Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 18.07.2019 год.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Пламен
Генев
при секретаря Н.Светославова,
като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме
Мъгърдичян в.гр.дело №16655 по описа за 2018 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.06.2018 год., постановено
по гр.дело №30570/2016 год. по описа на СРС, ГО, 85 с-в, е признато за
недоказано оспорването на истинността на договор за наем от 13.01.2014 год.,
сключен между П.С.М., като наемодател и Н.Т.Д., като наемател; Н.Т.Д. е осъден
да заплати на П.С.М. по искове с правно основание чл. 232, ал. 2 ЗЗД и с правно
основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД сумата от 2 880
лв., от които 2 190 лв. – незаплатени наемни вноски за м.юли 2014
год., м. септември 2014 год. и м.февруари 2015 год. /при допусната от СРС
очевидна фактическа грешка при отразяване на сбора от наемните вноски за
посочения период, който е посочен като 1 190 лв./ и 690 лв. –
незаплатени наемни вноски за м.октомври 2014 год., м. декември 2014 год. и
м.януари 2015 год., сумата от 6 488.60
лв. – неустойка и 713.58 лв. –
незаплатени разходи за потребен природен газ за периода от 01.12.2014 год. до 28.02.2018
год., ведно със законната лихва от 07.06.2016 год. до окончателното изплащане,
като искът по чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за направени консумативни разноски за
природен газ е отхвърлен като неоснователен в останалата му част до пълния
предявен размер; ответникът е осъден, както следва: на ищеца на основание чл.
78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 2 037.54 лв. и по
сметка на СРС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата от 226.46 лв. – за
възнаграждение за вещо лице.
Срещу
решението в частта му, в която са уважени предявените искове за наемни вноски
за разликата над 920 лв. до размера от 2 880 лв. и за неустойка и
консумативни разходи за природен газ – изцяло, е подадена в законоустановения
срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от
ответника Н.Т.Д., чрез особения му представител мл. адвокат И.М.-К..
Жалбоподателят поддържа, че първоинстанционният съд
се бил произнесъл по непредявен иск за сумата от 713.58 лв. – разходи за
природен газ, тъй като такива не се претендирали, а и не била внесена
следващата се държавна такса. Този иск бил въведен в процеса с допълнителна
молба от 21.12.2017 год., като била направена поправка на исковата молба, която
била допусната от СРС, но не били изпълнени дадените указания за внасяне на
дължимата държавна такса до края на процеса пред първата инстанция. Според
съдебната практика не можело да се санира
неизпълнението на вече дадени в предходно производство по чл. 129, ал. 3 ГПК от
първоинстанционния съд указания за отстраняване на
нередовност на исковата молба. На следващо място неправилно СРС бил приел, че
ответникът дължи 230 лв. – частична наемна вноска за м.януари 2015 год. и 730
лв. – наемна вноска за м.февруари 2015 год. Процесният
договор за наем бил подписан на 13.01.2014 год. и съгласно чл. 14, ал. 1 от
същия срокът на действието му бил 1 година. В чл. 14, ал. 2 страните били
предвидили, че договорът може да бъде продължен само с нов писмен договор или
анекс – т.е. въвели били задължителна писмена форма за уреждане на наемното
правоотношение. С тази уговорка страните били дерогирали
действието на чл. 236, ал. 1 ЗЗД за мълчаливо продължаване на срока. Анекс или
нов договор не бил представен по делото. Следователно при липсата на договор за
наем за периода от 14.01.2015 год. до 28.02.2015 год. претенциите за наемни
вноски били неоснователни- По делото не бил предявен иск за обезщетение за
ползване на имота. Освен това върху сумите за ползване на имота не можело да се
начислява договорна неустойка. Не било разгледано възражението за прихващане
със дадената от ответника гаранция по договора в размер на 1 000 лв.
Предаването на тази сума на наемодателя било установено с писмени
доказателства. В исковата молба била претендирана
неустойка в размер на 6 835.21 лв., а в допълнителна молба от 21.12.2017
год. ищецът претедирал сумата от 6 488.60 лв. Неправилен
бил изводът на СРС, че уговорката за неустойка в размер на 2 % на ден е
действителна. Този размер на неустойката представлявал оскъпяване на
задължението със 730 % годишно, при положение че банковите лихви в страната не
надхвърляли няколко процента годишно. Размерът на неустойката само за м.юли
2014 год. и то начислен само за няколко месеца /до март 2015 год./ бил равен на
стойността на претендираното от наемодателя основно
задължение – 2 880 лв. Т.е. клаузата за неустойка била нищожна, евентуално
прекомерна. А с оглед прекратяването на наемното правоотношение, неустойка след
14.01.2015 год. не се дължала. Следвало да бъде разгледано и възражението за
прихващане. Липсвали доказателства за дължимостта на
разноски за природен газ, както и че те са били заплатени от наемодателя. По
делото било ангажирано единствено писмо от „С.“ ЕАД, в което била посочена
сумата от 402.58 лв. Приемо-предавателният протокол
от 07.03.2015 год. не установявал наличието на размера на подобни задължения.
