Р
Е Ш Е Н И Е
град София, 23. 09. 2021 г.
Софийският
градски съд, Гражданско отделение, II
– Д въззивен състав, в открито съдебно заседание на двадесет и първи април две
хиляди двадесет и първа година в състав:
Председател:
Красимир Мазгалов
Членове:
1. Силвана Гълъбова
2.
младши съдия Любомир Игнатов
при участието на съдебния секретар
Илияна Коцева, като разгледа докладваното от младши съдия Любомир Игнатов в.
гр. д. № 8609 по описа на Софийския
градски съд за 2020 г., за да се
произнесе, съобрази следното.
Производството е по чл. 258 от Гражданския процесуален кодекс ГПК) и
следващите.
Образувано е въз основа на постъпила въззивна жалба от ответницата в първоинстанционното производство С.Й.М. с ЕГН **********,
адрес ***, ж. к. „*********съдебен адрес ***, офис на партер (въззивница) чрез процесуалния
представител адвокат Р.Р. срещу решение № 77281, постановено на 27. 04. 2020 г. от Софийския
районен съд, 87-и състав, по гр. д. № 87723 по описа за 2017 г. (обжалвано решение). С обжалваното решение
първоинстанционният съд се
е произнесъл по два кумулативно съединени иска, като е уважил изцяло иска с
правно основание чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за
задълженията и договорите (ЗЗД) във връзка с чл. 99 ЗЗД за непогасена главница
по договор за потребителски кредит, съответно отхвърлил е изцяло иска със
същото правно основание за договорна лихва. И двата иска са с цена под
5 000 лева.
Въззивницата обжалва решението в частта, в която е признато за
установено, че дължи непогасена главница по договор за потребителски кредит
ведно със законната лихва за забава. Твърди, че в обжалваната част решението е неправилно,
незакононсъобразно и необосновано. Оспорва договора за цесия като нищожен на
основание чл. 26, ал. 2 ЗЗД. Поддържа, че не само уговорката за възнаградителна
лихва е нищожна, но и целият договор за потребителски кредит, понеже не
отговаря на законовото изискване за минимален размер на шрифта предвид чл. 22
от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Заявява, че след като съдът е приел
за недействителни уговорките за възнаградителна лихва, то е следвало да
приспадне от непогасената главница заплатените до този момент лихви. Иска от
въззивния съд да отмени първоинстанционното решение в обжалваната част и да
постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявените искове. Претендира
разноски за двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца в първоинстанционното производство „Е.М.” ЕООД, ЕИК *********,
седалище и адрес на управление ***, район „Витоша“, ж. к. „Малинова долина“, ул. „*********, съдебен адрес *** (въззиваемо дружество) чрез процесуалния представител адвокат П.В.. Твърди,
че в първоинстанционното производство е било установено наличието на валидно
облигационно отношение между въззивницата и „БНП П. П.Ф.“ ЕАД, прехвърлянето на
вземането по конкретното правоотношение на въззиваемото дружество чрез договор
за цесия, обявяването и настъпването на предсрочна изискуемост и неизпълнението
на задължения от страна на въззивницата. Оспорва възражението за
недействителност поради размера на шрифта, като заявява, че параметрите на
кредита са ясно посочени в отделни редове в цифров и словесен вид. Във връзка с
възражението за приспадане на възнаградителната лихва от размера на главницата
твърди, че правилото на чл. 19, ал. 3 ЗПК не се прилага, защото нормата е
материалноправна и няма обратно действие. Иска от въззивния съд да отхвърли
въззивната жалба и да остави в сила първоинстанционното решение. С отделно
писмено изявление прави евентуално възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение на процесуалния представител на въззивницата.
Софийският градски съд, след като прецени твърденията на страните и
събраните доказателства, направи следните фактически и правни изводи.
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок (пар. 13 от
Преходните и заключителните разпоредби към Закона за изменение и допълнение на
Закона за здравето, обн. „ДВ“ брой 44 от 13. 05. 2020 г.) от заинтересована страна чрез надлежно упълномощен процесуален представител. Представен е документ за внесена
държавна такса в необходимия размер. Следователно
въззивната жалба е редовна и допустима.
При служебна проверка въззивният съд
приема обжалваното решение за валидно и допустимо в обжалваната част. Относно
правилността му в обжалваната част въззивният съд следва да отчете доводите във
въззивната жалба (чл. 269, изр. второ ГПК), но също така и трябва да следи
служебно за неравноправни клаузи.
Предмет на въззивното производство е искът
с правно основание по чл. 422 ГПК във връзка с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във връзка с
чл. 99 ЗЗД за сумата от 2 417 лева и 77 стотинки незаплатена главница, за
която се твърди, че произтича от сключването на договор за потребителски кредит
и договор за цесия.
Правопораждащият фактически състав на иска
предвид твърденията на ищеца обема следните елементи: 1) валидно сключен
договор за потребителски кредит между цедента и въззивницата-ответница; 2) плащане
на сумата по договора за потребителски кредит от цесионаря в полза на въззивницата-ответница;
3) настъпване на падеж на всички погасителни вноски; 4) сключване на валиден
договор за цесия между цедента и въззиваемото дружество – ищец, по силата на
който вземането за главница по договора за потребителски кредит се прехвърля 5)
надлежно съобщаване за цесията на въззивницата-ответница.
Във въззивното производство страните
спорят единствено относно сключването на валидни договори за потребителски
кредит и за цесия. Освен това въззивницата-ответница се позовава на чл. 19, ал.
