Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 39
Гр.ДОБРИЧ 18.03.2019г.
В ИМЕТО
НА НАРОДА
ДОБРИЧКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в
публичното заседание на ДВАНАДЕСЕТИ МАРТ 2019г.в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕВА ИВАНОВА
При участието на секретаря Билсер
Мехмедова-Юсуф като разгледа докладваното
от Председателя т.д.№ 113/2018г.по описа на ДОС и за да се произнесе взе
предвид следното:
Производството по делото е образувано по
подадена от ЕООД „ ***“,ЕИК ***,със седалище и адрес на управление:гр.***,област
Р.,ул.“ ***“ № **,представлявано от управителя С.В.И.,срещу З. К.„ ***“,ЕИК ***,със
седалище и адрес на управление:с.П.,област Добрич,представлявана от
Председателя Н. Т. С.,искова молба,с която се претендира ответната кооперация
да бъде осъдена да заплати на ищцовото дружество следните суми:14 120.00
лв.,представляваща неизплатен остатък по фактура № 66/02.**.2017г.;
21 000.00 лв.,представляваща неизплатена сума по фактура № 95/02.02.2018г.,ведно
със законната лихва върху двете суми,считано от завеждане на исковата
молба-18.04.2018г.,до окончателното им изплащане.
Претендира се присъждане и на сторените по
делото разноски,в това число адвокатско възнаграждение.
Обстоятелствата,на които се основават
исковите претенции:
През м.октомври 2017г. страните са сключили
неформален договор,по силата на който ищецът е поел задължение да достави на
ответника 28 тона нахут,реколта 2017г.Доставката е извършена,за което са
съставени две фактури:1.Фактура № 65/02.**.2017г.,на стойност 58 320.00
лв. с ДДС;2.Фактура № 66/02.**.2017г.,на стойност 29 520.00 лв. с ДДС.
Задължението по фактура № 65/02.**.2017г. е
напълно погасено чрез извършени от ответната кооперация плащания,съответно:на
02.**.2017г.,в размер на 42 000.00 лв.;на 23.11.2017г.,в размер на
9 720.00 лв.;на 12.02.2017г.,в размер на 6 600.00 лв.
Задължението на ответника по фактура № 66/01.**.2017г.
е частично погасено,съответно:на 12.02.2017г.,със сумата от 13 400.00
лв.;на 17.04.2018г.,със сумата от 2 000.00 лв.Дължимият и неплатен остатък по тази фактура възлиза на сумата
14 120.00 лв.
Отделно от горното,ищецът е доставил на
ответната кооперация и 500 кг.киноа,реколта 2017г.,за което е издадена фактура
№ 95/02.02.2018г.,на стойност 21 000.00 лв.с ДДС.По тази фактура не са
постъпили никакви плащания.
Дължимият данък по ЗДДС е заплатен от
ищцовото дружество и по трите фактури.
Ищецът е провел многобройни разговори с
ответника,последният на 15.04.2018г.,но кооперацията не му е заплатила дължимия
остатък по фактура № 66/02.**.2017г.,както и задължението по фактура №
95/02.02.2018г.,предвид което за ищцовото дружество се е породил правния
интерес да претендира по съдебен ред осъждането на ответната кооперация да му
заплати процесните суми,ведно със законна лихва върху тях,считано от завеждане
на исковата молба,до окончателното изплащане на сумите.
В депозиран в срока по чл.367,ал.1 от ГПК
писмен отговор на исковата
молба,вх.рег.№6819/02.11.2018г.,/стр.58-60/ответникът,чрез процесуалния си
представител - адв.Г.С.,изразява становище за допустимост,но неоснователност на
предявените искове,като ги оспорва изцяло,по основание и размер.От своя страна
претендира присъждане на направените в
производството разноски.
Ответникът не оспорва,че с ищеца са сключили
сделка за доставка на 28 тона нахут,за която са издадени фактури № 65/02.**.2017г.
и № 66/02.**.2017г.,но твърди,че нахутът не бил съпроводен с необходимите
документи,доказващи неговия произход и
качество,а именно-сертификати,свидетелства или удостоверения,издадени от
производителя и/или сертифицирани лаборатории.Въпреки това,ответникът е приел нахута,като е направил с представителя
на ищцовото дружество устна договорка за частично плащане на доставеното
количество- а именно 42 000.00 лв.,а остатъкът да бъде заплатен след
представяне на документите за нахута.Впоследствие обаче ответната кооперация
многократно била помолена от ищеца да извърши допълнителни плащания,заради
необходимостта му от средства,с обещанието,че ответникът ще получи документите
за зърното.С цел запазване на добрите търговски отношения кооперацията е
направила плащания в размер на 9 720.00 лв. на 23.11.2017г.,20 000.00 лв.
на 12.02.2017г. и 2 000.00 лв. на 17.04.2017г.Ищецът обаче не е представил
никакви документи за нахута.След извършена от ответника вътрешна проверка,той
установил,че доставеното зърно е с качество по-лошо от обичайното,поради което
счита,че поради неизпълнение на задължението на ищеца да му достави нахут с
обичайното качество,както и да му представи документи за произход и
качество,кооперацията не дължи заплащане на остатъка по фактура № 66/02.**.2017г.,дори
е извършила недължими плащания за некачествена продукция.
По отношение на претенцията за заплащане на
500 кг.киноа,за което е издадена фактура № 95/02.02.2018г.,ответникът прави
следните възражения:
Не е сключвана сделка за покупко-продажба на
процесната киноа.Ищецът е поискал да остави при ответника 500 кг. киноа за
съхранение и отговорно пазене,с цел продажбата й на клиенти в региона.Вместо да
получи възнаграждение за използване на складовото й пространство,ответната
кооперация получила фактура № 95/02.02.2018г. за заплащане на цена на киноата в
размер на сумата от 21 000.00 лв.Ответникът не е осчетоводил фактурата и я
върнал незабавно,като е възразил срещу нея.
В допълнителна искова молба,вх.рег.№
7229/21.11.2018г./стр.75-77/ ищецът оспорва изцяло изложените в отговора на
исковата молба твърдения.
По отношение възражението за недължимост на остатъка по фактура № 66/02.**.2017г.,в
размер на 14 120.00 лв.:
Никога до подаване на отговора на исковата
молба ответникът не е отправял до ищеца каквото и да е възражение относно
качеството на доставения от дружеството нахут.Никога не са били изисквани
каквито и да е документи за стоката,освен представените.Напротив,кооперацията е
оправдавала забавянето в плащането на цената с моментната липса на финансови
средства.Доказателство за това е последното плащане от 2 000.00
лв.,извършено след последния от многобройните разговори,15.04.2018г.,в който
ищецът е заявил на ответника,че пристъпва към съдебно производство.Това плащане
е извършено на 15.04.2018г.,а не на 15.04.2017г,.както твърди ответникът.Ако
ответникът е имал възражения относно качеството на стоката,то на основание
чл.324 от ТЗ той е следвало незабавно да уведоми за това продавача.Подобно
уведомяване не е налице,поради което стоката се смята за одобрена,като
съответстваща на изискванията,а направеното в този смисъл едва в настоящия процес възражение е неоснователно.
По отношение възражението за недължимост на сумата в размер на
21 000.00 лв. по фактура № 95/02.02.2018г.:
Наведените в отговора твърдения са напълно
измислени.Договорката между страните е била ответникът да закупи стоката –
киноа,а версията за съхранение и отговорно пазене е създадена с цел настоящия
процес.Самата хронология на събитията го доказва:
На 01.02.2018г.ищецът се договорил с
председателя на ответната кооперация – Ж.Г.Ж. за доставката на стоката.
На 02.02.2018г.ищецът е изпратил процесната
фактура по имейл,в какъвто смисъл е била договорката между страните.Фактурата е
включена в дневника на ищеца за продажби за м.февруари 2018г.,както и в
месечната справка-декларация за
ДДС,подадена в НАП.
На 09.03.2018г. стоката е доставена на купувача-ответник.
На 19.04.2018г.-два месеца и половина след получаване на
стоката,а не незабавно,както се твърди в отговора,на ищеца е изпратено
посоченото в отговора възражение,подписано от Н.С.,представяща се за
председател на ответната кооперация.Видно от ТР,към тази дата председател е бил
Ж.Г.Ж.-лицето,с което ищецът е договарял,следователно изпратеното възражение е
от лице без представителна власт и не може да обвърже по никакъв начин ищцовото
дружество.
В допълнителен отговор,вх.рег.№
7791/13.12.2018г./стр.88-90/ответникът поддържа наведените в отговора твърдения
и възражения.Оспорва твърдението в допълнителната искова молба,че на
02.02.2018г.е получил по имейл фактура № 95/02.02.2018г. Ищецът твърди,че е
доставил киноата едва на 09.03.2018г.,което налага извод,че фактурата е
издадена без правно основание.Ответникът не използва посочения от ищеца в
приложеното „извлечение от имейл“ имейл
адрес.Същото не е документ и не съдържа изявление,подписано с квалифициран
електронен подпис.
В проведено на 21.02.2019г. открито съдебно
заседание ответникът,чрез процесуалния си
представител-адв.П.А.,не поддържа възраженията си и не оспорва
претенцията по отношение нахута.
Съдът,след съвкупна преценка на
доказателствата по делото и съобразявайки становищата на страните,приема за установено
от фактическа и правна страна следното:
Предявените осъдителни искове черпят правното
си основание от разпоредбата на чл.79,ал.1 ЗЗД,във вр. с чл.327,ал.1 от ТЗ.
Доказателствената тежест в процеса се
разпределя съобразно правилото на чл.154,ал.1 от ГПК,като всяка страна носи
тежестта да установи фактите,от които
извлича благоприятните за себе си правни последици и на които основава своите
искания или възражения.
Не се оспорва от ответника,поради което съдът
е приел за безспорно установено обстоятелството,че ищецът е доставил на
ответната кооперация по силата на сключен между страните договор за
покупко-продажба посоченото във фактура № 66/02.**.2017г.количество
нахут,реколта 2017г.,на съответната стойност по фактурата.Безспорно установено както
с оглед становищата на страните,така и предвид приложените към исковата молба и
приети като доказателства по делото платежни документи е и обстоятелството,че
ответникът напълно е погасил задължението си по фактура № 65/02.**.2017г.,чрез
извършени от ответната кооперация плащания,съответно:на 02.**.2017г.,в размер
на 42 000.00 лв.;на 23.11.2017г.,в размер на 9 720.00 лв.;на
12.02.2017г.,в размер на 6 600.00 лв.,а задължението по фактура № 66/01.**.2017г.
е частично погасено,съответно:на 12.02.2017г.,със сумата от 13 400.00
лв.;на 17.04.2018г.,със сумата от 2 000.00 лв.,като дължимият и
неплатен остатък по тази фактура възлиза
на сумата 14 120.00 лв.От отговора на исковата молба не става ясно кога
ответникът е извършил вътрешна проверка,при която е установил лошо качество на
нахута и в какво точно се изразява според него лошото качество.Липсват
твърдения и за това,че след като е
установил,че според него доставеният нахут е с качество по-лошо от
обичайното,ответникът съгласно нормата на чл.324 от ТЗ незабавно е уведомил за това
по някакъв начин ищеца.Частичното плащане по процесната фактура има
правното значение на признание за дълга,стоката се смята за одобрена,като
съответстваща на изискванията,поради което последващо възражение за
недостатъци,направено едва с отговора на исковата молба през м.11.2018г.,както
и доказването му с гласни доказателства,е недопустимо.Предвид изложеното и с
оглед на това,че в хода на
производството възраженията относно качеството на нахута не се поддържат
от ответника и той не оспорва тази искова
претенция,като основателен и доказан в пълен размер следва да се уважи
изцяло иска за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата 14 120.00
лв.,представляваща неплатен остатък от дължима по № 66/01.**.2017г. продажна
цена на нахут,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от завеждане на
исковата молба-18.04.2018г.,до окончателното изплащане на задължението.
Не се
спори от страните факта на доставянето от ищеца и получаването от ответника на
500 кг киноа,реколта 2017г.Този факт се установява и от представената от
ответника и приета като доказателство по делото/стр.81/ товарителница № **0/09.03.2018г.,както и от
показанията на разпитаните в полза на двете страни по делото свидетели.
Спорен е въпроса относно вида на договора,по
силата на който ищецът е предал,а ответникът е получил тази стока.Ищецът
твърди,че това е станало по силата на договор за покупко-продажба,а ответникът,че
получената от него киноа е на основание сключен между страните договор за
съхранение/влог/.
Договорът
за търговска продажба е неформален,двустранен и консенсуален договор,с
вещно-облигационно действие,а основните му елементи са предметът и цената.За
възникването му е необходимо
постигане на съгласие между
страните по него относно вещта и цената,като продавачът се задължава да
прехвърли собствеността и предаде вещта,а купувачът да я получи и заплати
цената.В тежест на ищеца по делото беше да установи при условията на пълно и
главно доказване твърдението си,че е предал на ответника 500 кг. киноа по силата на сключен между
страните договор за покупко-продажба.Подобно доказване не беше проведено.
В случая не е налице писмен договор за
продажба.Твърдението,че процесната киноа
е доставена от ищеца и получена от
ответника на основание договор за покупко-продажба,ЕООД „ ***“ основава на
приложената към исковата молба и приета като доказателство/стр.**/ фактура №
95/02.02.2018г.Фактурата не е подписана,нито осчетоводена от ответника,той не е
ползвал ДДС кредит по нея.С възражение за плащане и писмо с обратна
разписка,връчено на ищеца на 19.04.2018г./стр.61,62/фактурата е върната от
ответника на ищеца.В качеството си на счетоводен документ,фактурата установява
факта на предявеното от нейния издател искане за плащане към лицето,посочено в нея като
получател.В този смисъл тя е индиция за съществуването на правна връзка,обвързваща лицата,посочени като
издател и получател.Фактурата обаче не е основание за плащането на цената на
стоката.Цената се дължи не защото е издадена фактура,а защото е извършена
продажба и купувачът дължи заплащането на цената на предадената стока.В този
смисъл Решение № 987/26.11.2004г.на ВКС по гр.д.№ 157/2004г.,II г.о.Гореизложеното сочи,че издаването на фактура само
по себе си не означава,че продажба е
била извършена.Следва да са налице безспорни доказателства,че е налице
продажба,за да се приеме,че се дължи
насрещна престация по издадената фактура,т.е категорични
доказателства,удостоверяващи не само,че ответникът е получил от ищеца 500
кг.киноа,но и че това е станало по
силата на договор за покупко-продажба,т.е,че между страните е била постигната
договореност относно формирането на покупната цена,както и относно начина и
срока за плащането й.Подобни доказателства по делото не се събраха.Не
представляват такива показанията на разпитаните в полза на ищеца свидетели.Свидетелят Н. И. С.,който е
превозил процесната киноа от склада на ищеца в гр.*** до ответната кооперация и
я е разтоварил в базата на ЗК“***“ в с.П.,сочи,че управителката на ищцовото
дружество му е племенница,че и друг път
е извършвал транспортни услуги на дружеството,срещу което,както и в настоящия
случай,е получавал заплащане.Предвид това,съдът преценява показанията на този свидетел
имайки предвид на основание чл.172 от ГПК възможната му заинтересованост.Извън
това,същественото в случая е,че Н. С. излага лични впечатления единствено
относно превоза и предаването на
процесната стока на ответника,но не и за това на основание каква конкретно
договореност между страните е станало
предаването.На въпрос дали знае предмет на каква сделка е тази киноа,свидетелят
заяви,че не знае.Показанията на свидетеля на ищцовата страна А. А. Я.съдът не
кредитира като дадени от лице,което е силно заинтересовано от изхода на спора,както
предвид обстоятелството,че е съпруг на управителката на ЕООД „ Б. Б. А.“ С.В.И.,така
и защото по негови признания на практика е управлявал ищцовото дружество,заедно
със съпругата си,сключвайки сделки с контрагенти от името на дружеството като
негов представител.Свидетелят Я. заяви,че именно той е сключил сделката за
киноата,той е водил преговорите за нея с бившия председател на
кооперацията.Разпитаните в полза на ответника свидетели потвърждават факта,че
именно лицето А. Я. е сключвало сделки от името на ищеца,поради което те дълго
време мислили,че той е собственик на фирмата.При това положение,твърденията на
този свидетел,са по-скоро изявление на страна по спора,а не обективни и
безпристрастни показания,които биха могли да бъдат кредитирани.Следва да се
посочи и,че те не се подкрепят от никакви други доказателства по делото,които
да удостоверяват,че киноата е доставена на ответника на основание сключен между
страните договор за покупко-продажба.
По гореизложените съображения,съдът намира,че
ищецът не е провел успешно доказване на сключването на договор за
покупко-продажба на киноа,чието изпълнение претендира.Представената фактура не
обективира съгласие на страните,което да формира фактическият състав на сключен
договор за продажба,тъй като не носи подпис на ответника.Съставената
фактура,която не е подписана за „ получател“ представлява частен документ,който
се ползва само с формална доказателствена сила и поради това сам по себе си не
установява фактите,предмет на съдържащото се в документа изявление,а следва да
бъде ценен съобразно с всички събрани по делото доказателства.При положение,че
процесната фактура не е осчетоводена от ответника,при липса на доказателства,че
е включена в дневника му за покупки и в подадените справки-декларации по ЗДДС
за съответния период и по нея е ползван данъчен кредит,както и на
такива,удостоверяващи предприети от ответника частични плащания по фактурата,липсва
опора за извод,че кооперацията има непогасени задължения,възникнали от сключен
с ищеца договор за покупко-продажба на киноа.Ищецът,съгласно принципа за разпределение на тежестта на
доказване,трябва да установи фактите,които твърди,че са се осъществили и на
които основава субективното си право,чиято защита търси в производството,което
не е сторил.При това и гореизложените мотиви,предявеният иск за осъждане на
ответната кооперация да заплати на ищцовото дружество сумата от 21 000.00
лв. с ДДС,представляваща дължима цена на закупени 500 кг.киноа,реколта
2017г.,за което ищецът е издал фактура № 95/02.02.2018г.,е неоснователен и
недоказан и като такъв следва да се
отхвърли изцяло.
При този изход на спора право на присъждане
на разноски имат и двете страни.
Ищецът е направил разноски,в общ размер от 3**5.00
лв.,от които: 1405.00 лв.-заплатена държавна такса за образуване на
делото;1 700.00 лв.-заплатено в брой адвокатско възнаграждение.
Възражението на пълномощника на ответната
страна за прекомерност на основание чл.78,ал.5 от ГПК на възнаграждението на
адвоката на ищцовата страна,съдът намира за неоснователно.В случая минималното
възнаграждение,определено по реда на чл.7,ал.2,т.4 от Наредба №
1/09.07.2004г.за минималните размери на адвокатските възнаграждения,възлиза на
1583.60 лв.Институтът на чл.78,ал.5 от ГПК е насочен по-скоро към установяване
на социална справедливост и недопускане на злоупотреба с процесуални права,а не
установява задължение на съда винаги да редуцира разноските и то до размера на
абсолютния минимум.С оглед обема на извършената от процесуалния представител на
ищцовото дружество работа,както и обстоятелството,че заплатеното адвокатско
възнаграждение незначително превишава минималния дължим размер,то не се явява
прекомерно и не следва да бъде редуцирано.
Съобразно чл.78,ал.1 ГПК съразмерно уважената
част от исковете ответникът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноски
в размер на 1248.36 лв.
Ответникът е направил разноски,в общ размер
от 700.00 лв.-заплатено адвокатско
възнаграждение.
Съгласно чл.78,ал.3 от ГПК ищецът дължи на
ответника съразмерно с отхвърлената част от исковете и следва да бъде осъден да
му заплати разноски в размер на 418.56 лв.
Воден от гореизложеното,Добричкият окръжен
съд
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА
З. К.„ ***“,ЕИК ***,със седалище и адрес на управление:с.П.,област
Добрич,представлявана от Председателя Н. Т. С.,да заплати на ЕООД „ ***“,ЕИК ***,със
седалище и адрес на управление:гр.***,област Р.,ул.“ ***“ № **,представлявано
от управителя С.В.И.:сумата 14 120.00 лв./четиринадесет хиляди сто и
двадесет лева/,представляваща дължим на основание чл.79,ал.1 ЗЗД,във вр. с
чл.327,ал.1 от ТЗ и неплатен остатък по фактура № 66/01.**.2017г. на продажна
цена на нахут,ведно със законната лихва върху тази сума,считано от завеждане на
исковата молба-18.04.2018г.,до окончателното изплащане на задължението;сумата
от 1248.36 лв./хиляда двеста четиридесет и осем лева и тридесет и шест
стотинки/,представляваща сторени от ищеца в настоящото производство
разноски,дължими на основание чл.78,ал.1 ГПК съразмерно уважената част от
исковете.
ОТХВЪРЛЯ изцяло предявения от ЕООД „ ***“,ЕИК
***,със седалище и адрес на управление:гр.***,област Р.,ул.“ ***“ № **,представлявано
от управителя С.В.И.,срещу З. К.„ ***“,ЕИК ***,със седалище и адрес на
управление:с.П.,област Добрич,представлявана от Председателя Н. Т. С.,иск с цена
21 000.00 лв./двадесет и една хиляди лева/,претендирана на основание чл.79,ал.1 ЗЗД,във вр. с
чл.327,ал.1 от ТЗ като дължима и неплатена цена на закупени 500
кг.киноа,реколта 2017г.,за което ищецът е издал фактура № 95/02.02.2018г.
ОСЪЖДА ЕООД „ ***“,ЕИК ***,със седалище и
адрес на управление:гр.***,област Р.,ул.“ ***“ № **,представлявано от
управителя С.В.И.,да заплати на З. К.„ ***“,ЕИК
***,със седалище и адрес на управление:с.П.,област Добрич,представлявана от
Председателя Н. Т. С.,сумата от 418.56 лв./четиристотин и осемнадесет лева и
петдесет и шест стотинки/,представляваща сторени от ответника разноски по
делото,дължими съгласно чл.78,ал.3 от ГПК съразмерно с отхвърлената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Апелативен съд,гр.Варна в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на
страните,чрез пълномощниците им по делото.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: