№ 2332
гр. София, 24.08.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-А СЪСТАВ, в публично
заседание на деветнадесети май през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Мариана Георгиева
Членове:Виолета Йовчева
Димитър Ковачев
при участието на секретаря Емилия М. Вукадинова
като разгледа докладваното от Мариана Георгиева Въззивно гражданско
дело № 20211100513478 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 20.05.2021г., постановено гр. дело № 33993/2019г. на
СРС, ГО, 45 състав, са уважени предявените от “К.В.” ЕАД срещу ЗК “У.” АД
обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 405, ал.1
от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на ответника да заплати сумата от 1
250 лева, предявен като частичен от иск в пълен размер от 6 840 лева,
представляваща застрахователно обезщетение по договор за имуществена
застраховка – полица № 17001230179/2017г. за вреди върху стъклен навес над
автомобилна рампа към подземен паркинг в офис-сграда, находяща се в гр.
София, ул. ******* причинени вследствие на реализиран на 26.03.2018г.
застрахователен риск по договора, ведно със законната лихва върху сумата,
считано от датата на подаване на исковата молба – 13.06.2019г. до
окончателното изплащане и сумата от 119, 45 лева, предявена като частичен
иск от иск в пълен размер от 653, 65 лева – обезщетение за забава в размер на
законната мораторна лихва за периода от 04.07.2018г. до 12.06.2019г.
Срещу решението е подадена въззивна жалба от ответника ЗК “У.” АД,
в която са изложени оплаквания за недопустимост на постановеното решение,
1
а в условията на евентуалност – за неговата неправилност и необоснованост.
Конкретно се твърди, че претенцията е предявена от “К.В.” ЕАД, което
дружество е застраховано лице по сключената с ответника застраховка, но
трето ползващо се лице по същата е “Българо-американска кредитна банка”
АД. Счита, че в конкретния случай ищецът е предявил пред съда чужди
права, което е недопустимо, доколкото правото да получи застрахователно
обезщетение принадлежи единствено на третото ползващо се лице. В жалбата
са изложени доводи и за необоснованост на постановеното решение. Излагат
се съображения, че предявеният иск е недоказан. В случая
първоинстанционният съд бил приел, че причина за възникването на вредите
е покрит застрахователен риск по т. 2.4. от Общите условия, а именно –
злоумишлени действия на трети лица. По делото обаче не били ангажирани
доказателства за установяване на това обстоятелство. Освен това
декларираната от ищеца причина за настъпването на вредите е друга – валежи
от сняг през м.03.2018г., което било описано в уведомлението за щета, в
изготвения констативен протокол и в исковата молба. От приетата по делото
съдебно-техническа експертиза е направен категоричен извод, че вредите не
са причинени от снеговалеж през м.03.2018г. В заключението била отчетена
единствено вероятността щетите да са причинени от камъни, но само като
хипотетична възможност. Доказателства за това обаче не били ангажирани от
ищцовото дружество. По тези съображения счита, че предявените искове са
неоснователни и следва да се отхвърлят.
Въззиваемата страна „К.В.” ЕАД оспорва въззивната жалба като
неоснователна по подробно изложени съображения. Счита
първоинстанционното решение за правилно и обосновано, като постановено в
съответствие със събраните по делото доказателства и при правилно
приложение на правилата за разпределение на доказателствената тежест в
процеса. Поддържа, че ответното дружество не е доказало релевираното
правоизключващо възражение, че е налице хипотеза на изключен
застрахователен риск по чл. 5.1. и чл. 5.7. от Общите условия. С оглед
изложеното е направено искане за потвърждаване на обжалваното решение.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото доказателства
и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на атакувания съдебен
акт и възраженията на насрещната страна, намира за установено следното:
2
Предявени са обективно кумулативно съединени искове с правно
основание чл. 405, ал. 1 от КЗ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на
застрахователно обезщетение за причинени имуществени вреди в резултат на
застрахователно събитие и за присъждане на акцесорното вземане за
обезщетение за забава в размер на законната мораторна лихва.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната
му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
В исковата молба са изложени твърдения за настъпили на 26.03.2018г.
вреди на стъклени навеси /спукани и пробити стъкла/ над автомобилна рампа
към подземни гаражи в офис-сграда, находяща се в гр. София, собственост на
ищцовото дружество, с посочена вероятна причина – снегонатрупване в края
на м.03.2018г. Изложено е, че процесната сграда, включително и изградената
навесна конструкция, е била предмет на имуществено застраховане по
застрахователна полица № 17001220179/2017г., страна по която е ответното
застрахователно дружество. След настъпване на вредите ищецът предявил
претенция за заплащане на застрахователно обезщетение, по която обаче
ответникът постановил отказ по съображения, че щетите не са настъпили от
покрит риск “тежест при естествено натрупване на сняг и образуване на лед”
или навесът е изграден в разрез с приетите норми и разпоредби.
Ответникът ЗК “У.” АД е оспорил заявения в исковата молба механизъм
на увреждане и конкретно, че вредите са причинени в резултат на
проявлението на риска “тежест при естествено натрупване на сняг и
образуване на лед”. Релевирал е правоизключващо възражение, че е налице
хипотеза на изключен застрахователен риск по чл. 5.7. от Общите условия
към застраховката. Според посочената клауза застраховката не покрива щети,
настъпили вследствие на собствен недостатък, некачествен ремонт,
овехтяване, износване, загниване, корозия, мухъл, плесен и др. подобни.
За да постанови обжалваното решение, СРС е приел, че ищецът се
легитимира като кредитор по спорното вземане въз основа на представения
застрахователен договор за имуществено застраховане, както и че в срока на
застрахователно покритие е настъпил покрит застрахователен риск, в
резултат на което собствената на ищеца вещ е била увредена. Посочил е, че от
приетото заключение на техническата експертиза се установява, че вредите
3
върху застрахованата вещ са причинени в резултат на злоумишлено деяние от
трети лица, което представлява покрит застрахователен риск по процесната
застрахователна полица. Приел е, че единственото спорно по делото
обтоятелство е дали са налице предпоставки, даващи основание на
застрахователя да откаже изплащане на застрахователното обезщетение, като
съобразно правилото по чл. 154, ал. 1 от ГПК в тежест на ответника е да
установи при условията на пълно и главно доказване, че са настъпили
обстоятелствата, които изключват отговорността му при настъпване на
застрахователно събитие, представляващо покрит риск, по силата на
сключените между страните застрахователни договори. Аргументиран е
извод, че по делото не е установено нарушение от страна на ищеца и негови
служители на нормите по смисъла на ЗУТ и на Наредбата на преместваемите
обекти, за рекламните, информационни и монументално-декоративни
елементи и за рекламната дейност на територията на СО, както и на Наредба
№ 3/21.07.2004г., нито че е налице някоя от хипотезите на изключените
рискове по чл. 5.7. от Общите условия към застраховката. Съдът се е позовал
на нормата на чл. 395, ал. 4 от КЗ и е приел, че правото на застрахователя да
откаже плащане на обезщетение е обусловено и поставено в зависимост от
наличието на причинно-следствена връзка между твърдяното неизпълнение
на задължението на застрахования и настъпването на застрахователното
събитие. Само в случай, че конкретното поведение на застрахованото лице е
причинило или допринесло за настъпването на вредите, застрахователят може
да откаже да заплати обезщетение. В случая обаче възражението на ответното
дружество, че щетите по навеса са в резултат от действия на ищеца или
негови служители не било доказано.
Обжалваното решение е валидно и допустимо. По релевираните във
въззивната жалба доводи за неправилност на същото, настоящият съдебен
състав приема следното:
От представената по делото застрахователна полица №
170012Z0179/2017г. се установява, че между “К.В.” ЕАД и ЗК “У.” АД е
сключен договор за имуществена застраховка в полза на трето ползващо се
лице – “Българо-американска кредитна банка” АД, с обект – офис-сграда,
включително стъклен навес над автомобилна рампа към подземни гаражи,
находящ се в гр. София, ул. “*******. Срокът на застрахователния договор е
от 17.06.2017г. до 16.06.2018г. Като покрит застрахователен риск в полицата
4
са посочени и злоумишлени действия от трети лица, причинили щети на
застрахованото имущество.
