Р Е Ш Е Н И Е
Номер 479 10.12.2019г. град Пазарджик
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПАЗАРДЖИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданска колегия, първи въззивен граждански състав, на тринадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година в открито заседание, в следния
състав:
Председател:
Минка Трънджиева
Членове: Венцислав Маратилов
Д. Бозаджиев
при
участието на секретаря Галина Младенова като
разгледа докладваното от съдията Маратилов въззивно гр.д.№725 по описа за 2019г.
и за да се произнесе, взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.
С решение на
Пазарджишки районен съд №1070 от 22.07.2019г. постановено по гр.д.№4061/2018г.
по описа на същия съд, е осъден ответника
"И.А.М." АД - гр. С., ЕИК *********, да заплати на ищеца И.Г.М., ЕГН **********,***,
сумата 1746,48лв., представляваща недължимо платена от него неустойка по
договор за паричен заем N 2440121/02.12.2015г., сключен между страните, заедно
със законната лихва върху тази сума, считано от 05.10.2018г. до пълното
изплащане на задължението, сумата от 352,25 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение на основание чл.38, ал. 2 от ЗА, а в полза на Пазарджишкия районен
съд да заплати сумата 169,86 лв., представляваща държавна такса и разноски по
делото.
Решението се обжалва изцяло в срока по чл.259 ал.1 от ГПК от ответника в производството пред първата инстанция "И.А.М." АД - гр. С. като неправилно и постановено в противоречие с материалния закон.Счита жалбоподателят, че съдът погрешно е анализирал клаузата на чл.4 ал.1 от договора за паричен заем в резултат на което неправилно било прието, че тя заобикаля закона и е прогласена за недействителна.Според жалбоподателя потребителят се е съгласил и се е задължил в срок от 3дни от подписването му да предостави едно от двете обезпечения-поръчителство на две лица, отговарящи на определени изисквания или банкова гаранция с бенефициер. Оспорва извода на съда, че процесната клауза представлява допълнителна (скрита) възнаградителна лихва доколкото неизпълнението на задължението от потребителя за предоставяне на обезпечение, поставяло кредитора в риск от неизпълнение от страна на длъжника; че неизпълнението на това задължение поставя сериозна несигурност пред кредитора дали ще успее да събере сумата от предоставения от него кредит при положение, че това е основния му предмет на дейност и източник на доходи.Счита, че доводът за прекомерност на неустойката направен в исковата молба противоречи на житейската и правна логика както и на принципа на свободното договаряне, като заемодателят е преценил размера на риска и неблагоприятните последици, които би претърпял в случай, че предоставения от него заем остане необезпечен. В случая се поддържа, че предвидената неустойка е с цел да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Моли да се отмени обжалваното решение и се отхвърли иска ведно с присъждане на разноските.
В срока по чл.263 от ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна И.М. чрез пълномощника му адв.Б. в който въззивната жалба се квалифицира като неоснователна по същество. Счита, че обжалваното решение е валидно и допустимо и по същество правилно. Повтарят се мотивите на първоинстанционния съд въз основа на които исковата претенция на ищеца е била уважена. Коментирани са предвидените в ЗПК максимални размери на годишния процент на разходите, размера на законната лихва и параметрите на тези величини в договора и се навежда извод, че в случая неустойката е определена на 87.32% без яснота поради какви причини и какво е наложило определянето й в такъв размер, като се поддържа, че в случая неустойката заобикаля и чл.19 от ЗПК поради което е налице нищожност на клаузата за неустойка по смисъла на чл.21 ал.1 от ЗПК. И след като клаузата за неустойка е нищожна, страната поддържа, че и плащането на суми по нея е извършено при начална липса на основание, поради което сумите подлежат на връщане в размер установен с икономическата експертиза. Моли да се потвърди обжалваното решение с присъждане на разноски по чл.38 от ЗА.
Страните не сочат нови доказателства по реда на чл.266 от ГПК.
Пазарджишкият окръжен съд при условията на чл.269 от ГПК провери валидността и допустимостта на обжалваното решение, а по неговата правилност събрази изложеното във въззивната жалба на дружеството -ответник и в отговора на насрещната по спора страна и за да се произнесе взе в предвид следното:
Предявен е иск с правно основание в чл.55, предложение Първо от Закона за задълженията и договорите/ЗЗД/ за връщане на даденото при първоначална липса на основание, съединен с иск по чл.86 от същия закон.
