№ 171
гр. Ботевград, 20.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:*****
при участието на секретаря *****
като разгледа докладваното от ***** Гражданско дело № 20241810102200 по
описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба В. Н. З., ЕГН: **********, гр.
Ботевград, ул. „*****“ № 44, чрез адв. Е. И., гр. **, ул. „****“ № 3, срещу „*****“ АД, ЕИК:
*****, гр. *****, ул. „*****“ № 16, с правно основание чл. 22, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл.
11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: На 12.06.2023 г. бил сключен
договор за кредит между З. като кредитополучател и АД като кредитодател за сумата от 350
лв., дължима с лихва от 36 % и ГПР – 42.58 %. Било уговорено, че ако З. не обезпечи
кредита в тридневен срок от сключването му с банкова гаранция или поръчителство, същата
щяла да бъде задължена да плати неустойка в размер на 0.9 % върху главницата за всеки
ден, без краен срок (чл. 27, ал. 1, във вр. с чл. 17 от Договора за потребителски кредит от
разстояние № 960856/12.06.2023 г.). Тази клауза била неправомерна по смисъла на чл. 144, т.
9 ЗЗП, а и заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК. Освен това клаузата за тази такса била нищожна,
тъй като по същество била разход за кредита, който не е бил включен в ГПР. Също така
клаузата била нищожна и защото била уговорена в нарушение на добрите нрави.
Нищожността на клаузата влечала нищожност и на целия договор.
С оглед на изложеното З. моли Ботевградския районен съд (БРС) да приеме за
установено, съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че Договора за потребителски кредит от разстояние
№ 960856/12.06.2023 г. между В. Н. З. като кредитополучател и „*****“ АД като
кредитодател е нищожен на основание чл. 22, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и
11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Претендират се и
разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) ответникът „*****“ АД не се оспорва, че между страните е
сключен Договора за потребителски кредит от разстояние № 960856/12.06.2023 г., в който е
установено, че в полза на потребителя се предоставя кредит под формата на кредитна линия,
като в полза на потребителя е заплатена сумата от 350 лв. Твърди, че договорът за кредит е
сключен от разстояние по реда на Закона за предоставяне на финансови услуги от
разстояние, като сключването на договора е по инициатива на ищеца, който е отправил
искане за сключване на договора. Счита, че задължението за заплащане на неустойка е
1
дължимо, като клаузата, която предвижда задължение за заплащане на неустойка при
непредставяне на обезпечение, е действителна. Сочи, че в договора е обективирано
съглашение между страните за заплащане на неустойка за неизпълнение на непаричното
задължение на потребителя за представяне на обезпечение. Отстоява, че неустойка е
предвидена да се начислява на ден, докато трае неизпълнението и нейният размер от 0, 9 %
не е установен с цел разместване на блага и е съобразен с нормите на добросъвестността.
Твърди, че непредставянето на обезпечение засяга интереса на кредитора, поради което се
начислява неустойка, като основаната й цел е да репарира причинените от неизпълнението
вреди. Сочи, че не е налице изначална невъзможност за осигуряване на обезпечение в
посочения в договора срок, като потребителят е бил запознат с условията на договора преди
неговото сключване. Моли БРС да остави без уважение ИМ на З.. Претендират се и
разноски.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством събраните
доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на страните,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
По фактите:
Страните са постигнали съгласие, обективизирано в Договор за потребителски кредит
от разстояние № 960856/12.06.2023 г., според което З. като заемополучател
(кредитополучател) е получила от АД като заемодател (кредитодател) сумата от 350 лв. със
задължения да я върне с лихва от 36 % и ГПР от 42.58 %, или всичко 394.46 лв. на шест
вноски, дължими на 12-то число на месеците от юли до декември 2023 г. Предвидена била и
неустойка, която се дължала в срок от 3 дни от датата на сключването на договора, платима
на части ежемесечно с погасителната вноска. Така З. била задължена да върне процесния
кредит на шест вноски от по 132.44 лв., от които (1) главница в размер на 350 лв., (2)
възнаградителна лихва – 44.48 лв., (3) неустойка – 400.17 лв. Неустойката се дължала на
основание чл. 46 от общите условия (ОУ) към договора за това, че длъжникът
(заемополучателят) не е предоставил обезпечение, банкова гаранция или поръчител, в
размер на 0.9 % на ден върху стойността на кредита.
По правото:
БРС намира, че е сезиран с установителен иск (УИ) на В. Н. З. срещу „*****“ АД, с
който се моли съда да приеме за установено, че Договорът за потребителски кредит от
разстояние № 960856/12.06.2023 г. между В. Н. З. като кредитополучател и „*****“ АД като
кредитодател е нищожен на основание чл. 22, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и
11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Ответникът възразява
срещу иска, релевирайки доводи за действителността на процесния договор.
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС приема следното: По
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът указва на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът указва, че всички
факти по делото са безспорно, като процесът се концентрира върху това е ли, или не е,
валиден Договорът за потребителски кредит от разстояние № 960856/12.06.2023 г., поради
което всяка от страните трябва да обоснове правните си доводи в единия или в другия
смисъл.
Съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато при сключване на договора за
потребителски кредит не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и
ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9 договорът за потребителски кредит е недействителен, като в тези
случаи потребителят връща само чистата стойност на кредита и не дължи лихва или други
разходи по кредита – арг. чл. 23 ЗПК. С разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е установено,
2
че в договора за потребителски кредит следва да се съдържа информация за годишния
процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към
момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на годишния процент на разходите. Законът за потребителския
кредит е приет в изпълнение на задължението на Република България за транспониране на
разпоредбите на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април
2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът за
информираност на потребителя, на който следва да бъде осигурена възможност да познава
своите права и задължения по договора за кредит, който следва да съдържа цялата
необходима информация по ясен и кратък начин. В съображение 19 от Директивата е
установено, че за да се даде възможност на потребителите да взимат своите решения при
пълно знание за фактите, те следва да получават адекватна информация относно условията и
стойността на кредита и относно техните задължения, преди да бъде сключен договорът за
кредит, която те могат да вземат със себе си и да обмислят. В чл. 10, б. „ж“ от посочената
Директива е установено, че в договора следва да се съдържа информация относно годишния
процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването
на договора за кредит; посочват се всички допускания, използвани за изчисляването на този
процент. Тази разпоредба е транспонирана и съответства на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т.
10 ЗПК, като съобразно с разпоредбата на чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-
членки следва да установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на
настоящата директива и да гарантират тяхното привеждане в изпълнение, в чл. 22 от ЗПК е
установено, че нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК представлява основание
за недействителност на договора за кредит. Договорът за потребителски кредит
представлява двустранна сделка с възмезден характер, тъй като в този договор следва да е
уговорен в момента на сключването му годишният процент на разходите (ГПР) по кредита –
арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, включващ общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит– арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
Следователно годишният процент на разходите изразява задълженията на потребителя в
процентно отношение към размера на отпуснатия кредит, като в него се включва и
уговорено заплащане на възнаградителна лихва за възмездно ползване на заетата сума от
кредитополучателя, какъвто е настоящия случай. Презумира се, че всички разходи, свързани
с отпускането и използването на финансовия ресурс, предмет на договора за потребителски
кредит, представляват граждански плод (възнаградителна лихва). При формиране на
годишния процент на разходите, се включват не само тези, установени към момента на
сключване на договора за потребителски кредит, но и всички бъдещи разходи по кредита за
потребителя – арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК.
ГПР по кредита, който изразява общите разходи по кредита за потребителя, изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит (чл. 19, ал. 1 ЗПК) включва
лихвите, другите преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид.
В разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК е предвидено, че годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ, т. е. лихвите и
разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. В конкретния случай се
касае за неустойка в размер на 400.17 лв. при главница в размер на 350 лв., т. е. въпросната
„неустойка“ надхвърля размера на предоставена главница. Следователно атакуваната
договорна клауза заобикаля чл. 19, ал. 4 ЗПК, поради което на основание чл. 19, ал. 4 ЗПК се
явява нищожна.
Сочената клауза води до осезаемо неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя с оглед на взетия заем, което само по себе си нарушава изискването
за добросъвестност при осъществяване на принципа на договорна свобода и използване на
икономически по-силното положение на търговеца при сключването на такъв вид договори.
С оглед всичко гореизложено клаузата на чл. 46 от ОУ на процесния договор за
кредит, на основание чл. 143, ал. 1 ЗЗП се явява неравноправна. По така изложените
съображения и правоотношението по договора за кредит следва да се приеме за
недействително на основание чл. 22 ЗПК във вр. с чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
По разноските:
3
При този изход на делото на основание чл. 78, ал. 1 ГПК право на разноски има адв.
Е. И. срещу „*****“ АД в размер на 480 лв. за адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1, т.
3 ЗАдв. Възражението на АД, че не били налице обстоятелствата по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв е
несъстоятелно, тъй като договорът за правна помощ доказва обратното. Възражението за
прекомерност на адвокатското възнаграждение също е неприемливо, понеже, определено в
размер на 480 лв., то е минимално. „*****“ АД следва да бъде осъдено да плати на БРС
сумата от 50 лв. за държавна такса и 5 лв. в случай на служебно издаване на изпълнителен
лист (чл. 78, ал. 6 ГПК).
Мотивиран от гореизложеното и на основание чл. 235 ГПК, Ботевградският районен
съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск по чл. 124, ал. 1 ГПК на В. Н. З., ЕГН:
**********, гр. Ботевград, ул. „*****“ № 44, чрез адв. Е. И., гр. **, ул. „****“ № 3, срещу
„*****“ АД, ЕИК: *****, гр. *****, ул. „*****“ № 16, че Договорът за потребителски
кредит от разстояние № 960856/12.06.2023 г. между В. Н. З. като кредитополучател и
„*****“ АД като кредитодател е нищожен на основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10
и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
ОСЪЖДА „*****“ АД да плати на адвокат Е. И. БУЛСТАТ: ****, гр. **, ул. „****“ №
3, сумата от 480 (четиристотин и осемдесет) лева на основание чл. 38, ал. 1, т. 1 ЗАдв, във
вр. с чл. 78, ал. 1 ГПК.
ОСЪЖДА „*****“ АД да плати на в полза на бюджета на съдебната власт по сметка
на Ботевградския районен съд, сумата от 50 (петдесет) лева на основание чл. 78, ал. 6 ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен срок
от получаване на съобщението.
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
4