В срока на действие на застраховката на 29.03.2018г. служител на
ищцовото дружество е установил настъпила щета на стъклени навеси над
автомобилна рампа към подземни гаражи в офис – сградата, находяща се в гр.
София, ул. ******* собственост на ищцовото дружество към този момент, за
което е съставен констативен протокол № 17260010270 с участие на
представител на ответника. В същият е отбелязано, че върху стъкления навес
са констатирани спукани стъкла и пробито стъкло. Във връзка с настъпилото
застрахователно събитие при ответника е била образувана щета №
172Z0010009, по която е постановен на 25.06.2018г. от ответното дружество
отказ за изплащане на обезщетение. Отказът е мотивиран със съображения, че
представените от ищеца документи не индикирали на наличието на причинна
връзка между причината за вредите, описана от служител на ищцовото
дружество в Констативен протокол № 17260010270 – валежи от сняг през
м.март 2018г. и щетата, а напротив -щетите били вследствие на това, че
навесът е изграден и експлоатиран в разрез с приетите норми и разпоредби.
По делото не е спорно, а и се установява от приетите фактури №
577/20.11.2018г. и № 617/25.02.2019г., че увредената част от изградения
стъклен навес над автомобилната рампа на сградата е ремонтиран, за което
ищцовото дружество заплатило общо сумата в размер на 6 840,00 лева.
В първоинстанционното производство е прието заключение на съдебно-
техническа експертиза, което преценено по реда на чл. 202 от ГПК следва да
бъде кредитирано като пълно и обосновано. От същото се установява, че
конструкцията на навеса е проектирана да издържа натоварвания от
1,0KN/м2, като от приетата по делото справка от НИМХ се установява, че
общото количество на падналия сняг за периода от 20.03.2018г. до
24.03.2018г. за район „Възраждане, гр. София, е 32 л /кг//м2, от което вещото
лице е направил категоричен извод, че образуването на пукнатини по
стъкления навес не е предизвикано от натоварвания от снегонатрупване върху
него. Вещото лице е посочило, че от снимковия материал, приложен по
делото, е видно наличие на малки тъмни петна върху навеса, както и дупка в
стъклото, като е направил предположение, че тези тъмните петна
представляват малки, тъмни камъчета върху стъклото на обекта. Като
5
вероятна причина за настъпване на щетите е посочено падането на твърд
предмет върху стъклото. В заключението е уточнено, че за обекта /стъклен
навес/ е налице проект, одобрен от Главния архитект на СО, район
Възраждане на 11.11.2014г. и е издадено Разрешение за поставяне №
133/11.11.2014г. на основание чл. 56 от ЗУТ. От част „Архитектурна” се
установява, че процесния навес е „Г”-образен в план, а във височина следва
наклона на рампата, като е съставен от три покривни плоскости от армирано
стъкло със съответната денивелация между тях. Посочено е още, че от
приложеното конструктивно становище по част „Конструкция” се установява,
че натоварванията и товарните комбинации върху конструкцията на обекта са
определени на базата на изискванията на Наредба № 04/3 от 21.07.2004г. за
основните положения за проектиране на конструкциите на строежите и за
въздействията върху тях. Конструкцията на обекта е изследвана да издържа
на следните натоварвания: постоянен товар – натоварвания от собствено
тегло на конструкцията; временен товар, от който временен товар – сняг, като
съгласно наредбата и Таблица № 6.1 от нея, района, в който попада
процесният проект е с тегло на снежната покривка на терена от 1,0 KN/м2,
временен – вятър, като според Таблица № 8.1 от Наредбата, района, в който
попада процесния обект по натоварване от вятър е с нормативна стойност
0,43 KN/м2; временен товар от сеизмично въздействие, като съгласно
Наредбата, обектът попада в район с Кс-0,27, като според горепосочените
показатели, обектът е проектиран да издържи натоварвания от 1,0KN/м2,
което обосновава извод, че би издържал натоварванията от натрупаното
количество сняг през м.03.2018г. Вещото лице не е дало отговор на въпроса
дали обектът е изграден в съответствие с одобрения проект по делото, тъй
като му бил отказан достъп до обекта от новия собственик на сградата. В
заключението е определена средната пазарна стойност за извършената услуга
за отстраняване на щетите – демонтаж на 6 мм незакалени армирани стъкла,
доставка и монтаж на 6 мм незакалени армирани стъкла – 25 кв.м., която е
определена на сумата от около 3 755 лева без ДДС.
