№ 1327
гр. Пловдив, 26.11.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети октомври през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Стефка Т. Михова
Членове:Николай К. Стоянов
Иван Г. Йорданов
при участието на секретаря Ангелинка Ил. Костадинова
като разгледа докладваното от Николай К. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20255300502495 по описа за 2025 година
Производство по чл. 258 от ГПК.
Образувано по постъпила въззивна жалба от В. И. М., ЕГН: **********, чрез
адвокат М., срещу решение № 2388/16.05.2025 г. по гр.д. № 13831/2024 г. на
Пловдивския районен съд, с което жалбоподателят е осъден да заплати на В. И. М.,
ЕГН: **********, сумата в общ размер на 3861 лева /три хиляди осемстотин
шестдесет и един лева/, представляваща обезщетение за лишаване от ползване на
собствената на ищцата ½ идеална част от съсобствения между страните недвижим
имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с идентификатор
56784.530.2394.1.22 по кадастралната карта и кадастралните регистри на гр. Пловдив,
одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК,
с адрес: гр. Пловдив, Район Южен, ул. „***, разположен в сграда с идентификатор
56784.530.2394.1, представляващ жилище, апартамент, с площ 47,56 кв. м., заедно с
прилежащите му избено помещение № 25 с площ от 2,64 кв. м. и 0,488 % ид. ч. от
общите части на сградата и от правото на строеж, за периода от 07.12.2022 г. до
07.08.2024 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
исковата молба в съда – 07.08.2024 г., до окончателното изплащане на вземането. В
жалбата се поддържат доводи за неправилност, незаконосъобразност и необоснованост
на първоинстанционното решение. Сочи се, че първоинстанционният съд не е обсъдил
в цялост всички факти и доказателства по делото и е стигнал до неправилните си
изводи в обжалваното решение. Поддържа се, че от събраните по делото доказателства
и най-вече от свидетелските показания на свидетеля на ответника, по безспорен начин
се установява, че ответникът не ползва процесния имот през процесния период.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от от въззиваемата
1
страна В. И. М., ЕГН: **********, чрез адв. О., в който изразяват становище за
неоснователност на въззивната жалба. Счита, че обжалвания съдебен акт е правилен и
законосъобразен. Претендира разноски.
Пловдивският окръжен съд, след като провери обжалваното решение
съобразно правомощията си по чл.269 от ГПК, прецени събраните по делото
доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и обсъди възраженията,
доводите и исканията на страните, намери за установено от фактическа и правна
страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Изключение от това правило
е нарушението на императивна материалноправна норма, което може да бъде
констатирано като порок от въззивната инстанция и без да е било изрично заявено като
основание за обжалване, тъй като се касае за приложение на установена в публичен
интерес норма, а не за диспозитивно правило. Всички останали оплаквания, свързани с
неправилност на обжалваното решение, следва да бъдат изрично указани чрез
посочване в какво точно се изразяват, за да може въззивният съд да извърши проверка
за правилността на първоинстанционното решение до посоченото. В този смисъл са
задължителните тълкувателни разяснения на Тълкувателно решение № 1/2013 г.,
постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК, т. 1.
Обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на ПдРС, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно.
То е и допустимо, с оглед наличието на положителните процесуални
предпоставки за предявяване на исковете и липсата на отрицателни такива за
упражняване на правото на иск.
След анализ на доказателствата, приобщени от ПдРС, въззивният състав
намира, че е установена правилно фактическата обстановка, която е следната:
С нотариален акт за продажба на недвижим имот № 11, том II, рег. № 1558,
дело № 183/29.04.2002 г. на нотариус Е.А.-А. с рег. № 401 по НК и район на действие –
ПдРС, ищцата В. И. М. е закупила по време на брака й с ответника В. И. М. процесния
имот, представляващ апартамент № 22, с адрес: гр. Пловдив, ж. к. „***“, блок ***, ул.
***, със застроена площ 47,56 кв. м., заедно с избено помещение № 25, със застроена
площ от 2,64 кв. м., ведно с 0,488 % ид. ч. от общите части на сградата и от правото на
строеж. Бракът между страните е прекратен с развод през 2015 г.
Видно от приетата нотариална покана, връчена на ответника В. М. на
07.03.2018 г., се установява, че ищцата В. М. е поканила ответника да й заплаща
обезщетение за лишаването й от ползване на собствената й ½ ид. ч. от процесния имот
в размер на 200 лева месечно, считано от получаване на поканата.
С решение № 260341/02.06.2022 г., постановено по гр. д. № 5914/2018 г. по
описа на Районен съд – Пловдив, е допусната съдебна делба на процесния имот между
страните по делото – В. И. М. и В. И. М., при равни квоти от по ½ идеална част за
всеки от тях, като е прието, че имотът е придобит на възмездно основание по време на
брака на страните, прекратен с развод през 2015 г. С решение от 08.07.2024 г.,
постановено по същото дело, процесният имот е изнесен на публична продан, като на
основание чл. 31, ал. 2 ЗС ответникът В. М. е осъден да заплати на ищцата В. М.
сумата в размер на 7997,62 лева, представляваща обезщетение за лишаване от
2
ползването на ½ идеална част от процесния имот за периода 07.03.2018 г. 07.12.2022 г.
От приетото по делото заключение на съдебно-оценителна експертиза, което
настоящият съдебен състав кредитира изцяло като компетентно дадено и не оспорено
от страните се установява, че пазарният месечен наем на процесния имот за периода
07.12.2022 г. 07.08.2024 г. в обзаведено състояние е 8580 лева, а в необзаведено
състояние е 7722 лева.
От показанията на свидетеля Б.И.Б., който е брат на ищцата В. М., се
установява, че същата не живее в процесното жилище от 15 – 16 години. Свидетелят
споделя, че сестра му няма достъп до апартамента и не разполага с ключ за него.
Преди време ищцата е искала от ответника осигуряване на достъп до имота, като му е
отправяла и нотариална покана. Според свидетеля през последните години
апартаментът се използва от ответника.
От свидетелските показания на С.Т.Х., който живее в същия жилищен блок, в
апартамент на втория етаж и бил в приятелски отношения със страните по делото се
установява, че ответникът заминал да работи в чужбина, а ищцата живеела в
процесния апартамент, след което го напуснала и повече не се върнала. Според
свидетеля през последните три години ответникът живеел в Ч., но през една – две
седмици посещавал процесното жилище. Свидетелят заявява, че често е виждал в
имота малкия син на страните.
Съдът кредитира изцяло свидетелките показания на С.Т.Х. и Б.И.Б., последните
преценени съгласно разпоредбата на чл. 172 ГПК, като ги намира за логични,
последователни, вътрешно безпротиворечиви и кореспондиращи с останалите
доказателствени материали по делото.
Съгласно разпоредбата на чл. 31, ал. 1 ЗС, всеки съсобственик може да си
служи с общата вещ съобразно нейното предназначение и по начин да не пречи на
другите съсобственици да си служат с нея според правата им. Според ал. 2, Когато
общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат
обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото
поискване.
За основателността на предявения иск с правна квалификация по чл. 31, ал. 2
ЗС в тежест на ищцата е да докаже, че: 1) между страните е съществувала
съсобственост върху имота през процесния период при посочените квоти; 2) че е
отправила до ответника писмена покана за плащане на обезщетение; 3) че през
процесния период ответникът ползва имота или е ползвал площ, по-голяма от
съответстващата на правата му в съсобствеността; както и 4) размерът на пропуснатата
полза след поканата. При установяване на тези обстоятелства в тежест на ответникът е
да докаже, че е погасил претендираното вземане, респ. че е предоставил на ищцата
достъп до имота.
Главният спор по настоящото дело се концентрира в това дали ответникът
ползва лично съсобствения с ищцата имот, съответно била ли е лишена последната от
възможността да ползва имота съобразно правата си.
