гр.Елхово, 31.01.2020
г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Елховският районен съд
в публично съдебно заседание на втори декември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
Председател: В. Апостолова
при секретаря М. Д., като разгледа
докладваното от съдията гр.д. №
544/2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по постъпилата от „***“ ЕООД, с ЕИК ***, чрез пълномощника -
юрисконсулт Р.И.И., искова молба против Е.М.Ч. ***, с която е предявен иск за установяване съществуване на парично вземане, за което
е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, с правно основание чл.422, вр.с чл.415, ал.1, т.1 от ГПК.
В исковата молба се твърди, че на 19.09.2013г. страните са сключили при Общи
условия Договор за револвиращ заем с конкретно посочени параметри, по който
дружеството-ищец като кредитор е изпълнило точно и в срок задължението си като на 20.09.2013г. е превело сумата 500.00 лв. по
посочена от длъжника Ч. банкова сметка.
*** Е.М.Ч. не
е изпълнил поетото от него задължение да изплати този кредит на 36 равни
месечни вноски по 50.00 лева всяка, като са били направени само 21 пълни и една частична погасителни вноски, последната
от които с дата 15.11.2016 г. Ищецът сочи, че след изпадането на длъжника в
забава и съгласно Общите условия към Договора за револвиращ заем, на 11.03.2014г.
договорът е прекратен автоматично от страна на ищцовото дружество и поради
неизпълнение на договорните задължения е начислена неустойка в размер на 688.73
лева. Към подаването на исковата молба в съда общата платена от длъжника по
този Договор сума, според ищеца е в
размер на 1102.00 лева, от която е погасена сумата 3.45 лева - лихви за забава по кредита на основание чл.
12.1 от ОУ, а със сумата 1098.55 лева е погасена част от номинала по заема,
както и че падежът на последната вноска по погасителния план е изтекъл на
25.09.2016г., а останалото непогасено
вземане е в размер на 1394.71 лева, от които
705.98 лева - номинал по кредита и
688.73 лева неустойка.
Вземането си, представляващо остатък от паричния дълг,
ведно с лихва за забава, ищецът заявил по реда на чл. 410 ГПК и в негова полза
била издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д № 215/2019г. на ЕРС за исковите
суми, но поради връчване на съдебните книжа на длъжника Ч. по реда на чл. 47 от ГПК, на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК е било указано на заявителя – ищец
в настоящото производство да предяви иск по чл. 422 от ГПК за установяване на
вземането си по отношение на длъжника в едномесечен срок от съобщението.
С оглед на изложеното ищецът желае
съдът да признае за установено, че „***“ ЕООД има срещу ответника Е.Ч.
валидно и изискуемо вземане за посочените по-горе суми както следва: 705.98
лева представляващи неизплатено парично
задължение по Договор за револвиращ кредит, заедно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК
в съда – 18.04.2019 година до изплащане на задължението и неустойка в размер на 688.73 лева. Претендират
се и направените в настоящото производство съдебно-деловодни разноски.
В срока по чл.131 ГПК ответникът Е.М.Ч. не е подал писмен отговор, не е
направил възражения, не е представил и посочил доказателства.
В съдебно заседание, за което е
редовно призован, ищецът не изпраща представител, но е представил писмена
молба, в която заявява, че поддържа изцяло иска си и моли същия да бъде
уважен.
Ответникът, редовно призован за съдебно заседание, не се явява лично и не изпраща представител. Не е изразил становище по
исковата молба, не е направил възажения и не е представил и посочил
доказателства.
От събраните по делото писмени доказателства съдът приема за установено от фактическа страна следното:
С оглед приложените по делото писмени
доказателства и липсата на направени
възражения от ответника по отношение
на същите, съдът с доклада си по чл.146 от ГПК е
приел за безспорно, че на 19.09.2013 година между ищеца в
качеството на кредитор и ответника в качеството на клиент /кредитополучател/ е
бил сключен Договор за револвиращ заем № ***, съгласно който ищецът е предоставил на ответника сума в размер на 500.00
лева, като е
уговорен размера на месечните
погасителни вноски на 50.00лв. и броя на погасителните вноски - 36. Отразено е,
че падежът на всяка вноска е на 25-то число на месеца. Параметрите на искания
револвиращ кредит са одобрени, като в поле VІ – параметри на одобрения кредит е
посочен и ГПР 196.76 %, ГЛП 115.62 %, лихвен процент
на ден 0.32%, размер на револвинга 347.95 лв., а общото задължение е в
размер на 1804.53 лева.
Съгласно
текста на раздел VI буква „Б” от сключеният Договор, неразделна част от него са
Общите условия към договор за револвиращ заем за физически лица, които са
предадени при подписването на договора и с които клиента е запознат и ги
приема. Изрично е вписано, че клиента внимателно е запознат със съдържанието на
тези ОУ преди подписването на договора за револвиращ кредит, няма забележки към
тях и се задължава да ги спазва като неразделна част от договора. Към исковата
молба са приложени и цитираните Общи условия, като е видно, че в т.2.2 от тях е
разписан начина на сключване на договор за револвиращ заем, а именно -
кредиторът чрез упълномощен от него кредитен експерт представя на клиента
проектодоговора за договор за револвиращ заем, като с помощта на кредитния
експерт клиентът е длъжен надлежно да допълни и провери всички съществени
клаузи и данни с изключение на данните, които се попълват от кредитора след
одобрение на заема. След това клиентът е длъжен собственоръчно да подпише
проектодоговора на договора за револвиращ заем и неговите приложения и да ги
предаде чрез кредитния експерт на кредитора. Подписването от клиента на проекто
договора и предаването му на кредитора представлява същевременно молба за
отпускане на заема. Съгласно т.4.4 от ОУ лихвата по заема се изчислява
ежедневно върху остатъка от непогасената главница за периода на ползване на
заема и започва да тече от датата на усвояване на заема. Лихвата се изчислява
на база фиксирания в т.VI лихвен процент и е дължима от датата на решаващата
вноска съгласно погасителен план.
Не се спори и от приетото по делото преводно нареждане
се установява, че сумата в размер на 500.00 лева е преведена от ищеца по сметка
на ответника на 20.09.2013 г.
От представеното от ищеца заедно с
исковата молба извлечение към 22.07.2019 г. по сметка към Договор за потребителски
кредит № *** е видно, че общата
постъпила сума по Договора за кредит е 1098.55 лева /макар в извлечението да е
посочена като платена сума в размер на 1102.00 лв./, като Ч. е платил в периода
от 26.11.2013г. до 15.11.2016г. 21 пълни вноски по 50.00 лева и една непълна
вноска от 48.55 лева /без да е отбелязана дата на плащането на последната
вноска/, след което няма постъпили вноски от страна на ответника и останалото
задължение е в размер на 705.98 лева, от които главница - 377.15 лева, а разликата над тази сума до
общия остатък от 705.98 лв. - лихва. Видно от отбелязването в същото извлечение
общият размер на дължимата главница е в размер на 500.00 лева, а размера на
дължимата лихва е общо 1304.53 лева, като
с платените от ответника суми е погасена главница в размер на
сумата 122.85 лева. За размера на
непогасената главница е настъпил падежа на всички погасителни вноски, като
последната вноска е с падеж на 25.09.2016г.
Няма доказателства по делото ищцовото
дружество да е отправило изявление до Е.Ч. за едностранно
прекратяване на Договора поради неизпълнение задълженията по него и за това, че е била начислена неустойка поради
неизпълнение на договорните задължения в размер на 688.73 лева, както се твърди
в исковата молба.
От приложеното по искане на ищеца ч.гр.д.
№ 215/2019г. по описа на РС-Елхово се установява, че въз основа на подадено на
18.04.2019г. от ищцовото дружество заявление съдът е издал Заповед №
576 от 19.04.2019г. за изпълнение за паричното вземане, с което е разпоредено
на длъжника Е.М.Ч. в качеството на кредитополучател да заплати на ищцовото дружество сума в общ размер на 1394.71 лева, от която главница в
размер на 705.98 лева, дължима по неизпълнен Договор за потребителски кредит № ***
от 20.09.2013 г. и неустойка в размер на 688.73 лева, ведно със законната лихва
върху главницата от 705.98 лева, считано от датата на завеждане на заявлението
в съда – 18.04.2019 г. до изплащане на вземането, както и разноски по делото в
общ размер на 97.89 лева, от които 27.89 лева внесена д.т. за образуване на
настоящото производство в съда и 70.00 лева – възнаграждение за юрисконсулт.
Не е спорно, че така издадената Заповед за изпълнение
е била връчена на длъжника Ч. при условията на чл.47,
ал.5 от ГПК и заповедният съд е
указал с Разпореждане № 974 от 13.06.2019г. на заявителя – ищец в това производство, че на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК може в едномесечен срок да предяви иск
относно вземането си против длъжника – ответник. Настоящата исковата молба на ищеца е подадена в едномесечния преклузивен срок по
чл.415, ал.1 от ГПК, тъй като съобщението за предявяване на иска по чл. 422 ГПК е
получено от ищеца на 20.06.2019г., а исковата молба е депозирана в съда на 23.07.2019г., но е изпратена по куриер на 22.07.19г. – понеделник – първи работен ден
след 20.07.19г./събота/.
Въз основа на така установената
фактическа обстановка, съдът прави следните изводи: Предявеният иск е с правно
основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 79, вр. чл. 86 и чл. 92 от ЗЗД за сумата от общо 1394.71
лева, от която 705.98 лева,
представляваща главница, дължима по Договор за револвиращ кредит и
сумата от 688.73 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на същия
договор, заедно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410 ГПК в
съда – 18.04.2019г. до окончателното изплащане. Претендират се и
направените по делото разноски, както и разноските
в заповедното производство.
Съдът преценя, че предявеният
положителен установителен иск по чл.422 ал.1 вр.с чл.415 ал.1 от ГПК, е частично процесуално допустим, макар и да е предявен в законоустановения едномесечен срок по общата относима за
заповедите по чл.410 от ГПК, разпоредба на чл.415, ал.1 от ГПК.
В заповедното производство заявителят
/ищец в настоящото производство/ е претендирал заплащане от длъжника /сега
ответник/ сума в общ размер на 1394.71 лева, от които главница в размер на
705.98 лева и неустойка в размер на 688.73 лева, като лихви не са били
претендирани.
В исковата молба се сочи, че
предоставената на ответника сума по договора кредит е в размер на 500.00 лева.
От исковата молба и представеното
Извлечение по сметка към Договор за потребителски кредит № *** от 22.07.2019г. е видно как ищецът е формирал исковата
си претенция: след платената сума по договора в размер на общо 1098.55 лева -
21 пълни погасителни вноски от 50.00лв. и една частична от 48.55 лева, с която
сума ищецът е приел, че се погасява част от главницата – посочено в исковата
молба като „погасил част от номинала по заема“. В претендираната с исковата
молба сума от 705.98 лв. ищецът следователно е включил неизплатена
част от главницата в размер на 377.15лв. и неизплатен договорен размер на лихва
/договорно възнаграждение/ в размер на 328.83 лева /общо се сочи дължима сума
по кредита в размер на 1804.53лева, от която само 500.00 лева е преведената на
ответника сума/. Видно от приложеното от ищеца извлечение, част от сумата,
която реално ответника е получил /главницата по заема от 500.00 лева/ е платена
от Е.Ч. като ищецът е приел, че с направените 22 вноски той е платил сумата
122.85 лева от дължимата главница, а разликата над 500.00 до 1804.53 лева - е
възнаградителната лихва, като той също е платил част от тази лихва – сумата от
975.70 лева.
От заявлението по чл. 410 от ГПК, въз
основа на което е образувано заповедното производство, е видно, че не е
посочено задължение за възнаградителна лихва, като в графата „лихви” в т.9 от
попълнения образец на заявлението липсва такъв запис и не са изложени
обстоятелства относно договорен размер на лихва по заема. Такова вземане за
възнаградителна лихва не е заявено нито в графа лихви по т.12 /„обстоятелства,
от които произтича вземането”/, нито в „допълнителните изявления” /т.14/ от
заявлението. Т.е. от изявленията на заявителя в заповедното производство може
да се направи единствено извод, че претенцията за 705.98 лева е за
главница, в какъвто смисъл е и изводът
на заповедният съд, обективиран в издадената заповед за изпълнение. Недопустимо
е въвеждането в исковото производство на ново основание на вземането в частта
за разликата над 377.15 лева /незаплатената главница по договора за кредит/ до
705.98 лева. Исковата молба по чл. 422 от ГПК следва да съдържа същото вземане,
което е заявено пред заповедния съд, основаващо се на същите обстоятелства. С
оглед на това е недопустимо и изменение на основанието на иска /виж. ТР №
4/08.06.2014 г. по т. д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС/.
