РЕШЕНИЕ
№ 162
гр. М., 01.07.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – М., ПЪРВИ ВЪЗЗИВННО-ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на девети юни през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Аделина Троева
Членове:Елизабета Кралева
Александра Нанова
при участието на секретаря Соня Д. Г.а
като разгледа докладваното от Александра Нанова Въззивно гражданско дело
№ 20251600500193 по описа за 2025 година
Производството е въззивно и се провежда по реда на чл. 258-273 от
Гражданскопроцесуалния кодекс (ГПК).
Образувано е въз основа на въззивна жалба подадена от Б. Ц. Ч., имал
-и
качеството на ищец по гр. д. № 1/2024 г. по описа на Районен съд-гр. М., 6
състав, действащ чрез процесуалния си представител адвокат Й. К., срещу
постановеното по него Решение № 608 от 27.12.2024 г., в частите с които е
отхвърлен предявеният от него иск и е уважен насрещният иск за сумата от
5711,52 лв., поправено с Решение № 19 от 31.01.2025 г. по същото дело
(необжалвано).
В обстоятелствената част на въззивната жалба се твърди, че
съдебното решение е недопустимо, а евентуално е и неправилно. Сочи се, че
то е постановено при съществени нарушения на процесуалните правила и в
противоречие с приложимия материален закон. Счита се, че районният съд не
е съобразил всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност. От
това се смята, че актът е и необоснован. Подробно е анализирано
1
съдържанието на четирите процесни договора, касаещо клаузите от тях за
уговорения размер на наем и арендно плащане, и извлечения от банкова
сметка. На тяхна основа се аргументират и конкретно се посочват дължимите
му според него суми. Затова за неправилен се намира изводът на
първоинстанционния съд, че предявеният от него иск следва да бъде
отхвърлен. По отношение на договорите за наем насочва вниманието към
това, че наемателят има задължение да заплати наемната цена на наемодателя
без значение дали той е собственик на целия имот. Настоява се, че в случая
била налице и актуализация на арендното плащане по договора за аренда,
което било потвърдено от другата страна в записаното в платежните
документи основание за заплащане. Прави се подробно изложение по
насрещно предявения иск, в която част, решението се счита, че е недопустимо.
Чрез цитиране на законови разпоредби и съдебна практика се изразява
становище и по същество, че насрещният иск е неоснователен. Въз основа на
изложеното от въззивника се прави искане за обезсилване, евентуално за
отменяне на първоинстанционното съдебно решение.
Претендира се за присъждане на направените по делото разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК „К.“ ООД, действащо чрез
процесуалния си представител адвокат Д. Ц., е подало отговор на въззивната
жалба. Същата се счита за неоснователна. Изразява се мнение, че в жалбата се
правят изчисления за „измислени“ дължими суми. Не се съгласява с
твърденията, че с извършените плащания по представените платежни
документи били актуализирани посочените дължими суми в договора за
аренда. Твърди се, че в случая не бил сключван анекс, поради което
договорните клаузи в подписания договор били действащи. Посочва се, че в
кориците на първоинстанционното дело такъв анекс липсвал. За конкретно
дължимите суми се позовава на заключението по назначената експертиза,
която била приета от съда като неоспорена от никоя от страните. Моли
първоинстанционното решение да бъде потвърдено.
Претендира се за присъждане на направените пред въззивната
инстанция разноски.
В подготвително (закрито) заседание проведено по реда на чл. 267 от
ГПК, се установява, че въззивната жалба е подадена в законоустановения по
чл. 259, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок, от процесуално легитимирана страна-
2
ищец в първоинстанционното производство, чрез надлежно упълномощен
процесуален представител, при наличие на правен интерес обусловен от
неблагоприятния за нея краен резултат, срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, поради което е допустима за разглеждане. Същата
отговаря на изискванията на закона за форма и съдържание по чл. 260 и чл.
261 от ГПК, поради което е редовна.
За проведеното открито съдебно заседание страните са редовно
призовани. Въззивникът се явява лично и с адвокат. Въззивната жалба се
поддържа и се иска първоинстанционното решение да бъде отменено. Явява
се процесуалният представител на въззиваемото дружество, който излага, че
въззивната жалба е неоснователна и моли за потвърждаване на решението на
районния съд.
Окръжен съд-гр. М., като взе предвид разпоредбите на закона,
относимите доказателства по делото събрани пред първоинстанционния
съд, поотделно и в тяхната съвкупност, становищата на страните, при
така определения от въззивната жалба предмет на делото, приема за
установено следното от фактическа и правна страна:
Исковото производство по разгледания от Районен съд-гр. М.
гражданскоправен спор е образувано по повод на искова молба подадена от
Б. Ц. Ч., в качеството му на ищец, действащ чрез своя процесуален
представител адвокат С. П., срещу „К.“ ООД, в качеството му на ответник.
С нея въззивният съд намира, че първоначално обективно кумулативно са
съединени два осъдителни иска по чл. 124, ал. 1, предл. 1 от ГПК с правно
основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД .
В исковата молба, допълнителните последващи я две уточняващи
молби и тази представена пред въззивния съд в резултат на оставянето й без
движение, се посочва, че страните са в договорни отношения, по силата на
които ищецът е предоставил на ответниковото дружество за ползване
земеделски земи срещу заплащане на съответното арендно плащане и наемно
възнаграждение. Последните обаче се твърди, че за четири стопански години
не са му заплатени в пълния договорен размер. Излага се, че въз основа на
договор за аренда от 2013 г. вписан в Служба по вписванията-гр. Лом с вх. №
10724/2013 г., акт 82, том 23, за стопанската 2019/2020 г. арендното плащане е
било в размер на 9145,00 лв., от които ответникът му бил заплатил 7400,00 лв.