В исковата си молба против „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул. “Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40-46, предствлявано от изпълнителния директор С.К., ищецът И.Г.М., с ЕГН-**********,***, чрез пълномощника си адв.Д.Б. ***, поддържа, че между страните е сключен договор за паричен заем №2440121 от 02.12.2015г., който бил недействителен на няколко основания като с допълнителна молба №6015 от 12.03.2019г. недействителността се свързва единствено с уговорена между страните неустойка дължима в случай, че в тридневен срок от подписването му, кредитополучателят не представи поне едно от две обезпечения измежду банкова гаранция и поръчителство.Твърди се,че тази неустойка е нищожна защото е уговорена в нарушение на добрите нрави и е прекомерна, като нищожността се извлича от обстоятелството, че в тридневен срок от сключването на договора, което било практически неизпълнимо условие и от житейска гледна точка предвид многобройната документация, която следва да се представи.Твърди се, че неустойката е прекомерна и че за нея няма предвидени никакви правила по които да се определи, кои са тези вреди които дружеството ще претърпи от непредставяне на обезпечението и които ще се компенсират от неустойката, доколкото всички преки и косвени разходи възникнали по изпълнението на задълженията на страните по договора, са покрити от Годишния процент разходите /чл.19 ал.1 и §1 т.1 от ДР на ЗПК/ и поради това неустойката била начислена за покриване именно на тези разходи. Твърди се още, че неустойката е недействителна и на основание чл.21 ал.1 от ЗПК/Закона за потребителския кредит/ тъй като с нея се създават задължения, които по своето естество се покриват от ГПР и по този начин се надвишава изискването на чл.19. ал.4 от ЗПК-ГПР не може да е по-висок от пет пъти размера на законната лихва. Твърди се, че неустойката противоречи и на материалния закон-чл.71 от ЗЗД, предвиждащ, че когато длъжникът по двустранен договор не представи исканите от кредитора обезпечения, последният може да иска изпълнение на всички задължения по договора предсрочно и че в случая с неустойката се иска нещо друго-натоварване на кредитополучателя с допълнителни финансови разходи, което противоречи на закона.Твърди се още, че клаузата за неустойка противоречи и на чл.33 от ЗПК, който предвижда, че при забава, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата, предвидена като единствена санкция в ЗПК при неизпълнение на договорните задължения, а с процесната неустойка се заобикаля и тази разпоредба поради което е нищожна /чл.21 ал.1 от ЗПК/. Ищецът първоначално предявява при условията на евентуалност иск за обявяване на неустойката за нищожна поради противоречие с добрите нрави и поради противоречието й с материалния закон ведно с осъдителен иск за недължимо платената по нея в размер на 200лв. В допълнителната молба /л.80 и л.81 и преди извършване размяната на книжата по исковата молба/ е направено уточнението, че неустойката е прекомерна тъй като представлява 87% от заемната сума, която е в размер на 2000лв, като се допълва, че тя е нищожна и на самостоятелни основания, предвидени в чл.22 от ЗПК, поради неподписани общи условия; че договорът бил недействителен и поради липса на посочване на общата сума, дължима от потребителя съгласно чл.11 ал.1 т.10 от ЗПК и начинът на формирането й в съответствие с нормата на §1 т.2 от ДР на ЗПК-сбора от общия размер на кредита /заемната сума/ и общите разходи по кредита,регламентирани в чл.