Предвид изложеното, съдът счита, че липсва
правен интерес от установителен иск за вземането, което не е посочено в
заявлението пред заповедния съд - за възнаградителна договорена лихва. Ищецът
би могъл да го претендира с осъдителен иск в отделно производство. Ето защо
претенцията за възнаградителна /договорена/ лихва следва да бъде оставена без
разглеждане като недопустима, а производството по делото в тази му част следва
да бъде прекратено. Тъй като за вземането за главница, претендирано със
заявлението, за разликата над 377.15 лева до 705.98 лева, не е бил предявен иск по чл. 422 от ГПК,
следва заповедта за изпълнение в тази й част да бъде обезсилена от исковия
съд, съобразно т.13 от ТР № 4/08.06.2014 г. по тълк.
д. № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
По отношение на претенцията за главница в
допустимата й част до размера на незаплатената главница – 377.15 лева, искът се
явява основателен и доказан по следните съображения:
Между страните по
делото са възникнали правоотношения по
договор за потребителски кредит по чл.9 и сл. ЗПК. Съгласно чл.5 от ЗПК преди потребителят да е обвързан от предложение или от
договор за предоставяне на потребителски кредит, кредиторът или кредитният
посредник предоставя своевременно на потребителя съобразно изразените от него
предпочитания и въз основа на предлаганите от кредитора условия на договора
необходимата информация за сравняване на различните предложения и за вземане на
информирано решение за сключване на договор за потребителски кредит, като тази информацията се предоставя във формата на стандартен
европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити. В чл. 11 от ЗПК са уредени изискуемите реквизити на договора за заем,
като липсата на някои от тях, лимитативно изброени в чл. 22 от ЗПК обуславя
недействителност на договора за кредит.
В настоящия случай не се доказа потребителят –
ответник по делото да е уведомен за всички условия по потребителския кредит
преди сключване на Договора. Не се установява същият да е бил запознат с
размера на лихвения процент и условията за прилагането му преди сключване на
Договора за револвиращ заем, като от т.2.2. от Общите условия може да се
направи извод, че данните в раздел VІ, съдържащи и ГЛП и лихвен процент на ден,
се попълват от кредитора след одобрение на кредита и не се представят
предварително на потребителя. Т.е. съгласието на страните по размера на кредита
и другите реквизити не е дадено едновременно и не е получено, за да се установи
по кои клаузи е постигнато съгласие и по кои не.
От самия Договор за револвиращ заем № ***, не става
ясно какви са размерите на месечните лихви, какво се включва в одобрената сума
за размер на вноска: 50.00 лева; съответно как се образува лихвения процент за
ден, какво включва и как е образувано общото задължение от 1804.53 лева. Много
от съществените разпоредби, които трябва да са ясни и конкретни при сключването
на договора за заем – лихва по заема, лихва при забава, не фигурират в
процесния Договора, а са изведени в ОУ на „***“ ЕООД към договори за револвиращ
заем за физически лица и макар последните да са неразделна част от Договора
между страните, според съда те са формулирани по общ, неясен и неразбираем
начин – вкл. и по отношение определянето на лихвения процент – т. 4 от ОУ.
Съдът, на следващо място намира, че уговорените
размери на ГПР от 196.76 % и ГЛП от 115.62 % противоречат на добрите нрави, тъй
като се явяват несъответни на интереса и на двете страни от сключването на
договора, респективно обуславят неоправдано разместване на имущество като
последица от изпълнението му. Необосновано
високите размери на ГПР и ГЛП води до липсата на еквивалентност на престациите
по двустранния договор като основно правило в частноправните отношения и
своеобразна граница на свободата на договаряне.
В чл. 143 от ЗЗП е дадено
определение на понятието „неравноправна
клауза” в договор, сключван с потребител, а именно - всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравноправие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, като
различните хипотези на неравноправни уговорки са неизчерпателно изброени в 20 точки. Според чл. 146, ал. 1
от ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са
уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е посочено, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия, какъвто е
и конкретния случай.
Освен това по делото не се доказа на ответника да е
бил предоставен погасителен план съгласно изискването на чл. 11, ал.1, т.11 от ЗПК, изискващ договорът за кредит да съдържа условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между
различните неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването. Предвид така изложеното съдът счита,
че допуснатото нарушение на разпоредбата на чл.11, ал.1, т.11 от ЗПК и сочените
други основания обуславят недействителност на договора за заем на основание чл.
