№ 1843
гр. София, 04.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 171 СЪСТАВ, в публично заседание на
осми ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:ТЕОДОРА М. ********
при участието на секретаря АНИТА Р. СТАМЕНОВА
като разгледа докладваното от ТЕОДОРА М. ******** Гражданско дело №
20231110163953 по описа за 2023 година
Производството е образувано по предявени от К. А. Т., чрез адв. Е. ********,
против ****** искове както следва:
1/. иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК – за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от сключения между
страните договор за паричен заем № ******* г., предвиждаща заплащане на неустойка
от кредитополучателя в случай на неизпълнение на задължението му по чл. 6 от
договора за предоставяне на обезпечение, като уговорена с цел заобикаляне на
императивна законова забрана, установена в чл. 19, ал. 4 ЗПК, изискваща годишният
процент на разходите да не бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в евро и във валута, опредЕ. с постановление на ****;
2/. кумулативно съединен с иска по т. 1 иск с правно основание чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД – за осъждане на ответника да върне на ищеца сумата 125,85 лв., платена от
ищеца на основание нищожна клауза на чл. 8 от договора за паричен заем, ведно със
законната лихва от 06.10.2023 г. до окончателното й изплащане (с протоколно
определение от 08.11.2024 г. е допуснато, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, изменение
на осъдителния иск по размер от сумата 50 лв. на сумата 125,85 лв.).
Ищецът твърди, че между него и ответника има сключен договор за паричен
заем № ******* г., по силата на който ответникът му предоставил назаем 1000 лв. при
ГПР 47,736 %. Твърди, че в чл. 8 от договора е предвидено, че при неизпълнение на
задължението по чл. 6 от договора за осигуряване на обезпечение, кредитополучателят
дължи неустойка в размер 1022,32 лв., което е над 100% от заетата сума. Твърди, че
1
предвидената в договора неустойка не притежава присъщата й обезпечителна функция
и че начисляването й води до скрито оскъпяване на кредита. Излага, че с
невключването на неустойката в размера на ГПР се цели заобикаляне на чл. 19, ал. 4
ЗПК. Иска клаузата на чл. 8 от договора да бъде прогласена за нищожна и да бъде
осъден ответникът да му върне сумата 125,85 лв., платена на основание нищожната
клауза на чл. 8 от договора неустойка, ведно със законната лихва от 06.10.2023 г. до
окончателното й изплащане. Претендира да му бъдат присъдени направените в
съдебното производство разноски.
С отговора на исковата молба ответникът ****, чрез адв. С. М., поддържа
неоснователност на предявените искове. Не оспорва наличието на сключен с ищцата
договор за паричен заем, въз основа на който на ищеца е предоставена назаем сумата
1000 лв. Оспорва твърденията на ищеца за недействителност на чл. 8 от договора.
Твърди, че посочената клауза е индивидуално уговорена и че предвидената в нея
неустойка представлява разход, уговорен във връзка с неизпълнение на договорни
задължения на потребителя, поради което не може да се определи като
възнаградителна лихва и съответно не може да се включи при изчисляване на ГПР.
Иска отхвърляне на предявените искове и присъждане на направените разноски по
делото. Прави възражение за недължимост на адвокатското възнаграждение на
насрещната страна поради липса на доказано основание за прилагането на чл. 38, ал. 1
ЗА.
Софийският районен съд, като прецени доводите на страните и събраните
по делото доказателства, прие следното:
От фактическа страна:
От договор за паричен заем № ******* г. и погасителен план към него,
подписани от ищеца и от представител на ответника, и от стандартен европейски
формуляр за предоставяне на информация за потребителските кредити се установява,
че между ищеца К. А. Т., като заемател, и ответника ******, като заемодател, е
сключен договор за потребителски кредит, по силата на който заемодателят предоставя
в собственост на заемателя сумата 1000 лв., която последният се задължава да върне на
11 равни месечни вноски, като заплати на кредитодателя и уговорената лихва за
ползване на кредита. Съгласно чл. 3, ал. 7 от договора, заемателят дължи на
заемодателя фиксирана месечна лихва за ползване на кредита в размер на 3,330 %
върху главницата по кредита, а съгласно чл. 3, ал. 5 от договора ГПР е 47,736%. В чл.