Въз основа на така установеното от фактическа страна се налагат
следните правни изводи:
Според разпоредбата на чл. 343, ал. 1, чл. 394 и чл. 405, ал. 1 КЗ, с
договора за имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу
заплащане на премия да поеме определен риск и при настъпване на
6
предвидено в договора застрахователно събитие да заплати на застрахования
застрахователно обезщетение за причинените на застрахованото имущество
вреди. Обезщетението следва да бъде изплатено в уговорения срок, който не
може да бъде по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5 и започва да тече от
деня, в който застрахованият е изпълнил задълженията си по чл. 106 КЗ.
Предпоставките, които следва да са налице кумулативно, за да бъде
ангажирана отговорността на застрахователя по иск с правно основание чл.
405, ал. 1 КЗ, са: 1. Наличие на валидно застрахователно правоотношение по
договор за имуществена застраховка; 2. Настъпване на застрахователно
събитие в срока на действие на договора, което се явява покрит от
застраховката риск; 3. Изпълнение на задълженията за уведомяване на
застрахователя за настъпилото застрахователно събитие и представяне на
необходимите документи за неговото установяване. В тежест на ищеца е да
докаже пълно и главно тези предпоставки, както и размера на вредата към
датата на настъпване на застрахователното събитие. В тежест на ответника –
застраховател е да докаже възраженията си за изключен риск, евентуално за
неизпълнение на договорно задължение от застрахования, което е основание
за отказ на застрахователя да заплати обезщетение, респ. да заплати такова в
намален размер.
В конкретния случай ищецът се е легимирал като носител на
материалното право на застрахователно обезщетение на основание
застрахователен договор, съдържащ изрична клауза в полза на трето лице –
право да получи застрахователното обезщетение при настъпване на
застрахователно събитие. В исковата молба не са заявени обстоятелства за
отпадане на правото на третото лице. Ответното дружество едва във
въззивната жалба е противопоставило правоизключващо възражение за липса
на активна материално-правна легитимация на ищцовото дружество да
претендира застрахователното обезщетение, по съображения, че носител на
правата по застраховката е трето ползващо се лице.
Въззиваемото дружество „К.В.“ ЕАД е представило във въззивното
производство декларация от „БАКБ“ АД от 14.10.2021г., с която третото
ползващо се лице по процесния застрахователен договор е заявило отказ от
уговорката в полза на банката-бенефициер, предвидена в договора за
имуществено застраховане с № 170012Z0179/2017г., сключен между “К.В.”
7
ЕАД и ЗК “У.” АД. Ответното дружество е уведомено за направения отказ от
третото ползващо се лице, видно от представеното писмо, получено от ЗК
„У.“ АД на 18.12.2021г. Към уведомлението е приложена декларацията на
„БАКБ“ АД от 14.10.2021г. Тези факти, които са настъпили след предявяване
на иска и са от значение за спорното право, сочат на направен отказ от страна
на третото ползващо от направена в негово полза уговорка в договора за
застраховка. Както е прието в решение № 167 от 22.12.2014г., постановено по
т.дело № 3174/2013г. на ВКС, ТК, което се споделя от настоящия съдебен
състав, този отказ следва да бъде зачетен, защото уговорката в полза на
третото лице поражда права за това лице от момента на сключване на
договора, но има действие от приемането й. Или третото лице в конкретната
хипотеза, заявявайки, че няма да се ползва от уговореното в негова полза
право, след като законът не съдържа специално правило за определяне на
момента, от който поражда действие договорът в полза на третото лице,
следва чрез тълкуване съдържанието на чл. 22, ал. 1 ЗЗД да се счете, че този
момент може да настъпи и в рамките на висящо съдебно производство.
