РЕШЕНИЕ
гр. София, 07.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, ГО, ІІ „Е” въззивен състав, в
публичното заседание на десети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА
И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР САНТИРОВ
мл.с. ЯНА ВЛАДИМИРОВА
при секретаря Елеонора Георгиева,
разгледа докладваното от съдия Сантиров в.гр. дело № 876 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК.
С Решение от 28.10.2020г., постановено
по гр. дело № № 6275/2020г. по описа на Софийския районен съд, 41 състав, е
уважен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „В.Г.1” ООД срещу „О.0.“ ЕООД, установителен иск с правно
основание чл. 226, ал. 1 ЗЗД, като е прието за установено, че “О.0.“ ЕООД дължи на „В.Г.1“ ООД сумата от 2 392,10
лева, представляваща незаплатено договорно възнаграждение по фактура №
**********/20.03.2019 г., във връзка с изпълнение на неформален договор за изработване
на стъклен продукт ЕД 10 ММ ЗЕЛЕНО СЪС ЗАКАЛЯВАНЕ, артикул № 900, 100,
количество 25.180, ведно със законната лихва от датата на депозиране на
заявлението по чл. 410 ГПК (26.09.2019г.) до окончателното й изплащане, за
която сума е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 04.10.2019г. по ч.гр.д. № 54867/2019г. по описа на СРС, 41-ви състав.
Със същото решение ответникът е осъден
да заплати на ищеца на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 437,84 лева, разноски по
исковото производство, както и сумата от 313, 72 лева, разноски в заповедното производство.
Срещу така постановеното решение е подадена
въззивна жалба от ответника по делото “О.0.“ ЕООД, чрез
пълномощника си адв. Н. Ц., с надлежно учредена представителна власт с оплаквания
за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от първоинстанционния
съд нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и
необоснованост. Твърди, че ищецът не е установил по делото при условията на пълно
и главно доказване да установи наличието на договорно отношение между него и
ищцовото дружество във връзка с процесната фактура, по което ищецът да е реализирал
изпълнение, което да е било прието от ответното дружество без възражения. Поддържа,
че съдът неправилно е кредитирал показанията на свидетелката В.Д., доколкото в
твърденията й имало разминаване относно причината за издаване на процесната фактура.
Счита, че при кредитиране на показанията на свидетелката съдът не е взел
предвид прекия й интерес от изхода на делото. Изтъква, че след като въз основа
на приетите свидетелски показания съдът е достигнат до извод за наличие на
облигационно отношение между страните и е приел, че поръчките във връзка с него
са били извършвани чрез използване на „вайбър“, то е било възможно същите
обстоятелства да бъдат доказани от ищеца чрез представяне на писмени доказателства
в тази насока, каквото доказване по делото не било проведено. Сочи още, че
съдът не е взел предвид признаването на факта за наличието на процесната фактура
в отношенията между страните, като наред с това и обяснената фактическата
обстановка, свързана с уговорката им да не сторнират издадената фактура, а
последната да бъде използвана за следваща поръчка. Твърди че, процесната
фактура е била издадена от дружеството ищец именно за допълнителни 25,180 кв.
ЕД 10 ММ ЗЕЛЕНО СЪС ЗАКАЛЯВАНЕ СТЪКЛО, представляващи артикул № 900,100, а не
за друг вид продукт, тъй като в отношенията помежду им в предходен момент
действително е била уговорена и изпълнена подобна поръчка, за която обаче били
налице всички документи. Представяйки процесната фактура като част от
изпълнение на поръчка по предходните им отношения, ищецът посредством използване
на свидетелски показания се домогвал да докаже, че по нея се дължи плащане,
което обаче не било доказано при условията на пълно и главно доказване. Моли съда да отмени решението, като отхвърли
предявените искове и присъди направените по делото разноски.
Въззиваемият-ищец „В.г.1” ООД, чрез
пълномощника адв. Л.И., с надлежно учредена представителна власт по делото, е
подал отговор на въззивната жалба, с който оспорва същата по подробно
изложените съображения. Поддържа, че съдът правилно е кредитирал и преценил
събраните по делото доказателства в тяхната съвкупност и въз основа на тях е
постановил правилно и законосъобразно решение. Ищецът твърди, че посредством
изслушаните свидетелски показания е установена трайната практика в търговските
отношения между дружествата относно приемането, изпълнението и предаването на
поръчки, в изпълнение на която е и издадената процесна фактура. Посочва, че
съдът правилно е зачел значението на осчетоводената процесна фактура от
ответното дружество като извънсъдебно признание на цялото вземане,
презумпцията, за което не е била оборена от ответника. Твърди, че в хода на производството
е било установено изпълнението на поръчката от ищеца без забележки от страна на
ответника, както и обстоятелството, че процесната фактура е била издадена като изравнителна
за остатъчна стойност на поръчка с поетапно задавани от ответника размери. Моли
съда да остави без уважение въззивната жалба и потвърди обжалваното решение,
като присъди направените по делото разноски.
