисквания по отношение на нея и същата като ДОПУСТИМА
следва да бъде разгледана по същество.
Първоинстанционният съд е бил сезиран с предявените
от И.Г.П. против Т.М.Т. обективно кумулативно съединени искове по чл. 240, ал.
1 от ЗЗД, чл. 240, ал. 2 от ЗЗД и чл. 92, ал. 1 от ЗЗД, последният съединен при
условията на евентуалност с иск по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. Ищецът твърди, че на
09.09.2009 г. бил сключен договор за заем между А. В. П. и „*** г.“ ООД, по
силата на който П. предоставил на дружеството сумата 50 000 лв. с
уговорена 12 % годишна възнаградителна лихва върху неиздължената главница и 0,1
% неустойка за забава върху дължимите суми за всеки просрочен ден с падеж на
задължението 09.08.2010 г., като с договор за цесия от 27.10.2011 г. ищецът придобил
вземанията, които към този момент били в размер на 35 318,83 лв., от които
25 832,93 лв. главница и 9 485,90 лв. възнаградителна лихва. На
09.09.2009 г. с договор за заем „Л.Б.“ ООД предоставило на „*** г.“ ООД сумата
200 000 лв. с уговорена 12 % годишна възнаградителна лихва върху
неиздължената главница и 0,1 % неустойка за забава върху дължимите суми за
всеки просрочен ден с падеж на задължението 09.08.2010 г., като с договор за
цесия от 27.10.2011 г. ищецът придобил вземанията, които към този момент били в
размер на 114 329,99 лв., от които 86 994,51 лв. главница и 27 335,48
лв. възнаградителна лихва. По силата на договор за встъпване в дълг от
27.10.2011 г. със съгласието на кредитора И.П.Т.Т. встъпил в дълга на „*** г.“
ООД по двата договора за заем, цедирани на П., като поел задължение да заплати
пълния размер на задълженията в срок до 20.04.2016 г., но той платил само
42 000 лв. на 14.08.2014 г., които при липса на изрична уговорка ищецът
приема, че се разпределят за погасяване на задълженията по двата договора.
Предвид неизпълнението на задължението от ответника по договора за заем от
09.09.2009 г. между „Л.Б.“ ООД и „*** г.“ ООД, цедиран на ищеца с договор за
цесия от 27.10.2011 г., по които като солидарен длъжник встъпил ответникът със
споразумение от 27.10.2011 г., П. моли съда да осъди Т. да му заплати
86 994,51 лв., представляващи невърната сума по посочения договор за заем,
ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на подаване на
исковата молба до окончателното й изплащане, 89 742,72 лв. /след допуснато
изменение размера на иска в съдебно заседание на 04.06.2019 г./, представляващи
уговорена възнаградителна лихва по договора за заем за периода 27.10.2011 г. –
17.10.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане, 53 000 лв. /след
допуснато изменение размера на иска в съдебно заседание на 04.06.2019 г./,
представляващи уговорена неустойка за забава по договора за заем за периода
27.10.2011 г. – 17.10.2017 г. Ако бъде отхвърлен предявеният иск за неустойка,
ищецът моли съда да осъди ответника да му заплати сумата 52 992,19 лв.,
представляващи обезщетение в размер на законната лихва за забава върху
главницата за периода 27.10.2011 г. – 17.10.2017 г. Претендира разноски.
Ответникът Т.Т. оспорва исковете като неоснователни и
недоказани и моли съда да ги отхвърли. Счита, че неизпълнението на
задълженията, в които е встъпил, се дължи на виновното поведение на ищеца като
мажоритарен собственик на 70 % от капитала на „*** г.“ ООД поради неположена от
него добра грижа за връщане на заема своевременно, ненастъпване на условието по
чл. 3 от договора за встъпване в дълг по вина на ищеца, както и поради това, че
ищецът се е удовлетворил от другия солидарен длъжник „*** г.“ ООД от
имуществото му съгласно инвентаризационен опис № 1/30.01.2012 г. към датата, на
която го е изгонил като съдружник от производствената база, от дружествения
дял, предоставен от ответника като обезпечение на дълга, в който е встъпил, от
вещите, собственост на ЕТ „Х. - М. Т.“, гарант по договора за заем, които
ищецът е задържал, и конкретно от вещите, предмет на ДП № 102/2013 г. на ОСО
при ОП – П., и списъка, приложен по пр.пр. № 2211/2012 г. на РП - К.. Прави
възражения за изтекла погасителна давност на вземанията по двата заемни
договора, която според него е изтекла за главницата към 09.08.2015 г., за
неустойката към 09.08.2013 г. и възнаградителната и мораторната лихва – за
период три години назад, считано от датата на исковата молба. Претендира разноски.
Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение на
ищеца.
С обжалваното решение Т.Т., встъпил като солидарен
съдлъжник в дълга на „*** г.“ ООД, произтичащ от договор за заем от 09.09.2009
г. между „*** г.“ ООД и „Л.Б.“ ООД, по силата на споразумение за встъпване в
дълг от 27.10.2011 г., е осъден да заплати на И.П., цесионер по договор за
цесия от 27.10.2011 г. между него и „Л.Б.“ ООД, 85 494,51 лв.,
представляващи невърната към 27.10.2011 г. заемна сума, получена от „*** г.“
ООД от „Л.Б.“ ООД по силата на договор за заем от 09.09.2009 г., 10 439,34
лв., представляващи възнаграждение за ползване на заемната сума от
86 994,51 лв., уговорено по чл. 4, ал. 1 от договора за заем,
45 846,11 лв., съставляващи неустойка /наказателна лихва/ за забава,
уговорена по чл. 14, ал. 2 от договора за заем, за периода 01.05.2016 г. –
17.10.2017 г., за 527 дни, както и 8 125 лв. разноски по делото по
съразмерност с уважената част от исковете, като исковете са отхвърлени до
пълните предявени размери от 86 994,51 лв., от 89 742,72 лв. и за
периода 27.10.2011 г. – 17.10.2017 г. и от 53 000 лв. и за периода
27.10.2011 г. – 30.04.2016 г., както и е отхвърлен евентуалният иск за
присъждане на обезщетение за забава в размер на законната лихва за страната за
сумата 7 153,89 лв. върху сумата 86 994,51 лв. за периода 27.10.2011
г. – 30.04.2016 г., като И.П. е осъден да заплати на Т.Т. 1 605,99 лв.
разноски по делото по съразмерност с отхвърлената част от исковете.
Решението е обжалвано само от ответника в осъдителната
му част и в тази част е предмет на въззивното производство, като в останалата
част решението не е обжалвано и е влязло в сила.