§1, т.1 от ДР на ЗПК и представляващ ГПР, включващ възнаградителната лихва и всички други разходи /такси и комисионни и други, свързани с кредита. Твърди се, че в чл.2 т.7 от договора не се съдържат конкретни параметри на общата дължима сума, а в т.8 на същия член липсвала яснота по какъв начин е формиран размерът на ГПР. Твърди се, че няма яснота какъв е размера на възнаградителната лихва в лева водещо на извод, че в договора няма разписани ясни правила, които да определят как се определя общата сума дължима от потребителя и от какви пера е съставена. В договора не били посочени условията за прилагане на договорения лихвен процент от 30%, размера на възнаградителната лихва в лева и разпределянето й във времето с изплащане на всяка една месечна погасителна вноска по погасителиня план. Нямало и погасителен план към договора и че ако е имало такъв, същият не отговарял на изискванията-липсвал размер на погасителна вноска, разбивка на всяка погасителна вноска, от какви компоненти се състои-главница, лихва, ГПР, неустойка, което представлявало липса на информация по чл.22 от ЗПК водещо до недействителност на договора. Формулиран е от ищеца окончателен петитум да се осъди ответника да заплати на ищеца И.Г.М. сумата от 1746.48лв, представляваща недължимо платена сума по клауза неустойка, предвидена в чл.4 от договора за паричен заем №2440121 от 02.12.2015г. ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на исковата молба в съда до окончателното й изплащане.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника “И.А.М.“ АД по отношение на заявената и неоттеглена от ищеца претенция по чл.55,предл.Първо от ЗЗД за присъждане на сумата от 1746.48лв недължимо платена неустойка ведно със законната лихва, като се поддържа, че претенцията е неоснователна. Твърди се, че от ищеца е изразено съгласие и се е задължил в срок от 3/три/ дни от подписването на договора да представи исканото обезпечение. Като голословни се определят доводите за нарушение на добрите нрави и на материалния закон с клаузите на неустойката и защо се касае за практическо неизпълнимо условие и че същото е определено коректно. Не ставало ясно какви морални норми са нарушени за да се твърди, че неустойката нарушава добрите нрави и противоречи на закона и в случая не било доказано в какво се изразява противоречието и не са представени доказателства за нарушаване на определен морален принцип. Твърди се, че законът не поставял изискване при уговаряне на неустойката кои вреди ще бъдат компенсирани и че нейния смисъл е липсата на необходимост вредите да бъдат доказвани от изправната страна. Твърди още ответното дружество, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение поставяло последното в риск от неизпълнение, който иначе би бил покрит от обезпечението и че с непредставянето на обезпечението се поставял в сериозна несигурност кредитора дали ще успее да събере сумата от предоставения от него кредит, с оглед основния предмет на търговска му дейност. Твърди се, че липсва каквато и да било прекомерност на неустойката предвид принципа на свободното договаряне и че размера на риска е преценен от заемодателя като специалист в тази област и неблагоприятните последици, които би претърпял, ако предоставения от него заем остане необезпечен и че неустойката е предвидена за да дисциплинира длъжника при изпълнение на поетите от него договорни задължения. Твърди се, че кредиторът в случая е приел по-голям риск затова е поставил и изисквания за обезпечаването му по своя преценка и ако потребителят не ги намира за резонни не би положил подписа си. Затова се поддържа довод за неоснователност на претенцията за сумата от 1746.48лв, представляваща недължимо платена по клаузата за неустойка в посочения договор за паричен заем №2440121 от 02.12.2015г. и за законната лихва върху нея като моли да не се уважава.