21 и чл.22 от ЗПК, вр. с чл. 26 от ЗЗД. А съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на
кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.
В конкретния случай ищецът не твърди предсрочна
изискуемост, макар от предприетите от него действия - за прекратяване на
договора, считано от 11.03.2014г., вкл. и начисляване на неустойка, да е
очевидно, че ищецът е счел цялото вземане към ответника за изискуемо още към
11.03.2014година. Няма данни да е изпратено уведомление до ответника за това,
но в случая към момента на подаването на заявлението в съда – 18.04.2019г., срокът на Договора за кредит е изтекъл още през 2016г.
когато е настъпил крайният падеж на вземанията. Съгласно задължителната съдебна
практика - ТР № 8/2017 от 02.04.2019 г. по тълк. д. № 8/2017 г. на ОСГТК на
ВКС, допустимо е предявеният по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК иск за установяване
дължимост на вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост
да бъде уважен само за вноските с настъпил падеж, ако предсрочната изискуемост
не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение въз основа на документ. ВКС
е приел, че позоваването на предсрочната изискуемост не е определящо за
основанието на претенцията, предявена по реда на чл.422,
ал.1 от ГПК. Правното основание,
на което се претендира изпълнение и на вноските с настъпил падеж, и на
предсрочно изискуемата главница, е сключеният Договор. Следователно, след като всички вноски
по процесния Договор са падежирали, ответникът дължи връщане на заетата
сума. Главницата по Договора за кредит в
случая е в размер на 500.00 лева, което е и чистата стойност на кредита /без лихви или други разходи по кредита - чл. 23 от ЗПК/, но дължимата
главница от ответника е в размер на 377.15 лева,
предвид частичното плащане по Договора от страна на ответника – ищецът е приел,
че е платена част от главницата в размер на 122.85 лева и именно за тази сума
от 377.15 лева искът за главница следва да бъде уважен, като се присъди и законната лихва върху тази сума от датата
на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК в съда до окончателното плащане.
По претенцията за заплащане на неустойка съдът намира
следното:
В конкретния случай ищцовото дружество претендира
заплащане на неустойка в размер на 688.73 лв., дължима съгласно т. 10.4 във вр.
чл. 10.3.1 от ОУ, които предвиждат, че при забава на клиента за заплащането на
една месечна погасителна вноска повече от 30 календарни дни настъпва
автоматично прекратяване на договора за револвиращ заем, като клиентът остава
задължен да заплати всички дължими суми по заема, както и неустойка в размер на
50 % от целия размер на заема.
В рамките на извършената служебна проверка относно
валидността на посочената неустоечна клауза, съдът намира, че същата е нищожна
на основание чл. 26, ал. 1, предл. трето ЗЗД – поради противоречие с добрите
нрави.
Според Тълкувателно
решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 г., ОСTK,
добрите нрави са морални норми, които не са писани, систематизирани и
конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи или следват от тях.
Условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от
нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и
търговските правоотношения. Преценката за нищожност на неустойката поради
накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора, като се отчита естеството и размерът на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали
изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи; видът на
уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и видът на неизпълнението
на задължението (съществено или за незначителна негова част); съотношението
между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и др.
Процесната неустойка обезпечава неизпълнението на
договора и защитава интереса на кредитора при прекратяване на облигационната
връзка по вина на длъжника. Неустойката е дължима при прекратяване на договора
поради забава в заплащането на която и да е от месечните погасителни вноски, а
размерът на същата е 50 % от стойността на целия заем, а не от остатъчната му
стойност. Подобна уговорка позволява частично удовлетвореният кредитор да
получи едновременно неизплатената част от дълга, ведно с неустойка върху тази
непогасена част, но и върху погасената вече сума, което противоречи на принципа
на справедливостта и излиза извън обезпечителната и обезщетителна функция на
неустойката. Размерът на подобна неустойка, предвид уговорения процент /50 %/ и основата за изчисляване /целия
заем/, прекомерно надвишава стойността на очакваните от неизпълнението вреди.
Това значително несъответствие не може да бъде оправдано със санкционната
функция на неустойката, тъй като последната цели да санкционира неизправния
длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора, но не следва да създава предпоставки
за неоснователно обогатяване на насрещната страна. Следователно клаузата на
т.10.4 от ОУ задължава потребителя при неизпълнение на задълженията му по
договора да заплати необосновано висока неустойка. По съображенията, изложени
по-горе, съдът намира, че освен поради противоречие с добрите нрави,
обсъжданата неустоечна клауза е също и неравноправна, респективно нищожна, и на
основание чл. 146, ал. 1 във вр. чл. 143, т. 5 от Закона за защита на
потребителите, приложим към процесното правоотношение съгласно изричното
препращане на чл. 24 от ЗПК.
Нищожността на клаузата за неустойка изключва
възникването на претендираното с иска вземане за неустойка в размер на 688.73
лева и обуславя неоснователност на исковата претенция в тази част.
По делото е направено искане за присъждане
на разноски в заповедното и в исковото производство. Искането на основание
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК за присъждане на разноски, направени в настоящото
исково производство, следва да бъде уважено, като се присъдят от направените и
претендирани разноски в общ размер на 327.90лева /27.90 лева – платена държавна
такса и 300.00 лева юриск. възнаграждение/, съразмерно на уважената част от
иска разноски в размер на 88.67 лева.
Съгласно Тълкувателно решение № 4/2013 г.
от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, съдът следва да присъди разноските по
заповедното производство в исковото производство. В заповедното производство са
дължими разноски съразмерно на уважената част от искането - в размер на 26.47
лева /от общо присъдените 97.89 лева/.
Водим от гореизложеното Елховският районен съд
Р Е Ш И :
ПРЕКРАТЯВА производството по
делото в частта по предявения от „***“
ЕООД гр.***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: гр. ***, бул. ***, чрез пълномощник –
юрисконсулт Р.И., против Е.М.Ч. с
ЕГН - **********, с постоянен и настоящ адрес ***, иск
по чл.422, вр. чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД – за признаване за установено, че ответника Е.М.Ч. дължи
на ищцовото дружество разликата над 377.15 лева до 705.98 лева,
включваща вземане за неизплатено договорно възнаграждение /възнаградителна
лихва/, поради процесуална недопустимост на иска в тази му част.
ОБЕЗСИЛВА Заповед № 576 от 19.04.2019г. за
изпълнение за паричното вземане по чл. 410 от ГПК, В ЧАСТТА на присъденото в полза на „***“
ЕООД гр.***, с ЕИК ***, вземане
по отношение на отв. Е.М.Ч. за разликата над сумата 377.15
лева до 705.98 лева, претендирана като главница по неизпълнен договор за
потребителски кредит.
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, вр. с чл. 415 от ГПК, във вр. с чл. 9 и сл. от ЗПК, във вр. с чл. 240 от ЗЗД, вр. с чл. 79 от ЗЗД, че Е.М.Ч. с ЕГН - **********,
с постоянен и настоящ адрес ***, дължи на „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, със седалище и адрес на
управление: гр. ***, бул. ***, по Договор за
револвиращ заем № *** от 19.09.2013 година главница в размер на 377.15 лева /триста седемдесет и седем лева и петнадесет стотинки/,
заедно със законната лихва върху
тази сума от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение –
18.04.2019 година до окончателното й изплащане, за която сума е издадена Заповед за изпълнение № 576 от 19.04.2019
година по ч. гр. дело № 215/19 г. по описа на РС – Елхово, а иска за признаване
за установено, че ответникът Ч. дължи на „***“
ЕООД неустойка в размер на 688.73
лева, ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен и недоказан.
ОСЪЖДА Е.М.Ч. с ЕГН - **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, да заплати на „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, направените по
исковото производство разноски в размер на 88.67 лева /осемдесет и осем лева и шестдесет
и седем стотинки/, съобразно уважената част от иска.
ОСЪЖДА Е.М.Ч. с ЕГН - **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, да заплати на „***“ ЕООД гр.***, с ЕИК ***, направените по заповедното производство разноски в размер
на 26.47лева /двадесет и шест лева и
четиридесет и седем стотинки/.
След влизане в сила на настоящото решение препис от същото да се изпрати за
прилагане по ч.гр.д. № 215/2019г. по описа на ЕРС.
Решението подлежи
на обжалване по реда на въззивното производство пред Ямболският окръжен съд
чрез Елховският районен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
...................
/В. Апостолова/