С допълнително решение № 1118/08.10.2019 г. е
допълнено решение № 975/19.07.2019 г., като е допълнено в диспозитива за
осъждането на Т.Т. дължимостта на законна лихва върху сумата 85 494,51 лв.
и върху сумата 10 439,34 лв., считано от 11.12.2017 г. до окончателното им
изплащане, и е оставено без уважение искането на ищеца за допълване на
решението, като законната лихва върху сумата 85 494,51 лв. и върху сумата
10 439,34 лв. се присъди, считано от датата на подаване на исковата молба
30.10.2017 г.
Това решение не е било обжалвано от страните и е
влязло в сила.
От договор за заем от 09.09.2009 г. е видно, че
„Л.Б.“ ООД - С. като заемодател се е задължил да предостави под формата на
паричен заем в собственост на „*** г.“ ООД – А., П. област сума до 200 000
лв., изцяло или на траншове до 30.11.2009 г. след изпращане от заемателя на
наредително писмо за необходимата конкретна сума за превод, а последният се е
задължил да я върне на неравни вноски до 09.08.2010 г., ведно с възнаграждение
за ползване на сумата в размер на 12 % за размера и периода на ползване на
заемните средства, платими всеки месец на 30-то число, като при предсрочно
погасяване на заемната сума и изплащане на дължимото възнаграждение заемателят
не дължи лихви, неустойки или каквито и да е било обезщетения на заемодателя за
периода след пълното погасяване на паричното задължение, а при неизпълнение на
определено в договора задължение на заемателя той дължи на заемодателя
неустойка в размер на 5 % от стойността на цената по договора, а при забава на
заемателя при връщане на заема и при изплащане на дължимото възнаграждение той
дължи неустойка в размер на 0,1 % за всеки просрочен ден от дължимите суми. За
обезпечение на заема е подписан запис на заповед, авалиран от ЕТ „Х. - М. Т.“
със задължение да плати на крайния срок на договора дължимата заемна сума и
възнаграждение, както и е вписан в Ц.Р.О.З. на търговските предприятия на
заемателя и на ЕТ „Х. - М. Т.“ в полза на заемодателя.
С договор за цесия от 27.10.2011 г. и в присъствието
на съдлъжниците по даденото обезпечение „*** г.“ ООД и ЕТ „Х. - М. Т. /с
нотариална заверка на подписите на всички участващи в договора лица/ „Л.Б.“ ООД
е прехвърлило на И.П. вземането си към „*** г.“ ООД, произтичащо от договор за
паричен заем от 09.09.2009 г., сключен между „Л.Б.“ ООД и „*** г.“ ООД, в
размер към датата на подписване на договора за цесия общо от 114 329,99 лв.,
от които 86 994,51 лв. главница /просрочена/ и 27 335,48 лв.
просрочени лихви, като вземанията са прехвърлени на цесионера в пълен обем,
заедно с всички привилегиии, обезпечения и други принадлежности, както и с
правото върху лихвите, неустойките и разноските върху главницата, срещу
заплащане на сумата 114 500 лв. от цесионера на цедента в деня на
подписване на договора по посочената в него банкова сметка.
Доколкото длъжниктът е подписал този договор, съдът
приема, че цедентът е изпълнил задължението си да го уведоми по чл. 99, ал. 3
от ЗЗД и цесията е породила действие по отношение на „*** г.“ ООД и по
отношение на третите лица /заложили свое имущество за обезпечаване вземанията
на кредитора/ от деня на сключване на договора /чл. 99, ал. 4 от ЗЗД/.
Със споразумение от 27.10.2011 г. Т.Т. е встъпил като
съдлъжник на „*** г.“ ООД в задълженията на това дружество към И.П. по двата
договора за заем, в т.ч. по този от 09.09.2009 г., сключен между „Л.Б.“ ООД -
С. и „*** г.“ ООД – А. в размер на 200 000 лв., олихвяем с годишна лихва
от 12 % върху неиздължената главница и неустойка за просрочие в размер на 0,1 % върху дължимите суми за всеки
просрочен ден, с падеж 09.08.2010 г.,
по което задълженията на първоначалния длъжник към момента на подписване на
договора са в общ размер от 114 329,99 лв., от които 86 994,51 лв.
главница /просрочена/ и 27 335,48 лв. просрочени лихви, а неустойката
върху просрочената главница не е изчислена, но е дължима, което вземане е
прехвърлено на И.П., дал своето изрично одобрение като кредитор за встъпване от
страна на Т., който ще отговаря солидарно заедно с първоначалния длъжник „***
г.“ ООД, а страните са се споразумели задължението да бъде изплатено най-късно
до 30.04.2016 г., ежегодно с размера на получения от Т. дивидент от печалбата в
качеството му на съдружник в „*** г.“ ООД, ежегодният падеж е датата на
решението на Общото събрание на съдружниците в дружеството, на което се взема
решение за разпределение на печалбата му, но не по-късно от 31 март на
съответната година, като независимо от наличието на печалба за разпределение и
размера на дивидента, разпределян през годините, това задължение, ведно с
начислените през годините лихви и неустойки, се дължи в пълен размер най-късно
на 30.04.2016 г. по посочена от кредитора банкова сметка /***. 3, ал. 1/, а за
обезпечение на вземането на И.П.Т.Т. се е задължил да учреди в негова полза
залог върху дружествения си дял в „*** г.“ ООД в изискуемата форма и да даде
писменото си съгласие за вписването му в Ц.Р.О.З..
В договора за заем е посочено, че заемодателят се
задължава да предостави на заемателя сума до 200 000 лв. изцяло или на
части в зависимост от конкретната нужда и по искане на заемателя, като по
делото не са събрани доказателства кога и как е предадена сумата. Доколкото обаче
страните не спорят относно получаването на същата, а от друга страна
уговорените в договора обезпечения са били учредени от задължените лица /което
е индиция за съществуване към онзи момент на задължения, които да обезпечават/
и длъжникът е признал задълженията към момента на подписване на договора за
цесия /който той също е подписал, макар да не е страна по него/, а същото е
направил и ответникът при встъпване в задълженията на първоначалния длъжник,
съдът приема, че уговорената сума по договора за заем е била дадена и той е
породил правни последици, в т.ч. задължение за връщането й.
На база
на горепосочените писмени доказателства съдът приема за доказано, че въз основа на договор за заем от 09.09.2009 г. „Л.Б.“ ООД - С. е
предоставил в заем на „*** г.“ ООД – А., П. област 200 000 лв. с падеж на
задължението 09.08.2010 г., ведно с възнаградителна лихва от 12 % върху
главницата и неустойка от 0,1 % за всеки просрочен ден върху дължимите суми,
вземанията са прехвърлени с договор за цесия от 27.10.2011 г. от „Л.Б.“ ООД на
И.П., като към този момент те са били в общ размер от 114 329,99 лв., от
който 86 994,51 лв. главница и 27 335,48 лв. възнаградителна лихва, а
с договор от 27.10.2011 г. Т.Т. със съгласието на кредитора е встъпил като
съдлъжник на „*** г.“ ООД в задълженията му към И.П. по договора за заем,
съгласявайки се да изпълни задължението до 30.04.2016 г. чрез получения от него
дивидент от печалбата в качеството му на съдружник в „*** г.“ ООД, но при липса
на печалба, разпределена по този начин, това задължение не се погасява.
Следователно
е безспорно установено, че вследствие на тези три договора И.П. има качество на
кредитор по отношение на Т.Т. за неизплатената част от предоставената заемна
сума, възнаградителната лихва за ползването й и
уговорената неустойка по договора за заем от 09.09.2009 г.
По
отношение на изпълнението от страна на ответника:
С
определение от съдебно заседание на 09.10.2018 г. е прието за безспорно между
страните, че постъпилата сума от 42 000 лв., посочена в исковата молба,
представлява плащане, извършено в погасяване на заем между „*** г.“ ООД и А.
П., осчетоводено през 2012 г., поради което съдът е приел, че това плащане не е
свързано с процесния договор за заем и не следва да се обсъжда.
Ответникът
не твърди и не представя доказателства, че е заплатил на ищеца лично или чрез
трети лица дължимите по договора за заем суми, поради което съдът приема това
обстоятелство за недоказано.
В отговора на исковата молба е направено възражение,
че неизпълнението на задълженията, в които Т. е встъпил, се дължи на виновното
поведение на ищеца като мажоритарен собственик на 70 % от капитала на „*** г.“
ООД поради неположена от него добра грижа за връщане на заема своевременно,
поради което той не дължи изпълнение на задължението си.
Видно от направената от съда служебна справка в
Търговския регистър, „*** г.“ ООД е вписано на 13.07.2009 г. като дружество с
ограничена отговорност с капитал от 5 000 лв., разпределен в 100 дяла, с
петима съдружници, между които М. Т. с 25 дяла, основната дейност на дружеството
е производство и търговия с мотоК., Т.Т. е вписан като съдружник на 01.11.2011
г., изкупувайки дяловете на трима съдружници /общо 70 дяла/, но на 23.11.2011
г. прехвърлил 45 дяла от тях на И.П., последният закупил още 25 дяла от И. Г.
на 24.11.2011 г. /тези обстоятелства са вписани на 30.11.2011 г./ и станал
собственик на общо 70 дяла от дружеството.
След този момент и доколкото дружественият договор
приема, че един дял от капитала дава право на един глас и на съответните
дивиденти, а решенията, свързани с текущата дейност на дружеството, се вземат с
обикновено мнозинство, т.е. 51 % от гласовете, респ. от дяловете, може да се
приеме, че И.П. е упражнявал контрол по смисъла на § 1в от допълнителните
разпоредби на ТЗ спрямо „*** г.“ ООД.
По делото не е установено твърдението на ответника,
че П. е бил и управител на дружеството, като от същата справка е видно, че за
периода 28.09.2011 г. – 07.10.2016 г. такъв е бил Т.Т..
Доколкото печалбата е краен резултат от
производствената и търговската дейност на предприятието на един търговец и
провежданата от него маркетингова стратегия, която се осъществява не само от
мажоритарния собственик на капитала, но в голяма степен и от управителя на
дружеството, както и на съвкупност от икономически, политически и социални
фактори, съдът приема, че не може да се вмени липсата на печалба единствено във
вина на ищеца, което да бъде основание за освобождаване на ответника от
отговорност.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза с вещо
лице Н. Г., прието в първоинстанционното производство и което съдът като
компетентно изготвено възприема, се установява, че по заема между „*** г.“
ООД и „Л.Б.“ ООД за периода 27.10.2011 г. – 31.10.2016 г. в счетоводството на
„*** г.“ ООД няма данни да са били начислени наказателни лихви, тъй като
дружеството било декапитализирано /с отрицателен собствен капитал/ и не е
начислявало разходи за лихви.
За
опровергаване на това обстоятелство към въззивната жалба са представени акт за
прихващане или възстановяване № 1218449/ 31.05.2012 г. и годишна данъчна
декларация по чл. 92 от ЗКПО за 2012 г.
Настоящият
състав намира, че от една страна няма достатъчно специални знания, за да
прецени въз основа на тези писмени доказателства дали изводите на експерта се
опровергават, като ответникът е следвало да зададе въпроси към
съдебно-счетоводната експертиза в тази връзка или да постави допълнителна
задача на същата, ако е считал доказването на това обстоятелство за необходимо,
което той не е направил.
От друга
страна, ако се приеме, че балансът на „*** г.“ ООД към посочения от вещото лице
период е бил положителен, т.е. че финансовото му състояние е било стабилно, а
дружеството – работещо, това би противоречало на тезата на ответника за
създадените пречки от
страна на ищеца да
обслужва задължението чрез изплащане на дивиденти на съдружниците, в т.ч. на
Т..
По делото
е представено писмо от 10.01.2012 г. /л. 52 от делото на окръжния съд/, с което
И.П. като съдружник в „*** г.“ ООД, притежаващ 70 % от капитала на дружеството,
е уведомил всички клиенти и доставчици на същото, че както дружеството, така и
физическите лица М. Т. и Т.Т., имат към него финансови задължения в големи
размери, с падеж 30.04.2016 г., поради което всички търговски взаимоотношения и
встъпването в споразумения с дружеството и физическите лица крият рискове за
удовлетворяване на интересите им, като е посочен имейл адрес за допълнителна
информация. Няма данни дали и кога това писмо е било изпратено от П. и получено
от конкретен адресат, както и до какви последици е довело това, поради което
съдът приема, че това доказателство не установява факти от значение за спора.
Като конкретно основание в подкрепа на възражението
си за неположена грижа от страна на ищеца ответникът сочи, че след сключване на
договора за встъпването му в дълг от 27.10.2011 г. и след като П. станал
мажоритарен собственик на капитала на „*** г.“ ООД той блокирал изцяло
дейността на дружеството, отнел клиентите му и започнал да продава мотокарите с
марка *** /абревиатура от „Х. - М. Т.“, както е регистриран бащата на ответника
като едноличен търговец/ чрез собствените си фирми „И.“ ООД и „И.Л.“ ЕООД, а по
този начин „*** г.“ ООД не могло да реализира доходи от продажби и да изпълни
задължението си по договорите за заем.
От направената служебна справка в Търговския регистър
за посочените търговци беше установено следното:
М. Т. е бил регистриран като едноличен търговец с
фирма ЕТ „Х. - М. Т.“ на 01.04.1999 г. и пререгистриран на 22.04.2010 г., като
предметът му на дейност и по двете решения е производство, продажба и сервиз на
подемно-транспортна техника.
„И.“ ООД е вписано на 05.02.2008 г. като дружество с
ограничена отговорност с капитал от 5 000 лв., разпределен в 100 дяла, със
съдружници И.Г.П. /76 дяла/, като съдът с оглед вписания му ЕГН в дружествения договор
приема, че е ищецът, Е. В. П. /4 дяла/, Г. И. П. /10 дяла/ и А. И. П. /10
дяла/, последната променила фамилното си име на А..
Съдът намира за неотносимо по спора дали съдружниците
в посоченото дружество са в близка родствена връзка с ищеца или не, поради
което не следва да обсъжда това обстоятелство.
„И.Л.“ ЕООД е вписано като еднолично дружество с
ограничена отговорност на 09.07.2014 г. с едноличен собственик на капитала и
управител И.П., след 23.02.2016 г. управител на същото е Г. П., а впоследствие
/на 24.11.2018 г./ то е преобразувано чрез вливане в „И.“ ООД.
От
цитираното заключение на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че през
2012 г. има продажби от „И.“ ООД на „Ж. **“ ЕТ на обща стойност 98 710,74
лв. /1 мотокар/ и от „И.“ ООД на Б. П. на стойност 884 464,51 лв. /8
мотокара/, за периода 2013 г. – 2019 г.
няма установени продажби на двете дружества, няма продажби от „И.Л.“ ЕООД на
„Ж. **“ ЕТ за периода 2014 г. – 2018 г., а са продадени 5 мотокара на стойност
1 165 674,68 лв. от „И.Л.“ ЕООД на Б. П. през 2014 г. и 2015 г. и за
периода 2016 г. – 2018 г. няма продажби, като за периода октомври 2011 г. –
декември 2012 г. „И.“ ООД е продало общо 22 мотоК. *** на стойност
2 204 070,22 лв.; И.П. е започнал изпълнение върху особения залог над
дружеството и е назначил за управител И. М. на 01.03.2013 г. и впоследствие
В.З., „*** г.“ ООД е извършвало търговска дейност до тази дата, след което я е
преустановило и не е работило до 31.12.2016 г., а за периода 2012 г. – 2016 г. то не е разпределяло дивиденти.
В
подкрепа на констатациите на вещото лице са и представените от ответника
фактури, издадени от „И.“ ООД /л. 65 – л. 68 от делото на окръжния съд/.
При
съпоставката на посочените фактури с тези, издавани от
„*** г.“ ООД за периода 10.12.2010 г. - 02.05.2012 г. /л. 57 – л. 64 от делото
на окръжния съд/, съдът намира, че мотоК.те, продавани от двете дружества са с
марка ***, но доколкото те имат различни номера на модела и предвид липсата на
специални технически знания от съда и на събрани доказателства в тази насока,
настоящият състав приема за недоказано, че „И.“ ООД и „И.Л.“ ЕООД са
произвеждали и продавали идентични мотоК. с тези на „*** г.“ ООД, респ. че по
този начин първите две дружества са отнели клиенти от третото, пречейки му да
реализира доходи от продажби и да изпълнява задължението си по процесния
договор за заем.
В подкрепа на този извод е фактът, че по делото не е
установено наличие на трайни търговски отношения на „*** г.“ ООД с определени
клиенти, например Б.р П., възникнали в периода преди „И.“ ООД и „И.Л.“ ЕООД да
са им продали описаните в заключението на вещото лице мотоК., имайки предвид
различията в наименованията и идентификаторите по ДДС на съконтрахентите на
трите дружества – БП – П. Сп /клиент на „*** г.“ ООД/ и Б. П. /клиент на „И.“
ООД и „И.Л.“ ЕООД/, както и липсата на доказателства за осъществени множество
продажби от „*** г.“ ООД на някой от тях преди изследвания момент.
Идентичността на горепосочените две дружества не се
установява и от представеното писмо от Н.С.Р. – П. /л. 25 от настоящото дело/.
Същите изводи са релевантни и по отношение на ЕТ
„Ж.**“, на когото през април 2011 г. „*** г.“ ООД е продало един мотокар,
различен по модел от продадените впоследствие такива от „И.“ ООД на същия
търговец през септември 2012 г.
Предвид установените фактически данни и направените
въз основа на тях правни изводи съдът приема за недоказано възражението на
ответника, че ищецът в качеството си на мажоритарен собственик на „*** г.“ ООД
и на „И.“ ООД и едноличен собственик на капитала на „И.Л.“ ЕООД е отнел
дългогодишни клиенти от първото дружество /в частност Б.р П. и ЕТ „Ж.**“/ и по
този начин го е поставил в невъзможност да изпълнява задължението си по
договора за заем.
Съдът намира, че приложените към въззивната жалба покани
за свикване на общо събрание на съдружниците на „*** г.“ ООД от 03.07.2013 г. и
от 12.03.2015 г., както и писмо за свикване на общо събрание на съдружниците в
същото дружество от 11.03.2015 г., не установяват факти от значение за делото,
поради което не следва да ги обсъжда.
Същият извод може да бъде направен и за представените
с въззивната жалба протоколи от заседание на Общото събрание на съдружниците на
„*** г.“ ООД от 29.07.2015 г. и от 01.10.2015 г.
По отношение възражението на ответника, че задължението
му е погасено поради това, че ищецът се е удовлетворил от имуществото на другия
солидарен длъжник „*** г.“ ООД съгласно инвентаризационен опис № 1/30.01.2012
г., от дружествения дял, предоставен от ответника като обезпечение на дълга, в
който е встъпил, и от вещите, собственост на ЕТ „Х. - М. Т.“, гарант по
договора за заем, които ищецът е задържал:
От вписванията в Търговския регистър се установява,
че на 04.11.2011 г. е вписан залог на притежаваните от Т.Т. към онзи момент 75
дружествени дяла от капитала на дружеството, учреден в полза на И.П. на
основание споразумение от 27.10.2011 г., за обезпечаване задълженията по
договор за заем от 09.09.2009 г. с А. П. /който не е предмет на настоящото
производство/ и по договор за заем от 09.09.2009 г. между „Л.Б.“ ООД и „*** г.“
ООД и договор за цесия от 27.10.2011 г. за сумите 114 329,99 лв., от които
86 994,51 лв. главница и 27 335,48 лв. лихви.
Подадено е заявление БЗ № 20160512103741 от И.П., с
което въз основа на решение от 10.05.2016 г. на заложния кредитор П. се иска
пристъпване към изпълнение по реда на ЗОЗ, с вписване № 2016051710413 е
пристъпено към изпълнение, за депозитар е посочен Г. Х. Х., в преписката са
приложени разписки, връчени на Т.Т. лично и в качеството му на управител на
„*** г.“ ООД на 07.06.2016 г. и уведомление по чл. 33 от ЗОП от заложния
кредитор И.П. до залогодателя Т.Т. за пристъпване към изпълнение върху 30 дяла
от капитала на дружеството, а избраният начин за изпълнение е чрез прекратяване
участието на залогодателя Т.Т. в „*** г.“ ООД, на дружеството е отправено
изявление предизвестие по чл. 45, ал. 1 от ЗОЗ във вр. с чл. 125, ал. 2 от ТЗ
от кредитора П. за прекратяване участието на Т. със заложения дял поради
неизпълнение на задължението му, на 07.10.2016 г. са вписани промени по
партидата на „*** г.“ ООД, което е променило организационната си форма на ЕООД
с едноличен собственик на капитала И.П., седалището и адреса си на управление и
управителя си, като при това вписване е представен протокол-решение от
21.09.2016 г., с който е прието, че след изтичане на тримесечния срок на
предизвестието, отправено на дружеството за прекратяване участието на Т.Т.,
който не е изпълнил задължението си, обезпечено с учредения от него залог върху
дружествен дял на същото дружество, следва да се впише това обстоятелство и Т.
да се заличи като съдружник, а притежаваните от него 30 дяла от капитала, всеки
по 50 лв., или на обща стойност 1 500 лв., заложени от Т. и за които е
пристъпено към изпълнение от заложния кредитор, се поемат от съдружника И.П., последният
се задължава да внесе сумата 1 500
лв. по сметка на „*** г.“ ООД, която е внесъл на 03.10.2016 г. по банкова
сметка ***ка – клон К..
Съдът намира, че не следва да обсъжда дали и как са
уредени имуществените последици след прекратяване участието на Т. в
дружеството, тъй като те касаят отношенията му с „*** г.“ ЕООД, макар едноличен
собственик на същото да е П., а не такива с ищеца като физическо лице, в
каквото качество той претендира паричните суми.
От
показанията на свидетеля Д.Д., разпитан в първоинстанционното производство, се
установява, че през 2011 г. той работил във „*** г.“ ООД, в края на октомври –
началото на ноември същата година постъпил на работа в „И.“ ООД, като цялото
„***“ ООД – работниците и имуществото - се преместило в К., по-големите неща от
имуществото - фреза, радиал, мотокар, мотокарна машина за повдигане на тежести
от 3,5 т., няколко ъглошлайфа, инструменти, работни шкафчета, екипировка,
контролни тежести от цимент, били натоварени на камиони и закарани в К. на
няколко курса, свидетелят по повод показанията му пред следовател видял опис на
нещата, закарани по този начин, който му бил показан от Т.Т., посочените вещи,
с изключение на тежестите, първоначално били разтоварени в цеха, в който
работил свидетелят, а после бил направен нов цех на „И.“ ООД и пренесени там,
работодател му бил М. Т., първоначално фирмата била ЕТ „М. Т.“, след това „***
г.“ ООД и после „И.“ ООД, откакто работил във фирмата, имуществото винаги било
на нея, затова свидетелят предполага, че то е на ЕТ „М. Т.“, вещите били
превозени от базата, собственост на завод „Руен“ – А., имуществото било
пренесено в празен цех, М. Т. вложил там пари за ремонт, а пренесеното
имущество било на „*** г.“ ООД.
В същата
насока са и показанията на свидетеля М. Т. /баща на ответника/, според когото
той бил регистриран като ЕТ „Х. - М.
Т.“ и през 2010 г. с още четирима души основали „*** г.“ ООД, помещавали се в
корпус в завод „Б.р Р.“ – А., а имуществото било на ЕТ „Х. - М. Т.“, но него,
заедно с конструктивната документация за производство на мотокари, свидетелят
предал на дружеството, около 25.10.2011 г. цялото имущество било пренесено в К.
във фирма „И.“ ООД, тъй като последното дружество разполагало с по-модерна
техника и по-добри условия за работа, то било транспортирано на три или четири
курса с големи камиони – тирове, дълги 12-13 м., всеки от които с 22 т. товар,
състояло се от заваръчни апарати, радиал бормашина, фреза *** модел 400,
бормашина, ножовка, инструменти, ъглошлайфи, контролни тежести от бетон за
изпитание на мотоК.те, платформа за товарене на мотоК. в камиони, компресор,
модел „П.“, заваръчна маса за 7-тонни машини и повдигателни уредби, заваръчна
маса за шасита, бордови редуктори за мотоК. „Р.“ – 14 комплекта, трансмисия ТХЛ
за мотокар 1,5 т., двигател „К.“ ***, автоматична скоростна кутия, поставена в
мотокар 5 т., шаси 12-тонно, незавършено, компютър с документация, тези вещи са
описани в инвентаризационен опис, приложен по делото, който свидетелят имал още
от 2012 г. и в който имало вещи както на ЕТ „Х. - М. Т.“, така и на „*** г.“
ООД, а самото товарене и транспортиране било организирано от свидетеля, това
имущество се ползвало от „И.“ ООД за производство на мотоК., в К. отишъл екип
от хора, назначени първо в ЕТ „Х. - М. Т.“, а след това в „*** г.“ ООД, като
впоследствие имуществото останало в К. в „И.“ ООД, а ищецът извел свидетеля от
работното му място и не му дал да вземе дори бележници и тетрадки и макар да
искал от полицията и прокуратурата връщане на имуществото, то останало в „И.“
ООД.
Безспорно
е, че по процесния договор за заем М. Т. като ЕТ „Х. - М. Т.“ се е съгласил да
учреди залог на търговското си предприятие в полза на
заемодателя „Л.Б.“ ЕООД, в чиито права е встъпил ищецът, до размер от
114 329,99 лв. със заложен кредитор И.П., което обстоятелство е било
вписано по партидата на едноличния търговец в Търговския регистър на 29.04.2010
г.
По искане на заложния кредитор на 07.03.2013 г. е
пристъпено към изпълнение върху търговското предприятие на едноличния търговец
като съвкупност от права, задължения и фактически отношения, за депозитар и
управител на търговското предприятие са назначени Г. Х. и И. М., но по искане
на П. на 02.12.2014 г. е вписано изоставяне на изпълнението, на 16.02.2015 г.
