Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 12.07.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на тринадесети юни през
две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
ПЛАМЕН ГЕНЕВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 2671 по
описа за 2019г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 06.06.2018г.,
постановено по гр.д. № 54846/2017г. на СРС, ГО, 88 състав, са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за признаване за установено по отношение „С.В.“ АД,
че ответникът Д.С.Ш. дължи следните суми: сумата от 2 584, 23 лева, представляваща
стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за периода от 11.01.2008г. до
05.04.2017г. в имот, находящ се в гр. София, жк **********клиентски №
**********, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и
сумата от 1 638, 59 лева – обезщетение за забава в размер на законната лихва
върху главницата за периода от 11.02.2008г. до 05.04.2017г.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца „С.В.“ АД, в която са изложени оплаквания за
допуснати от първоинстанционния съд съществени нарушения на
съдопроизводствените правила, довели до необоснованост на формираните изводи относно
недоказаност на правопораждащите факти на предявената претенция. Счита, че първоинстанционният
съд се е произнесъл извън предмета на спора, доколкото ответникът не е оспорил,
че е собственик на процесния имот, нито е изразил становище по делото в
преклузивния срок по чл. 131 от ГПК. По тези съображения счита, че
обстоятелствата, които СРС е приел за недоказани, не са били своевременно
оспорени в хода на съдебното производство от ответната страна. Като е приел, че
обстоятелството относно наличието на облигационни отношения между страните по
повод доставката на вода до процесния имот е валидно оспорено, независимо от
липсата на отговор по чл. 131 от ГПК и на това основание е отхвърлил
предявените искове, първоинстанционният съд е допуснал съществено нарушение на
съдопроизводствените правила, което е повлияло върху постановяването на
неправилно решение. В жалбата се поддържа още, че изготвеният доклад по делото
е непълен, тъй като съдът не е указал на страните за кои от твърдените от тях
факти не сочат доказателства, каквото изискване е въведено в разпоредбата на
чл. 146, ал. 2 от ГПК. Конкретно счита, че СРС е бил длъжен да укаже на ищеца,
че не сочи доказателства по отношение на твърдяното облигационно отношение по
повод доставката на ВиК услуги до процесния имот. Въпреки липсата на надлежни
указания за това обстоятелство, първоинстанционният съд е обосновал съдебното
решение въз основа на недоказаността на валидно правоотношение между страните.
По изложените съображения се прави искане за отмяна на обжалваното решение и
постановяване на друго, с което предявените искове да се уважат в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Д.С.Ш.,
е депозирала отговор на въззивната жалба, с който същата се оспорва по подробно
изложени съображения. Поддържа, че в случая е налице подадено в срока по чл.
414 от ГПК възражение срещу издадената заповед за изпълнение, в което е
обосновала възраженията си срещу претендираното вземане. Позовава се на
разрешенията, дадени в т. 11 а от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. на ВКС
по тълкувателно дело № 4/2013г., ОСГТК, в които е застъпено становище, че
възможността на длъжника да обоснове оспорванията си във възражението по чл.
414 от ГПК има правните последици на отговор на исковата молба по чл. 131, ал.
1 от ГПК. В този смисъл счита, че първоинстанционният съд не е допуснал
твърдените от въззивника процесуални нарушения при определяне на предмета на
спора. В отговора на въззивната жалба се поддържат наведените в
първоинстанционното производство оспорвания, че между страните не съществува
валидно облигационно правоотношение по доставка на ВиК услуги, тъй като
ответникът няма качеството „потребител на ВиК услуги“. Навеждат се и доводи, че
липсват доказателства за реална доставка на услугите, чиято стойност се
претендира в настоящото производство. Заявено е и възражение за погасяване на
вземанията по давност.
Съгласно разпоредбата
на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК обективно
кумулативно съединени искове с правно основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД,
вр. с чл. 193 ЗВ вр. с чл. 31 от
Наредба №4 от 14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на
потребители за ползване на водоснабдителни и канализационни системи за
установяване съществуването на вземане в полза на ищеца, представляваща
стойност на потребени ВиК услуги и доставена вода за периода от 11.01.2008г. до
05.04.2017г. в имот, находящ се в гр. София, жк **********клиентски №
**********, ведно със законната лихва от датата на депозиране на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане
и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на
вземане за обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата
за периода от 11.02.2008г. до 05.04.2017г., за които суми е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 33561/2017г. по
описа на СРС, ГО, 88 състав.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не са допуснати нарушения на императивни материално
правни норми. Първоинстанционното решение е и правилно, като на основание чл.
272 от ГПК настоящият съдебен състав препраща към мотивите на решението на СРС.