Във връзка със спорния въпрос, съдът съобрази приетото в мотивите на
постановеното ТЪЛКУВАТЕЛНО Решение № 7/2012 г. от 02 ноември 2012 г на ВКС,
ОСГК, а именно:
Когато един от съсобствениците упражнява фактическата власт върху цялата
3
вещ по начин, че препятства достъпа на друг съсобственик и се ползва /или при
необходимост може да се ползва/ от нейните полезни свойства, съобразно
предназначението й за задоволяване на свои нужди или потребности – той ползва
лично по смисъла на чл. 31, ал. 2 от ЗС общата вещ. За личното ползване е
ирелевантно по какъв начин ползващият съсобственик си служи с вещта – чрез
непосредствени свои действия, чрез действия, осъществени от член на неговото
семейство или чрез трето лице, на което безвъзмездното той я е предоставил. От
значение е само обстоятелството, че с действията си засяга правата на другите
съсобственици, като им пречи да ги реализират. Хипотезата на чл. 31, ал. 2 от ЗС е
частен случай на общата забрана по чл. 59 от ЗЗД за облагодетелстване на едно лице за
сметка на друго. Препятстването от страна на ползващия съсобственик – макар и по
силата на правомерно поведение – на възможността друг съсобственик да упражни
субективното си материално право да ползва своята част от общата вещ нарушава
забраната по ал. 1 да не се пречи и поражда установеното в ал. 2 на чл. 31 от ЗС –
право на обезщетение. Последното е регламентирано като средството за защита на
лишените от възможност пряко да си служат с общата вещ съобразно притежавания
дял съсобственици и е компенсация срещу неправомерното ползване на един от
съсобствениците. Поради това, че не може да получи реално ползване, съответстващо
на правата му в съсобствеността – съсобственикът има право на парично обезщетение.
Задължението за заплащане на обезщетение от страна на ползващия
съсобственик възниква с получаване на писмено поискване от лишения от
възможността да ползва общата вещ съсобственик. Писменото поискване по чл. 31,
ал. 2 от ЗС е едностранно волеизявление за заплащане на обезщетение, на което
законодателят е регламентирал единствено формата, но не и съдържанието, като е
достатъчно писмената покана да е достигнала до своя адресат – ползващия имота
съсобственик (в този смисъл – решение № 121 от 07.04.2014 г. по гр. д. № 3230/2013 г.,
ВКС, IV г. о., решение № 112 от 02.07.2013 г. по гр. д. № 1011/2013 г., ВКС, II г. о.).
Равнозначно е на поканата по чл. 81, ал. 2 от ЗЗД и след получаването му,
съсобственикът изпада в забава. От този момент той дължи обезщетение и от този
момент започва да тече срокът на общата пет годишна погасителна давност. Веднъж
отправено, писменото поискване се разпростира неограничено във времето докато трае
съсобствеността или се прекрати ползването от съсобственика. При разглеждане на
претенцията по чл. 31, ал. 2 от ЗС, следва да се съобразят и обстоятелствата дали
съсобствениците са уговорили, или е налице решение на мнозинството, или
установено от съда разпределение на ползването и способа на това разпределение,
съгласно чл. 32 от ЗС. Правото на обезщетение се дължи само за времето, през което
съсобственикът е лишен от възможността да си служи с общата вещ съобразно своя
дял. То не възниква, когато съсобственик отказва да приеме предоставената от
ползващия съсобственик част от общата вещ, съответстваща на дела му или му е
дадена възможност да ползва общата вещ заедно с него, защото в този случай няма
лишаване от ползване, а нежелание да се ползва. Размерът на обезщетението се
определя в съответствие с наемното възнаграждение, при съобразяване обема, за който
ползващия имота съсобственик-длъжник надхвърля своята квота или дял в
съсобствеността.
В мотивите си, ОСГК на ВКС приема, че претенцията за обезщетение по чл.