отново е вписано пристъпване към изпълнение върху търговското предприятие на
едноличния търговец, а за депозитар и управител на търговското предприятие са
назначени Г. Х. и В. З., но той е заличен на 18.12.2015 г., без да е вписано
евентуално придобиване на конкретни права върху заложеното търговско предприятие
и какъв е бил балансът на това търговско предприятие, респ. дали е имало
достатъчно активи, от които да се удовлетвори кредиторът изцяло или частично.
Сходно е положението и с учредения от първоначалния
длъжник „*** г.“ ООД залог на търговско предприятие, вписан на 12.08.2010 г., към изпълнение по който е
пристъпено на 07.03.2013 г., то е изоставено на 03.10.2014 г. и той е бил
заличен на 18.12.2015 г., без отразяване на това с какъв резултат е завършил.
От приложените към въззивната жалба писма от ЕТ „Х. -
М. Т.“ от 31.07.2014 г., от от К. – И“ ЕООД от 17.07.2014 г. и от ЕТ „Е. Я.“
/без дата/, както и от Т.Т. от 28.07.2014 г. и „М.Г.“ ООД от 21.07.2014 г., се
установява желание на определени търговци да закупят вещи и техническа
документация на ЕТ „Х. - М. Т.“ и на „*** г.“ ООД, но не и наличността на
такива активи и реалната възможност за сключване на договори при изгодни за
двете страни условия.
По повод подадени две жалби от М. Т. като ЕТ „Х. - М.
Т.“ /от 03.12.2012 г. и от 21.12.2012 г./ са образувани пр.пр. № 2211/2012 г. и пр.пр. № 1882/2013 г. по
описа на Районна прокуратура К.,
присъединена към първата, като с постановление на прокурор при Районна
прокуратура – К. от 08.10.2014 г. досъдебното производство против неизвестен
извършител за извършено престъпление по чл. 319 от НК /за това, че на
03.12.2012 г. в гр. К. е скрил чужди документи – техническа документация за
производство на мотокари на ЕТ „Х. - М. Т.“, с цел да причини на М. Т. вреда
или да набави за себе си или за другиго облага/ е било прекратено поради липса
на доказателства за неправомерно ползване при производството на мотокари на
обект на авторско право и на търговската марка на промишлен дизайн без съгласие
на притежателя му и без правно основание.
Няма
данни дали и кога това постановление е влязло в сила.
По делото
е представен Инвентаризационен опис № 1 за инвентаризация на склад К. от
30.01.2012 г. /л. 100 – л. 101 от делото на окръжния съд/ от инвентаризационна
комисия с председател и единствен член Т.Т., управител на „*** г.“ ООД, който
не е подписан от него, с който е извършена инвентаризация на наличните
материални активи в дружеството в 55 пункта. Документът е подписан като
утвърдил от И.П. – съдружник в същото дружество, а положеният печат е на „И.“
ООД – С..
Макар вещите
да не са точно индивидуализирани, от сравнението между тези по посочения
инвентаризационен опис и списъка на вещите, приложен към жалбата на М. Т. от
03.12.2012 г., може да се направи извод за частично съвпадение /вещите по
пунтове 9–13 включително от описа съвпадат с вещите по т.т. 1–5 включително от
списъка, вещите по пунтове 14–32 включително от описа съвпадат с вещите по т.т.
8–26 включително от списъка, вещите по пунтове 34–39 включително от описа
съвпадат с вещите по т.т. 34–39 включително от списъка, вещите по пунтове 40–44
включително от описа съвпадат с вещите по т. 41 и т.т. 43–46 включително от
списъка, вещите по пунтове 50–53 включително от описа съвпадат с вещите по т.
47, т. 48, т. 52 и т. 54 от
списъка/.
Този
извод се потвърждава и от посоченото заключение на вещото лице Г., според което
описаните активи на р. 1 – р. 8 от инвентаризационен опис № 1 за инвентаризация
на склад К. от 30.01.2012 г. са заведени в счетоводството за общо
26 538,66 лв., активите по р. 9 – р. 55 са описани като излишъци на обща
стойност 119 857 лв., но на експерта не са били предоставени счетоводни
регистри и записи за заведените активи, респ. осчетоводяване на излишъците на
активи, а посочените активи по р. 9 – р. 55 отговарят изцяло на списък на материалите
на ЕТ „Х. - М. Т.“ с много малки изключения, описани в заключението, като
еднаквите активи в двата документа са на стойност 108 825 лв., но няма
данни те да са били осчетоводени като задбалансови активи, чужда собственост.
В
дадените от И.П. обяснения в качеството му на управител на „И.“ ООД – С. по
пр.пр. № 2211/2012 г. на Районна прокуратура – К. той е твърдял, че няма
подписвани двустранни приемо-предавателни протоколи за внасяне на вещи от ЕТ
„Х. - М. Т.“ и „*** г.“ ООД в „И.“ ООД - С., филиал К., но е възможно да има
такива вещи, че като собственик на 70 % от дяловете на „*** г.“ ООД е
сигнализирал Районна прокуратура – А. за нарушения на Т.Т., управител на
дружеството и притежател на останалите 30 % от капитала му, че вещите на М. Т.
ще бъдат върнати, след като уредят финансовите си отношения по повод издадените
от него четири записа на заповед, описани в обясненията, и договор за заем с
„*** г.“ ООД за 218 430 лв., както и че моделната екипировка за
противотежест чугунена за 7-тонен мотокор е закупена от „И.“ ООД, за което има
фактура /л. 104 – л. 106 от делото на окръжния съд/.
При
даване на обяснения по реда на чл. 176 ГПК в съдебно заседание на 27.11.2018 г.
И.П. е твърдял, че не е задържал никакви вещи, на инвентаризационния опис имало
само негов подпис, но не и подпис на Т.Т., който му представи в чернова някакви
машинни части, които е вкарвал в „И.“ ООД, на ищеца предстояла дълга
командировка, поради което наредил да се изготви този опис в делови вид,
подписал го и сложил печат, но разпоредил да се извърши инвентаризация и
проверка дали в счетоводните документи на „*** г.“ ООД са отразени тези части
като материални активи, след прибирането си разбрал, че там такива части не
фигурират и описът не бил подписан, тъй като това щяло да бъде кражба - да се
осчетоводят материални активи, които не са закупени от тях и не са внесени по
легален път; с ЕТ „М. Т.“ не е имал никакви договорни отношения, не си спомня
да е казвал, че е задържал негови вещи или той да е казвал, че е внасял негови
вещи, от 2012 г. това не му е приоритет и не може да каже за коя преписка става
въпрос.
Следователно
ищецът не е направил признания в настоящото производство или пред държавен
орган за неблагоприятни за него факти, които да бъдат използвани като
доказателства по делото.