За да постанови обжалваното решение, съдът е приел, че
от представените по делото доказателства не може да се обоснове извод за
съществуването на договорно правоотношение между страните с предмет – доставка
на ВиК услуги до процесния имот. Посочено е, че въпреки надлежното оспорване на
качеството „потребител“, ищцовото дружество не е ангажирало доказателства, че
ответницата е титуляр на правото на собственост, респ. на правото на ползване
на имота. С оглед на изложеното и при недоказване на посочените факти е приел,
че между страните не е налице договор за предоставяне на водоснабдителни услуги
за процесния имот, поради което и ответницата не дължи плащане на
претендираната цена за водоснабдителни услуги.
В правилно приложение на правилата за разпределение на
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК е прието, че основателността
на предявения иск се предпоставя от установяването на следните факти: 1/. валидно
възникнало облигационно правоотношение за предоставяне на ВиК услуги в
процесния имот срещу заплащане на определена цена; 2/. реално предоставяне на
услугите в количеството и на стойност, равняваща се на претендираното вземане;
3/. ползване на предоставените услуги от ответника.
Настоящият съдебен състав счита оплакванията във
въззивната жалба за допуснато процесуално нарушение на нормата на чл. 153 от ГПК от първоинстанционния съд при определяне на предмета на спора за
неоснователни. Безпротиворечива е съдебната практика /която се споделя от
въззивния съд/, че липсва презумпция, че неподаването на отговор в срок на
исковата молба прави иска основателен или че освобождава ищеца от
доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК. По тези съображения последиците
от разпределението на тежестта на доказване и отнасянето във вреда на носещия тежестта
на доказване неустановяването на посочения правопораждащ претендираното право
факт, не превръща безспорно между страните обстоятелство в спорно /в какъвто
смисъл са доводите във въззивната жалба/. В конкретния случай ответницата не е
подала отговор на исковата молба в срока по чл. 131 от ГПК, а е взела становище
по иска и обстоятелствата, на които се основава исковата претенция преди
провеждане на първото съдебно заседание. Това процесуално поведение обаче не
освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 от ГПК да
установи по реда на пълното и главно доказване всички правопораждащи
претенцията му юридически факти. Неподаването на отговор от ответника, респ.
подаването на такъв след срока, не освобождава ищеца от процесуалното му задължение
съобразно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК да докаже, и то при условията на
пълно и главно доказване, правопораждащите вземането му факти, след като няма
признание на иска, респ. отделени като безспорни и ненуждаещи се от доказване
факти с доклада по делото. Липсата на изразено становище по предявения иск от
ответника не е равнозначна на признаване на иска, респ. на определени
факти от значение за спорното право. В този смисъл е и трайната практика на ВКС
/решение № 27 от 16.04.2014г. по т.д. № 1893/2013г., ТК, ІІ
ТО, решение № 67 от 06.07.2010г. по т.д. № 898/2009г., ТК, І ТО
и др./ - неподаването на писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК не лишава ответника от възможност
да оспори исковете, нито освобождава ищеца от доказателствената тежест по чл. 154, ал. 1 ГПК и от задължението да установи
правнорелевантните факти, на които основава исковата си претенция. Поради това
правилно с атакуваното решение СРС е приел, че наличието на договорни отношения
между страните не е безспорен факт и подлежи на установяване от ищцовото
дружество в условията на пълно и главно доказване.
По тези съображения се налага извод, че макар в случая
ответницата да не е депозирала отговор на исковата молба, а е оспорила исковете
преди първото съдебно заседание, това не отменя задължението на ищеца да
проведе доказване на предпоставките за възникване на паричното му вземане, вкл.
твърдението за наличие на договорно правоотношение между страните по договор за
предоставяне на ВиК услуги. Тежестта да докаже този факт изрично му е указана
от въззивния съд с определението за насрочване на делото /при надлежно въведени
оплаквания във въззивната жалба за непълен доклад/, но въззивникът не е
предприел никакви процесуални действия във връзка с дадените указания.
Между страните по делото на етапа на въззивното
производство са спорни въпросите относно съществуването на твърдяното
облигационно правоотношение между страните през исковия период, както и с
действителната доставка на ВиК услуги в претендирания от ищеца размер.
Съгласно чл. 193 от Закона за водите, обществените
отношения, свързани с услугите за водоснабдяване и канализация, се уреждат със
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги, при
спазване на изискванията на този закон. Според разпоредбата на чл. 1, ал. 2 от
Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги,
водоснабдителните и канализационните /ВиК/ услуги са тези по пречистване и
доставка на вода за питейно-битови, промишлени и други нужди, отвеждане и
пречистване на отпадъчните и дъждовните води от имотите на потребителите в
урбанизираните територии /населените места и селищните образувания/, както и
дейностите по изграждането, поддържането и експлоатацията на водоснабдителните
и канализационните системи, включително на пречиствателните станции и другите
съоръжения. В § 1, т. 2 от ДР на закона се съдържа легална дефиниция на
понятието „потребители на ВиК услуги, като съгласно б. „а“ от посочената
разпоредба това са юридически или физически лица - собственици или ползватели
на съответните имоти, за които се предоставят ВиК услуги.