6 ЗПК.
По делото е представен договор за
потребителски кредит паричен кредит „PLUS-10744994“,
сключен между „БНП П. П.Ф.“ ЕАД и въззивницата-ответница (л. 6 от исковото
производство на районния съд). Договорът е подписан и датиран от страните към
22. 05. 2014 г. Като общ размер на кредита е посочена сумата от 2 700 лева,
като страните са постигнали съгласие главницата да бъде заплатена обратно от
въззивницата-ответница на 36 погасителни вноски, първата от които с падеж на
20. 06. 2014 г., а последната с падеж 19. 05. 2017 г. Въззивният съд
констатира, че размерът на шрифта на така сключения договор е по-малък от 12.
Въпреки това обаче възражението на въззивницата-ответница за нищожност на целия
договор за потребителски кредит е неоснователно. Валидността на правните сделки
се преценява към момента на сключването им. Повелителната норма на чл. 22 във
връзка с чл. 10, ал. 1 ЗПК въвежда изискване към размера на шрифта на договора
за потребителски кредит едва с изменението ѝ с брой 35 на „Държавен
вестник“, в сила от 22. 07. 2014 г. Пар. 13 от Закона за изменение и допълнение
на Закона за потребителския кредит, обнародван в посочения брой на „Държавен
вестник“, придава обратно действие само на новелата на чл. 32, ал. 8 ЗПК. Тя се
отнася до начисляването на такси, неустойки и обезщетения при предсрочно
погасяване на договор за кредит. Следователно изискването за размер на шрифта
на договора за потребителски кредит по чл. 10, ал. 1 ЗПК е приложимо единствено
занапред: за сключените след 23. 07. 2014 г. договори. Въззивницата-ответница е
удостоверила с подписа си, че процесният договор за потребителски кредит е
сключен два месеца по-рано, на 22. 05. 2014 г. При това положение той трябва да
се приеме за действителен в частта, в която се уговаря предоставянето и
обратното заплащане на главницата в размер на 2 700 лева, макар и размерът
на шрифта да е по-малък от 12.
Предвид експертното заключение по
изготвената в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза,
главницата по договора за потребителски кредит е била изцяло преведена от „БНП П.
П.Ф.“ ЕАД в полза на въззивницата-ответница на 23. 05. 2014 г.
Що се отнася до възражението на
въззивницата-ответница, че районният съд не е приспаднал заплатените суми по
недействителните клаузи за възнаградителна лихва от незаплатената главница,
въззивният съд приема следното. Действително, съгласно данните от експертното
заключение по представената в първоинстанционното производство
въззивницата-ищца е заплатила лихва по договора за потребителски кредит в общ
размер от 1622 лева и 18 стотинки. Нормата на чл. 19, ал. 6 във връзка с ал. 5
и ал. 4 ЗПК обаче също е влязла в сила след сключването на процесния договор за
потребителски кредит и няма обратно действие, поради което не може да бъде
приложена.
Въззивният съд приема за неоснователно и
възражението на въззивницата-ответница за нищожност на договора за цесия между
„БНП П. П.Ф.“ ЕАД и въззиваемото дружество. Договорът е приложен на л. 12 от
исковото производство на районния съд (рамков договор за цедиране на
задължения). Както правилно е съобразил районният съд, в протокол № 8 към
договора се съдържат данни, че цедентът „БНП П. П.Ф.“ ЕАД и въззиваемото
дружество-цесионар са уговорили цена („номинална стойност“) на прехвърлените
вземания, сред които и процесното вземане за главница по договор за
потребителски кредит. При това положение договорът за цесия има необходимото
съдържание и е валиден. Конкретната цена на прехвърлените вземания по него не е
предмет на настоящото дело.
По изложените съображения въззивният съд
приема въззивната жалба за неоснователна. Първоинстанционното решение трябва да
бъде потвърдено в обжалваната част.
Разноски. При този изход
на делото в полза на въззиваемото дружество следва да се присъдят сторените във
въззивното производство разноски. Доколкото обаче страната изрично е заявила,
че не претендира разноски (л. 23 от въззивното дело), то разноски не следва да
бъдат присъдени.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 77281, постановено на 27. 04. 2020 г. от Софийския районен съд, 87-и състав, по гр. д. № 87723 по описа за 2017 г. в
обжалваната част,
в която е признато за установено на основание чл. 422 от Гражданския
процесуален кодекс във връзка с чл. 240, ал. 1 от Закона за задълженията и
договорите във връзка с чл. 99 от Закона за задълженията и договорите, че С.Й.М.,
ЕГН **********, адрес ***, ж. к. „*********дължи на „Е.М.“ ЕООД, ЕИК *********, седалище и адрес на управление ***-6, сумата от
2 417 лева и 77 стотинки, представляваща непогасена главница по договор за
потребителски паричен кредит с номер „PLUS-10744994“ от
22. 05. 2014 г., сключен между „БНП П. П.Ф.“ ЕАД и С.Й.М., вземанията по който
са прехвърлени в полза на „Е.М.“ ЕООД по силата на конкретен договор за цесия
от 12. 01. 2016 г. (протокол № 8 от 12. 01. 2016 г.) към рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 02. 06. 2015 г., ведно със
законната лихва върху тази сума, считано от датата на депозиране на заявлението
по чл. 410 от Гражданския процесуален кодекс в съда – 15. 06. 2017 г. до
окончателното ѝ изплащане.
Решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове: 1. 2.