3
и му дължи още 1745,00 лв., а за стопанската 2020/2021 г. арендното плащане
е било в размер на 9145,00 лв., от които ответникът му бил заплатил 7560,00
лв. и му дължи още 1585,00 лв. Посочва се, че за стопанската 2021/2022 г. по
договор за наем от 09.06.2021 г. (с изключение на изрично посочен имот, за
който не се претендира вземане) и договор за наем от 15.06.2021 г. ответникът
му бил заплатил наемно възнаграждение в размер на 7263,00 лв. и му дължи
още 368,00 лв., а за стопанската 2022/2023 г. по договора за наем от 09.06.2021
г. (с изключение на изрично посочен имот, за който не се претендира вземане)
и договор за наем без дата ответникът му бил заплатил наемно
възнаграждение в размер на 7322,40 лв. и му дължи още 309,00 лв. Въз основа
на това и предвид петитума, посочен в исковата молба, П.та уточняваща
молба и тази пред въззивния съд, от ищеца се иска ответникът да бъде осъден
да му заплати недоплатените арендни плащания и наемни възнаграждения в
така посочените размери, ведно със законна лихва върху всяко от тях от
постъпване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на
вземането.
Ответникът, в отговора който е подал, оспорва предявените искове. Не
се отрича, че договорите действително са сключени между страните. Изрично
се изтъква, че за арендния договор от 2013 г. анекс не е подписван, съответно
размерът на арендното плащане не е актуализиран и до края на действието му
то е останало 40,00 лв. на декар. Сочи се за наличието на нотариална покана,
изхождаща от ищеца, съдържаща негово изявление, че за стопанската
2019/2020 г. и 2020/2021 г. за част от имотите му се дължи арендно плащане
само за неговия дял от ½, а от справка изготвена от ищеца следвало, че бил
признал два от тях за необработваеми. Изрично по договора за наем от
09.06.2021 г. се сочи, че за имот ***.14.57 с площ 33,373 дка има сключен и
вписан преди него друг договор, което изключвало правото на ползване на
ответника. Затова той неправилно с исковата молба искал претендираните
суми. Твърди се, че е заплатил суми в повече на ищеца за четирите стопански
години. Затова цялото изложение съдържа твърдения за недължимо платени
суми от ответника на ищеца като в неговия край е посочено, че това
представлява и насрещна искова молба. Същата е оставена без движение от
районния съд предвид липсата на необходимото за това съдържание.
Последвало е уточнение, в което е посочено, че с нея алтернативно се
предявява иск за неоснователно обогатяване или на отпаднало основание, или
4
на изначална липса на основание, без да се посочват конкретни твърдения
обосноваващи единият или другият негов фактически състав. Неизяснен е
останал и въпросът какъв вид лихва е претендиран и свързаните с това други
особености. По тази причина преди провеждане на открито съдебно заседание
пред въззивния съд тя е оставена още веднъж без движение поради
констатирани все още неотстранени нередовности. С молба е доизяснено
искането за присъждане на лихва като законна такава от датата на подаване на
насрещната искова молба до окончателното изплащане. В тежест на
първоначалния ответник е да посочи на коя от трите хипотези на текста се
позовава. Затова от изложените, в същата молба, обстоятелства на които се
основава искът по смисъла на чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК, следва, че не се касае
за един иск за неоснователно обогатяване, тъй като в случая се иска
разглеждането на две различни хипотези на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД. В нея ясно и
точно се посочва, че за стопанските 2019/2020 г. и 2020/2021 г. се настоява за
изначална липса на валидно съществуващо задължение, защото анекс за
актуализация на размера на арендното плащане по договора за аренда от 2013
г. не е подписван, а за стопанските 2021/2022 г. и 2022/2023 г. е налице
отпаднало основание, от една страна, заради това, че новите собствениците
на ид. ч. от единия от имотите (нива ***.14.57 с площ 33,373 дка) са сключили
нов договор за аренда вписан преди сключения между тях, а, от друга страна,
имало волеизявления на първоначалния ищец до първоначалния ответник
какви задължения, за кои имоти и какви суми му се дължат, т. е. платеното в
повече подлежи на връщане. В съдебно заседание пред въззивния съд
първоначалният ответник и ищец по насрещните искове е уточнил и
претендираните от него размери по двата насрещни иска като изрично сочи, че
претендира за стопанската 2019/2020 г. сума в размер на 2029,16 лв. и за
стопанската 2020/2021 г. сума в размер на 2489,04 лв. платени без
основание, а за стопанската 2021/2022 г. сума в размер на 585,83 лв. и за
стопанската 2022/2023 г. сума в размер на 607,49 лв. платени на отпаднало
основание. Съгласно т. 1 и мотивите й от Постановление № 1 от 28.05.1979 г.,
на Пленума на ВС, всяка от хипотезите е основание за самостоятелен иск,
поради което исковата защита в хипотезите на чл. 55 от ЗЗД се реализира чрез
предявяване на отделни искове. От това следва, че в срока за отговор на
исковата молба, в хода на висящия исков процес, с нея последващо
обективно са съединени и два самостоятелни насрещни осъдителни иска
5
по чл. 211, във връзка с чл. 124, ал. 1, т. 1 от ГПК, единият с правно
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, а другият с правно основание чл.
55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД.
Първоначалният ищец, като ответник по насрещния иск, е подал
отговор. В него са развити съображения за неговата недопустимост. По
същество се счита, че той е неоснователен. Потвърждава се, че няма подписан
в писмен вид анекс към договора за аренда, но независимо от това се твърди,
че другата страна доброволно и сама е заплатила в съответствие със средната
пазарна цена арендните плащания. Насочва се, че правният спор не бил за
размера на арендата, а за броя на декарите, за които е платено. Затова се иска
искът да бъде отхвърлен.
В производството пред районния съд са събрани писмени доказателства
и е назначена и извършена съдебно-счетоводна експертиза, заключението по
която не е оспорено от страните.
С първоинстанционното съдебно решение на Районен съд-гр. М.,
неразделна част от което е и това за поправянето му, е прието, че е предявен
само един иск с правна квалификация чл. 232, ал. 2 от ЗЗД и чл. 8 от ЗА за
заплащане на сумата от 4007,00 лв., представляваща недоплатени вземания по
арендни и наеми правоотношения, с посочване на конкретната сума за всяка
една от четирите стопански години, ведно със законната лихва от 02.01.2024 г.
до окончателното плащане, който е отхвърлен. Видно от диспозитива на
решението насрещният иск, приет като предявен на основание чл. 55, ал. 1,
предл. 1 от ЗЗД, е уважен за сумата от 5711,52 лв., ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба (05.07.2024 г.), до окончателното
плащане, като е отхвърлен до пълния предявен размер от 8092,14 лв.
Решението за поправка, което представлява едно цяло с поправеното такова, за
разликата над уважения до отхвърления размер на насрещния иск не е
обжалвано, поради което е влязло в сила.
Въззивният съд като съобрази постановеното в т. 1 от Тълкувателно
решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за
правомощията, които има при извършена служебна проверка по чл. 269 от
ГПК намира, че решението на първоинстанционния съд в обжалваната част
е валидно и допустимо. Решението обаче е неправилно по отношение на
претенцията на ищеца и в обжалваната част касаеща насрещната претенция на
6
ответника, защото при постановяването му са допуснати нарушения на
материалния закон.
Въззивният съд намира, че с исковата молба и всички нейни уточнения
се претендира за стопанските 2019/2020 г. и 2020/2021 г. за заплащане на суми,
произтичащи от договор за аренда, а за стопанските 2021/2022 г. и 2022/2023 г.
за заплащане на суми, произтичащи от три договора за наем. Претенцията за
първите две стопански години с оглед фактическите твърдения и петитум
представлява отделен осъдителен иск с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗА, а
тази за другите две стопански години представлява също самостоятелен
осъдителен иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД. В настоящия казус
претенциите на ищеца следва да се подведат под разпоредбите на чл. 8, ал. 1
от ЗАЗ и на чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, а не като един общ иск, който е разгледан от
районния съд. При това положение районният съд макар, че се е произнесъл
по заявените факти, то той ги е подвел неправилно под едно правно основание
макар и цитирайки две различни разпоредби. Затова е налице неправилно
приложение на материалния закон. По същия начин стои въпросът и с
насрещния иск. Вместо съдът да остави своевременно насрещната искова
молба без движение и да разгледа два отделни фактически състава на
неоснователно обогатяване, то той е разгледал общо фактите, като по своя
преценка, ги е подвел единствено под разпоредбата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от
ЗЗД, вместо да разгледа съобразно фактическите твърдения отделно иск по чл.
55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД и иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД. Според
съдебната практика на върховната съдебна инстанция, в случаи като
настоящия, при непроменените фактически твърдения на ищеца и петитума на
иска, въззивният съд, като съд по съществото на правния спор, е задължен
да определи правилно правното основание и да реши спора по същество
(в този смисъл са Решение № 60162 от 28.07.2021 г., постановено по т. д. №
1578/2019 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 376 от 11.02.2019 г., постановено
по т. д. № 3180/2017 г., т. к., ІІ т. о. на ВКС, Решение № 126 от 24.04.2012 г.,
постановено по гр. д. № 563/2011 г., III г. о. на ВКС, Решение № 375 от
26.10.2011 г., постановено по гр. д. № 931/2009 г., г. к., ІV г. о. на ВКС,
Решение № 75 от 28.05.2010 г., постановено по т. д. № 923/2009 г., т. к., ІІ т. о.
на ВКС, Решение № 45 от 20.04.2010 г., постановено по т. д. № 516/2009 г., т.
к., ІІ т. о. на ВКС и много други). Това обосновава, че решението на районния
съд следва да бъде отменено в цялост, в обжалваните части, и въззивният съд
7
да се произнесе по същество по споровете.
От фактическа страна по делото се установява, че страните са в
облигационни правоотношения въз основа на няколко различни по вид
договора.
През 2013 г. между жалбоподателя, в качеството му на арендодател и
„К.“ ООД, в качеството му на арендатор, е сключен договор за аренда (л. 5, 6
от първоинстанционното дело). Този договор, като такъв за аренда, е сключен
в изискуемата от закона писмена форма с нотариална заверка на подписите,
което е условие за неговата действителност. Същият е вписан в Службата по
вписванията-гр. Лом с вх. № 10724, акт № 82, том 23 и е регистриран в
съответната Общинска служба „Земеделие“ с вх. № 5249/03.01.2014 г., том
XXVI, акт 87. По силата на процесния договор за аренда арендодателят е
предоставил на арендатора за временно и възмездно ползване за срок от 7
години, считано от стопанската 2014/2015 г., индивидуализираните в него
шест броя земеделски земи (*** № ***57 с площ 33,385 дка; *** № ***12 с
площ 82,825 дка; *** № 085090 с площ 2,910 дка; *** № 086025 с площ 5,900
дка; *** № 040025 с площ 3,754 дка; *** № 087274 с площ 1,900 дка), с обща
площ, изводимо от посоченото в табличен вид в договора и отговорът по
първия въпрос от заключителната част от заключението на съдебно-
счетоводната експертиза, от 130,674 декара. Съгласно раздел III озаглавен
„Арендно плащане, наем, рента /размер и срокове/“, чл. 4, ал. 1 от договора,
арендното плащане, на декар предоставена площ за една стопанска година, е
уговорено в размер на 40,00 лв.
Съобразявайки договорените арендни плащания на декар договорена
земя, и предвид изложеното в т. 3 от вещото лице в констативно-
съобразителната и заключителната част на заключението му, следва, че
договореното арендно плащане съгласно договор за аренда от 2013 г. за всяка
една от двете стопански 2019/2020 и 2020/2021 години, е в размер на 5226,96
лв. (формиран от умножението на 130,674 дка х 40,00 лв.). По делото обаче е
приложено писмено доказателство (представено от ответника и неоспорено от
ищеца), изготвено от жалбоподателя, наименовано от него като подробна
сметка (л. 35 от първоинстанционното дело), в което той прави волеизявление
отнасящо се до този договора, като във втора точка изрично е посочено, че
ливада с площ 5,9 дка и ливада с площ 1,9 дка, всичко общо 7,8 дка, са
8
непригодни за земеделска дейност (необработваеми) и за тях рента не се
заплаща. Предвид волеизявленията в писмената сметка за имотите *** №
086025 с площ 5,900 дка и *** № 087274 с площ 1,900 дка не се дължи
плащане. От това следва, че по този договор за всяка от стопанските
2019/2020 г. и 2020/2021 г. на жалбоподателя му се следва сумата от 4914,96
лв. за общо 122,874 дка.
Във връзка с представените от ответника писмени доказателства по
отношение на този договор за аренда трябва да се посочи, че отдаването под
аренда, като действие на обикновено управление, е такова, което може да бъде
извършено самостоятелно и без съгласието на останалите участници в
общността. В този случай възниква арендно правоотношение само между този
съсобственик, в качеството му на арендодател и арендатора. Останалите
съсобственици нямат вземане срещу арендатора за припадащата им се част от
арендата. Затова „К.“ ООД дължи арендно плащане само на жалбоподателя,
който от своя страна е длъжен да разпредели полученото между останалите
собственици съобразно дяловете им. За договора, с който съсобственик отдава
под аренда цялата земеделска земя, се прилагат чл. 30, ал. 3 от ЗС, към която
чл. 3, ал. 4 от ЗАЗ изрично препраща (в редакциите преди и след изменението
с ДВ, бр. 13 от 07.02.2017 г.). Предвид това въззивният съд не кредитира
посоченото в т. 2 и т. 4 от заключението касаещо тези стопански години, тъй
като то не е формирано след преценка на всички релевантни факти и е в
резултат на изчисления въз основа на правни въпроси, на които отговор може
да дава само съдът, но не и експертът. В тези части заключението не се
приема, защото вещото лице само е извършило преценка за част от имотите да
представи сметки за дължими суми на база идеални части от тях, а не за
тяхната обща площ така, както предвижда законът.
На 09.06.2021 г. между жалбоподателя, в качеството му на наемодател и
„К.“ ООД, в качеството му на наемател е сключен договор за наем (л. 7, 8 от
първоинстанционното дело). По силата на процесния договор за наем
наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване
за срок от 5 стопански години, считано от 01.10.2021 г. до 01.10.2026 г.,
подробно индивидуализираните в него четири броя земеделски земи, две от
които намиращи се в землището на с. Игнатово, а другите две в землището на
с. М., с обща площ, изводимо от обективираното в него, от 125,010 декара.
Съгласно чл. 4 наименуван „Наемно плащане“ от договора, годишното
9
наемно плащане, на декар предоставена площ за една стопанска година, е
уговорено в размер на 70,00 лв.
На 15.06.2021 г. между жалбоподателя, в качеството му на наемодател и
„К.“ ООД, в качеството му на наемател е сключен договор за наем (л. 22, 23,
78, 79 от първоинстанционното дело). По силата на процесния договор за
наем наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно
ползване за срок от 1 стопанска година, считано от 01.10.2021 г. до 01.10.2022
г., индивидуализираният в него един земеделски имот намиращ се в
землището на с. М., с обща площ от 3,754 декара. Съгласно чл. 4 наименуван
„Наемно плащане“ от договора, годишното наемно плащане, на декар
предоставена площ е уговорено в размер на 70,00 лв.
През 2021 г. между жалбоподателя, в качеството му на наемодател и
„К.“ ООД, в качеството му на наемател е сключен договор за наем (л. 9, 10 от
първоинстанционното дело). По силата на процесния договор за наем
наемодателят е предоставил на наемателя за временно и възмездно ползване
за срок от 1 стопанска година, считано от 01.10.2022 г. до 01.10.2023 г., един
земеделски имот намиращ се в землището на с. М., подробно
индивидуализиран в договора, с обща площ от 3,754 декара. Съгласно чл. 4
наименуван „Наемно плащане“ от договора, годишното наемно плащане, на
декар предоставена площ е уговорено в размер на 80,00 лв.
Вземайки предвид договорените наемни плащания на декар договорена
земя, следва, че договореното наемно възнаграждение за стопанската
2021/2022 г., съгласно договор за наем от 09.06.2021 г. и договор за наем от
15.06.2021 г. за 2021/2022 г., е в размер на 9013,48 лв. (формиран от
умножението на 125,010 дка х 70,00 лв. и 3,754 дка х 70,00 лв.), а
договореното наемно възнаграждение за стопанската 2022/2023 г., съгласно
договор за наем от 09.06.2021 г. и договор за наем от 2021 г. за 2022/2023 г.,
е в размер на 9051,02 лв. (формиран от умножението на 125,010 дка х 70,00 лв.
и 3,754 дка х 80,00 лв.). За последните две стопански години обаче трябва да
се вземе предвид, че по договора за наем от 09.06.2021 г. ищецът в исковата
молба изрично посочва, че не претендира наемни плащания за имот с
идентификатор ***.14.57 и с площ 33,373 дка, т. е. претенцията е за три
имота с обща площ 91,637 дка. От това и въз основа на посоченото по
четвъртия въпрос от заключението на вещото лице, следва че за стопанската
10
2021/2022 г., съгласно договор за наем от 09.06.2021 г. и договор за наем от
2021 г. дължимото наемно възнаграждение е в размер на 6677,37 лв.
(формирано от умножението на 91,637 дка х 70,00 лв. и 3,754 дка х 70,00 лв.),
а договореното наемно възнаграждение за стопанската 2022/2023 г., съгласно
договор за наем от 09.06.2021 г. и договор за наем от 2021 г. за 2022/2023 г., е в
размер на 6714,91 лв. (формиран от умножението на 91,637 дка х 70,00 лв. и
3,754 дка х 80,00 лв.).
Земеделските земи могат да бъдат предмет на отдаване за възмездно
ползване както по силата на договори за аренда, така и по силата да договори
за наем на земеделска земя (в този смисъл е т. 2 от Тълкувателно решение № 2
от 20.07.2017 г., по тълк. д. № 2/2015 г., на ОСГТК на ВКС) каквито именно са
сключени в настоящия случай. С договора за аренда арендодателят се
задължава да предостави на арендатора за временно ползване обекта на
договора, а арендаторът да извърши определено арендно плащане. С
договора за наем наемодателят се задължава да предостави на наемателя една
вещ за временно ползване, а наемателят да му заплати
определено наемно възнаграждение. От уреденото in fine в разпоредбите на
чл. 2, ал. 1 от ЗАЗ и чл. 228 от ЗЗД, насрещно задължение на ползващия,
следва, че и двата договора са двустранни и възмездни. В случая в
процесните договори изрично е уговорено плащане в пари, а не в натура.
Длъжникът трябва да престира това, за което се е задължил, т. е. да изпълни
точно предмета на договора. Според предложените от гражданскоправната
теория форми на неизпълнение, твърденията на жалбоподателя в случая са
свързани с неточно изпълнение, поради частично изпълнение. „Неточно
изпълнение е изпълнение, което не е адекватно на дължимото-неадекватно по
количество, по време или по качество.“ „Частично изпълнение е неточно
изпълнение. То не съответства на дължимото в количествено отношение. При
него длъжникът е осъществил само част от дължимия резултат, а той трябва
да престира всичко, което дължи …“. (Кожухаров, А., Облигационно право,
общо учение за облигационното отношение, нова редакция и допълнения на
проф. П. Попов, Юриспрес, 2002, с. 260, 261). Това налага изследване на
въпроса какви суми е заплатило въззиваемото дружество на жалбоподателя,
съобразно представените за всяка от претендираните четири стопански години
платежни доказателства, и съотнесени с действително дължимите, налице ли е
неточно изпълнение поради осъществяване само на част от дължимия
11
резултат, в случая частично заплащане на уговорена в определяем размер
сума.
При дължимо по договора за аренда от 2013 г., за стопанската
2019/2020 г. арендно плащане в размер на 4914,96 лв., видно от банково
извлечение (л. 11 от първоинстанционното дело) и платежно нареждане (л. 40
от първоинстанционното дело), на 28.10.2020 г. „К.“ ООД е превело на
жалбоподателя сума в по-голям размер-7400,12 лв. По-висок от дължимия
размер от 4914,96 лв. по договора за аренда от 2013 г. е заплатен и за
стопанската 2020/2021 г., видно от банково извлечение (л. 12 от
първоинстанционното дело) и извлечение от сметка (л. 41 от
първоинстанционното дело), тъй като на 03.11.2021 г. „К.“ ООД е превело на
жалбоподателя сума в размер на 7560,00 лв. За стопанската 2021/2022 г.,
според договореното, е дължимо наемно плащане, без изрично посочения
вече конкретен имот, в размер на 6677,37 лв., а видно от разходен касов
ордер (л. 13, 42 от първоинстанционното дело) „К.“ ООД е заплатило на
жалбоподателя сума в размер на 7263,20 лв., т. е. по-висока сума. Това се
забелязва и за стопанската 2022/2023 г., при която при дължимо наемно
възнаграждение в размер на 6714,91 лв., според банково извлечение (л. 14
от първоинстанционното дело) и платежно нареждане (л. 43 от
първоинстанционното дело) „К.“ ООД е заплатило на жалбоподателя сума в
размер на 7322,40 лв.
От това следва, че въззиваемото дружество не е заплащало рента и наем
в по-малък размер от дължимия, т. е. не е налице неточно изпълнение
изразяващо се в частично изпълнение. Всичко това мотивира въззивният съд
да приеме, че искът по чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ и този по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД са
неоснователни и като такива следва да бъдат отхвърлени.
По насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД:
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е. когато
още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от
имуществото на едно лице в имуществото на друго. В случая фактическите
твърдения обосноваващи изначалната липса на основание са свързани с това,
че между страните, към договора за аренда, впоследствие не е сключвано
допълнително споразумение/анекс, с който да е уговорен по-висок от
12
първоначалния размер на арендно плащане на декар, респ. заплатеното над
него и в повече е без основание.
По делото не е доказано твърдението на жалбоподателя, че страните по
договора са увеличили размера на арендното плащане от първоначално
уговорения от 40,00 лв. на декар на 70,00 лв. на декар. Не може да послужи за
извод в друг смисъл и за подкрепа на това твърдение, записаното в
основанието в представените две банкови извлечения „70 лв. дка“. Съгласно
чл. 20а, ал. 1 от ЗЗД, договорите имат сила на закон за тези, които са ги
сключили, като могат да бъдат изменяни само по взаимно съгласие на
страните или на основания, предвидени в закона. Разпоредбата на чл. 3, ал. 2
от ЗАЗ предвижда, че споразумението за изменение на договор за аренда се
сключва в писмена форма с нотариално удостоверяване на подписите на
страните и се вписва в службата по вписванията и се регистрира в съответната
общинска служба по земеделие. Тази форма е условие за действителност. По
делото не се доказва да е имало постигнато взаимно съгласие между тях за
увеличаване на паричния размер на арендното плащане в изискуемата от
закона форма. Това е така, защото по делото не е представено
споразумение/анекс в писмена форма с нотариално удостоверяване на
подписите на страните. Ето защо, след като не са събрани доказателства за
постигнато взаимно съгласие между страните за изменение в размера на
арендното плащане, следва да се приеме, че същото е останало непроменено
през целия период на действие на договора, уговорено по начин и размер в
клаузата на чл. 4, ал. 1 от него. При съобразяване на уговорения и непроменен
размер на арендното плащане в пари и общата площ на арендуваните имоти
следва, че дължимото арендно плащане за всяка от стопанските 2019/2020 и
2020/2021 години е в размер на 5226,96 лв., а при изключване на две от земите
предвид изявлението за негодност за обработваемост в размер на 4914,96 лв.
Обстоятелството, че за годините 2019/2020 и 2020/2021 арендаторът е
повишил размера на платената сума, не може да се тълкува като постигнато
взаимно съгласие за повишаване размера на плащането чрез актуализация на
арендната вноска. Платеното над този размер е недължимо при начална липса
на основание. Следва да се посочи, че изложеното в заключителната част по
пети въпрос за платена рента за стопанската 2019/2020 г. в размер на 7100,12
лв. не е правилно и представлява техническа грешка, защото видно от банково
извлечение (л. 11 от първоинстанционното дело) и платежно нареждане (л. 40
13
от първоинстанционното дело), „К.“ ООД е превело на жалбоподателя сума в
размер 7400,12 лв. Последният обаче като сума, която иска се е позовал на
тази посочена в отговора по шестия въпрос от заключението в размер на
2029,16 лв., затова макар да е заплатил сума в по-висок размер, то искът
следва да се уважи, съобразно диспозитивното начало за сумата от 2029,16 лв.,
независимо, че той е заплатил в повече сумата от 2329,19 лв. По-висок от
договорения размер е заплатен и за стопанската 2020/2021 г., видно от банково
извлечение (л. 13 от първоинстанционното дело) и извлечение от сметка (л. 41
от първоинстанционното дело), в размер на 7560,00 лв., т. е. заплатил е в
повече сумата от 2489,04 лв. За тези две стопански години арендното плащане
не е било увеличено в различен от 40,00 лв. на декар размер. Ето защо
заплатените в повече от въззиваемия суми в размер на претендираната 2029,16
лв. и тази за 2489,04 лв. са дадени без основание. Върху тези суми се дължи и
претендираната законна лихва от датата на предявяване на този иск. Искът е
предявен на 14.03.2024 г., но предвид принципът да не се влошава
положението на страната, която обжалва и при липса на жалба от насрещната
страна, такава се дължи така, както е определена от първоинстанционния съд,
а именно от 05.07.2024 г. Затова искът по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД е
основателен и като такъв следва да бъде уважен.
По насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД:
Фактическият състав на чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД изисква
основанието да съществува при получаването на престацията, но след това то
е отпаднало с обратна сила. Изрично в мотивите към т. 1 от Постановление №
1 от 28.V.1979 г. по гр. д. № 1/79 г., на Пленума на ВС е посочено, че текстът
намира приложение при унищожаване на договорите поради пороци на
волята, при разваляне на договорите поради неизпълнение, при настъпване на
прекратително условие, когато сделката е сключена при такова условие, и в
други подобни случаи. От това следва, че трябва да е налице отпаднало
основание, което по отношение на договорите за наем не се доказва.
В случая се излагат две групи фактически твърдения, от които според
предявяващия се обосновава хипотеза на даване на нещо при отпаднало
основание.
От една страна, според въззиваемото дружество налице е отпаднало
основание заради това, че част от съсобствениците са се разпоредили с
14
идеалните си части от имот с идентификатор 32229.14.57, представляващ нива
с площ от 33,373 дка и новите собственици са сключили нов договор за
аренда/наем с друг арендатор/наемател, който договор е вписан преди
сключения между страните договор за наем регистриран в съответната служба
по земеделие. От тук, аргументирайки се от правилото prior tempore potior iure
(първи по време първи по право), се счита, че първият по вписване е първи по
право. Настоява се, че това означавало признаване на правото имотът да се
ползва не от него, а от друг арендатор/наемател. Затова счита, че заплатеното
от него е при отпаднало основание. От друга страна, позовавайки се на
извънсъдебни писмени изявления на жалбоподателя се мотивира, че се дължат
други, по-малки, суми съобразно посоченото от него самия, че по отношение
на някои от имотите е съсобственик притежаващ ½ ид. ч. и затова те са
заплатени при отпаднало основание.
От съществено значение в случая е това, че за стопанските 2021/2022 г. и
2022/2023 г. по насрещния иск се претендира за отпаднало основание касаещо
договор за наем. По делото от ответника-въззиваем е представена подробна
сметка изготвена от жалбоподателя. На първо място, трябва да се посочи, че
изявленията в нея касаят договора за аренда от 2013 г., а не и последващо
сключения договор за наем от 09.06.2021 г. Предвид видът на договора, а
именно такъв за наем, от който се претендира частично неизпълнение, респ.
плащане на отпаднало основание, без значение са посочените в П. точка от нея
земи, от които жалбоподателят притежава ½ ид. ч. Все в този смисъл на
изложеното в подробната сметка ирелевантно е и посоченото по отношение на
съсобствеността в отговор на нотариална покана изготвен от жалбоподателя
(л. 36 от първоинстанционното дело), че за ползване са отдадени както
съсобствени, така и изцяло негови лични имоти и в нотариална покана (л. 37
от първоинстанционното дело). Това е така, тъй като договор за наем може да
бъде сключен и от несобственик, в който случай наемната цена е дължима на
наемодателя в договорения й размер. Без значение е дали наемодателят е
собственик на целия имот, както и как ще се уреждат отношенията му с
останалите съсобственици. Отделно от това, валидността на договор за наем
не се влияе от това дали е вписан и кога. По-късното вписване евентуално
означава, че вписаният акт е съществуващ и действащ в отношенията между
съконтрахентите, но е непротивопоставим на по-ранното вписване. Това обаче
не може да обуслови отпаднало основание. Невписването няма отношение
15
към възникване на правоотношението (съществуването му), нито към неговата
валидност. По-късното по време вписване също няма как да доведе до
недействителност на вписания договор (без правно действие). Така макар че е
заплатено в повече, то това не е сторено при отпаднало основание обосновано
на изложените фактически твърдения само въз основа, на които съдът може да
прецени осъществен ли е твърденият фактически състав на неоснователно
обогатяване поради отпаднало основание. Процесните договори за наем са
валидни и действието им не е отпаднало с обратна сила. От тук и предявеният
иск по чл. 55, ал. 1, предл. 3 от ЗЗД е неоснователен и като такъв следва да
бъде отхвърлен.
По въпроса за отговорността за разноски в първоинстанционното
производство:
При този краен резултат на правните спорове следва да бъдат
ревизирани разпределените на страните с първоинстанционното решение
разноски за първоинстанционното производство.
Още в исковата молба (л. 3 от първоинстанционното дело) ищецът е
направил искане за присъждане на направените от него разноски. В открито
съдебно заседание проведено на 27.11.2024 г. адвокатът му е преповторил това
свое искане, а в представените писмени бележки е инкорпориран списък с
разноски (л. 91 от първоинстанционното дело).
Ищецът претендира направени разноски за заплатена държавна такса за
предявените от него искове в размер на 160,00 лв. Такива обаче не му се
следват предвид това, че те са отхвърлени изцяло. Иска се присъждане и на
разноските за адвокатско възнаграждение в общ размер на 500,00 лв. Във
връзка с тях по делото е приложен договор за правна защита и съдействие (на
гърба на л. 4 от първоинстанционното дело). В него обаче е посочено, че се
предвижда заплащането му да стане в брой, но липсва отбелязване дали такова
действително е сторено. Непопълнена е останала частта от договора, в която
той би имал характер на разписка. Присъждат се само заплатените, а не
договорените бъдещи разноски (Решение № 159 от 09.12.2010 г., постановено
по т. д. № 1127/2009 г., т. к., І т. о. на ВКС), поради което на ищеца не следва
да бъдат присъждани разноски за адвокатско възнаграждение за П.та
инстанция.
Ответникът, в отговора на исковата молба (на гърба на л. 34 от
16
първоинстанционното дело), е направил искане за присъждане на направените
от него разноски. В открито съдебно заседание проведено на 27.11.2024 г.
неговият адвокат е преповторил това искане и е представил списък с разноски
(л. 82 от първоинстанционното дело).
Първоначалният ответник, като ищец по насрещната искова молба,
претендира направени разноски за заплатена държавна такса за предявените
от него насрещни искове в общ размер на 323,61 лв. Такива видно от
приложените две платежни нареждания (л. 49 и л. 87 от първоинстанционното
дело) действително са направени в искания размер. Насрещните искове са
отхвърлени за сумата от 1193,32 лв. При това положение разноските на
първоначалния ответник, ищец по насрещния иск, за държавна такса
съразмерно с уважената част от насрещните искове се изчисля като
съотношение, както следва: 4518,20 лв. х 323,61 лв./ 5711,52 лв. Така, на
първоначалния ответник, като ищец по насрещната искова молба, се следват
разноски в размер на 255,99 лв.
Ответникът иска присъждане и на разноските за адвокатско
възнаграждение в общ размер на 1750,00 лв. По делото обаче е приложен
договор за правна защита и съдействие (на гърба на л. 44 от
първоинстанционното дело), в който изрично е посочено, че договореното
възнаграждение е в размер на 1731,00 лв. заплатено в брой. Съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.10.2012 г., постановено по тълк. д. № 6/2012
г., на ОСГТК на ВКС, в този случай договорът има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение, но не в претендирания размер, а в по-малък
такъв. Адвокатът на другата страна е направил възражение за прекомерност
на това адвокатско възнаграждение. Минималното адвокатско
възнаграждение, според чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения с наименованието и в
редакцията, действала към 2024 г., когато е сключен договорът за правна
защита, за иска по чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ при материален интерес от 3330,00 лв., е
в размер на 633,00 лв.; за иска по чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД при материален
интерес от 4518,20 лв., е в размер на 751,82 лв.; за иска по чл. 55, ал. 1, предл.
3 от ЗЗД при материален интерес от 1193,32 лв., е в размер на 419,33 лв., а
съгласно чл. 7, ал. 2, т. 1 за иска по чл. 232, ал. 2 от ЗЗД при материален
интерес от 677,00 лв., е в размер на 400,00 лв. Въззивният съд намира, че
17
възражението за прекомерност е неоснователно. Страните по него са
уговорили размер в по-нисък по наредба, а не както твърди другата страна в
прекомерен размер. Предвид това, че в договора не е посочено какъв размер от
тази сума се отнася за представителство по първоначалните искове и какъв за
насрещните искове, същият следва да се изчисли общо за всички. При това
положение разноските на ответника за адвокатско възнаграждение съразмерно
с благоприятната част от крайния резултат на делото от всички искове се
изчисля като съотношение, както следва: 8525,20 лв. х 1731,00 лв./ 9718,52 лв.
Така, на ответника се следват разноски в размер на 1518,45 лв.
Ответникът претендира за заплащане и на разноски за възнаграждение
за вещо лице в общ размер на 615,00 лв. Изводимо от приложените по делото
две платежни нареждания (л. 67 и л. 88 от първоинстанционното дело) същите
действително са сторени. Експертизата обаче съдържа отговори отнасящи се
както до първоначалните искове, така и до насрещните искове. Затова
разноските на ответника за възнаграждение за вещо лице съразмерно с
благоприятната част от крайния резултат на делото от всички искове се
изчисля като съотношение, както следва: 8525,20 лв. х 615,00 лв./ 9718,52 лв.
Така, на ответника се следват разноски в размер на 539,48 лв.
По въпроса за отговорността за разноски във въззивното
производство:
Още във въззивната жалба (л. 6 от първото въззивно дело) въззивникът е
направил искане за присъждане на направените от него разноски. В открито
съдебно заседание проведено на 09.06.2025 г. адвокатът на въззивника е
представил списък с разноски (л. 69 от второто въззивно дело).
Въззивникът претендира направени разноски за заплатена държавна
такса за въззивно обжалване в размер на 242,08 лв. От тях 80,14 лв. са за
държавна такса насочена срещу решението в частта с първоначалните искове,
които не му се следват, защото жалбата в тази част не е уважена. От сумата от
161,84 лв. за държавна такса за въззивно обжалване срещу решението в частта
с насрещните искове му се следва пропорционално на уважената част от
жалбата (1193,32 х 161,84 лв./ 5711,52 лв.), а именно в размер на 33,81 лв.
Иска се присъждане и на разноските за адвокатско възнаграждение в
общ размер на 900,00 лв. Във връзка с тях по делото е приложен договор за
правна защита и съдействие (л. 10, 70 от делото), в който изрично е посочено,
18
че договореното възнаграждение е заплатено по банков път, ведно с приложен
документ за осъществен банков превод (л. 71 от делото). В него обаче не е
посочено какъв размер от тази сума се отнася за представителство по
първоначалните искове и какъв за насрещните искове. При това положение
разноските на въззивника за адвокатско възнаграждение съразмерно с
уважената част от жалбата се изчисля като съотношение, както следва: 1193,32
лв. х 900,00 лв./ 9718,52 лв. Така, на въззивника се следват разноски в размер
на 110,50 лв.
Въззиваемият в отговора на въззивната жалба (на гърба на л. 22 от
първото въззивно дело) е направил искане за присъждане на направените от
него разноски. В открито съдебно заседание проведено на 09.06.2025 г.
адвокатът на въззиваемия е преповторил това свое искане за присъждане на
адвокатско възнаграждение. По делото е приложен договор за правна
защита и съдействие (ма гърба на л. 72 от делото), в който изрично е посочено,
че договореното възнаграждение е заплатено в брой. Съгласно т. 1 на
Тълкувателно решение № 6 от 06.10.2012 г., постановено по тълк. д. № 6/2012
г., на ОСГТК на ВКС, в този случай договорът има характер на разписка, с
която се удостоверява, че страната не само е договорила, но и заплатила
адвокатското възнаграждение. В него обаче не е посочено какъв размер от
тази сума се отнася за представителство по първоначалните искове и какъв за
насрещните искове. При това положение разноските на въззиваемия за
адвокатско възнаграждение съразмерно с отхвърлената част жалбата се
изчисля като съотношение, както следва: 8525,20 лв. х 870,00 лв./ 9718,52 лв.
Така, на въззиваемия се следват разноски в размер на 763,17 лв.
Решението по настоящото въззивно гражданско дело не подлежи на
касационно обжалване, съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1
от ГПК предвид това, че цената на всеки един от предявените искове е под
5000,00 лв.
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 608 от 27.12.2024 г ., постановено по гр. д. №
-ти
1/2024 г., по описа на Районен съд-гр. М., 6 състав, в обжалваните части,
вместо което ПОСТАНОВЯВА:
19
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Ц. Ч., ЕГН **********, с адрес с. М., ул.
„П.“, № ***, срещу „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. М., ул. „М.“ № ***, ет. *, ап. *, иск с правно основание чл. 8, ал. 1 от ЗАЗ за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 1745,00 лв.,
представляваща незаплатена част от арендно плащане за стопанската
2019/2020 г. и сума в размер на 1585,00 лв., представляваща незаплатена част
от арендно плащане за стопанската 2020/2021 г., и двете по договор за аренда
от 2013 г. вписан в Службата по вписванията-гр. Лом с вх. № 10724, акт № 82,
том 23, ведно със законна лихва върху главниците, считано от 02.01.2024 г. до
окончателното им заплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от Б. Ц. Ч., ЕГН **********, с адрес с. М., ул.
„П.“ № ***, срещу „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
гр. М., ул. „М.“ № **, ет. *, ап. *, иск с правно основание чл. 232, ал. 2 от ЗЗД
за осъждане на ответника да заплати на ищеца сума в размер на 368,00 лв.,
представляваща незаплатена част от наемно възнаграждение за стопанската
2021/2022 г., по договори за наем от 09.06.2021 г. и 15.06.2021 г. и сума в
размер на 309,00 лв., представляваща незаплатена част от наемно
възнаграждение за стопанската 2022/2023 г., по договори за наем от 09.06.2021
г. и такъв без дата, ведно със законна лихва върху главниците, считано от
02.01.2024 г. до окончателното им заплащане.
ОСЪЖДА Б. Ц. Ч., ЕГН **********, с адрес с. М., ул. „П.“ № ***, на
основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, да заплати на „К.“ ООД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление гр. М., ул. „М.“ № **, ет. *, ап. *, сума в
размер на 2029,16 лв., представляваща извършено, но недължимо поради
липса на основание арендно плащане за стопанската 2019/2020 г. и сума в
размер на 2489,04 лв., представляваща извършено, но недължимо поради
липса на основание арендно плащане за стопанската 2020/2021 г., ведно със
законната лихва върху главниците, считано 05.07.2024 г. до окончателното им
изплащане.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление гр. М., ул. „М.“ № **, ет. *, ап. *, срещу Б. Ц. Ч., ЕГН **********,
с адрес с. М., ул. „П.“ № ***, иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 3 от
ЗЗД за връщане на сума в размер на 585,83 лв., представляваща извършено, но
недължимо поради отпаднало основание наемно възнаграждение за
20
стопанската 2021/2022 г. и сума в размер на 607,49 лв., представляваща
извършено, но недължимо поради отпаднало основание наемно
възнаграждение за стопанската 2022/2023 г., ведно със законната лихва върху
главниците, считано от 05.07.2024 г. до окончателното им изплащане.
ОСЪЖДА Б. Ц. Ч., ЕГН **********, с адрес с. М., ул. „П.“ № ***, да
заплати на „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр. М.,
ул. „М.“ № **, ет. *, ап. *, сума в общ размер на 2313,92 лв. (две хиляди
триста и тринадесет лева и деветдесет и две стотинки), представляваща
направени разноски в първоинстанционното производство, от които 255,99 лв.
за държавна такса, 1518,45 лв. за адвокатско възнаграждение и 539,48 лв. за
възнаграждение за вещо лице и сума в размер на 763,17 лв. (седемстотин
шестдесет и три лева и седемнадесет стотинки), представляваща направени
разноски във въззивното производство за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „К.“ ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.
М., ул. „М.“ № **, ет. *, ап. *, да заплати на Б. Ц. Ч., ЕГН **********, с
адрес с. М., ул. „П.“ № ***, сума в общ размер на 144,31 лв. (сто четиридесет
и четири лева и тридесет и една стотинки), представляваща направени
разноски във въззивното производство, от които 33,81 лв. за държавна такса и
110,50 лв. за адвокатско възнаграждение.
Решение № 19 от 31.01.2025 г., постановено по гр. д. № 1/2024 г., по
-ти
описа на Районен съд-гр. М., 6 състав за поправка не е обжалвано и е влязло
в сила.
Решението, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1 от ГПК, е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
21