В разпоредбата на чл. 3, ал. 1 от Наредба № 4 от
14.09.2004 год. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за
ползване на водоснабдителните и канализационните системи /в редакция – попр.,
бр. 93 от 19.10.2004 г.; изм. с Решение № 3887 от 28.04.2005 г. на ВАС на РБ –
бр. 41 от 13.05.2005 г., в сила от 13.05.2005 г./ е указано, че потребители на
ВиК услуги са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж
и право на ползване, включително чрез концесия, на водоснабдени имоти /чл. 2,
ал. 1 от Общите условия на ищеца/. Получаването на тези услуги се осъществява
при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от
собственика /собствениците/ на ВиК системи и от съответния регулаторен орган,
които общи условия влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им в
централен ежедневник – чл. 8, ал. 1 и 3 от наредбата.
Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004г.,
услугите ВиК се заплащат по цени, определени по реда на ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на
изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се
заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите ВиК се заплащат въз
основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система
на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно
отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с
повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа
на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното
отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва,
като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат
индивидуалните водомери. Отчитането на общия водомер се извършва в присъствието
на представител на потребителите. Датата и часът на отчитане на общия водомер и
на индивидуалните водомери се обявяват с писмено съобщение, поставено на
подходящо място в сградата, в срок не по-кратък от три работни дни преди деня
на отчитането.
В разглеждания случай ищцовото дружество, чиято е
доказателствената тежест в процеса съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК, не е ангажирало доказателства за твърдяното облигационно правоотношение
между страните по делото. Не са представени доказателства нито за титулярството
в правото на собственост, респективно на ограниченото вещно право на ползване
върху процесния имот, нито доказателства за сключването на изричен писмен
договор между страните.
В конкретния случай следва да се има
предвид и обстоятелството, че по делото не са представени и документи за отчет
на водомера за обекта, поради което не може да се направи извод, че ищецът е
провел успешно пълно и главно доказване,
както за наличие на облигационно отношение между страните, така и за реалните
количества доставени или потребени ВиК услуги в процесния имот. Съгласно
разпоредбата на чл. 32, ал. 1 Общите условия доставянето на питейна вода и/или
пречистване и/или отвеждане на отпадъчни води се заплаща въз основа на
измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната мрежа, отчетено
чрез монтираните водомери на сградните водопроводни отклонения. Отчитането на
показанията на водомерите се извършва от служител на оператора на ВиК услуги в
присъствието на потребителя или на негов представител (чл. 23, ал. 4 ОУ), като
клаузата на чл. 24, ал. 1 ОУ регламентира задължението на потребителя да
осигурява свободен и безопасен достъп на легитимните длъжностни лица на ВиК
оператора.
Следователно и при приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, въззивният съд
приема, че ищецът не се легитимира като кредитор на претендираните главници. С
оглед изложеното неоснователна се явява и претенцията за акцесорното вземане за
обезщетение за забава. Релевираните претенции се явяват неоснователни и
подлежат на отхвърляне, както законосъобразно е приел и първоинстанционният
съд.
Ето защо въззивната жалба следва да бъде оставена без
уважение, а решението на СРС – потвърдено, като правилно.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора в
полза на адв. Н.И. – процесуален представител на въззиваемата страна, следва да
се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 от
ЗА, определени според Наредба № 1 от 2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, които възлизат на сумата от общо 525, 60 лева /при
съобразяване на нормата на чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба №1/2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения/.
На основание чл. 280, ал. 3 от ГПК и с оглед цената на
всеки един от обективно кумулативно съединените искове настоящото решение не
подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.06.2018г., изменено в частта му за разноските с
определение от 23.11.2018г. по чл. 248 от ГПК, постановено по гр.д. № 54846/2017г. по описа на СРС, ГО, 88
състав.
ОСЪЖДА „С.В.“ АД, с ЕИК ******,
седалище и адрес на управление *** парк София“ № 1, сграда 2 А да заплати на
адвокат Н.И.И., ЕГН **********, с адрес на упражняване на дейността – гр.
София, ул. „******“ №******, /офис-партер/, на основание чл. 38, ал. 2, вр. чл.
38, ал. 1, т. 2 от ЗА сумата от 525, 60 /петстотин двадесет и пет лева и
60 ст./ лева – адвокатско възнаграждение за оказана безплатна адвокатска помощ и съдействие за осъщественото процесуално
представителство на Д.С.Ш. по в.гр.д. № 2671/2019г. по описа на СГС, ГО, ІІ А
въззивен състав.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.