По делото
е представено постановление на прокурор при Районна прокуратура – К. от
27.11.2013 г., с което е отказано да се образува досъдебно производство по
подадения от И.П. сигнал за извършено престъпление по чл. 316 от НК за това, че
през 2012 г. Т.Т. му предоставил за подпис обсъждания инвентаризационен опис,
той бил подписан от ищеца, но след това установил, че е с невярно съдържание и
го занесъл в офиса си в в С., но ответникът използвал незаверен препис от
същия.
Няма
данни дали това постановление е влязло в сила, но съдът приема, че дори да е
така, то не се отразява на конкретния правен спор по делото, тъй като с него не
са потвърдени, нито отречени определени факти, свързани със създаването и
доказателствената сила на този документ.
Съдът
приема за установено, че в края на октомври 2011 г. описаните от свидетелите
движими вещи са били транспортирани от производствената база на „*** г.“ ООД в
А. в производствената база на „И.“ ООД в К. със съгласието на двете посочени
дружества и на ЕТ „Х. - М. Т.“, за което са издадени три фактури за транспортна
услуга от „С. т.“ ЕООД – П. /л. 205 – л. 207 от делото на окръжния съд/, а
описаните в инвентарния опис от 30.01.2012 г. вещи са заведени счетоводно, по
р. 1 – р. 8 като налични активи, а по р. 9 – р. 55 като излишъци, като част от
вещите съвпадат с тези по жалбата на М. Т. и са на обща стойност от
108 825 лв.
В същото
време обаче настоящият състав счита, че фактът, че посочените движими вещи са
били пренесени от едната производствена база в другата, не се отразява на спора
по делото, тъй като от една страна не е установено чия собственост са били те,
а от друга, дори да се приеме за доказано, че те са принадлежали на ЕТ „Х. - М.
Т.“, вещите са задържани от „И.“ ООД – С., а не от ищеца като физическо лице.
Следва да
се допълни, че П. не би могъл директно да придобие вещите в качеството си на
заложен кредитор, а може единствено да иска да се удовлетвори предпочтително
при принудителното изпълнение върху тях в изпълнителното производство, а
евентуален спор за собствеността на вещите и неправомерното им задържане от
несобственик може да се разреши по исков път.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че разпоредбата на
чл. 83, ал. 2 от ЗЗД предвижда, че длъжникът не дължи обезщетение за вредите,
които кредиторът би могъл да избегне, като положи грижи на добър стопанин.
Тоест длъжникът би могъл да бъде освободен от
отговорност за нанесените на кредитора имуществени вреди /което в случая касае
само исковете за неустойка и за наказателни лихви като обезщетение за забавено
изпълнение на парично задължение/, но не и от поетите от него облигационни
задължения /в случая връщане на получената по договора за заем сума и
уговорената възнаградителна лихва/, които могат да бъдат изпълнени или погасени
само по реда и способите, предвидени в ЗЗД.
Съдът намира, че изложените правни изводи не се
променят от факта, че на 14.05.2014 г. трето лице /„И. г.“ ООД – В./ е
предложило на П. /в този момент мажоритарен собственик на капитала на „*** г.“
ООД/ да изкупи дълговете на дружеството с настъпил падеж, по които то е правило
плащания, заедно с дадените обезпечения и залози /л. 11 от настоящото дело/,
което предложение ищецът не е приел с мотив, че се водят 17 съдебни дела и две
прокурорски преписки, до приключването на които той не може да предостави
вземанията си /л. 13 от делото/.
Основен принцип в нашето облигационно право е
свободата на договаряне, като никой не може да бъде принуден да сключи договор
с определено съдържание, както и да му бъдат вменени неблагоприятни последици
от това.
Следва също да се добави, че ако посоченото трето
лице е искало да изпълни задълженията на „*** г.“ ООД, то е можело да го
направи и без съгласието на кредитора, доколкото се касае за парично
задължение, което може да бъде платено не само от длъжника, но и от всяко трето
лице /чл. 73 от ЗЗД/, а в случай, че това трето лице е имало правен интерес от
изпълнението на чуждото задължение, то е можело да встъпи в правата на
кредитора /чл. 74 от ЗЗД/, т.е. и в този случай ответникът щеше да бъде съдлъжник,
макар и спрямо друго лице.
По отношение дължимостта и размера на
задълженията по договора за заем:
Съдът
приема за безспорно установено, че към 27.10.2011 г.,
когато са подписани договорите за цесия и за встъпване в дълг, невърнатата
заемна сума е била в размер на 86 994,51 лв., като след този момент до
приключване на устните състезания пред въззивната инстанция няма данни част от
нея или цялата да е била платена.
Както вече беше посочено, съдът приема за
неоснователни и недоказани всички възражения на ответника, свързани с
погасяване на престацията поради изпълнение от страна на другия солидарен
длъжник, като не се установи такова от длъжника „*** г.“ ООД или от заложния
длъжник ЕТ „Х. - М. Т.“, както и други способи за погасяване на задълженията, предвидени
в ЗЗД.
По делото не е установено ищецът да е придобил права
или да е получил определена парична престация от продажбата му или от получени
доходи от него в резултат на проведено изпълнение по реда на ЗОЗ спрямо
търговското предприятие на „*** г.“ ООД и ЕТ „Х. М. Т.“ /за което ответникът
носи доказателствена тежест/, поради което съдът приема това обстоятелство за
недоказано.
Съдът
приема за основателно възражението на ответника, че ищецът е бил частично
удовлетворен със сумата 1 500 лв., представляваща
стойността на притежаваните от ответника дружествени дялове от капитала на „***
г.“ ООД, върху които е проведено изпълнение по реда на ЗОЗ след учредения от
него в полза на кредитора залог, поради което общото задължение на ответника
следва да бъде намалено с тази сума, т.е. то е в размер на 85 494,51 лв.
Настоящият състав приема, че по този начин е
удовлетворено именно това задължение при приложение разпоредбата на чл. 76, ал.
1, изр. 2 от ЗЗД, доколкото главницата като лихвоносно задължение е най-обременително
такова.
По отношение на дължимата възнаградителна лихва за
ползване на заемната сума:
Ищецът претендира такава за периода 27.10.2011 г. -
17.10.2017 г. в размер на 89 742,72 лв., като според него /вж. становището
му в писмената му защита пред окръжния съд/ размерът на лихвата по чл. 240, ал.
2 от ЗЗД следва да се определи на годишна база от 12 %.
От точното граматическо и логическо тълкуване волята
на страните по цитирания договор за заем съдът приема, че те са се споразумели,
че заемателят дължи на заемодателя възнаграждение в размер на 12 % върху
размера и периода на ползваните заемни средства, което означава абсолютен
размер на еднократното задължение за възнаградителна лихва на база на посочения
лихвен процент, а не уговорка за годишно периодично изчисляване на същата, в
което задължение Т. е встъпил.