31, ал. 2 от ЗС ще е основателна, когато неползващ съсобственик е отправил писмено
искане и то е получено от ползващия съсобственик и въпреки това:
Той или член на неговото семейство продължава пряко и неспосредствено да
4
си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на свои
/лични или на семейството си/ потребности, без да зачита конкурентните права на друг
съсобственик;
Той или член на неговото семейство не си служи пряко и неспосредствено с
цялата обща вещ, но имайки достъп до нея, не допуска друг съсобственик да си служи
с нея /например като държи ключа/;
Ползващият съсобственик е допуснал на безвъзмездно основание /с договор за
заем за послужване/ трето за собствеността лице, което само или заедно с него ползва
общата вещ.
С решението е даден отговор, че "Лично ползване по смисъла на чл. 31, ал. 2
от ЗС е всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава
останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се
събират добиви и граждански плодове. "
Предвид горното, следва да се прецени дали ответникът ползвал лично в
исковия период 07.12.2022-07.08.2024 г. целия съсобствен между него и ищцата имот,
по начин, по който да възпрепятства или ограничава ищцата да ползва общата вещ.
От събраните по делото гласни доказателства (св.Б. и св. Х.) се установява, че
ответникът ползва лично процесния апартамент, като го посещава през една, две
седмици, а ищцата няма достъп до жилището.
Във връзка с възраженията във въззивната жалба следва да се отбележи, че
първоинстанционният съд не е допуснал нарушение на процесуалните правила
установявайки грешна фактическа обстановка, несъответстваща на свидетелските
показания на свидетеля С.Х.. Доколкото ответникът вече е осъден да заплаща на
ищцата обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС за предходен период, за следващ период той
също дължат обезщетение, тъй като не доказва да е предоставил за това време достъп
до вещта на съсобственика си. Тъй като при установяване, че е предоставил реална
възможност за съвместно ползване на съсобствения имот ответника би могъл да се
освободи от плащане на обезщетение, именно негова е доказателствената тежест да
установят тези обстоятелства – арг. чл. 154, ал. 1 ГПК (в този смисъл – Определение №
76 от 11.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 5940/2015 г., I г. о.). Ето защо, наличието на
твърдяната от ответника незаинтересованост у ищцата да ползва имота е неотносимо
по делото обстоятелство, а и остава недоказано при липсата на данни ответникът да е
поканил В. М. да получи достъп до процесния апартамент и тя да е отказала.
С оглед на изложеното и при съвкупна преценка на събрания доказателствен
материал въззивният съд намира, че претенцията за обезщетение по чл. 31, ал. 2 ЗС е
основателна – неползващият съсобственик е отправил писмено искане и то е получено
от ползващия съсобственик и въпреки това той продължават пряко и непосредствено
да си служи с цялата обща вещ, съобразно предназначението й, за задоволяване на
свои потребности, без да зачита конкурентните права на другия съсобственик. Във
въззивната жалба не са изложени конкретни доводи срещу размера на присъдените
претенции, поради което въззивният съд не следва да излага изрични мотиви в тази
насока, а следва да приеме, че предявения иск основателно е уважен за сумата от 3861
лв., съставляваща пазарния наем за исковия период съобразно заключението на
приетата по делото пред първата инстанция СОцЕ
Предвид съвпадането на изводите на двете съдебни инстанции,
първоинстанционното решение се явява правилно и следва да бъде потвърдено.
5
По отношение на разноските:
С оглед изхода на правния спор на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК на
въззиваемата страна следва да се присъдят направените разноски във въззивното
производство – 700 лева за адвокатски хонорар съгласно представен списък.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 2388 от 16.05.2025 г., постановено по гр. д. №
13831/2024 г. по описа на Районен съд – гр. Пловдив – XVII гр. състав.
ОСЪЖДА В. И. М., ЕГН: **********, да заплати на В. И. М., ЕГН:
**********, сумата от 700 лв. /седемстотин лева/, представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване съгласно чл. 280, ал. 3 от
ГПК
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6