Отказът в случая представлява едностранно писмено изявление, адресирано
до ищеца /уговарящия/, както и до обещателя-застрахователното дружество, с
което се погасява правото на третото лице да претендира изпълнение по
договора. Отказът е неотменим и придобитото от третото лице право отпада с
обратна сила, като уговарящият има право да замени третото лице с друго, а в
хипотеза на договор за имуществена застраховка в полза на трето лице, той
би могъл и сам да получи застрахователното обезщетение /в този смисъл е
решение № 219 от 14.02.2012г. по т.д. № 837/2010г. на ВКС, ТК/. След
направения отказ, правото остава в патримониума на уговарящия и след като
той изрично е заявил, че го претендира не само с искова молба, но и през
целия ход на процеса, той е легитимираното лице за присъждане на
застрахователно обезщетение по посочената имуществена застраховка. В
същия смисъл е и решение № 89 от 24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на
ВКС, Първо ТО и решение № 167 от 22.12.2014г. по т.д. № 3174/2013г. на
ВКС, Първо ТО.
Както е прието в решение № 89 от 24.09.2014г. по т.д. № 1885/2013г. на
ВКС, Първо ТО, на основание сключения застрахователен договор с клауза в
полза на трето лице да получи застрахователното обезщетение, ищецът би
могъл да се легитимира като носител на същото право само в една единствена
8
хипотеза – на отпаднало основание на тази клауза. Основанието за отпадане
правото на третото ползващо се лице не е последващо заявим факт, относим
къв различно правно основание на иска, а факт от значение за
индивидуализацията на спорното право, незаявен в исковата молба, но
необходим за установяване произхода на правото на ищеца. Обстоятелството,
че този относим към материалноправната легитимация факт не е съществувал
към исковата молба, а е възникнал последващо в хода на производството, не е
основание за отказ от въвеждането му в процеса, след като обосновава
твърдяната, а в случай и единствено възможна материалноправна
легитимация на ищеца за претендиране на застрахователното обезщетение и
същият би се преклудирал, т.е. заявяването му в обосноваване на същото
материално право в нов исков процес би било недопустимо. Поради това в
случая направеният в хода на въззивното производство отказ на третото
ползващо се лице от правата му по застрахователния договор представлява
новонастъпил факт от значение за възникването на спорното право, който
подлежи на въвеждане и доказване в процеса на основание чл. 235, ал. 3 от
ГПК, включително и във въззивната инстанция – чл. 266, ал. 2 от ГПК. Този
факт е от значение за правото, което е заявено чрез надлежната му
индивидуализация в исковата молба. Тези факти, които биха се преклудирали
от силата на пресъдено нещо на постановеното решение и въвеждането им в
процеса от ищеца не съставлява изменение на иска по основание.
С оглед изложеното неоснователни са релевираните възражения на
ответното дружество за недопустимост на предявения иск. Неоснователни са
и доводите му, че ищецът не е активно материално легитимиран да иска
изпълнение по процесния застрахователен договор за имуществено
застраховане. Както бе посочено по-горе, след направения отказ, правото
остава в патримониума на уговарящия и след като той изрично е заявил, че го
претендира не само с искова молба, но и през целия ход на процеса, той е
легитимираното лице за присъждане на застрахователно обезщетение по
посочената имуществена застраховка.
С договора за застраховка застрахователят се задължава да поеме
определен риск срещу плащане на премия и при настъпване на
застрахователно събитие да заплати на застрахования или на трето ползващо
се лице застрахователно обезщетение. Договорът се сключва в писмена
форма като застрахователна полица или друг писмен акт и има следните
9
задължителни реквизити: данни за страните; предмета на застраховката;
покрития риск; срока на договора, както началото и края на
застрахователното покритие; застрахователната сума и застрахователната
премия; дата и място на издаване; подписите на страните.