Ето защо моли решението на СРС да бъде обезсилено в обжалваната част,
евентуално – отменено, а исковете – отхвърлени.
Ответникът
по жалбата П.С. М.счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено в
обжалваната му част. Поддържа, че преди процеса отпрали покана до ответника за
доброволно уреждане на отношенията, а и самата искова молба представлявала
такава покана. Между страните било възникнало валидно наемно правоотношение, по
силата на което ответникът дължал месечна наемна цена от 730 лв., платима
авансово от 1-во до 5-то число на месеца. Гаранцията от 1 000 лв. била
заплатена, но същата подлежала на връщане след освобождаване на имота от
наемателя и след като бъдат приспаднати евентуално неплатени сметки за ток,
вода, газ, СОТ, Интернет, Булсатком, разходи за
поддръжка на общите съоръжения и инсталации и общите части на сградата, в която
се намира имота, други режийни консумативи и щети, виновно причинени от
наемателя – чл. 6. Установено било по делото, че ответникът не бил изпълнил
посочената клауза от договора и не бил заплатил на ищеца значителни суми. Искът
за консумативни разноски за природен газ бил надлежно предявен. Претендира и
присъждането на направените разноски по делото.
С
определение на СРС по посоченото дело от 03.10.2018 год., е оставено без
уважение искането на ответника Н.Т.Д. за изменение на първоинстанционното
решение в частта му за разноските.
Срещу така
постановения съдебен акт е подадена в законоустановения
срок частна жалба от ответника Н.Т.Д., чрез назначения му особен представител
мл. адвокат И.М.-К., който поддържа на първо място, че обжалваното определение
немотивирано. На второ място сочи, че в полза на ищеца били присъдени разноски
в размер на 2 037.54 лв. – за държавна такса, възнаграждение за особен
представител и възнаграждение за един адвокат. Цената на предявените искове
възлизала на 12 067.21 лв., а размерът на уважените искове бил
10 082.18 лв. Ищецът бил направил разноски в общ размер на 2 294.06
лв., поради което следвало да му се присъдят съразмерно 1 916.69 лв.
Ответникът
по частната жалба П.С.М. счита, че определението на СРС следва да бъде
потвърдено.
По подадената въззивна
жалба:
Софийски градски съд, след като прецени
събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивните жалби пороци на атакувания съдебен акт, намира за
установено следното:
Предявени са за разглеждане обективно
кумулативно съединени искове искове с правно
основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 и 2 ЗЗД и с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение
е валидно.
При
осъществената дължима служебна проверка въззивният
съд приема, че решението на СРС е недопустимо в частта му, в която са разгледани
искове за консумативни разноски за природен газ за разликата над 402.58 лв. до
размера от 713.58 лв., тъй като съдът не е бил сезиран с такива претенции.
Спорното материално
субективно право е предмет на правния
спор. То се въвежда в процеса
като негов предмет чрез правното
твърдение на ищеца, съдържащо се в исковата молба.
Предметът на делото се определя
именно от ищеца, като нито
съдът, нито ответникът могат да внесат в него
изменения. Единствено ищецът е властен да го измени
чрез изменение на иска. Предметът
на делото е твърдяно право, което се индивидуализира
чрез правопораждащия факт, съдържанието на правото и носителите
на правоотношението, съставка на което
е правото. Тези белези ищецът трябва
да посочи чрез основанието и петитума на иска,
по тях ответникът
организира защитата си и съдът дължи
разрешение на спора по предмета
на делото, както той е заявен
от ищеца.
В разглеждания
случай е видно от съдържанието на исковата молба и уточняваща молба /виж и
писмена защита на л. 183 от първоинстанционното
дело/, че ищецът не е въвел твърдения, че стойността на консумативните разноски
за природен газ за периода от 01.12.2014 год. до 28.02.2015 год. възлизат на
713.58 лв. Напротив същият е посочил, че тази сума представлява сбор от
дължимите от наемателя разноски за природен газ – 402.58 лв., за такса за
поддържане и хигиенизиране на общите части в сградата – 266 лв. и за потребена вода – 45 лв. Ето защо и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 3 ГПК първоинстанционното решение
следва се обезсили в обсъжданата част, като процесуално недопустимо –
постановено по непредявен иск, включително и за съразмерната част от
присъдените разноски, както следва: на ищеца – за разликата над 1 974.69 лв. до размера от
2 037.54 лв. и по сметка на СРС – за разликата над 219.47 лв. до размера
от 226.46 лв., като делото се върне на СРС за разглеждане и произнасяне от друг
негов състав на действително предявените искове с правно основание чл. п232,
ал. 2, пр. 2 ЗЗД /новото разглеждане би следвало да започне от стадия на
изготвянето на доклад по делото по чл. 146 ГПК/.
В
останалата допустима част първоинстанционното решение
е частично неправилно.
По исковете по чл. 232, ал. 2,
пр. 1 и 2 ЗЗД:
Доколкото ищецът се позовава на
неизпълнение на задължението на ответника да заплаща наемни вноски, с оглед
правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, в негова тежест е било да установи
съществуването на твърдяното облигационно правоотношение през процесния период, включително какъв е бил размера на
наемната цена, както и че е предоставил ползването на наетия имот на ответника.
Договорът за
наем, чиято регламентация се съдържа в разпоредбите на
чл. 228 – чл. 239 ЗЗД, не е формален и писмената му форма не е условие за
неговата действителност. Следователно преценката на
съда за възникването
и съществуването на договорно правоотношение между страните не е обвързана с изискване за спазване
на писмената форма, а още
по-малко с наличието на официални документи, както
твърди жалбоподателят. Сключването на договора може да бъде установено
с всички допустими от ГПК доказателствени средства.
В разглеждания случай по делото е
установено по несъмнен начин, че на 13.01.2014 год. между страните е бил
сключен писмен договор за наем, по силата на
който ищецът предоставил за временно ползване на ответника следния недвижим
имот: апартамент №11, находящ се в гр.София, ул.******,
ет.3, срещу задължението на наемателя да заплаща месечна наемна цена в размер
на 730 лв., платима от 1-во до 5-то число на текущия месец, както и всички
разходи, свързани с ползването на имота – електрическа енергия, топлоенергия,
вода, газоснабдяване, телефон, интернет, кабелна телевизия, СОТ, разходи за
поддръжка на общите съоръжения и инсталации и общите части на сградата, в която
се намира имота, платими директно на доставчиците на съответните услуги, в
сроковете и начина, указани в съответните договори и общи условия към тях. Съгласно
чл. 6 от договора, наемателят предоставял на наемодателя гаранция за точно
изпълнение в размер на 1 000 лв., която подлежала на връщане след
освобождаването на имота от негова страна и след като бъдат приспаднати евентуално
неплатените сметки за ток, вода, газ, СОТ, интернет, Булсатком,
разходи за поддръжка на общите съоръжения и инсталации и общите части на
сградата, в която се намира имота, други режийни консумативи и щети, виновно
причинени от наемателя. Страните постигнали съгласие че договорът се сключва за
срок от 1 година, считано от датата на подписването му, както и след изтичане
на наемния срок същият може да бъде продължен само с нов писмен договор или
анекс – чл. 14. Според чл. 11 от договора, наемателят бил длъжен да заплаща
наемната цена по уговорените начин и сроковете, като за всеки ден закъснение
дължал 2 % допълнително заплащане върху месечния наем, а при закъснение повече
от 30 дни, наемодателят имал право незабавно едностранно да прекрати договора.
Видно е от заключението на вещото
лице по допусната и изслушана от първоинстанционния
съд съдебно-почеркова експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, че подписът за
наемател в горепосочения договор е положен от ответника.
Установено е, че на 13.01.2014 год.
ищецът е предоставил на ответника ползването на процесния
имот, за което е бил съставен протокол-опис от посочената дата, като е безспорно
между страните, че на 01.03.2015 год. ответникът е върнал на ищеца ключовете за
процесния имот.
Първият спорен между страните въпрос
по същество във въззивното производство е свързан със
съществуването на наемното правоотношение през целия исков период.
Действително договорът за наем е бил
сключен за срок от една година, но с него не е била дерогирана
разпоредбата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД, според която ако след изтичането на наемния
срок използването на вещта продължи със знанието и без противопоставянето на
наемодателя, договорът се счита продължен за неопределен срок. Друг извод не следва
от уговореното в чл. 15, ал. 1 от договора, че договорът се прекратява с
изтичането на срока му. Напротив посочената клауза съответства на общото
правило, че договорната връцка между страните съществува за уговорения между
тях срок. Един от белезите, определящи договори за наем, е временният характер
на предоставеното ползване на вещта – чл. 228 ЗЗД. Продължителността на това
ползване може да бъде изрично уговорено от страните, при което с изтичането на
срока договорът се прекратява. Поради това и се налага изводът, че предвиденото
в чл. 236, ал. 1 ЗЗД продължаване за неопределен срок на договора за наем, ако
след изтичането на уговорения срок ползването на вещта продължи със знанието и притовопоставянето на наемодателя, не е приложимо
единствено в случите, в които страните изрично в рамките на договорната свобода
са изключили приложението на посочената разпоредба /която е диспозитивна/
за мълчаливо трансформиране на срочния договор в безсрочен. Според настоящия
съдебен състав не представлява подобно дерогиране
уговорката между страните, обективирана в чл. 14, ал.