3.3., ал. 5 от договора е посочено, че при изчисляване на ГПР не се взимат предвид
разходите, които заемателят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора. В чл. 6 от договора е предвидено задължение за заемателя да обезпечи
потребителския кредит чрез ипотека върху недвижим имот, особен залог върху
движимо имущество, банкова гаранция или чрез ценна книга, издадена в полза на
2
заемодателя, а в чл. 8 от договора е предвидено, че в случай, че заемателят не осигури
в срок обезпечението по кредита, дължи на кредитодателя неустойка в размер на
1022,32 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в погасителния план към
договора за кредит. Видно от погасителния план към договора за заем, месечната
погасителна вноска включва, наред с вземането за главница, и вземанията по чл. 3, ал.
7 и по чл. 8 от договора.
Страните не спорят, а и от чл. 4, ал. 1 от договора се установява, че във връзка
със сключения между К. А. Т. и ****** договор за паричен заем, ищецът е получил от
ответника сумата 1000 лв.
От заключението на съдебносчетоводната експертиза се установява, че на
01.04.2022 г. по процесния договор за заем е постъпило едно плащане в размер на
1157,60 лв., с което предсрочно е платена главницата, възнаградителната лихва до
датата на плащането и неустойка в размер на 125,85 лв. От заключението на вещото
лице се установява също, че ГПР с включени договорна лихва и неустойка по чл. 8 от
договора възлиза на 149,966 %.
При тези данни съдът намира следното от правна страна:
1. По иска с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19,
ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от сключения между
страните договор за паричен заем № ******* г.:
Клаузата на чл. 8 от процесния договор е нищожна на основание чл. 21, ал. 1
ЗПК, тъй като е сключена с цел заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 4 ЗПК, според
която годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, опредЕ. с
постановление на ****.
Процесният договор за паричен заем от 10.03.2022 г. е сключен при действието
на Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите и
представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК, тъй като
е сключен с физическо лице - потребител по смисъла на чл. 9, ал. 3 ЗПК и § 13 ДР към
ЗЗП. Ето защо са приложими разпоредбите на Закона за потребителския кредит (ЗПК)
и Закона за защита на потребителите (ЗЗП).
Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки
или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. При изчисляване на годишния процент на
разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при
неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит (чл. 19, ал. 3,
т. 1 ЗПК).
3
В случая в ГПР е включена само посочената в договора възнаградителна лихва,
като в нейния размер не е включено вземането по чл. 8 от договора (неустойка в
случай на непредоставяне на обезпечение съгласно чл. 6 от договора). То е следвало да
бъде включено при определяне размера на възнаградителната лихва, тъй като по
своята същност представлява не неустойка, а допълнително възнаграждение на
кредитодателя. Основното задължение на кредитополучателя по договора за
потребителски кредит е да върне предоставените му в заем парични средства и да
заплати уговореното възнаграждение за ползването им, а не да предоставя
обезпечение. Последното е само гаранция за постигане на дължимия по договора
резултат. Процесната клауза за неустойка не обезпечава пряко изпълнението на тези
задължения на кредитополучателя, а обезпечава изпълнението на задължението за
предоставяне на обезпечение и същата се дължи независимо от своевременното
изпълнение на задълженията за връщане на главница и плащане на възнаградителна
лихва съобразно погасителния план. Така уговорената клауза за неустойка не мотивира
кредитополучателя да изпълни задълженията си по договора за кредит, нито
обезщетява кредитора при такова неизпълнение – т.е. няма присъщите за неустойката
обезпечителна и обезщетителна функции, а само товари длъжника с допълнителни
парични задължения, независимо от изпълнението на основните задължения по
договора, които допълнителни парични задължения представляват скрито начисляване
на допълнително възнаграждение за кредитодателя.
Изводът, че уговорената неустойка представлява всъщност разход по кредита,
тъй като е част от възнаградителната лихва, следва и от обстоятелството, че същата,
посочена като глобална сума в договора за заем, е предварително заложена в
погасителния план като част от месечните погасителни вноски. Следователно тези
разходи са били известни на кредитора към сключване на договора и с оглед начина на
уговарянето им и предвидения начин за заплащането им се явяват част от
възнаградителната лихва. Доводът на ответника, че се касае за неустойка,
представляваща разход във връзка с неизпълнение на договорни задължения, е
неоснователен.
Разходът по чл. 8 от договора е уговорен като неустойка, а не като
възнаградителна лихва, с цел да се заобиколи забраната, установена с императивната
разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. По делото е установено, че ако при изчисляване на
ГПР се включи и размерът на неустойката по чл. 8 от договора, размерът на същия
възлиза на 149,966 %. Този процент надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимален размер на ГПР.
Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит,
имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
С оглед на горното искът с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21,
4
ал. 1 вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 8 от
сключения между страните договор за паричен заем № ******* г. се явява основателен
и следва да бъде уважен.
2. По отношение на иска с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за осъждане
на ответника да върне на ищеца сумата 125,85 лв., платена от ищеца на основание
нищожна клауза на чл. 8 от договора за паричен заем, ведно със законната лихва от
06.10.2023 г. до окончателното й изплащане:
Искът е основателен и следва да се уважи за пълния предявен размер.
Фактическият състав на неоснователното обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД
включва следните елементи: даване, съответно получаване, на вещ или пари от ищеца
на ответника; начална (към даването) липса на основание за това. При предявен иск за
връщане на даденото при начална липса на основание в тежест на ищеца е да докаже
даването на ответника на вещта или на паричната сума, а в тежест на ответника е да
докаже заявеното от него основание за получаването й.
В случая ищецът доказа твърдението си, че е платил на ответника сумата 125,85
лв. Сумата е дадена при начална липса на основание – нищожна договорна клауза,
поради което подлежи на връщане.
По разноските:
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски, възлизащи на сумата 500 лв., от които 100 лв. платена
държавна такса за разглеждане на делото и 400 лв. платен депозит за вещо лице. На
основание чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на процесуалния представител на ищеца следва да
се присъди адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна адвокатска помощ
и съдействие в размер на 480 лв. с ДДС, съответно на защитения имуществен интерес,
предвид фактическата и правна сложност на делото и извършените по същото
процесуалния действия от адвоката. Следва да се посочи, че с оглед решение от
25.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС определените с Наредба № 1/09.01.2004г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери на
адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда. Неоснователно е
възражението на ответника за недължимост на адвокатско възнаграждение на
процесуалния представител на ищеца поради недоказване на обстоятелствата по чл.
38, ал. 1 ЗА. Съгласно практиката на ВКС, съдът не следва да преценява и страната не
следва да доказва, че е налице някое от основанията по т. 1 – т. 3 на чл. 38, ал. 1 от
Закона за адвокатурата, а е достатъчно да се представи договор за защита и
съдействие, в който да е посочено, че упълномощеният адвокат оказва безплатна
правна помощ на някое от тези основания (напр. определение № 708 от 5.11.2015 г. по
ч. гр. д. № 4891/2015 г. на ВКС, IV г. о., определение № 60227 от 3.06.2021 г. по ч. гр.
д. № 1954/2021 г. на ВКС, III г. о., определение № 50370 от 17.10.2022 г. по ч. гр. д. №
5
35/2022 г. на ВКС, IV г. о. и др.).
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, по предявения от К. А. Т., ЕГН **********,
против ******, ЕИК *****, установителен иск, че клаузата на чл. 8 от сключения
между страните договор за паричен заем № ******* г. е нищожна на основание чл. 26,
ал. 1, пр. 2 ЗЗД, вр. чл. 21, ал. 1, вр. чл. 19, ал. 4 ЗПК.
ОСЪЖДА ******, ЕИК *****, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, да върне на
К. А. Т., ЕГН **********, сумата 125,85 лв., платена от ищеца на основание нищожна
клауза на чл. 8 от сключения между страните договор за паричен заем № ******* г.,
ведно със законната лихва от 06.10.2023 г. до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА ******, ЕИК *****, да заплати на К. А. Т., ЕГН **********, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата 500 лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА ******, ЕИК *****, да заплати на Еднолично адвокатско дружество
Е. ********, идентификационен № ****, на основание чл. 38, ал. 2 ЗА, сумата 480 лв.
с ДДС адвокатско възнаграждение за осъщественото процесуално представителство на
ищеца пред настоящата инстанция.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
6