Предмет на имуществено застраховане може да бъде всяко право, което за
застрахования е оценимо в пари, като сумата, срещу която се застрахова
имуществото не може да надвишава действителната му стойност. За
действителна се смята стойността, срещу която вместо застрахованото
имущество може да се купи друго от същото качество. При настъпване на
застрахователното събитие, застрахователят е длъжен да плати
застрахователното обезщетение в посочения в чл. 405, ал. 1 от КЗ срок.
Обезщетението трябва да бъде равно на размера на вредата към деня на
настъпване на събитието.
С оглед разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК доказателствената тежест
за установяване на фактите, съставляващи основание на иска, се носи от
ищеца, който трябва да проведе пълно и главно доказване, като при липсата
на доказателства, установяващи осъществяването на факт извън всякакво
съмнение, съдът в приложение на неблагоприятните последици на
доказателствената тежест, е длъжен да приеме, че фактът не е осъществен. По
отношение на неизпълнението, което като отрицателен факт от
действителността - а именно неосъществяване на дължимо поведение за
престиране на съответната парична сума, е достатъчно твърдението на ищеца,
като ответната страна носи доказателствената тежест да установи
положителния факт, който го изключва - точно изпълнение. Такова обаче
ответникът не твърди, тъй като оспорва изобщо да е породено правото на
ищеца да получи застрахователно обезщетение.
Съгласно 343, ал. 1 от КЗ и чл. 386, ал. 2 от КЗ с договора за
имуществено застраховане застрахователят се задължава срещу заплащане на
премия да поеме определен риск и при настъпване на застрахователно
събитие да плати застрахователно обезщетение, което е равно на
действително претърпените вреди към деня на настъпване на събитието,
освен в случаите на подзастраховане и застраховане по договорена
застрахователна стойност. Застрахователят може да откаже изплащане на
обезщетение, ако са налице основания за освобождаването му от отговорност,
10
предвидени в закона или уговорени в застрахователния договор в границите
на признатата с чл. 9 от ЗЗД свобода на договаряне.
В конкретния случай по делото не е спорно обстоятелството, че по
време на действие на процесния застрахователен договор върху
застрахованата вещ са причинени повреди, изразяващи се в напукване и
счупване на незакалени армирани стъкла – част от стъкления навес над
автомобилна рампа към подземни гаражи.
Въз основа на приетото по делото заключение на съдебно-техническата
експертиза настоящият съдебен състав счита, че е установено настъпването на
застрахователно събитие, представлящо покрит застрахователен риск.
Ищецът е заявил в уведомлението за щета и в исковата молба, че вероятна
причина за вредите върху стъкления навес е снегонатрупването в края на
м.03.2018г., последвано от бързо снеготопене. Вещото лице е направило
категоричен извод, че така описания механизъм /натоварване от
снегонатрупване/ не е причина за образуването на пукнатини и дупки по
стъкления навес. В заключението е посочена вероятната причина за
нанесените вреди, а именно – падане на твърд предмет върху стъклото.
Фактът, че на застрахованото лице не са известни конкретните обстоятелства,
довели до увреждането, само по себе си не е основание да се отрече правото
му да получи застрахователно обезщетение. В случая не се установява да е
налице някоя от изрично посочените в чл. 408, ал. 1 от КЗ обстоятелства,
обосноваващи основателен отказ за заплащане на обезщетението, нито
такива, предвидени в чл. 395, ал. 1 и ал. 4 от КЗ.
Застрахователният риск е съществен елемент от застрахователното
правоотношение. Според приетото в правната теория и съдебната практика,
застрахователният риск е обективно съществуваща възможност от увреждане
на определено имуществено или неимуществено благо. В зависимост от
вероятността да настъпи застрахователното събитие, от степента на риска,
застрахователят определя размера на застрахователната премия,
застрахователната сума, времетраенето на договора. С оглед свободата на
договаряне - чл. 9 ЗЗД, страните могат да постигнат съгласие кои рискове се
покриват от застрахователния договор и за кои застрахователят не поема
застрахователна закрила. Изключени рискове са тези, за които
застрахователят отнапред обявява на застрахования, че не поема задължение
11
за обезвреда на причинените на застрахования вреди при настъпване на
застрахователно събитие – изобщо, или ако не бъдат изпълнени
допълнителни условия (така решение № 224 от 20.07.2015 г. по т. д. №
4554/2013 г., І ТО на ВКС).
В Кодекса за застраховането са посочени хипотезите, при които
застрахователят може да откаже заплащане на застрахователно обезщетение
при настъпило застрахователно събитие за покрит риск. Те са свързани с
неизпълнение от застрахования на основни задължения, приети от
законодателя за значителни с оглед интереса на застрахователя. В
съответствие с общото правилото на чл. 395, ал. 1 КЗ, застрахованият е
длъжен да вземе мерки за предпазване на застрахованото имущество от
вреди, да спазва предписанията на застрахователя и на компетентните органи
за отстраняване на източниците на опасност за причиняване на вреди и да
допуска застрахователя да прави проверки. При настъпването на
застрахователно събитие застрахователят може да откаже плащане на
обезщетение, ако събитието е следствие от неизпълнение на задължението по
ал. 1, само ако изрично е предвидил това в договора (ал. 4). В случай че
настъпването на застрахователното събитие е следствие от неизпълнение на
задължението по ал. 1, но това неизпълнение не е предвидено като основание
за отказ в договора, застрахователят може да намали застрахователното
обезщетение съответно на тежестта на неизпълнението. При имущественото
застраховане, в съответствие с нормата на чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ,
застрахователят може да откаже плащане на обезщетение само при
неизпълнение на задължение по застрахователния договор от страна на
застрахования, което е значително с оглед интереса на застрахователя, било е
предвидено в закон или в застрахователния договор и е довело до възникване
на застрахователното събитие. При противопоставени възражения за
"изключен риск" и за наличие на основание за освобождаване на
застрахователя от отговорност съгласно чл. 408, ал. 1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ,
независимо от сочената от страната поредност, първо следва да се разгледа
доколко визираното от застрахователя събитие, с оглед причините за
настъпването му, съставлява изключен по силата на застрахователния договор
риск, и само доколкото не се обоснове наличието на такъв - налице ли е
основание за освобождаване на застрахователя от отговорност за заплащане
на застрахователно обезщетение - напълно или частично, съгласно чл. 408, ал.
12
1, т. 3 КЗ или чл. 395 КЗ (така решение № 17 от 02.06.2020 г. по т. д. №
656/2019 г., І ТО на ВКС).
В случая ответното дружество не е установило с допустими
доказателствени средства релевираното възражение, че вредите са причинени
от събитие, представляващо изключен риск по смисъла на чл. 5 от Общите
условия за застраховане на имущество. Конкретно релевираното възражение
е, че е налице нарушение на строително-техническите норми и изисквания
при изграждане на стъкления навес, поради което се позовава на
изключението по чл. 5.7 от Общите условия, съгласно които застраховката не
покрива щети, настъпили вследствие на собствен недостатък, некачествен
ремонт, овехтяване, износване, загниване, корозия, мухъл, плесен и други
подобни. Доказателства за тези правоизключащи възражения обаче не са
ангажирани, поради което в приложение на правилата по чл. 154, ал. 1 от ГПК
следва да се приемат за ненастъпили тези факти, чиито правопораждащ факт
е останал недоказан.
При съобразяване на изложеното се налага извод, че уврежданията
върху собствената на ищеца вещ са причинени от застрахователно събитие,
представляващо покрит застрахователен риск, съобразно посоченото в
застрахователната полица застрахователно покритие. По делото не е
установена друга и различна причина за напукванията и дупката върху
стъкления навес, освен посочената в заключението на вещото лица вероятна
причина за това. Изводите на експерта са обосновани като вероятни
единствено с оглед липсата на преки доказателства за падането на твърди
предмети върху стъклото, но е безспорно, че такива твърди предмети могат да
причинят напукванията и дупката на стъкления навес. Следователно,
установено е по несъмнен начин, че пукнатините и дупката върху стъклото са
причинени от падане на твърди предмети върху него. В случая ответното
дружество не твърди, нито установява да е налице противоправно действие на
застрахования, или нарушаване на договорна клауза, вкл. такава от Общите
условия, неразделна част от правоотношетието между страните, които да са в
причинна връзка с вредите или с механизма на увреждане. Не е налице и
хипотеза на недобросъвестност /невярно деклариране на обстоятелствата, при
които са настъпили вредите/ на застрахованото лице при подаване на
уведомление за настъпилата щета. Установи се по делото, че ищецът е
посочил предполагаема причина за вредите, каквато е заявена и в исковата
13
молба.