При мотивиране на този извод съдът има предвид и
факта, че претенцията е за периода след сключване на договорите за цесия и
встъпване в дълг, поради което не следва да се обсъжда посочения в последното
споразумение размер на това задължение от 27 335,48 лв. като признание на
ответника на дълг, претендиран по делото.
Ето защо съдът приема, че дължимата от ответника
възнаградителна лихва за ползване на сумата 86 994,51 лв., изчислена по
горепосочения начин, е 10 439,34 лв.
По отношение на претенцията за неустойка за периода
от 27.10.2011 г. до 17.10.2017 г. в размер на 53 000 лв.:
В процесния договор за заем е била уговорена
неустойка за забава в размер на 0,1 % за всеки просрочен ден от дължимите суми,
дадени в заем.
Ответникът като солидарен длъжник по силата на
споразумението за встъпване в дълг се е задължил да изпълни задълженията на
първоначалния длъжник до 30.04.2016 г., т.е. той е изпаднал в забава на
01.05.2016 г.
По делото не са събрани доказателства за размера на
дължимата мораторна неустойка върху сумата 86 994,51 лв. за периода
от 01.05.2016 г. до 17.10.2017 г., т.е.
за 527 дни, но съдът намира, че изчисляването му не изисква специални знания, а
е въпрос на аритметически действия /86 994,51 лв. х 527 х 0,1 %/, поради което
може да бъде извършено от самия съд, който го определя на 45 846,11 лв.,
до който размер и за посочения период претенцията е основателна и доказана, а
за разликата до общия претендиран размер от 53 000 лв. и за периода
27.10.2011 г. – 30.04.2016 г. тя е неоснователна.
Съдът приема за неоснователно възражението на
ответника за изтекла погасителна давност на вземанията на ищеца.
Със сключеното от Т. споразумение от 27.10.2011 г.
той е встъпил като съдлъжник на „*** г.“ ООД, признавайки съществуването и
дължимостта на неговото задължение, като страните по това споразумение, в т.ч.
кредиторът, който го е одобрил изрично, са се съгласили задълженията на
ответника да бъдат отсрочени до 30.04.2016 г., като едва от 01.05.2016 г.,
когато Т. е изпаднал в забава и задължението му е станало изискуемо, е
започнала да тече погасителна давност спрямо него, а към момента на подаване на
исковата молба в съда чрез куриер /27.10.2017 г./ тя не е изтекла.
На база на всички събрани по
делото доказателства и изведените въз основа на тях правни изводи съдът приема,
че по силата на договор за заем от 09.09.2009 г. между
„Л.Б.“ ООД - С. и „*** г.“ ООД – А., П. област е възникнало облигационно
отношение, впоследствие по него са встъпили И.П. като кредитор и Т.Т. като
солидарен длъжник, длъжниците не са изпълнили задължението си да върнат
получената в заем сума от 85 494,51 лв. и да заплатят възнаградителна
лихва в размер на 10 439,34 лв. и неустойка в размер на 45 846,11 лв.
за периода 01.05.2016 г. – 17.10.2017 г., поради което исковете в тази част са
основателни и доказани и като такива следва да бъдат уважени, а над посочените
размери и периоди са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.
Доколкото първоинстанционният съд е
стигнал до същите правни изводи, решението му в обжалваната част е правилно и
като такова следва да бъде потвърдено.
Решението е законосъобразно и в
частта, в която Т. е осъден да заплати на П. направените от него разноски в
първоинстанционното производство от 8 125 лв., като са събрани
доказателства за тяхното извършване, а съдът е изчислил правилно размера им
съразмерно на уважената част от исковете, тяхната цена, заплатеното адвокатско
възнаграждение и други разходи, отчитайки правната и фактическата сложност на спора,
извършените процесуални действия по повод многобройните възражения и искания на
страните, водещи до неоснователност на възражението за прекомерност на
заплатения от ищеца адвокатски хонорар.
Предвид отхвърляне на жалбата следва
да бъде осъден жалбоподателят да заплати на въззиваемия направените от него
разноски във въззивното производство в размер на 5 000 лв., представляващи
заплатено адвокатско възнаграждение на процесуалния му представител адвокат
М.В..
Неоснователно е възражението на
жалбоподателя за прекомерност на заплатеното от въззиваемия адвокатско
възнаграждение, като съдът изхожда от фактическата и правната сложност на
делото и цената на предявените четири обективно съединени иска, от които три са
предмет на въззивното обжалване, с общ размер на уважената част от
141 779,96 лв., а върху нея минималният размер на дължимото адвокатско
възнаграждение е 4 365,60 лв. /чл. 7, ал. 2, т. 5 от Наредба № 1/2004 г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения/, като заплатеното такова
не надвишава значително този минимален размер.
Ето защо съдът
Р
Е Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 975/19.07.2019 г., постановено
по гр.д. № 2680/2017 г. по описа на П. окръжен съд – ХХІІ гр.с., в частта, в
която Т.М.Т., встъпил като солидарен съдлъжник в дълга на „*** г.“ ООД,
произтичащ от договор за заем от 09.09.2009 г. между „*** г.“ ООД и „Л.Б.“ ООД,
по силата на споразумение за встъпване в дълг от 27.10.2011 г., е осъден да
заплати на И.Г.П., цесионер по договор за цесия от 27.10.2011 г. между него и
„Л.Б.“ ООД, 85 494,51 лв. /осемдесет и пет хиляди четиристотин деветдесет
и четири лева и петдесет и една стотинки/, представляващи невърната заемна
сума, получена от „*** г.“ ООД от „Л.Б.“ ООД по силата на договор за заем от 09.09.2009
г., 10 439,34 лв. /десет хиляди четиристотин тридесет и девет лева и
тридесет и четири стотинки/, представляващи възнаграждение за ползване на
заемната сума от 86 994,51 лв., 45 846,11 лв. /четиридесет и пет
хиляди осемстотин четиридесет и шест лева и единадесет стотинки/,
представляващи неустойка за забава за периода 01.05.2016 г. – 17.10.2017 г.,
527 дни, както и 8 125 лв. /осем хиляди сто двадесет и пет лева/ разноски
по делото по съразмерност с уважената част от исковете.
В останалата част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА Т.М.Т. ***, ЕГН **********, със съдебен адрес: *** /чрез
адвокат Б.С./ да заплати на И.Г.П. ***, ЕГН **********,*** /чрез адвокат М.В./
сумата 5 000,00 лв. /пет хиляди лева/ разноски във въззивното
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в
едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
2.