2 от процесния договор, че договорът може да бъде
продължен с нов писмен договор или анекс. В тази клауза се предвижда само
възможност, свързана с промяната на срока на договора – неговото удължаване, но
отново в рамките на срочно правоотношение, и не засяга възможността същото да
бъде трансформирано в безсрочно.
За исковия период – м.юли 2014 год.,
м.септември 2014 год. и м.февруари задълженията за наемни вноски възлизат на 2 190
лв., а за исковия период – м.октомври 2014 год., м.декември 2014 год. и
м.януари 2015 год. – 690 лв., или общо 2 880 лв. Доколкото ответникът не е
ангажирал каквито и да било доказателства за заплащането им, а доказателствената тежест в тази насока е била негова, то релевираните претенции са изцяло основателни, както
законосъобразно е приел първоинстанционният съд.
Съгласно нормата на чл. 232, ал. 2,
пр. ЗЗД върху наемателя тежи и
задължението да посреща разходите, свързани с ползването на вещта, т.нар.
консумативни разходи.
Доколкото се касае до предоставянето
на услуги от конкретни дружества, то единствено издадени от последните
документи биха могли да бъдат годно доказателство относно конкретната парична
равностойност на претендираните консумативни разходи.
Видно е от писмо на „С.“ ЕАД, което не е оспорено, че стойността на доставения
в процесния имот природен газ за периода от
01.12.2014 год. до 28.02.2015 год. възлиза на 402.58 лв., от които 399.75 лв. –
главница и 2.83 лв. – неустойка. При правилно приложение на неблагоприятните
последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест, СРС е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на договорната
отговорност на ответника за заплащането на претендираната
от ищеца сума от 402.58 лв., ведно със законната лихва, считано от датата на
подаване на исковата молба до окончателното й изплащане.
По отношение на иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД:
Ищецът претендира сумата от 6 488.60
лв. /видно от уточняващата му молба от 29.12.2017 год., подадена във връзка с
дадените от СРС по реда на чл. 129, ал. 2 ГПК указания, с изпълнението на които
исковата молба се счита за редовна от деня на подаването съгласно чл. 129, ал.
5 ГПК/ като неустойка за забава върху неплатените наемни вноски в общ размер на 2 880
лв. по чл. 11 от процесния договор.
В писмения отговор по чл. 131 ГПК ответникът е релевирал възражения за
нищожност на клаузата за неустойка
поради противоречие с добрите нрави, евентуално за намаляване на неустойката
поради прекомерност. В тази връзка СГС приема следното:
Съгласно чл. 92, ал. 1 ЗЗД страните могат предварително да определят размера
на обезщетението за предполагаемите вреди от неизпълнението,
които вреди не е необходимо да се доказват,
което е съществен елемент на неустойката.
Това е сторено и в настоящия случай – налице е постигнато между страните съглашение, по силата на което
неизправната страна се е задължила да даде на
другата една парична сума, чиито
размер е фискиран като процент – 2 %, който
се начислява за всеки ден
забава.
Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 1/2009 г., ОСTK, не
е нищожна неустойката, която
е уговорена без краен предел или
без фиксиран срок, до който
тя може да
се начислява, тъй като преценката
за накърняване на добрите нрави
поради свръхпрекомерност не може да
се направи към момента на
сключване на договора. Нищожна поради накърняване на добрите
нрави е единствено клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционни функции. В посоченото Тълкувателно решение е прието, че преценката за нищожност на
неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки
конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като следва да бъдат преценявани като
критерии естеството /парични или непарични/ и размерът на задълженията, чието
изпълнение се обезпечава с неустойка, дали изпълнението на задължението е
обезпечено и с други прави способи /поръчителство, залог, ипотека и др./, вид
на уговорената неустойка /компенсаторна или мораторна/
и вида на неизпълнение на задължението /съществено или за незначителна негова
част/, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от
неизпълнението на задължението вреди, както и други критерии при конкретната
преценка на обстоятелствата по делото, като се вземат предвид конкретните факти
и обстоятелства за всеки отделен случай.
В разглеждания случай претендираната договорна неустойка по чл. 11 от процесния договор е за забавено изпълнение на задължението
на наемателя да заплаща наемните вноски, т.е. мораторна.
Размерът на неустойката е установен на 2 % от дължимата сума за всеки просрочен
ден – без краен предел на срока и размера, до който може да нараства
/уговореният по този начин размер на неустойката сам по себе си не обуславя
нищожността й, тъй като е поставен в зависимост от волята и отговорността на
неизправния длъжник и е в съгласие с призната на съконтрахентите
договорна свобода по чл. 9 ЗЗД, включително да придадат превес на санкционната
функция на неустоечната клауза/. Същевременно чрез
посочената клауза не се цели обезщетяването на специфични вреди на наемодателя
/разноски, печалба и др./. Размерът на неустойката не е обвързан и с размера на
неизпълнението. Тя е многократно по-висока и от размера на законната лихва,
дължима при условията на чл. 86, ал. 1 ЗЗД за неизпълнение на парично
задължение. Размерът на договорната неустойка надвишава 70 пъти размера на
законната лихва /10.22 %/ и се равнява на 720 % годишна лихва /360 дни х 2 %/.