С оглед недоказаност на правоизключващите възражения на ответното
дружество, съдът намира, че по делото не е установено наличието на
изключен застрахователен риск, по смисъла на КЗ и договора, като
повреждането на вещта е резултат от „застрахователно събитие” –
злоумишлени действия на трети лица, което представлява покрит
застрахователен риск и ангажира отговорността на застрахователя.
По тези съображения се налага извод, че предявеният иск е доказан по
основание. Размерът на обезщетението е установен въз основа на приетата и
неоспорена съдебно-техническа експертиза, като средните пазарни цени на
ремонтно-възстановителните работи възлизат на сумата от 3 755 лева без
ДДС. Ето защо се налага извод, че предявеният иск с правно основание чл.
405, ал. 1 от ЗЗД е основателен за предявения частичен размер от 1 250 лева.
Съгласно чл. 409 от КЗ застрахователят дължи законната лихва за
забава върху дължимото застрахователно обезщетение след изтичане срока
по чл. 405, освен в случаите на чл. 380, ал. 3. А нормата на чл. 405, ал. 1 от КЗ
определя срок за заплащане на застрахователното обезщетение, който не
може да е по-дълъг от срока по чл. 108, ал. 1-3 или 5, т.е. срокът не може да е
по-дълъг от 15 работни дни от представяне на всички доказателства по чл.
106, необходими за определяне на застрахователното обезщетение. В случая
се установи, че изисканите допълнителни документи са били представени от
застрахования с писмо, получено от ответника на 12.06.2018г. Отказът на
застрахователното дружество е от 25.06.2018г., от която дата следва да се
приеме, че същият е в забава и дължи обезщетение в размер на законната
мораторна лихва за исковия период - от 04.07.2018г. до 12.06.2019г. в
определения от първоинстанционния съд размер.
По тези съображения първоинстанционното решение следва да бъде
потвърдено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора и предвид изричното искане в полза на
въззиваемата страна следва да се присъдят сторените по делото разноски. В
тази връзка и след като взе предвид своевременно направеното от
жалбоподателя искане по чл. 78, ал. 5 ГПК, въззивният съд приема следното:
14
Разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело
№6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5
ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004
г. ограничение и е свободен да намали възнаграждението до предвидения в
същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от
18.05.2022г., в който е уговорен адвокатски хонорар от 600 лева, която сума е
заплатена изцяло в брой от възложителя. Материалният интерес в конкретния
случай възлиза на 1 369, 45 лева. Съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от
09.07.2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при
интерес от 1 000 до 5 000 лв. минималното възнаграждение е 300 лв. + 7 % за
горницата над 1 000 лв. То в частност е равно на 325, 86 лв. Въззивният съд
намира, че заплатеният адвокатски хонорар, съотнесен към действителната
фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство се е
развило в 1 съдебно заседание, а конкретният правен спор не е с висока
фактически или правна сложност/, се явява прекомерен и следва да бъде
намален до 330 лв. Ето защо в полза на въззиваемата страна следва да се
присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 330 лева.
С оглед цената на предявените искове и на основание чл. 280, ал. 3 от
ГПК, настоящото решение е окончателно и не подлежи на касационно
обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 20.05.2021г., постановено по гр.д. №
33993/2019г. по описа на СРС, ГО, 45 състав.
ОСЪЖДА ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „У.“ АД, с ЕИК
15
*********, седалище и адрес на управление гр. София, бул. “******* да
заплати на “К.В.“ ЕАД, с ЕИК *******, седалище и адрес на управление гр.
София, ул. „*******0, на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от
330 /триста и тридесет/ лева – съдебни разноски във въззивното
производство.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
16