Пазарджишкият окръжен съд за да се произнесе взе в предвид следното:
Установява се, че между страните е сключен на дата 02.12.2015г. в гр.Пловдив договор за паричен заем №2440121, по силата на който заемодателят „И.А.М.“ АД предава в собственост на заемателя И.М. сумата от 2000лв, представляваща потребителски заем по продукт EasyStaff, погасяван на 12 /дванадесет/ равни месечни погасителни вноски, всяка с размер от 194.97лв, при фиксиран годишен лихвен процент по заема от 30%; лихвен процент на ден при отказ от договора от 0.08%; при Годишен лихвен процент на разходите /ГПР/ от 34.40% и общ размер на всички плащания от 2339.64лв или размера на договорната лихва е от 339.64 лв. За ГПР е посочено, че този размер е предвиден в хипотеза на нормално развитие на отношенията по кредита за срока на действие на договора и при точно изпълнение на задълженията по него от страните. В чл.2 т.5 са посочени изрично 12-те месечни падежни дати, на които следва да се плащат погасителните вноски, като първата дата е определенена на 04.01.2016г., а последната дата е определена на 29.11.2016г. Съгласно чл.4 ал.1 от договора заемателят се е задължил в срок от три дни, считано от датата на сключване на договора или до 05.12. 2015г. /събота, неприсъствен ден/ да представи на заемодателя едно от следните обезпечения-1.Две физически лица-поръчители, всяко от които да отговаря на следните изисквания: да представи служебна бележка от работодател за размера на трудовото възнаграждение; нетния размер на осигурителния му доход да е в размер на 1000лв; да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател или поръчител по друг договор за паричен заем, сключен с настоящия заемодател; да няма неплатени осигуровки за последните две години; да няма задължения към други банкови и финансови институции или ако има-кредитната му история в ЦКР към БНБ една година назад да е със статут не по-лош от 401 “Редовен“, като поръчителят подписва договор за поръчителство, или 2. Да представи банкова гаранция с бенефициер-заемодателят за сумата, която следва да върне потребителя на търговеца -2339.64лв със срок на валидност-30дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора. В алинея втора на същия член е предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение в посочения срок и вид, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 1746.48лв или сумата представлява 87.34% от стойността на заемната сума, която неустойка се заплаща от заемателя разсрочено заедно с всяка погасителна вноска,като към нея се добавя допълнително и сумата от по 145.54лв месечно. Или на практика излиза, че общия размер на всички плащания по кредита ведно с неустойката, за която няма конкретизирани в договора какви вреди по вид, характер и естество ще се покриват /не по размер/ съгласно изискването на чл.92 ал.1 от ЗЗД, е равен на сумата 4086.12лв или за 12/дванадесет/ месеца потребителят връща ако е изправна страна по договора по плащането на месечните погасителни вноски двойно по-голяма сума от заемната при неизправност относно задължението си да осигури обезпечение по чл.4 от договора. В чл.8 ал.2 от договора е посочено, че при забава в плащане на някоя от погасителните вноски, чието забавяне е повече от 30дни, заемателят дължи законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. В чл.14 от договора е предвидено, че в полза на заемодателя се учредява и трето обезпечение-4 /четири/ първи по ред особени залозии върху вземането по договора вписан в ЦРОЗ към МП по конкретно посочени кредитни продукта, доколкото съгласно чл.5 ал.2 от ЗОЗ
залогът обезпечава
вземането и всички лихви и неустойки върху него.
От изслушаната по делото съдебно-икономическа експертиза, заключението по която въззивният съд възприема изцяло като обосновано, компетентно изготвено и неоснорено от страните и от което се установява, че дължимата по кредита сума плюс неустойката е от общо 4086.12лв, като потребителят И. Г. М. предсрочно я е изплатил и то още на 14.09.2016г. или повече от два месеца преди изтичане на крайния срок на погасяване на кредита /29.11.2016г./ като е погасил изцяло главницата от 2000лв, договорната лихва от 318.11лв, дължима към датата на последното извършено плащане и неустойката от 1746.48лв.
По делото е приложен погасителен план по договор за паричен заем №2440121 от 02.12.2015г който не е подписан двустранно от страните, като освен това в плана няма информация за това как е формирана всяка месечна погасителна вноска и от какви компоненти се състои и какъв е месечния им размер отделно за главницата, отделно за договорната лихва както и какъв е остатъка от кредита след всяко поредно месечно погасяване, което представлява нарушение на чл.11 ал.1 т.11 от ЗПК относно формата и съдържанието на договора за потребителски кредит и води до недействителността му. Размерът на възнаградителната лихва от 30%, определен като фиксиран годишен лихвен процент не противоречи на добрите нрави тъй като същият съответства на установената съдебна практика от още 2001г.-2004г., който следва да не бъде повече от три пъти над законната лихва, с уточнението, че към посочената най-ранна дата трикратния размер на законната лихва е достигал значително над 3 пъти предвид по-високия размер на законната лихва към онзи момент, примерно от 13.60% към 12.04.2000г. или 12.41% към 25.02.2004г. или 15.77% към 01.12.2008г. и други. В случая договорната лихва съответства на установеното правило да не надвишава този трикратен размер на законната лихва, формиран от текущия основен лихвен процент на БНБ увеличен с 10 пункта.
При
тези данни Пазарджишкият окръжен съд прави следните изводи.
I.Обжалваното решение е
валидно и допустимо.
Постановено е от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по предвидения процесуален ред и форма и при наличие на правен интерес на ищеца-потребител И.Г.М. по сключения договор за потребителски кредит, да установи нищожност на клаузата „неустойка“ по чл.4.1 от договора по начина по който е формирана и какво обезпечава и да докаже, че в същност тя нарушава добрите нрави като има друга функция, различна от тази присъща й съгласно определението дадено в чл.92 ал.1 от ЗЗД- да обезпечи изпълнението на кредита и да обезщети изправната по договора страна за вредите, които ще претърпи при неизпълнение, чиито размер няма да се доказва. Освен това в случая тази неустойка в същност представлява скрита печалба за заемодателя-търговец, тъй като тя е договорена в размери, които почти се доближават до размера на отпусната заемна сума. Събрани размера на договорната лихва /явната печалба на заемодателя/ плюс размера на скритата печалба под формата на неустойка в същност печалбата на кредитора е равна на 2086.12лв или това представлява повече от 100% печалба за кредитора предвид размера на заемната сума без абсолютно никакъв риск за него, защото освен обезпечение по чл.4.1 е налице и учреден особен залог в него полза, тоест налице е и свръх обезпечение, което в крайна сметка води до явно несъответствие между обявения в договора фиксиран годишен лихвен процент по заема от 30% и фактически начислявания годишен лихвен процент, който е над 100%, което изначално противоречи на добрите нрави. Нещо повече, по начина по който са поставени изискванията от заемодателя по обезпечаването на кредита, те са практически неизпълними и представляват лоша и недопустима търговска практика доколкото поставят в изключително неравнопоставено положение потребителя спрямо търговеца. Обективната невъзможност за потребителя да осигури исканото обезпечение е продиктувана и е следствие от изключително краткия срок за осигуряването му, което води до невъзможност реално да бъде спазен, като срокът изтича и в неприсъствен ден, което представлява допълнителна тежест и затруднение за потребителя да се справи с поставените му условия. По това задължение към потребителя, заемодателят не е представил примерна методика или процедура, разсрочена във времето както и начин по който страната да се снабди с искана документация, липсват данни търговецът да е предложил евентуално помощта си при събиране на тази информация доколкото обезпечението е само и единствено в негова полза за да му гарантира риска при неизпълнение. Нещо повече, налага се извода, че заемодателят не поставя такива рестриктивни изисквания към личността и кредитоспособността на потребителя отколкото към неговите поръчителите, при което на практика би се стигнало до ситуация при която потребителят ще получи заем без примерно да е изобщо икономически надежден и платежоспособен за сметка на поръчителите, които освен че неполучават нищо от кредита, само поемат задължения да го погасяват наред с потребителя. Освен това по никакъв начин не е посочено със сумата предвидена като неустойка по обезпечението какви по своя характер, обем и естество вреди на заемодателя ще се обезпечават, и то без да се доказват. Не става ясно как заемодателят е преценил, че точно със сумата от 1746.548лв се покрива изцяло неговия риск от неизпълнението-как е формиран този риск, на каква база, по каква методика, какви обективни фактори влияят и как се формира исканата сума като неустойка и за какъв период от време се отнася, как и защо заемодателят би изпаднал в ситуация на кредиторова несигурност за да не може да събере сумата по вземането си, което е източник и представлява основен предмет на търговската му дейност, какви точно вреди ще претърпи, евентуално какви пропуснати ползи би претърпял от невъзможността си да събере кредита. Интересно би било дали търговецът би поставил същите условия, ако заемателят не беше потребител-физическо лице и икономически по-слаб правен субект в търговския оборот или би ли се съгласил и приел да изпълнява такива условия по обезпечение на заем в отношенията си с другите търговци като ЕТ, ООД, ЕООД, АД и други и дали би се съгласил да бъде поставен и третиран при същите неравноправни и рестиктивни условия при които поставя потребителя. Ако това евентуално би могло да се приеме за допустимо в отношенията си към другите правни субекти в търговските си отношения, то този подход е недопустим по отношение на потребителя, който както се посочи е икономически по-слабата страна и затова неговото положение в търговските отношения с търговеца или доставчика е императивно регламентирано в Закона за потребителския кредит и в Закона за защита на портебителите, доколкото доминиращата страна е търговеца и доставчика на услугата, а не потребителя. Нещо повече, с исканото като второ обезпечение банкова гаранция, заемодателят в същност си гарантира връщането на почти цялата заемна сума, която му е изцяло гарантирана с това обезпечение, което на практика може да доведе до незабавно възстановяване на заемната сума, примерно още на четвъртия ден от сключването на договора или при всяко неизпълнение от потребителя, ако търговецът е недобросъвестен и намери формален повод да развали договора, съгласно чл.9, чл.12 или чл.13.
В този смисъл уговорката за неустойка нарушава не само добрите нрави като неписани правила съгласно чл.26 ал.1 от ЗЗД, но тя представлява и неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП защото задължава потребителя да заплати необосновано висока неустойка/чл.143 т.5/ и поставя в крайно неравностойно положение потребителя за сметка на кредитора. В този си вид в същност неустойката представлява допълнителна печалба за кредитора-търговец и излиза извън присъщите за договорната неустойка по закон обезпечителна и обезщетителна функция. Тя представлява в случая една рестрикция за потребителя, една санкция по начин, че неоснователно и в нарушение на добрите нрави го задължава за неизпълнение на задължение, което формално съществува в закона, но което не е свързано с прякото изпълнение на договора, а именно реалното връщане на заемната сума и уговорената възнаградителна лихва, за заплати неоправдано висока неустойка. По този начин търговецът неоснователно се обогатява, като в същност печалбата му от договора за потребителски кредит при положение, че същият е коректно изпълнен от потребителя, в същност надвишава заема с повече от 100%, при фиксирана договорна лихва от 30% и то само за една календарна година, което представлява проява на явна недобросъвестност от търговеца към потребителя, нарушава паритета в отношенията между потребител и търговец, който е въведен в ЗЗП и в ЗПК и в резултат на което е налице явно нарушаване на добрите нрави, водещо до нищожност на клаузата за неустойка по начина по който е формулирана в договора и поставя в изключително неизгодно положение икономически по-слабата страна-потребителя. Обстоятелството, че в случая потребителят И.М. е изплатил въпреки тези неравноправни и нищожни клаузи и неустойката по чл.4.ал.1, не би могло да се третира като доброволно съгласие на потребителя да я заплати. В същност, плащането е извършено с цел търговецът да няма правно основание да претендира плащане освен на неустойката и на други суми като мораторна лихва за забава и други такси, разходи и комисионни по договора. Което дава основание на изправната страна, изпълнила дори нещо повече от необходимото /платената неустойка/ да иска връщането й като недължимо платена защото по този начин и поради нищожността на клаузата търговецът фактически се е обогатил без основание и дължи безусловно връщане на даденото, тъй като такова плащане не му се следва и не му се дължи, поради доказаната нищожност на клаузата за неустойката не само като нарушаваща добрите нрави, но и като неравноправна клауза по смисъла на ЗЗП-чл.143 т.5 поради нейния необосновано висок размер и върху която клауза потребителят не е можел предварително реално да се запознае и да влияе, тъй като същата не е била уговорена индивидуално-чл.143 т.9 във връзка с чл.146 ал.2 от ЗЗП.
Съдът без да обсъжда останалите въведени доводи за нищожност на клаузата и на самия договор за потребителски кредит, намира, че исковата претенция е основателна и следва да бъде уважена в пълен размер ведно с претендираната лихва.
В този смисъл въззивната инстанция напълно споделя мотивите развити от първоинстанционния съд към обжалваното решение и на основание чл.272 от ГПК препраща към тях.
Въззивният съд не споделя нито един от доводите, развити във въззивната жалба на „И.А.М.“ АД. Не е налице погрешно анализиране от първоинстанционния съд на клаузата по чл.4 ал.1 от договора за паричен заем №2440121 от 02.12.2015г. сключен между дружеството и потребителя И.Г.М., доколкото тази клауза не е уговорена индивидуално, а тя по същество е неравноправна и несправедлива по начина по който е формулирана и разкрива недобросъвестността на търговеца при упражняване на своето занятие да предоставя заеми. Напълно верен е извода на районния съд, че тази неустойка по своя характер и естество представлява типична допълнителна /скрита/ възнаградителна лихва – печалба, за икономически по силната страна, която еднолично диктува условията на договора. Липсват данни тази неустойка да е била уговорена свободно и потребителят да може да влия върху съдържанието й, но дори това да е така, в обществен интерес е тя да бъде незабавно прогласена за нищожна като нарушаваща добрите нрави и представляваща неравноправна клауза, водеща до значителен дисбаланс в икономическите отношения на страните по потребителския договор и изключително в ущърб на потребителя, което е недопустимо. Неизпълнението на задължението за даване на обезпечение не представлява толкова голям и значим риск за по-силната икономически страна-търговеца в сравнение с неизпълнението на задължението за връщане на отпуснатия кредит, за да се уговаря неустойка при непредставено обезпечение равна по размер почти на отпуснатия заем. Още повече обезпечението на изпълнението е предвидено по чл.71 от ЗЗД в хипотеза на настъпване на предсрочна изискуемост и то се дължи само при обявена такава предсрочност, каквито изисквания в настоящия договор няма уговорени при неустойката. Интересно би било ако търговецът беше уговарял неустойка и за невръщане на кредита от 2000лв и възнаградителна лихва от 393.64лв /чл.2 т.6 и т.7/, какъв би бил размера на неустойката -може би същия или вероятно още по-голям и по какъв начин заемодателят би обосновал риска си от неизпълнение, в парично изражение който да бъде покрит от обезпечението, респективно каква би била в този конкретен случай паричната измеримост на твърдяната от него „ ...сериозната несигурност пред кредитора дали ще съумее да събере сумата от предоставения кредит, която дейност представлява основния му предмет на дейност и източник на доходи....“. Че в случая неустойката е прекомерна по размер това ясно личи от съпоставката на размера на заема, размера на договорната лихва, определена в договора, учредените четири първи по ред особени залози върху вземания по кредитни продукти, в полза на търговеца за вземането му по посочения договор за паричен заем от една страна и размера на самата неустойка, която както се посочи се доближава по размер на отпуснатата заемна сума, тоест, потребителят е задължен да върне минимум двойно по-голяма сума при непредставяне само на обезпечение за една календарна година. Хипотетично ако търговецът беше наложил и неустойка върху неизпълнението на договора за връщане на заемната сума в същия размер, би се стигнало до почти 200% печалба за него, което не почива и не представлява добра търговска практика в отношенията търговец и потребител.
Затова посочената неустойка представлява в същност източик на неоснователно обогатяване за търговеца за сметка на потребителя и като нищожна клауза, следва да се приеме, че изплатената за нея сума от потребителя представлява недължимо платена сума, получена без основание от заемодателя поради което подлежи на връщане.
В този смисъл обжалваното решение на Пазарджишки районен съд е валидно и допустимо, а по същество е правилно и като такова следва да се потвърди.
При този изход на спора в полза на ответника по въззивната жалба И.М. ще следва да се присъди възнаграждение за адвокат за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция в размер на 352.25лв на основание чл.38 ал.1 т.2 и ал.2 от ЗА във връзка с чл.7 ал.2 т.2 от НМРАВ.
Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК, Пазарджишкият окръжен съд
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решение на Пазарджишки районен съд №1070 от 22.07.2019г. постановено по гр.д.№4061/2018г. по описа на същия съд.
ОСЪЖДА „И.А.М.“ АД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в гр.С., бул.“Д.Н.“ №28, “С.Ц.“, ет.2, офис 40-46,представлявано от изпълнителния директор С.К., ДА ЗАПЛАТИ на И.Г.М., с ЕГН-**********,***, чрез пълномощника си адв.Д.Б. ***, сумата от 352,25 лв. /триста петдесет и два лева и двадесет и пет стотинки/ представляваща адвокатско възнаграждение за осъществено процесуално представителство пред въззивната инстанция на основание чл.38, ал. 2 от Закона за адвокатурата.
На основание чл.280 ал.3 т.1 от ГПК-при търговски дела с интерес до 20000лв, решението не подлежи на обжалване.
Председател: Членове:1. 2.