При изчисляване например на законната лихва върху сумата от 730 лв. – неплатена
наемна вноска за м.юли 2014 год., за периода от 06.07.2014 год. до 07.03.2015
год., тя е в размер на 49.81 лв., а претендираната
неустойка възлиза на 2 880 лв. Сходно е съотношението и между законната
лихва и неустойката върху останалите претендирани
наемни вноски.
При тези обстоятелства клаузата за
неустойка по чл. 11 от договора следва да бъде преценена несъмнено като
възпираща наемателя от поведение, водещо до неизпълнение на паричните му
задължения, както и несъмнено като
санкция спрямо него, при което обаче с оглед наличието и на друго обезпечение –
заплащане на депозит от страна на наемателя /имащ за цел да обезпечи
изпълнението на всички негови задължения – виж чл. 149 – чл. 161 ЗЗД/, наемодателят
ще получи сума, която е многократно по-висока от обичайния размер на
обезщетението, дължимо по реда на чл. 86, ал. 1 ЗЗД, без по делото са
установени обстоятелства, които да обосновават подобен по-висок размер на
вредите му. Следователно настоящият съдебен състав приема, че процесната договорна неустойка в уговорения размер, който
многократно надвишава размера на очакваните вреди при забавено изпълнение на
главното парично задължение в размер на законната лихва за забава, излиза извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна
функции, като още към момента на сключването на процесния
договор за наем създава възможност за несправедливо обогатяване на кредитора,
накърняваща добрите нрави. В този смисъл клаузата за неустойка се явява нищожна
на основание чл. 26, ал.1, пр. 3 ЗЗД. Поради това и предявеният от ищеца иск по
чл. 92, ал. 1 ЗЗД се явява неоснователен.
По отношение на възражението за прихващане:
Предвид сбъдването на вътрешнопроцесуалното условие, под което е предявено,
с оглед основателността на исковете
по чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата от 2 880 лв. и по чл. 232, ал. 2
пр. 2 ЗЗД за сумата от 402.58 лв., следва да бъде разгледано своевременно
направеното от ответника в писмения отговор по чл. 131 ГПК евентуално възражение за съдебно
прихващане с негото насрещно вземане по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за връщане на платения от него депозит по чл. 6 от процесния
договор в размер на 1 000 лв.
Възражението е неоснователно.
Според разпоредбата на чл. 103, ал.
1 ЗЗД, прихващане може да се
извърши само ако активното вземане
/вземането на страната, която
прихваща/ е изискуемо и ликвидно.
Според клаузата на чл. 20 от процесния договор, наемодателят има право да задържи като
обезщетение част или целия размер на депозита по чл. 6: а/ при дължим и
неплатен от наемателя месечен нам; б/ при дължими и неплатени от наемателя
текущи разходи; в/ като неустойка по реда на чл. 17 /за повреди в имота и
вещите в него и липса на движими вещи/; г/ по реда на чл. 18 /за неустойка за
забава при плащането на наемните вноски/; д/ при липса на документ за
прекратяване на адресната регистрация от имота, издаден от съответната община;
е/ при неразрешено пребиваване на животни и ж/ при регистриране на фирми или
всякаква друга, различна от договорената дейност.
Ищецът поддържа, че има право да приспадне
от внесения депозит стойността на причинените от наемателя щети – липсващ
телевизор „Филипс 40“. Доказателствената тежест за
установяване размера на приченената щета се носи от
наемодателя.
Въззивният съд приема за установено във основа на съвкупната
преценка на писмените доказателства – приемо-предавателен
протокол от 13.01.2014 год. и проформа фактура от
14.10.2011 год. и гласните доказателства чрез разпита на свидетеля М.К.К., чиито показания подлежат на кредитиране като ясни, последователни,
логични и неопровергани от останалия доказателствен
материал по делото, че процесният апартамент е бил
предоставен за ползване на ответника заедно с намиращия се в него плазмен
телевизор „Филипс 40“ – закупен от ищеца на 14.10.2011 год. за сумата от
1 556 лв. При липсата на спор между страните и на основание чл. 233, ал.
1, изр. 4 ЗЗД следва да се приеме, че посочената движима вещ е била предадена
на наемателя в добро състояние. След като ответникът върнал ключа за процесния имот на наемодателя, последният установил, че
телевизорът липсва. Ответникът нито твърди, нито установява, че го е
предал/върнал на ищеца.
