№ 539
гр. Варна, 16.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ ГО, в публично заседание на
двадесет и девети април през две хиляди ************* година в следния
състав:
Председател:Константин Д. Иванов
Членове:Златина Ив. Кавърджикова
Николай Св. Стоянов
при участието на секретаря Марияна Ив. И.
като разгледа докладваното от Николай Св. Стоянов Въззивно гражданско
дело № 20243100500417 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на Ц. Н. Т., ЕГН **********, срещу
Решение №************г. по гр. дело №*********г. на ВРС, 51-ви състав, в
частта, с която е признато за установено в отношенията между страните по
делото, че отв. Ц. Н. Т. дължи на ищеца „Е.-П.П.” АД с ЕИК *********,
разликата над 3223.72лв. до 3957.04лв., съставляваща част от мораторната
лихва върху главницата от 10863.89лв. – стойност на служебно начислена ел.
енергия по извършена корекционна процедура за периода 31.05.2017г. до
30.05.2018г. по партида с кл. №********** и аб. №********** за обект на
потребление в с. К., ул. „*************“ № 2, която част от мораторната
лихва е начислена за периода от 15.06.2019г. до 12.02.2020г . и за която е
издадена заповед № 672 от 14.02.2023г. за изпълнение по чл.410 ГПК по
ч.гр.д. №1644/2023г. на ВРС.
В останалите му части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
Във въззивната жалба се твърди, че решението на ВРС, в обжалваната
му част, макар постановено при надлежно изяснена фактическа обстановка, е
неправилно досежно изцяло невъзприетото възражение за изтекла
погасителна давност. По-конкретно се поддържа, че тъй като заявлението по
чл.410 от ГПК е било депозирано във ВРС на 13.02.2023г. от „Е.-П.П.” АД, то
1
и вземането за мораторна лихва върху главницата (корекционната сума) се
явява погасено по давност за периода преди 13.02.2020г., след като
приложимата за лихвата е тригодишната давност по чл.111, б. „в“ от ЗЗД и
след като лихвата не е била предмет на предходно отхвърелния отрицателен
установителен иск на абоната. С оглед на това се моли за отмяна на
решението в тази му част и за отхвърляне на иска по чл.422 от ГПК относно
мораторната лихва за сочените период и размер, както и за съответно
разпределяне на разноските пред двете съдебни инстанции и по заповедното
дело. В о.с.з. искането се поддържа чрез депозирана писмена молба.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК въззиваемата страна депозира отговор, с
който оспорва жалбата със съображения, поддържани пред ВРС. Счита, че
тъй като давността е била спряна в хода предходното дело по отрицателния
иск на потребителя (за корекционната главница), няма основание да е текла
давност за акцесорното вземане за лихва. Моли за потвърждване на
решението на ВРС в обжалваната му част и за разноски пред ВОС. В о.с.з.
искането се поддържа чрез депозирана писмена молба.
При извършената служебна проверка по чл.269 от ГПК настоящият
съдебен състав на въззивния съд намира, че обжалваното съдебно решение е
валидно и допустимо. По останалите въпроси съдът взе предвид следното:
Производството пред ВРС е образувано по иск на „Е.-П.П.” АД,
ЕИК*********, с правно основание чл.422 от ГПК, за признаване за
установено в отношенията между страните, че отв. Ц. Н. Т. дължи на
ищцовото дружество сумата 10863.89лв. – стойност на служебно начислена
ел. енергия по извършена корекционна процедура за периода от 31.05.2017г.
до 30.05.2018г. по партида с кл. №********** и аб. №**********, за обект на
потребление в с. К., ул. „*************“ №2, за която сума е издадена
фактура №**********************г., ведно със законната лихва върху
главницата считано от подаване на заявлението по чл.410 ГПК - 13.02.2023г.
до пълното изплащане, както и сумата 3957.04лв., представляваща
обезщетение за забава върху главницата, начислено за периода от
15.06.2019г. до 12.03.2020г. и от 09.04.2020г. до 06.02.2023г ., за които суми е
издадена заповед №672/14.02.2023г. по чл.410 от ГПК по ч.гр.д. №1644/2023г.
на ВРС.
Ищецът твърди, че е подал заявление по чл.410 ГПК за процесните
суми, за които била издадена заповед за изпълнение по реда на чл.410 от ГПК.
В законоустановения срок длъжникът възразил, поради което за ищеца се
породил правният интерес да предяви настоящите искове.
Твърди още, че с ответника са в договорни отношения по доставка на
ел. енергия в собствения му имот в с. К., ул. ************* №2 с кл. №
********** и аб. № **********. Отношенията между страните се уреждат от
ОУ на ДПЕЕ на „Е.-П.П.” АД, приети на основание чл. 98а ЗЕ и одобрени от
2
КЕВР. Ответната страна не е изпълнила задълженията си по чл.17, т.2 от ОУ
за заплащане на служебно начислена ел. енергия за процесния период в срока
по чл.26 от ОУ. Поради това дължи на ищеца корекционната сума, а на осн.
чл.38 от ОУ – и обезщетение за забава в размер на законната лихва за всеки
ден на просрочие.
Твърди и че влязло в сила решение по в.гр. дело №*******г. на ВОС е
отхвърлен искът на потребителя за отричане на задължението му за спорната
корекционна сума, с което дължимостта на последната е установена. Предвид
това и забавата на ответника претендира процесните главница и обезщетение
за забава. Моли за уважаване на исквете и за разноски, като в о.с.з. поддържа
твърденията и искането си до съда.
В срока по чл.131 ГПК ответникът депозира писмен отговор. С него той
признава, че е титуляр по партида с кл. № ********** и аб. № **********; че
е била извършена корекционна процедура на потребеното в имота количество
ел.енергия и е било начислено служебно такова в размер на 10863,89лв; както
и че с влязло в сила решение на ВОС по в.гр.д. № *******г. искът за отричане
съществуването на вземането е бил отхвърлен. Не оспорва и че е получил от
ищеца издадената фактура с покана за плащане.
Оспорва обаче предявените искове с възражения за изтекла погасителна
давност за главното и акцесорното задължение. Счита, че приложение следва
да намери кратката погасителна давност. В случая падежът на задължението е
бил определен с издадената от ищеца фактура, връчена на потребителя, ведно
с покана за плащане, поради което на осн. чл.114 ЗЗД давността е започнала
да тече от крайния момент на начисляването (30.05.2018г.). Предявяването на
отрицателен установителен иск счита, че не спира давностния срок, но дори и
това да не бъде споделено, то след влизане в сила на решението, с което искът
е бил отхвърлен, давността е продължила да тече и отново е изтекла до деня
на заявлението по чл.410 от ГПК. Същото поддържа и за лихвата за забава.
По същество моли за отхвърляне на исквете и за разноски, като в о.с.з.
поддържа позицията и искането си до съда.
След съвкупна преценка, заедно и поотделно, на приетите доказателства
по делото, при отчитане на становищата на страните и при съобразяване на
приложимата към конкретния случай нормативна регламентация, съдът
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Между страните няма спор, че ответницата е титуляр по партида с кл. №
********** и аб. №********** при ищцовото дружество за електроснабден
обект в с. К., ул. ************* №2. Не се спори и се потвърждава от
приетите преписи от съдебни актове още, че с влязло в сила решение №67 от
17.01.2022г. по в.гр.д. №*******г. на ВОС е бил отхвърлен предявеният от Ц.
Т. иск за отричане на задължението й за сумата 10863.89лв. – стойност на
служебно начислена ел. енергия след корекционна процедура за периода от
31.05.2017г. до 30.05.2018г. по партидата на процесния обект, като видно от
съдебния акт предмет на цитираното дело е бил само главният дълг.
3
С необжалваните и влезли в законна сила части от Решение №3525 от
02.11.2023г. по гр. дело №*********г. на ВРС, 51-ви състав, е прието за
установено , на осн. чл.422 от ГПК, задължението на отв. Ц. Н. Т. към Е.-
П.П.” АД за процесната корекционна сума от 10863.89лв за периода от
31.05.2017г. до 30.05.2018г., за която е издадена фактура
№**********************г., както и за сумата 3223.72лв. – част от
мораторната лихва върху главницата от 10863.89лв., начислена за периода
след спорния пред ВОС до 06.02.2023г., за всички от които е издадена заповед
по чл.410 от ГПК.
При тези безспорни данни от съдържанието на въззивната жалба, което
на осн. чл.269 ГПК определя и предметния обхват на дължимата от въззивния
съд проверка за правилност на първоинстанционно решение, е видно, че
спорът пред настоящата инстанция е единствено относно погасяването по
давност или не на частта от обезщетението за забава върху корекционната
сума, конкретно за разликата над 3223.72лв. до спорните 3957.04лв.,
начислено за периода от 15.06.2019г. до 12.02.2020г. По него настоящият
състав намира следното:
Както се посочи дължимостта на корекционната сума е установена със
СПН с решението на ВОС по в.гр.д. №*******г. Съгласно чл.28 от ОУ ДПЕЕ
ЕП потребителят следва да заплати цената за коригираната ел. енергия в срок
от десет дни след получаване на справката за корекция, като на осн. чл.38 от
ОУ при неизпълнение в срок дължи и обезщетение за забава в размер на
законна лихва за всеки просрочен ден. Следователно изискуемостта на
исковите две задължения на абоната е настъпила най-късно през 2019г., от
който момент са започнали да текат и сроковете по чл.110, респ. по чл.111 от
ЗЗД за всяко от тях. Както правилно е приел и ВРС, съобразно актуалната
съдебна практика (Решение №50017/27.03.2023г. по гр. дело №720/2022г. на
4-то ГО на ВКС; и др.) предявяването на отрицателен установителен иск за
вземането прекъсва погасителната давност, ако искът бъде отхвърлен. Според
същото решение предявяването на отрицателен установителен иск за
вземането във всички случаи спира течението на давността в хипотезата на
чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД, тъй като основанието на чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД не
съдържа други изисквания, освен наличието на висящ исков процес относно
вземането, като е без значение от коя от страните (длъжник или кредитор) е
иницииран. Следва да се изтъкне, че решението на въззивната инстанция е
било допуснато до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3
ГПК – именно по въпроса относно приложимостта на чл. 116, б. „б“ от ЗЗД и
чл. 115, б. „ж“ от ЗЗД по предявен от длъжника отрицателен установителен
иск за недължимост на вземане, за което ответникът (кредитор) не е снабден с
изпълнително основание. Разрешението се споделя изцяло от настоящия
съдебен състав. В същото време обективните предели на съдебното решение
се разпростират само върху разгледаното спорно материално право (чл.298,
ал.1 от ГПК). Главното задължение и обезщетението за забава по чл.86 от ЗЗД
съставляват самостоятелни вземания, защото имат различни основания,
размери, периоди, начални моменти и т.н. Акцесорният характер на
обезщетението за забава се проявява най-вече в обусловеността му от
4
съществуването или не на главното задължение (изцяло или отчасти). Но по
отношение на други от елементите от състава му вземането по чл.86 от ЗЗД е
самостоятелно. Ето защо и различни релевантни юридически факти могат да
проявят действие и отделно за главното и за акцесорното задължения –
например начален момент, частично заплащане на едно от тях, опрощаване,
новация и други, в това число и прексъването и/или спирането на давността
по правилата на чл.115 от ЗЗД и чл.116 от ЗЗД. Поради това и тъй като
предмет на в.гр.д. №*******г. на ВОС е била само корекционната сума, без
обезщетение за забава върху нея, то прексъването на давността, съобразно
отвхрлителния резултат по отрицателния иск, е настъпило само за главното
задължение. За вземането за забава не са настъпили юридически факти,
водещи до прекъсване на давността. Затова и при установената със СПН
дължимост на корекционната главница и настъпилата забава на длъжника още
през 2019г., както и след като обезщетението по чл.86 от ЗЗД се погасява с
кратката тригодишна давност, възражението на ответника по делото се явява
основателно за период от три години назад от подаване на заявлението.
Акцесорният иск е неоснователен по размер (без спор относно него) и за
периода преди 13.02.2020г., и като такъв подлежи на отхвърляне, противно на
приетото от ВРС в тази част.
В заключение по изложените съображения и поради несъвпадането на
правните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния, решението
на ВРС, в обжалваната му част, следва да бъде отменено и вместо него следва
искът по чл.86 от ЗЗД, в разглежданата от ВОС част, да бъде отхвърлен.
По разноските: С оглед изхода по делото разноските пред ВРС следва да
бъдат ревизирани, както следва: присъдените суми в полза на ищеца бъдат
намалени до сумата от общо 329.27лв. за заповедното производство и до
общо 453.79лв. за исковото производство, съразмерно с уважената част от
интереса.
В полза на ответника се следва адв. хонорар за защитата му пред ВРС,
като възражението за прекомерност на същото съдът приема за основателно, с
оглед невисоката фактическа и правна сложност на делото. И тъй като
Наредба №1/2004г. не е безусловно обвързваща съда, съобразно
задължителното за българските съдилища Решение от 25.01.2024г. по дело
C‑438/22 на СЕС и актуалната практика на ВКС във връзка с него
(Определение №343/15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС, и други) , то
съобразно действителната сложност на спора и извършените действия за
защита на страната адв. хонорар следва да бъде редуциран до минимима по
Наредба (като коректив), но върху интереса пред ВРС, или до сумата от
1733.88лв. От която съобразно отхвърлената част от интереса следва да бъде
присъдена сумата 85.79лв. за пред ВРС.
Предвид изхода по спора пред въззивната инстанция на въззивницата се
следва възнаграждение за адвокатска защита. Възражението за прекомерност
на същото съдът приема за частично основателно, с оглед разликата във вида
и обема на осъществената правна защита пред първа и втора инстанция (само
подаване на въззивна жалба по един правен въпрос, при безспорни факти по
делото, без събиране на доказателства и без явяване в о.с.з.) В същото време
5
нормите на Наредба №1/2004г. не са безусловно обвързващи съда, съобразно
задължителното за българските съдилища Решение от 25.01.2024г. по дело
C‑438/22 на СЕС и актуалната практика на ВКС във връзка с него
(Определение №343/15.02.2024г. по т.д. №1990/2023г. на ВКС, и други). Ето
защо съобразно с вида и обема на защитата на страната пред въззивния съд,
обусловени от естеството на въззивното производство, въззивникът следва да
понесе само част от адв. хонорар на другата насрещната страна до 1/2 част от
минимума по Наредбата (като коректив) върху обжалваемия интерес, или
сумата от 200лв. Към тях следва да се добави и таксата за въззивно обжалване
от 25.00лв.
Воден от горното съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение №************г. по гр. дело №*********г. на
ВРС, 51-ви състав, само в частта, с която е признато за установено в
отношенията между страните по делото, че отв. Ц. Н. Т. дължи на ищеца „Е.-
П.П.” АД с ЕИК *********, разликата над 3223.72лв. до 3957.04лв.,
съставляваща част от мораторната лихва върху главницата от 10863.89лв. –
стойност на служебно начислена ел. енергия по извършена корекционна
процедура за периода 31.05.2017г. до 30.05.2018г. по партида с кл.
№********** и аб. №********** за обект на потребление в с. К., ул.
„*************“ № 2, която част от мораторната лихва е начислена за
периода от 15.06.2019г. до 12.02.2020г . и за която е издадена заповед № 672
от 14.02.2023г. за изпълнение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. №1644/2023г. на ВРС,
като вместо него ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Е.-П.П.” АД с ЕИК*********, да бъде признато
за установено в отношенията между страните, че отв. Ц. Н. Т., ЕГН
**********, дължи на ищцовото дружество само разликата над 3223.72лв. до
3957.04лв., съставляваща част от обезщетението за забава върху главницата
от 10863.89лв. – стойност на служебно начислена ел. енергия по извършена
корекционна процедура за периода 31.05.2017г. до 30.05.2018г. по партида с
кл. №********** и аб. №********** за обект на потребление в с. К., ул.
„*************“ №2, начислено за периода от 15.06.2019г. до 12.02.2020г .,
за което е издадена заповед №672/14.02.2023г. за изпълнение по чл.410 ГПК
по ч.гр.д. №1644/2023г. на ВРС, на осн. чл.422 ГПК.
В останалите му части решението не е обжалвано и е влязло в сила.
НАМАЛЯВА определения с Решение №************г. по гр. д. №4831
за 2023г. на ВРС, размер на задължението на Ц. Н. Т., ЕГН**********, за
заплащане на „Е.-П.П.” АД с ЕИК*********, на разноски, както следва: до
сумата от 329.27лв. за заповедното производство и до сумата от 453.79лв. за
исковото производство пред ВРС, съразмерно с уважената част от интереса,
на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
6
ОСЪЖДА „Е.-П.П.” АД с ЕИК*********, да заплати на Ц. Н. Т.,
ЕГН**********, сумата 85.79лв. – разноски за адвокатски хонорар за защита
пред ВРС, съразмерно с отхвърлената част от интереса, на осн. чл.78, ал.3 и
ал.5 от ГПК.
ОСЪЖДА „Е.-П.П.” АД с ЕИК*********, да заплати на Ц. Н. Т.,
ЕГН**********, сумата 225.00лв. – разноски за адвокатски хонорар за
защита пред ВОС и за държавна такса пред ВОС, на осн. чл.78, ал.3 и ал.5 от
ГПК.
РЕШЕНИЕТО не подлежи на обжалване, на осн. чл.280, ал.3, т.1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7