Р
Е Ш Е
Н И Е
гр.София, 21.01.2021 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публичното съдебно заседание на седемнадесети ноември през две хиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Димитринка Костадинова-Младенова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5110 по описа за 2020 год.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С
решение от 21.10.2019 год., постановено по гр.дело №18068/2019 год. по описа на
СРС, ГО, 140 с-в, поправено с решение от 12.12.2019 год., Прокуратурата на
Република България е осъдена да заплати на Г.М.Б. по иск с правно основание чл.
2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение
за неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение, повдигнато по
досъдебно производство №534/2013 год. по описа на 04 РПУ-СДВР, пр.пр.№7851/2013
год. по описа на СРП, което е прекратено с влязло в сила постановление на СРП
от 21.02.2014 год., поради липса на извършено престъпление от общ характер,
ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 19.02.2016 год. до
окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените
разноски по делото в размер на 160 лв., като искът е отхвърлен като
неоснователен в останалата му част до пълния предявен размер от 10 000
лв., а искането за присъждане на законна лихва за периода от 02.09.2014 год. до
18.02.2016 год. е отхвърлено като погасено по давност.
Срещу решението в частта му, в която е уважен
предявения иск, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна
жалба от ответника Прокуратурата на Република България. Жалбоподателят
поддържа, че отговорността на държавата в лицето на правозащитните й органи по
чл. 2, ал. 1, т. З ЗОДОВ можела да бъде реализирана само при наличието на
сложен фактически състав: спрямо ищеца да е било повдигнато обвинение в
извършване на престъпление от общ характер, същият да е оправдан с влязла в
сила присъда или образуваното наказателно производство да бъде прекратено с
влязъл в сила прокурорски акт поради това, че деянието не е извършено от лицето
или че извършеното деяние не съставлява престъпление, да е претърпял вреди и
между незаконното действие на правозащитните органи /обвинението/ и вредите да
е налице причинно-следствена връзка. Посочените елементи от фактически състав
трябвало да се докажат от ищеца съобразно правилото, установено в нормата на чл.
154, ал. 1 ГПК. В конкретният случай не били налице основания за ангажиране на
отговорността на ответника, тъй като не била налице една от кумулативно
изискуемите предпоставки, а именно претърпени неимуществени вреди, за които по
безспорен и категоричен начин да е установено, че са в пряка
причинно-следствена връзка с незаконното действие на правозащитните органи
/обвинението/. Нямало представени доказателства за действително
претърпени неимуществени морални вреди от страна на ищеца, които да са пряка и
непосредствена последица от незаконното обвинение по образуваното срещу него наказателно
производство. В исковата молба се твърдяло, че от незаконното обвинение спрямо ищеца
са настъпили отрицателни последици в емоционален и социален план, изразяващи се
в преживян стрес, опасения от опозоряването му и неоснователно осъждане, в
уронване на престижа, доброто име, но същевременно по делото липсвали доказателства
за настъпването на такива вреди, както и такива, че органи на Прокуратурата на
Република България са извършвали спрямо ищеца действия извън правно
регламентираните в хода на наказателното производство. На ищеца не се дължала
законна лихва от 02.09.2014 год. – датата на влизане в сила на определението на
СРС, НО, 122 с-в, тъй като от компетентността на съда било да посочи началния
момент на нейната дължимост, а размерът й се изчислявал в процеса в зависимост
от момента на заплащане на главното задължение. Исковата претенция била
предявена пред съда през 2019 год., а съгласно разпоредбата на чл. 111 б. “в“ ЗЗД, вземането за лихви се погасявало с изтичането на тригодишна давност, т.е.
от твърдяното увреждане до подаването на исковата молба пред съда били изминали
повече от три години. Според разясненията, дадени в т. ІІ от ППВС №4/1968 год.,
определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението за неимуществени
вреди било фактическа преценка с оглед конкретните факти и обстоятелства, както
и личността на увредения. Съгласно съдебната практика размерът на обезщетението
за неимуществени вреди бил свързан с критерия за справедливост, установен в чл.
52 ЗЗД, която справедливост се извеждала от конкретните обстоятелства. От
значение било как всичко това се е отразило върху здравето, личния живот,
чувствата, честта и достойнството на ищеца. Паричното обезщетение за моралните
вреди трябвало да съответства на необходимото за преодоляването им, като в
дисхармония със справедливостта било определянето на парично обезщетение,
по-голямо от необходимото за обезщетяване на претърпени вреди. В случаите на
причинени неимуществени вреди по чл. 2 ал. 1 ЗОДОВ от значение било как
обвинението в извършване на престъпление се е отразило върху здравето, живота,
чувствата, честта и достойнството на увредения. Претенцията на ищеца била
завишена и не съответствала на претърпените вреди, на икономическия стандарт в
Република България и на съдебната практика по аналогични случаи, включително
тази на ЕСПЧ, като същата не била съобразена с вида, характера и интензитета на
упражнената принуда. Наказателното производство било приключило в разумен срок.
Освен това вредите били съпричинени от ищеца /чл. 5 ЗОДОВ/, тъй като в мотивите
на от определението от 22.04.2014 год. на СРС, НО, били споделени доводите на
прокуратурата относно формата на вина и квалифициране на деянието по чл. 216,
ал. 6 НК – наказателното преследване се възбужда по тъжба на пострадалия, което
сочело, че причиненото увреждане от предприетата срещу ищеца наказателна репресия
е по изключително негова вина. Твърденията на ищеца за злепоставяне в
обществото, засягане на честта, достойнството и доброто му име в обществото не
били състоятелни и достоверни. Нямало и доказателства кога били възникнали
твърдените вреди, изразяващи в преживян стрес, опасения от опозоряването и
неоснователно осъждане, уронване на престижа и доброто име. Ответникът не бил разпространявал информация за воденото
наказателно производство срещу ищеца, следователно разгласяването на
обвиненията не било пряк резултат от действия на ответника. В
Конституцията на Република България и в НК било прогласено, че „Обвиняемият се
смята за невинен до установяване на
противното с влязла в сила присъда”, която презумпция в пълна
сила важала и за ищеца. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в
обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Ответникът по жалбата Г.М.Б. счита, че решението на СРС
следва да бъде потвърдено в обжалваната му част. Поддържа, че са налице
предпоставките по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на
ответника, като по делото било доказано и настъпването на твърдените
неимуществени вреди. Претендира и присъждането на направените разноски по
делото.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Предявен е за разглеждане иск с правно основание чл. 2,
ал. 1, т. 3 ЗОДОВ.
Съгласно разпоредбата на чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав счита, че първоинстанционното
решение е валидно и допустимо в обжалваната му част, но е неправилно.
По отношение на фактическата обстановка:
Безспорно
е във въззивното производство, а и от събраните доказателства се установява, че
на 01.03.2013 год. е започнало бързо производство №534/2013 год. по описа на 04
РПУ-СДВР, пр.пр.№7851/2013 год. по описа на СРП, срещу Г. М.Б. за престъпление
по чл. 216, ал. 1 НК, като на 01.03.2013 год. същият бил задържан за срок до 24
часа /съобразно заповед на МВР/ и бил привлечен в качеството на обвиняем за
престъпление по чл. 216, ал. 1 НК – за това, че на 01.03.2013 год., около 00.10
ч., в гр.София, бул.“*****, хотел „Хемус“, казино „Сити“, противозаконно е
повредил чужда движима вещ – счупил с ръка тъчскийн монитор за електронна рулетка
марка „Vega Vision“, собственост на
казино „Сити“, като стойността на повредената вещ възлиза на 910 лв., като
същият ден бил разпитан в това качество, а на 05.04.2013 год. му било предявено
разследването.
С
постановление от 15.05.2013 год. на прокурор при СРС воденото срещу ищеца
досъдебно производство е било прекратено, поради наличието на особената
хипотеза на чл. 218В НК – извършеното деяние се явява престъпление от частен
характер, като за престъпление по чл. 216, ал. 6 НК, когато негов предмет е
частно имущество, наказателното производство се възбужда по тъжба на
пострадалия.
С
определение от 14.06.2013 год., постановено по ЧНД №10278/2013 год. по описа на
СРС, НО, 19 с-в, горепосоченото постановление е било отменено. Така
постановеният съдебен акт е бил потвърден с определение от 08.10.2013 год. по
ВНЧД №4389/2013 год. по описа на СГС, НО, ХІІ въззивен състав.
Впоследствие
разследването е било отново предявено на ищеца на 07.01.2014 год., като с
постановление от 21.02.2014 год. на прокурор при СРП воденото срещу ищеца
досъдебно производство е било прекратено, като е прието, че със своите действия
той е осъществил състава на престъплението по чл. 216, ал. 6 вр. с ал. 1 НК, но
е налице особената хипотеза, установена в чл. 218В НК – извършеното деяние се
явява престъпление от частен характер, като за престъпление по чл. 216, ал. 6 НК, когато негов предмет е частно имущество, наказателното производство се
възбужда по тъжба на пострадалия.
С
определение от 22.04.2014 год., постановено по НЧД №5518/2014 год. по описа на
СРС, НО, 122 с-в, което е влязло в сила на 02.09.2014 год., горепосоченото
постановление е било потвърдено, като съдът е приел, че са законосъобразни
изводите на СРП, че поведението на Г.М.Б. следва да бъде подведено под нормата
на чл. 216, ал. 6 НК – предвидена от законодателя като привилегирована в
хипотезата на установено непредпазливо деяние, но в случая намира приложение разпоредбата
на чл. 218в, т. 1 НК – за престъпление по чл. 216, ал. 4 и 6 и чл. 217, ал. 1 и
2, когато предмет на престъплението е частно имущество, наказателното
преследване се възбужда по тъжба на пострадалия.
По отношение на правните изводи:
В разглеждания случай ищецът претендира репариране на
неимуществени вреди, които твърди, че са настъпили в резултат на двата деликта
– както поради незаконното му задържане за 24 часа от полицейски орган, така и
поради прекратяване на наказателното производство по повдигнатото му обвинение.
Следователно основателността на предявения иск предполага
кумулативната наличност на следните предпоставки: 1/ спрямо ищеца да е било
повдигнато обвинение в извършване на престъпление от общ характер и да му е
била взета мярка за неотклонение „задържане под стража“; 2/ образуваното
наказателно производство да е било прекратено с влязъл с акт, поради това, че
деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление;
3/ да е претърпял твърдените неимуществени вреди и 4/ между незаконното
действие на правозащитните органи и неблагоприятните неимуществени последици
/вредите/ да е налице причинно-следствена връзка.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК, елементите от
горепосочения фактически състав трябва да се установят при условията на пълно и
главно доказване от ищеца.
Принципно въпросът относно начина по който следва да се
присъждат обезщетения за неимуществени вреди е решен по задължителен начин с т.
13 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк.дело № 3/2004
год., ОСГК, като е прието, че когато „задържането под стража” е приложено като
мярка за неотклонение по повдигнато обвинение и ищецът е оправдан с акт на съда
или образуваното срещу него наказателното производство е прекратено, тогава по
силата на чл. 2, т. 2 ЗОДВПГ /Загл. изм. и редакция на текста до изм., бр. 98
от 2012 год./, респ. чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, обезщетението по този текст
обхваща и вредите, претърпени във връзка с наложената мярка „задържане под
стража”. Идентичен е редът за обезщетяване на вредите при задържане до 24 часа
от полицейски орган на лице по реда на ЗМВР и до 72 часа по нареждане на
прокурор за осигуряване на явяването на обвиняем пред съд – осъществяваната
принуда спрямо задържаното лице е идентична, тъй като задържаното лице се
поставя в принудителна изолация от неговите близки и обществото, налага му се
определен режим на поведение и се ограничават гарантираните му от Конституцията
на Република България права – например на лична свобода, неприкосновеност, на
личен живот, на придвижване, на свобода и тайна на кореспонденцията – виж Решение № 95 от 8.05.2011 г. на
ВКС по гр. д. № 849/2010 г., III г. о., ГК. Обезщетението се определя
самостоятелно само, когато задържането под стража е отменено като незаконно,
независимо от развитието на досъдебното и съдебното производство.
Настоящият съдебен състав приема, че отговорността на
държавата не може да бъде ангажирана за неоснователно обвинение в извършване на
престъпление в хипотезата на прекратяване на водено наказателното производство
от Прокуратурата на Република България /без да е внасян обвинителен акт/,
подведено под основанието, предвидено в разпоредбата на чл. 24, ал. 4 НПК /в
приложима редакция Изм. – ДВ, бр. 32 от 2010 год., в сила от 28.05.2010 год., респ.
ал. 5 според действащата редакция на НПК – според която освен в случаите по ал.
1, не се образува наказателно производство за престъпление, което се преследва
по тъжба на пострадалия, а образуваното се прекратява и когато: 1/ липсва
тъжба; 2/ тъжбата не отговаря на условията, посочени в чл. 81; 3/ пострадалият
и деецът са се помирили, освен ако деецът не е изпълнил условията по
помирението без уважителни причини; 4/ частният тъжител оттегли жалбата си и 5/
частният тъжител не е намерен на посочения от него адрес или не се яви в
съдебното заседание на първоинстанционния съд без уважителни причини/, поради
което и само на това основание релевираната претенция подлежи на отхвърляне,
поради следните съображения:
В решение № 183 от 19.08.2013 год. на ВКС по гр.дело №
1098/2012 год., ІV г. о., ГК, е прието, че държавата отговаря за вредите от
неоснователно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано
или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че
деянието не е извършено от лицето /в т.ч. недоказаност на обвинението съгласно
т. 7 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005 год. на ВКС по тълк.дело №
3/2004 год., ОСГК/ или че извършеното деяние не е престъпление, както и ако
наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е
погасено по давност или деянието е амнистирано. Наказателното преследване по
необходимост е свързано с упражняването на процесуална принуда /различна по
естество, характер, продължителност на начин на изпълнението им мерки за
неотклонение, процесуални действия с участието на обвиняемия, респ. подсъдимия,
ефективност на разследването в разумен срок и др./, която обвиняемият
изтърпява, и неговите вреди от неоснователното обвинение се изразяват в
причинените негативни изживявания /физически и душевни болки, други страдания и
неудобства с различна продължителност и интензитет в зависимост от вида и
тежестта на причинените телесни и психични увреждания, включително разстройство
на здравето/. Не винаги обаче, когато обвинението е неоснователно, всички
увреждания от изтърпяната принуда са причинени противоправно /не подлежат на
обезщетяване също вредите, когато увреждането е причинено поради изключителна
вина на обвиняемия и обезщетението подлежи на намаляване, когато обвиняемият
виновно е допринесъл за увреждането, но това са различни хипотези/. Когато в
резултат на разследване се установи, че деецът се е отказал да довърши
престъплението по собствена подбуда или е предотвратил настъпването на
престъпните последици, извършеното е „опит“ /неправомерно поведение, което
невинаги съставлява друго престъпление/, но той не се наказва и затова
наказателното преследване трябва да бъде прекратено. С прекратяването на
наказателното преследване на това основание се избягва повдигането на
неоснователно обвинение и държавата не отговаря за вреди, тъй като изтърпените
вреди до прекратяването са причинени правомерно /престъплението не може да
остане неразследвано/ и се избягват последващите вреди, които биха били
причинени неправомерно. При неоснователно обвинение в извършване на
престъпление, когато извършването от дееца съставлява опит, който не се наказва
съгласно чл. 18, ал. 3 НК, държавата отговаря само за вредите, които
обвиняемият е изтърпял в резултат на процесуалната принуда, осъществена след
повдигане на обвинението, тъй като изтърпените преди това вреди са причинени
правомерно.
Въззивният съд счита, че макар горепосоченото решение да
е постановено по въпроса за правното значение на прекратяването на
наказателното преследване на основание чл. 18, ал. 3 НК, даденият в него
отговор е израз и следва от общото правило, че при наличието на данни за
извършено съставомерно деяние Прокуратурата на Република България е длъжна да
извърши разследване, при което може да предприеме и съответните мерки за
процесуална принуда, като ако в резултат на разследването бъде установено
извършването на престъпление трябва да повдигне обвинение, което съгласно
разпоредбата на чл. 246, ал. 1 НПК се осъществява с изготвянето на обвинителен
акт и внасянето му в съда, както и да поддържа впоследствие това обвинение. В
случай, че бъде установено, че не са налице предпоставките за повдигане на
обвинението, Прокуратурата трябва да прекрати наказателното производство, а ако
въпреки това повдигне и поддържа обвинение действията й ще бъдат неправомерни и
ще са основание за ангажиране на отговорността й по реда на ЗОДОВ. Съответно
действията до прекратяването на наказателното производство ще са правомерни,
доколкото са били в изпълнение на задължението на Прокуратурата да разследва
данните за извършено съставомерно деяние, с изключение на случаите, когато
наказателното производство бъде прекратено поради това, че деянието за което
лицето е привлечено като обвиняем не е престъпление или поради това, че
деянието не е извършено от това лице /респ. или недоказаност на обвинението/, а
също така и поради това, че наказателното производство е било образувано,
съответно е продължило, след като наказателното преследване е погасено по
давност или деянието е амнистирано. Прокуратурата на Република България не носи
отговорност по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ в случаите, когато
съставомерното деяние е било установено, но наказателната отговорност на
извършителя не може да бъде реализирана поради други причини, извън посочените
по-горе – както е в частност – наказателното производство е било прекратено от
Прокуратурата на Република България поради това, че се касае не за престъпление
от общ характер, а за престъпление от частен характер. По делото е установено,
че ищецът е извършил по непредпазливост деянието по чл. 216, ал. 6 вр. с ал. 1 НК/.
Самото противозаконно повреждане на чужда вещ е престъпление от общ характер по
смисъла на чл. 216, ал. 1 НК и при наличието на данни за такова Прокуратурата
на Република България е длъжна да извърши разследване, в което да установи
всички релевантни факти /елементите от фактическия му състав/, които са от
значение за производството. Именно в хода на това разследване се събират
доказателства за това дали деянието е извършено по непредпазливост, като при
установяване на това обстоятелство, обуславящо извод за приложението на
привилегирования състав по чл. 216, ал. 6 НК, Прокуратурата на Република
България е длъжна да прекрати наказателното производство, за да избегне
повдигането на неоснователно обвинение – което в случая е сторено /срещу ищеца
не е бил внасян обвинителен акт в съда/, като държавата не отговаря за вреди, а
изтърпените вреди до прекратяването са причинени правомерно – виж и Определение
№436 от 05.06.2020 год. на ВКС по гр.дело № 4507/2019 год., ІV г. о., ГК.
Изводите на въззивния съд не
съвпадат с тези, изложени от СРС. Ето защо първоинстанционното решение следва
да бъде отменено в обжалваната му част, а искът – отхвърлен.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решението от 21.10.2019 год., постановено по гр.дело №18068/2019 год. по
описа на СРС, ГО, 140 с-в, поправено с решение от 12.12.2019 год., в частта
му, в която е уважен предявения от Г.М.Б. срещу Прокуратурата на Република
България иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 1 500 лв., както и в частта
му, в която ответникът Прокуратурата на Република България е осъден да
заплати на ищеца Г.М.Б. разноски за първоинстанционното производство в размер
на 160 лв., като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от Г.М.Б. с ЕГН **********, със съдебен
адрес: адв. Е.Д.,***, срещу ПРОКУРАТУРАТА НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, с адрес:
гр.София, бул.“Витоша“ №2, иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 1 500 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, причинени от незаконно обвинение, повдигнато по досъдебно
производство №534/2013 год. по описа на 04 РПУ-СДВР, пр.пр.№7851/2013 год. по
описа на СРП, което е прекратено с влязло в сила постановление на СРП от
21.02.2014 год. /поради това, че извършеното деяние по чл. 216, ал. 6 вр. с ал.
1 НК се явява престъпление от частен характер/, ведно със законната лихва върху
тази сума, считано от 19.02.2016 год. до окончателното й изплащане.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд
при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен
срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1/
2/