Съгласно разпоредбата на чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД, наемателят
дължи обезщетение за вредите, причинени
през време на ползването на
вещта, освен ако докаже, че
те се дължат
на причина, за която той
не отговаря. Т.е. вината на наемателя се предполага, като от
страна на ответника по делото не е било проведено обратно доказване. Ето защо и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест въззивният
съд приема, че твърдяната вреда е била причинени от ответника по време на
действието на наемното правоотношение, поради което и същият дължи обезщетение
на наемодателя.
По отношение на размера на дължимото
обезщетение следва да се отбележи, че законът се интересува от стойността
на вредите по средната им
пазарна стойност към момента на
настъпването им /в частност към момента на връщането на наетия
имот/. Обемът на отговорността
при неизпълнение
на договорно задължение се определя от закона – той е в размер на действително причинените вреди /чл. 82 ЗЗД/, а обезщетението трябва
да съответства на това, което
увреденият следва да разходва, за
да възстанови предхождащото увреждането състояние. Следователно меродавни са средните
пазарни цени, по които това
възстановяване може да се извърши. Тъй като по делото няма данни за размера на
обезщетението, СГС го определя по реда на 162 ГПК на 1 000 лв. /при
отчитане и на овехтяване/.
При това положение и доколкото с
клаузата на чл. 20 от процесния договор страните
предварително са овластили наемодателя без други
условия да приспада от получения от него депозит дължимо от наемателя обезщетение
за липсващи движими вещи, то в разглеждания случай депозитът се явява напълно изчерпан
и ответникът не се легитимира като кредитор на претендираното
насрещно вземане.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в допустимата му част, в която е уважен предявения иск по чл. 92,
ал. 1 ЗЗД, която претенция подлежи на отхвърляне. Първоинстанционното
решение трябва да бъде отменено и в частта му, в която ответникът е осъден да
заплати, както следва: на ищеца – разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 663.39 лв. до размера от 1 974.69 лв. и по сметка на СРС – разноски за възнаграждение за
вещо лице за разликата над 73.73 лв. до размера от 219.47 лв.
В останалата обжалвана част
решението на СРС следва да бъде потвърдено, като правилно.
По подадената частна жалба:
Частната жалба е подадена
от надлежна страна и в законоустановения срок, поради което се явява процесуално допустима.
Разгледана по същество, частната
жалба
е ОСНОВАТЕЛНА.
С първоинстанционното
решение в тежест на ответника са били възложени на основание чл. 78, ал. 1 ГПК
направените от ищеца разноски в размер на 663.39 лв. /които именно са предмет
на частната жалба – за разликата над посочената сума до 1 974.69 лв. решението
на СРС подлежи на отмяна с оглед изложените вече по-горе съображения за
неговата неправилност, а за разликата над 1 974.69 лв. до 2 037.54
лв. – решението подлежи на обезсилване предвид приетото за неговата
недопустимост/, които са такива за държавна такса, за възнаграждение за особен
представител и за възнаграждение за един адвокат – обстоятелства, които не са
спорни между страните.
С обжалваното определение е оставено
без уважение искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК /което е своевременно
направено – в срока за въззивно обжалване/ за
изменение на първоинстанционното решение в частта му
за присъдените на ищеца разноски, като СРС е препратил към изложените в него
мотиви.
Определението е неправилно.
По отговорността за разноските съдът
не се произнася служебно, а само по молба на заинтересованата страна. В
разглеждания случай процесуалният представител на ищеца е релевирал
своевременно искане за присъждане на разноски – същото е направено още в исковата
молба, като е поддържано и в последното заседание в първоинстанционното
производство.
При образуване на делото ищецът е
внесъл държавна такса в размер на 454.06 лв., като впоследствие е внесъл и определения
депозит за възнаграждение за особения представител на ответника в размер на 840
лв. – видно от платежно нареждане на л. 75 от първоинстанционното
дело. Представил е и договор за правна защита и съдействие от 05.12.2017 год.
/с характер на разписка/, от който е видно, че е заплатил в брой уговорения
адвокатски хонорар в размер на 1 000 лв. Т.е. общият размер на претендираните от него разноски възлиза на 2 294.06
лв.
По делото са били предявени искове с
правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 1 ЗЗД за сумата от 2 880 лв., иск с
правно основаниео чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 488.60
лв., искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за сумата от 713.58
лв., както и иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 2 ЗЗД за сумата от
1 636 лв. /при което цената на исковете е възлиза общо на 11 718.18
лв., а не на 12 067.21 лв., както е приел СРС при компенсирането на
разноските и при отчитане на уважената част от исковете – 10 082.18 лв./.
Претенцията по чл. 233, ал. 1, изр.