Въззивната жалба е подадена в срока по
чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса, като е заплатената
дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните
въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо,
постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански
дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на
страните и събраните по делото доказателства, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за неоснователна по следните съображения:
Настоящата съдебна инстанция напълно
споделя фактическите и правните изводи на първоинстанционния съд, поради което
по силата на чл. 272 ГПК препраща към мотивите на СРС, като по този начин те
стават част от правните съждения в настоящия съдебен акт.
В тази връзка следва да се отбележи, че по
реда на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК по делото са обявени за безспорни и ненуждаещи
се от доказване обстоятелствата, че между страните са налице трайни търговски
отношения, свързани с изработка и доставка на стоки. Ищцовото дружество е
издало фактура № **********/20.03.2019г., която е
надлежно осчетоводена от двете дружества и по нея е ползван данъчен кредит, но
не е извършил плащане.
В правната доктрина и съдебната
практика няма спор, че договорът за изработка е неформален и консенсуален договор,
който се счита за сключен в момента на постигане на съгласие относно присъщите
на съдържанието му съществени елементи – работата, която възложителят възлага,
а изпълнителят приема да изпълни, и възнаграждението, което възложителят ще
заплати на изпълнителя за извършената и приета работа. Писмената форма не е условие
за действителност, а само форма за доказване на договора за изработка.
Основното задължение на изпълнителя е
да изпълни възложената му работа. Изпълнението на възложената работа трябва да
е съобразено с поръчката на възложителя – чл. 258 от ЗЗД, чл. 264, ал. 1 от ЗЗД, чл. 265 от ЗЗД и чл. 266, ал. 1 от ЗЗД.
Същевременно изпълнението следва да е извършено по начин, че готовият резултат
да е годен за обикновеното или предвидено в договора предназначение – чл. 261, ал. 1 от ЗЗД.
Основното задължение на възложителя е
да приеме работата и да заплати уговореното възнаграждение /арг. от чл. 264, ал.1 от ЗЗД,
съгласно който поръчващият е длъжен да приеме извършената съгласно договора
работа/. Приемането на работата, т. е. на резултатът от изпълнението на договора
за изработка, е право и задължение на възложителя. Възложителят е длъжен да
приеме работата, ако тя отговаря на поръчката му.
В конкретния случай, ищецът твърди
наличието на сключен договор за изработка на обща стойност от 2 392, 10
лева, за което е била издадена фактура № **********/20.03.2019г. Като
изпълнител във фактурата е посочено ищцовото дружество, а като
получател – ответното, като процесната фактура не е подписана от
представител на дружеството-получател. Основното релевирано в производството по
делото възражение е основано на оспорване съществуването на договорно
правоотношение за изработка. По това спорно между страните обстоятелство
настоящият съдебен състав приема следното:
Съгласно трайната практика на ВКС, обективирана в решение №
46/27.03.2008 г. по т. д. № 454/2008 г., решение № 96/26.11.2009 г. по т. д. №
380/2008 г., решение № 42/15.04.2010 г. по т. д. № 593/2009 г. и др., която се
споделя и от настоящия състав, фактурата може да се приеме като доказателство
за сключен договор ако отразява съществените елементи от съдържанието на
сделката - вид на предоставената услуга, стойност, начин на плащане, имена на
страните, респ. на техните представители, време и място на сключване на
договора. Ето защо фактурите са годно доказателство да отразят възникналата
между страните облигационна връзка и осчетоводяването им от търговското дружество
– ответник, представлява недвусмислено признание на задължението и
доказва неговото съществуване, в който смисъл е и споделяната от състава на
съда трайна практика на ВКС – решение № 211/30.01.2012 г. по т.д. № 1120/2010
г., II ТО, решение № 109/07.09.2011 г. по т.д. № 465/2010 г., II ТО, решение №
92/07.09.2011 г. по т.д. № 478/2010 г., II ТО, решение № 30/08.04.2011 г. по
т.д. № 416/2010 г., I ТО, решение № 118/05.07.2011 г. по т.д. № 491/2010 г. на
II ТО, решение № 71/08.09.2014 г. по т.д. № 1598/2013 г. на II ТО. Нещо
повече, дори да се счете, че издадената фактура е неистинска
/неавтентична/ или е останала неподписана за "получател" от купувача
по договора за търговска продажба, респ. от възложителя по договор за
изработка, тя може да послужи като доказателство за възникване на отразените в
нея задължения, ако съдържа реквизитите на съществените елементи на конкретната
сделка, отразена е счетоводно от двете страни, както и е ползван данъчен
кредит, както е и в конкретния случай /в този смисъл решение № 42/2010 г. по
т.д. № 539/2009 г. на II ТО, решение № 92/2011 г. по т.д. № 478/2010 г. на II
ТО и решение № 47/2013 г. по т.д. № 137/2012 г. на II ТО/.
По делото е представена процесната фактура
№ **********/20.03.2019г.,
която обективира всички съществени елементи на договора за изработка.
Документът съдържа пълна индивидуализация на спорното право – основанието за
възникването, вида на услугите, цената и начина на плащане и макар фактурата
да не е подписана от представител на ответното дружество, посочено като
получател по същата, с осчетоводяването й ответното дружество е признало
възникването и съществуването на твърдяното от ищеца правоотношение. Доколкото
като безспорно по делото обстоятелство е установено, че процесната фактура е осчетоводена в
счетоводството на ответника, следва да бъде прието, че действията по отразяване
на фактурата в счетоводството на ответното дружество, представляват
недвусмислено признание на задължението и доказват неговото
съществуване, като същевременно следва да се цени и като признание за
извършване на описаните в нея услуги. С процесната фактура ищецът е
доказал сключването на договор за изработка и изпълнението му чрез предоставяне
на уговорената между страните стока, която е приета без възражения от страна на
ответника, поради което за последния е възникнало задължение за плащане на
уговореното възнаграждение.
В този смисъл са неоснователни
оплакванията на въззивника за липса на яснота кога е предоставена услугата, тъй
като е налице недвусмислено признание за получаването й. Независимо от периода
на предоставяне на изработеното с осчетоводяването на процесната фактура следва
да се приеме, че е налице признание за факта и обема на извършването й.
Ответникът е имал възможност при промяна в отношенията между страните във
връзка с изпълняваните помежду им договорни отношения да ги релевира към
ищцовото дружество, да не осчетоводява фактурата, както и да извърши действия
по сторниране на последната, но въпреки това е осчетоводил същата.
Твърдението на ответника, че между страните
е било уговорено осчетоводената фактура да бъде използвана за последваща
поръчка не е доказано нито посредством представяне на писмени доказателствени
средства, нито от изслушаните гласни свидетелски показания.
Следва да бъде отбелязано, че от показанията
на свидетелката М.С.се установява, че последната е работила в дружеството ищец
през периода 01.12.2019г. – м. март 2020г., т.е. в период, следващ периода на
издаване на процесната фактура, от което следва, че тя обективно няма как лично
да е възприела развитието на отношенията между двете дружества по повод
издаването на процесната фактура. Това обстоятелство следва да бъде отчетено
във връзка с дадените от свидетелката показания, в частта им, я която твърди,
че не е имало поръчка от „ОМО 07“ към дружеството, в което е работила, тъй като
фактурата се отнася за период преди датата на постъпването й на работа. Следва
да бъде взето предвид и твърдението на свидетелката, че фактурите за процесната
поръчка са поетапни и не обхващат цялата поръчка, което съответства и на
останалия събран доказателствен материал по делото.
Във връзка с наведените твърдения на
ответника във въззивната жалба, че съдът неправилно е кредитирал показанията от
свидетелката В.Д. като обективни и безпристрастни, въпреки наличието на
съпружеска връзка с управителя на ищцовото дружество следва да бъде отбелязано,
че същите преценени на плоскостта на чл. 172 ГПК заедно с останалите събрани по
делото доказателства, намира за обективни правдиви, подкрепящи се от останалите
по делото доказателства, поради което се явява обоснован извода на СРС за
наличието на договорно правоотношение между страните, по което ищецът е изпълнил
задължението си за предоставяне на изработената срока, срещу което е следвало задължение
за заплащане на уговореното възнаграждение от ответното дружество.
Предвид изложеното и противно на поддържаното
в жалбата, настоящият състав на по делото установява, че ищецът при условията на пълно и главно
доказване в съответствие с разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, е установил изпълнение на задължението си да предаде на купувача стоките, предмет
на договора за изработка, като съгласно разпоредбата на чл. 262, ал. 3 при
липса на направено възражение за неправилно изпълнение, изработеното се счита за прието. От което следва и правото на изпълнителя да получи
възнаграждение, съобразно уговореното помежду им. В тежест на ответника е било да установи, че е изпълнил
задълженията си и е заплатил продажната цена на стоките, обективирана в процесната
фактура, тъй като ищецът не е длъжен да установява отрицателния факт на
неплащането. Ето защо ответникът дължи по
процесната фактура № **********/20.03.2019г. сумата от 2
392,10 лева, представляваща възнаграждение по неформален договор за изработка, ведно със законната лихва от датата на
депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК (26.09.2019г.) до окончателното й
изплащане, за която е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 ГПК от 04.10.2019г. по ч.гр.д. № 54867/2019г. по описа на СРС, 41-ви състав.
Доколкото други оплаквания не са
наведени с въззивната жалба обжалвано решение следва да бъде потвърдено поради
съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции.
При този този изход на делото пред
въззивната инстанция жалбоподателят следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемото дружество сумата от 390,00 лв., представляваща разноски за
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС.
С оглед на правилата, установени в
разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното решение по процесното
търговско дело, не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение от 28.10.2020г., постановено по гр. дело № № 6275/2020г. по описа
на Софийския районен съд, 41 състав.
ОСЪЖДА на основание чл.
78, ал. 1 ГПК „О.0.“ ЕООД, ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление *** и
съдебен адрес ***§А, Търговски дом, кантора 223, да заплати на „В.Г.1“ ООД,
ЕИК: *****, със седалище и адрес на управление *** и съдебен адрес ***, сумата
от 390,00 лева, представляваща сторени в производството разноски.
РЕШЕНИЕТО
е окончателно
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: