Р Е Ш
Е Н И Е
град София, 23.06.2021 година
В И М
Е Т О Н
А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в
публично съдебно заседание на трети юни през две хиляди двадесет и първа година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
мл.с.: АДРИАНА АТАНАСОВА
при секретаря ЦВЕТЕЛИНА
ПЕЦЕВА и с участието на прокурор ………… разгледа докладваното от съдия ПЕЙЧИНОВА гр.
дело №12317 по описа за 2020 година и за да се произнесе след съвещание, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 – чл.273 от ГПК.
С решение №68438 от 13.03.2020г., постановено по гр.дело №53029/2019г. по описа на СРС,
ІІ Г.О., 57-ми състав, поправено по реда на чл.247, ал.1 от ГПК с решение №20204878
от 23.09.2020г., са отхвърлени предявените от Л.Р.К. срещу ДОМ за СТАРИ ХОРА
„Д.”-гр.София при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.344, ал.1 т.1 от КТ за
признаване за незаконно прекратяването на трудово правоотношение, извършено със заповед №159/17.07.2019г. на директора
на ДОМ за СТАРИ ХОРА
„Д.”-гр.София; иск с правно
основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението
длъжност - „домакин склад - хранителен” в ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София; иск с правно основание чл.344, ал.1 т.3 вр. чл.225 ал.1 от КТ за сумата от 4135.56 лв.,
представляваща обезщетение за времето, което е останала без работа в следствие
на незаконното уволнение за периода 17.07.2019г. – 17.01.2020г.; иск с правно основание чл.86 ал.1 от ЗЗД за заплащане
на обезщетение за забавено изпълнение на главницата от 4135.56 лв. в размер на 71.22 лв. за периода 17.07.2019г. – 16.09.2019г.. С решението е осъдена Л.Р.К. да заплати на ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София на основание чл.78 ал.3 от ГПК сумата от 550.00 лв., направени по делото разноски.
Постъпила
е въззивна жалба от ищцата - Л.Р.К., чрез адв.А.Т., с която се обжалва изцяло решение
№68438 от 13.03.2020г., постановено по гр.дело
№53029/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав, като са релевирани доводи
относно неговата неправилност, необоснованост и незаконосъобразност,
постановено в нарушение на материалния закон. Излага се, че първостепенният съд
е направил неправилен анализ на доказателствата по делото като е приел, че извършеното
от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение е законосъобразно и не
противоречи на императивните норми на КТ. Поддържа се, че първоинстанционният
съд не се е съобразил с факта, че сключеният между страните трудов договор е
бил с неясни параметри относно неговия срок – не е бил точно определен срока на
действието му. Твърди се, че заместваният работник е следвало да се яви на
работа на 09.07.2019г., но работодателят незаконосъобразно му е разрешил да
ползва неплатен отпуск по чл.167а, ал.1 от КТ до 16.07.2019г., като през този
период ищцата е продължавала да работи на заеманата от нея длъжност - „домакин склад - хранителен”, т.е. след изтичане на
уговорения в договора срок същата е продължила да работи, поради което нейният
трудов договор се е трансформил в безсрочен такъв на основание чл.69, ал.1 от КТ. Следователно
се поддържа, че извършеното уволнение се явява незаконосъобразно
и като такова подлежи на отмяна. По изложените аргументи моли съда да постанови
съдебен акт, с който да отмени изцяло обжалваното съдебно решение и да
постанови друго съдебно решение, с което да уважи предявените искове. Претендира
присъждане на разноски, направени пред двете съдебни инстанции. Представя
списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
претендирани от въззиваемата страна разноски за адвокатско възнаграждение за
въззивната инстанция.
Въззиваемата
страна - ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София,
представлявано от директора З.М., чрез адв.Г.М., депозира писмен отговор, в който
изразява становище за неоснователност на постъпилата въззивна жалба. Излага се,
че обжалваното съдебно решение е законосъобразно, постановено при правилно
обсъждане на релевантните по делото доказателства и при спазване на материалния
и процесуалния закон. Твърди се, че правилно е прието от първостепенния съд, че
трудовото правоотношение на ищцата е прекратено на основание чл.325, ал.1, т.5
от КТ след завръщане на титуляра на заеманата длъжност, при точно спазване на
материално-правните изисквания на закона, поради което предявените искове с
правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225, ал.1 от КТ се
явяват неоснователни и като такива са отхвърлени. По същество моли съда да
постанови съдебен акт, с който да потвърди обжалваното съдебно решение.
Претендира присъждане на направените по делото разноски за въззивната инстанция
за адвокатско възнаграждение. Представя
списък по чл.80 от ГПК. Прави възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК досежно
претендирани от въззивника разноски за адвокатско възнаграждение за въззивната
инстанция.
Предявени са от Л.Р.К. срещу ДОМ
за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София при условията на обективно съединяване иск с правно основание чл.344, ал.1 т.1 от КТ за признаване за незаконно прекратяването на трудовото й правоотношение,
извършено със заповед №159/17.07.2019г. на Директора на ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София; иск с правно основание чл.344 ал.1 т.2 от КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност - „домакин склад - хранителен”
в ДОМ за СТАРИ ХОРА
„Д.”-гр.София; иск с правно
основание чл.344, ал.1 т.3
вр. чл.225 ал.1 от КТ за сумата от 4135.56 лв.,
представляваща обезщетение за времето, през което
е останала без работа в следствие на незаконното уволнение за периода
17.07.2019г. – 17.01.2020г.; иск с правно основание
чл.86 ал.1 от ЗЗД за сумата от 71.22 лв., обезщетение за забавено
изпълнение на главницата от 4135.56 лв. за периода 17.07.2019г. – 16.09.2019г..
Софийският градски съд, като обсъди доводите на
страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност,
намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена
подробно от първоинстанционния съд.
Не е спорно по делото, а и от
събраните доказателства се установява, че е бил сключен трудов договор №177/16.05.2017г. между страните на основание чл.68, ал.1, т.3 от КТ и чл.70 от КТ, считано от 16.05.2017г. ищцата - Л.Р.К. е заемала длъжността „домакин склад - хранителен”
в ДОМ за СТАРИ ХОРА
„Д.”-гр.София, със срок на договора – до завръщане на титуляра- П.Н.В., която е
в отпуск за временна нетрудоспособност и раждане и срок за изпитване в полза на
работодателя от 6 месеца от датата на заемане на длъжността.
С атакуваната в настоящата
производство заповед №159/17.07.2019г.
на Директора на ДОМ
за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ е прекратено трудовото
правоотношение с ищцата - Л.Р.К., заемала длъжността „домакин
склад - хранителен”, поради завръщане на титуляра, считано от 17.07.2019г..
Останалите събраните в първата
инстанция доказателства са правилно обсъдени и преценени от първоинстанционния
съд към релевантните за спора факти и обстоятелства и с оглед факта, че пред настоящата инстанция
не са ангажирани нови доказателства по смисъла на чл.266 от ГПК, които да променят
установената от първостепенния съд фактическа обстановка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да
се преповтарят отново приетите по делото доказателства.
Предвид
възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
съдът достигна до следните правни изводи:
Настоящият съдебен състав приема,
че въззивната жалба, с която е сезиран, е подадена в срока по чл.259, ал.1 от ГПК, от легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционното съдебно
решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което въззивната жалба е
допустима и следва да се разгледа по същество.
Разгледана по същество въззивната
жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в
обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не
е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни
норми. Решението е и
правилно. При
правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК
и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК,
първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е
основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по
делото и съобразно
приложимия материален закон, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи окончателен извод за
неоснователност на предявените от Л.Р.К. срещу ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София
при условията на обективно съединяване искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3,
вр. чл.225, ал.1 КТ и чл.86, ал.1 от ЗЗД. Изложените правни
аргументи от СРС са правилни, обосновани след съвкупна преценка на
доказателствата по делото и при правилно приложение на материалния закон и въззивният
състав споделя мотивите на първоинстанционния съд, поради което и на основание
чл.272 от ГПК препраща към тях. Във връзка с доводите във въззивната жалба,
които съдът счита за неоснователни, следва да се добави следното:
В настоящия
случай основният спорен по делото въпрос е относно
факта дали извършеното уволнение на ищцата на визираното в оспорената заповед
основание - чл.325,
ал.1, т.5 от КТ е законосъобразно.
Както в теорията, така и в
съдебната практика се приема безпротиворечиво, че основанието по чл.325, ал.1,
т.5 от КТ е
специфично за прекратяване само на срочния трудов договор за заместване
по чл.68, ал.1, т.3 КТ. Лицето, с което се сключва този договор, поема
изцяло изпълнението на трудовите задължения на замествания и ползва на общо
основание правата и правомощията, които съответната длъжност съдържа. Срокът по
трудовия договор за заместване се определя от продължителността на отсъствието
на работника или служителя - титуляр на длъжността. Именно тази особеност
налага в сключвания трудов договор за заместване изрично да бъде посочено името
на титуляра на длъжността, за заместването на който се сключва този трудов
договор, както и фактът, че този договор се сключва до неговото завръщане на
работа. Тези обстоятелства са особено важни, защото изразяват клаузата
"срок" в договора, определят трудовата функция, мястото на работата и
създават типичното за неговото прекратяване основание по чл.325, ал.1,
т.5 от КТ.
Само при тяхното изрично посочване в трудовия договор със завръщането на
замествания титуляр на работа би било налице посоченото основание за
прекратяването му. Настоящият съдебен състав намира, че в конкретния случай посочените
изисквания са изпълнени. В сключения между страните трудов договор №177/16.05.2017г. изрично е посочено, че ищцата - Л.Р.К. приема да изпълнява длъжността „домакин склад - хранителен”
в ДОМ за СТАРИ ХОРА
„Д.”-гр.София, по
силата на срочен трудов договор по заместване до завръщане на титуляра -П.Н.В.. В тази връзка не може да бъде
възприето възражението на ищцата, че сключеният между страните трудов договор е бил с неясни
параметри относно неговия срок – не е бил точно определен срока на действието
му. По делото
няма каквито и да било доказателства, и дори индикации, че у ищцата е
съществувало съмнение относно титуляра, който същата замества, както и срока,
за който е сключен договора – до завръщане на титуляра -П.Н.В.. В случая заповедта за уволнение на ищцата е мотивирана
с посочване на правната норма и не съществува съмнение в основанието, на което
е прекратено трудовото й правоотношение. В заповедта изрично е отразено, че
уволнението е на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ, което според законовият текст е завръщане на
замествания на работа. В случая няма спор, че ищцата е знаела, че е назначена за
заместване до завръщане на титуляра на заеманата от нея длъжност П.Н.В., при което посочената в
заповедта разпоредба на чл.325, ал.1, т.5 от КТ не
създава нито противоречие в обстоятелствата, поради които работодателят е
прекратил договора, нито неяснота за уволнения служител за основанието, на
което се извършва. В тази хипотеза единствен правно релевантен факт за
осъществяването на фактическия състав на нормата на чл.325, ал.1, т.5 от КТ е реалното завръщане на титуляра на работа, а не само намерението му да се завърне на работа или преминаване му от един вид отпуск към друг вид, както е в настоящия
случай – от отпуск по чл.163, ал.1, съответно по чл.164 от КТ в отпуск по чл.167а от КТ, разрешен от работодателя. Ирелевантно за
законосъобразността на оспореното уволнение е дали работодателят е спазил
изискванията на закона като е разрешил на замествания работник за периода от
09.07.2019г. до 16.07.2019г. да ползва неплатен отпуск по чл.167а от КТ. Както се посочи по-горе за прекратяване на трудовото
правоотношение на ищцата е от значение единствено факта на завръщане на титуляра
на работа,
респективно възобновяване
изпълнението на трудовите му задължения. Ето защо неоснователен се явява
доводът на въззивника, че
трудовото й правоотношение се трансформирало в безсрочно относно заеманата
длъжност, тъй като незаконосъобразно работодателят е разрешил на замествания работник да ползва
неплатен отпуск,
като през времето на незаконосъобразно ползвания отпуск за периода 09.07.2019г.
до 16.07.2019г. ищцата е работела и заемала длъжността. За да се трансформира срочен трудов договор по
чл.68, ал.1, т.3 от
КТ в безсрочен на основание чл.69, ал.2 КТ е необходимо да са налице следните кумулативни предпоставки: прекратяване на трудовия договор
със замествания през време на заместването, заместващият да продължи да работи 5 или повече работни дни без
писмено възражение от страна на работодателя и длъжността е свободна. В случая тези предпоставки не са
налице – трудовият договор на заместваното лице не е прекратен през време на заместването, напротив – от събраните
доказателства се установява факта, че трудовият договор на заместваното лице е
прекратен след като същото се е завърнало на работа и е започнало да изпълнява трудовите си
задължения, съответно след
като е издадена оспорената заповед за уволнение. От доказателства по делото се
установява, че титуляра на заеманата длъжност реално се е върнала на работа и е
престила труд, считано от 17.07.2019г. и едва на 01.08.2019г. е освободена от
заеманата от нея длъжност. Следователно след като заместваният служител се е завърнал на
работа, работодателят законно е упражнил правото си да прекрати трудовото
правоотношение с ищцата на основание чл.325, ал.1, т.5 от КТ. В този смисъл е определение
№187/19.03.2018г. по гр.д. №3601/2017г.,
Г.К., ІІІ Г.О. на ВКС.
По горните аргументи решаващият
състав приема, че посоченото от работодателят прекратително основание на трудовото
правоотношение на ищцата, а именно нормата на чл.325, ал.1, т.5 от КТ е в съответствие със закона, тъй
като визираната законова разпоредба е приложима по отношение на сключения с
ищцата трудов договор по чл.68, ал.1, т.3 от КТ. Правилно е преценено от
първостепенния съд, че работодателят е доказал, че е упражнил законно правото си да прекрати трудовото
правоотношение на ищцата на соченото правно основание. Първоинстанционният съд като е достигнал до
същия правен извод за неоснователност на предявения иск за признаване за
незаконно и отмяна на уволнение, извършено с оспорената заповед е постановил
законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден. Предвид неоснователността
на главния иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 от КТ, такива се явяват и
обусловените искове с правно основание чл.344, ал.1, т.2 от КТ и чл.344, ал.1,
т.3 във връзка с чл.225, ал.1 от КТ, както и иска по чл.86, ал.1 от ЗЗД, които
също подлежат на отхвърляне.
По разноските:
С оглед изхода от правния спор
пред настоящата инстанция право на разноски има въззиваемата страна - ответник.
На основание чл.78, ал.3 от ГПК въззивника-ищца следва да бъде осъдена да
заплати на въззиваемия - ответник сторените от него разноски пред настоящата
инстанция. Доколкото в хода на настоящото производството своевременно е
направено от въззивника-ищца, чрез процесуален представител в съдебно заседание
възражение по реда на чл.78, ал.5 от ГПК, съдът дължи произнасяне. Настоящият
състав счита, че претендираните от въззиваемия - ответник разноски за платено
адвокатско възнаграждение от 500.00 лв. пред настоящата инстанция не са
прекомерни. Уговореният и платен размер на адвокатско възнаграждение от 500
лв., съгласно приложен договор за правна защита и съдействие, е в минимален
размер, определен в Наредба №1/09.07.2004г. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения, както и неговият размер е съобразен с фактическата
и правна сложност на спора и извършените действия
от пълномощника
на въззиваемия във въззивното производство, който е осъществил процесуално
представителство в едно съдебно заседание. При това положение въззивника следва да бъде осъден
да заплати на въззиваемата страна на основание чл.81 и чл.273 във връзка с чл.78, ал.3 от ГПК разноски
във въззивното производство в размер на 500.00 лв., реално платено адвокатско
възнаграждение.
Воден от горното СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, Г.О., ІІІ-В състав
Р Е
Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №68438 от
13.03.2020г.,
постановено по гр.дело №53029/2019г. по описа на СРС, ІІ Г.О., 57-ми състав,
поправено по реда на чл.247, ал.1 от ГПК с решение №20204878 от 23.09.2020г.,.
ОСЪЖДА Л.Р.К., с ЕГН **********, с адрес: ***; да заплати на ДОМ за СТАРИ ХОРА „Д.”-гр.София,
с ЕИК ***********, с адрес: гр.София, кв.”Дървеница”, ул.“**********, на основание чл.78,
ал.3 ГПК сумата от 500 лв. /петстотин лева/, представляваща реално сторени разноски
пред въззивната инстанция за платено адвокатско възнаграждение.
РЕШЕНИЕТО
подлежи на обжалване пред ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД при условията на чл.280, ал.1
от ГПК в едномесечен срок от съобщението до страните, че е постановено.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ
: 1./
2./