2 ЗЗД е била оттеглена от ищеца и производството по делото в тази част е било
прекратено с протоколно определение на СРС от 29.03.2018 год. /срещу което
ищецът не е упражнил право на частна жалба и същото е влязло в сила/, поради
което и съгласно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК по принцип не може да бъде
ангажирана отговорността на ответника за съразмерната част от направените към
този момент от страна на ищеца разноски за държавна такса и за възнаграждение
за особения му представител. Разноските за възнаграждение за един адвокат са
били направени от ищеца след окончателното обособяване на предмета на първоинстанционното производство и разпоредбата на чл. 78,
ал. 4 ГПК не намира приложение.
Следователно и с оглед изхода от
спора и при съобразяване на диспозитивното начало в
процеса /ответникът поддържа, че отговорността му за разноски е до размер на
1 916.69 лв./ настоящият съдебен състав приема, че ищецът има право на
разноски в първоинстанционното производство в размер
на 624.04 лв. /3 282.58 лв. х 1 916.69 лв./10 082.18 лв./.
Ето защо обжалваното определение
следва да бъде отменено, а искането на ответника по чл. 248, ал. 1 ГПК –
уважено.
По отношение на разноските:
С оглед изхода от настоящия спор и
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК жалбоподателят /ответникът/ следва да бъде
осъден да заплати на ищеца действително направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 293.02 лв., съразмерно на отхвърлената част от жалбата, респ.
уважената част от исковете.
На основание чл. 78, ал. 6 ГПК
ответникът по жалбата /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати по сметка на
СГС сумата от 145.74 лв., представляваща разноски за възнаграждение за вещо
лице в първоинстанционното производство и сумата от
135.99 лв., представляваща държавна такса за въззивно
обжалване, съразмерно на уважената част от въззивната
жалба, респ. отхвърлената част от исковете.
По отношение на искането на особения представител на ответника за определянето
на възнаграждение за въззивното производство:
Представителството по чл. 47, ал. 6 ГПК се осъществява от адвокат въз основа на съдебен акт, с който е определен за
процесуален представител на ответника. Адвокатският хонорар се определя по
размер от съда с всеки акт по чл. 81 ГПК и се изплаща своевременно. В хипотезата
на чл. 47, ал. 6 ГПК дължимото на адвоката възнаграждение се определя според
положената от него работа, от фактическата и правна сложност на делото и дължимостта му не зависи от изхода на делото.
Възнаграждението следва да бъде разграничено от отговорността за разноски,
която се реализира с оглед постигнатия правен резултат по спора, при наличието
на предпоставките по чл. 78 ГПК. Именно поради това ищецът е задължен да внесе
предварително определената от съда сума, която да послужи за изплащане на по-късно
определения окончателен размер на възнаграждението /виж т. 6 от Тълкувателно
решение № 6/2012 год. на ВКС по тълк.дело № 6/2012
год., ОСГТК/. Внасянето на сумата от ищеца е условие за назначаване на особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК и поради това е и условие за извършване на съдопроизводствени действия по делото. Съобразно резултата
по делото, така извършеният разход остава изцяло или отчасти за сметка на ищеца
или ответникът се осъжда да му го възстанови по правилата на чл. 78 ГПК.
Адвокатът не следва да се поставя в условие на кредитор на страната по делото –
сам, чрез изпълнителен лист, да търси плащане на определения му от съда
хонорар.
В разглеждания случай въззивният съд е пропуснал да укаже на ищеца да внесе
предварително сума, която да послужи за плащане на адвокатския хонорар на
особения представител на ответника по чл. 47, ал. 6 ГПК.
Съгласно приложимата в частност
редакция на разпоредба на чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК /Доп., ДВ, бр. 86/2017 год.
– действала както към момента на образуване на въззивното
производство/, възнаграждението на особения представител се определя от съда
съобразно фактическата и правната сложност на делото, като размерът на
възнаграждението може да бъде и под минималния за съответния вид работа
съгласно чл. 36, ал. 2 от Закона за адвокатурата, но не по-малко от една втора
от него. Материалният интерес по делото възлиза на 10 082.18 лв., поради
което и съобразно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и средно високата правна
сложност на делото и обстоятелствата, че особеният представител на ответника е
изготвил въззивна жалба и частна жалба, явил се е в единственото
проведено във въззивното производство открито съдебно
заседание, но е бил освободен поради това, че жалбоподателят /ответникът/ е бил
лично призован за него на новоустановен адрес, настоящият
съдебен състав приема, че на адв. И.М.-К.следва да
бъде определено възнаграждение в размер на 832.47 лв.
Ето защо възнаграждението в посочения
размер трябва да бъде изплатено на особения представител от бюджета на СГС /а
не да бъде получено от адвоката пряко от ищеца или ответника/, а загубилата
страна – следва да бъде осъдена да
възстанови съответната сума в полза на съда, както следва: ответникът – сумата
от 271.04 лв., съразмерно на отхвърлената част от въззивната жалба,
респ. уважената част от исковете, а ищецът – сумата от 561.43 лв., съразмерно
на уважената част от въззивната жалба /в т.ч. частта,
в която решение на СРС се обезсилва/, респ. отхвърлената част от исковете.
Поради изложеното вече по-горе няма
основание за определянето на по-висок размер на възнаграждението на особения
представител /а именно в размер на 834 лв./, поради което искането на адв. И.М.-К. следва да бъде оставено без уважение в
останалата му част.
Предвид изложените съображения,
съдът
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА решението от 06.06.2018 год., постановено по гр.дело №30570/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 85 с-в, в частта му, в която Н.Т.Д. е осъден да
заплати на П.С.М. по искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД за консумативни
разноски, квалифицирани като такива за потребен природен газ за периода от
01.12.2014 год. до 28.02.2015 год. за разликата над 402.58 лв. до размера от
713.58 лв. /т.е. за сумата от 311 лв./, както и в частта му, в която
ответникът Н.Т.Д. е осъден да заплати, както следва: на ищеца П.С.М. – разноски
за първоинстанционното производство за разликата над 1 974.69 лв. до размера от
2 037.54 лв. и по сметка на СРС – разноски за възнаграждение за вещо лице
за разликата над 219.47 лв. до размера от 226.46 лв.
ВРЪЩА делото на
СРС за ново разглеждане от друг съдебен състав
на действително предявените искове с правно основание чл. 232, ал. 2, пр. 2 ЗЗД съобразно указанията в настоящото решение за сумата от общо 311 лв., от която консумативни
разноски за такса за поддържане и хигиенизиране на общите части в сградата в
размер на 266 лв. и консумативни разноски за потребена
вода в размер на 45 лв.
ОТМЕНЯ решението от 06.06.2018 год., постановено по гр.дело №30570/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 85 с-в, в частта му, в която е уважен предявения от П.С.М.
срещу Н.Т.Д. иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за сумата от 6 488.60
лв., както и в частта му, в която ответникът Н.Т.Д. е осъден да заплати,
както следва: на ищеца П.С.М. – разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 663.39 лв. до размера от 1 974.69 лв. и по сметка на СРС – разноски за възнаграждение за
вещо лице за разликата над 73.73 лв. до размера от 219.47 лв., като вместо това
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователен предявения от П.С.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, срещу Н.Т.Д.
с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за
сумата от 6 488.60 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 11 от
договор за наем от 13.01.2014 год. за периода от 06.07.2014 год. до 07.03.2015
год.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.06.2018 год., постановено по гр.дело №30570/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 85 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОТМЕНЯ определението от 03.10.2018
год., постановено по реда на чл. 248 ГПК по гр.дело №30570/2016 год. по описа
на СРС, ГО, 85 с-в, като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ИЗМЕНЯ решението от 06.06.2018 год., постановено по гр.дело №30570/2016 год. по
описа на СРС, ГО, 85 с-в, в частта му за разноските, като го ОТМЕНЯ в частта му, в която ответникът Н.Т.Д.
е осъден да заплати на ищеца П.С.М. разноски за първоинстанционното
производство за разликата над 624.04 лв. до размера от 663.39 лв.
ОСЪЖДА Н.Т.Д. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на П.С.М. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски във въззивното производство за възнаграждение за един адвокат в
размер на 293.02 лв.
ОСЪЖДА П.С.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 ГПК сумата
от 145.74 лв., представляваща разноски за възнаграждение за вещо лице в първоинстанционното производство и сумата от 135.99 лв.,
представляваща държавна такса за въззивно обжалване.
ОПРЕДЕЛЯ възнаграждение на адв. И.П.М.-К. за осъществена защита като особен
представител по чл. 47, ал. 6 ГПК на ответника Н.Т.Д. във въззивното
производство в размер на 832.47 лв., което ДА СЕ ИЗПЛАТИ от бюджета на
Софийски градски съд.
ОСЪЖДА Н.Т.Д.
с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по сметка на Софийски градски съд на
основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК
сумата от 271.04 лв., поета от бюджета на съда за изплащане на адвокатското
възнаграждение на особения му представител във въззивното
производство.
ОСЪЖДА П.С.М. с ЕГН **********,
с адрес: ***, да заплати по сметка на Софийски градски съд на основание чл. 77 вр. с чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК сумата от 561.43 лв., поета
от бюджета на съда за изплащане на адвокатското възнаграждение на особения
представител на ответника във въззивното
производство.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането на адв. И.П.М.-К. по чл. 47, ал. 6, изр. 2 ГПК в останалата му
част.
Решението в частта му по иска по чл. 92, ал. 1 ЗЗД и в
частта му, която има характер на
определения, подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията
на чл.280, ал.1 от ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните. В
останалата част решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1/
2/