Решение по дело №14405/2024 на Софийски районен съд

Номер на акта: 10506
Дата: 3 юни 2024 г.
Съдия: Георги Илианов Алипиев
Дело: 20241110114405
Тип на делото: Гражданско дело
Дата на образуване: 13 март 2024 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 10506
гр. София, 03.06.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 66 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и девети май през две хиляди двадесет и четвърта година в следния
състав:
Председател:ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ
при участието на секретаря НАДЕЖДА АЛ. ИВАНОВА
като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ИЛ. АЛИПИЕВ Гражданско дело №
20241110114405 по описа за 2024 година
Образувано е по искова молба, подадена „***“ ЕАД, срещу В. Б. Д., с
която са предявени кумулативно обективно и субективно съединени искове
по чл. 422 ГПК вр. чл. 150 ЗЕ и чл. 86 ЗЗД.
Ищецът „***” ЕАД е подал заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК срещу В. Б. Д. с ЕГН:********** за заплащане на
сумите, както следва: сумата от 323,86 лв., представляваща цена на ползвана
топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 15, находящ се в гр.***,
останала незаплатена главница за период от м.05.2020г. до м.04.2022г., ведно
със законната лихва от 01.02.2024г, до пълното изплащане на вземането.
След дадени от съда указания по чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК са предявени
установителни искове за вземанията, предмет на издадената заповед за
изпълнение.
Ищецът твърди, че е доставил на ответника топлинна енергия по силата на
общи условия, приети на основание Закона за енергетиката. Твърди, че
ответникът е ползвал енергията, като за процесния период не е заплатил
дължимата цена. Моли съда да установи вземанията така, както са предявени
в заповедното производство. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът В. Б. Д. е депозирал писмен отговор на
исковата молба, с който оспорва исковете. Твърди, че не е потребител на
топлинна енергия през процесния период. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност. Моли съда да отхвърли изцяло предявените искове.
Претендира разноски.
Съдът, като прецени събраните доказателства и доводите на
1
страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Съгласно нормата на чл. 150, ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия
от топлопреносното предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови
нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от Комисията за енергийно и
водно регулиране, като в ал. 2, изр. 2 е предвидено, че общите условия влизат
в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично
писмено приемане от клиентите. Според чл. 153, ал. 1 ЗЕ всички собственици
и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост,
присъединена към абонатна станция или към нейно самостоятелно
отклонение, са клиенти на топлинна енергия. С оглед на посочените норми се
налага изводът, че потребители/ клиенти на топлинна енергия, с които
възниква облигационно отношение по договор за доставка на топлинна
енергия при общи условия по силата на закона, са собствениците или
титулярите на вещно право на ползване на топлоснабдени имоти, в които
ищцовото дружество доставя топлинна енергия.
Видно от представената по делото молба от 12.02.1998г., ответникът В.
Д. е заявил пред ищеца, искане за включване на топлата вода и отоплението в
процесния недвижим имот, находящ се в гр. ***,
Съобразно разрешението, дадено в Тълкувателно решение № 2/2017г.
на ОСГК на ВКС, клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да
бъдат и правни субекти, различни от посочените в чл.153, ал.1 ЗЕ, ако
ползват топлоснабдения имот със съгласието на собственика, респективно
носителя на вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и
същевременно са сключили договор за продажба на топлинна енергия за
битови нужди за този имот при публично известните общи условия директно
с топлопреносното предприятие. По аргумент за по-силното основание няма
пречка само един от съсобствениците да сключи договор за продажба за
топлинна енергия за съответния индивидуален обект на правото на
собственост, в която хипотеза би дължал заплащане на цялата сума за
потребена топлинна енергия. Договорът между това ползващо лице и
топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия ред на ГПК,
например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното дружество, но не се презюмира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. В настоящия случай от представената по
делото молба от 12.02.1998г., се установява, че В. Д. е отправил изрично
волеизявление за сключване на индивидуален договор за доставка на
топлинна енергия за процесния имот, находящ се в гр. *** на негово име,
което е прието от ищеца, видно от представените по делото фактури и
изравнителни сметки, издадени на негово име. Ето защо и единствено
задължен за заплащане на начислените суми през исковия период е
ответникът В. Б. Д..
Ответникът е упражнил своевременно правата си по чл. 120 ЗЗД като е
2
заявил възражение за изтекла погасителна давност по отношение на
претендираните от ищеца с исковата молба вземания, което е частично
основателно.
Задълженията на потребителя за заплащане стойността на топлинната
енергия са такива за периодични плащания, тъй като са налице повтарящи се
през определен период от време еднородни задължения, чийто падеж е
уговорен в общите условия на ищцовото дружество, като не е необходимо
плащанията да са еднакви по размер (в този смисъл е Тълкувателно решение
№ 3/18.05.2012 г. по т.д. № 3/ 2011 г. на ОСГК на ВКС). Същите се погасяват
с изтичането на тригодишен давностен период. Чл. 116, б. „б” ЗЗД предвижда,
че давностният срок се прекъсва с предявяване на иск относно вземането, а
според чл. 422, ал. 1 ГПК искът за съществуване на вземането се смята
предявен от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение.
С решение по Протокол № 7/23.10.2014 г. на съвета на директорите на
„***” ЕАД са приети нови общи условия, одобрени с решение ОУ-1 от
27.06.2016 г. на КЕВР, влезли в сила през м.08.2016 г. Според чл. 33, ал. 1 от
тях клиентите са длъжни да заплащат месечните дължими суми за топлинна
енергия по чл. 32, ал. 1 (приложим в настоящия случай) в 45-дневен срок след
изтичане на периода, за който се отнасят. Тоест по отношение на тях е
приложима нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД. В случая заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение по чл. 410 ГПК е подадено от ищеца на 14.12.2023г.,
на която дата е прекъснат давностният срок. С оглед на това съдът приема, че
вземанията за периода от 05.2020 г. до 14.12.2020 г. са погасени по давност,
като ответникът остава задължен за периода от 14.12.2020 г. до 30.04.2022г.
Видно от заключението на допуснатата съдебно-счетоводна експертиза,
неоспорено от страните, което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, в рамките на периода от м. 14.12.2020г.-30.04.2022г.,
размерът на дължимата от ответника сума възлиза в размер на 1222,42 лева.
При кредитиране заключението на ССчЕ се установява, че са постъпили
плащания от страна на ответника на 01.02.2024г., след датата на депозиране
на заявлението по чл. 410 ГПК, в размер на 1222.18 лв. Вещото лице посочва,
че с извършените плащания от ответника, ако се покрият задълженията му за
периода от 14.12.2020г.-30.04.2022г., му остава дължима сума в размер на
0.24 лв. мораторна лихва.
Съгласно задължителните разяснения на т. 1 към Тълкувателно решение
№ 3/27.03.2019 г., постановено по т.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС когато
извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната
лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при
условията и в поредността по чл.76,ал.2 ЗЗД. В мотивите към тълкувателното
решение е прието, че при предложено от длъжника изпълнение със забава на
лихвоносно парично задължение, което не е достатъчно да покрие лихвите и
главницата, длъжникът може да посочи кой елемент на дълга погасява, но
този избор не е обвързващ за кредитора. Кредиторът може да приеме така
3
предложеното изпълнение; да откаже да приеме изпълнението, ако няма
интерес от частичното плащане или да извърши погасяването по реда на
чл.76, ал.2 ЗЗД. Единствено, ако предложеното изпълнение погасява изцяло
посоченото от длъжника задължение, включително с дължимите лихви към
този дълг, изборът обвързва кредитора. В този случай кредиторът не може
едностранно да се позове на чл.76, ал.2 ЗЗД и да прихване изпълнението с
лихви, акцесорни към друг дълг, различен от този, по който длъжникът е
направил плащането.
В случая при прилагане на разпоредбата на чл. 76, ал. 2 ЗЗД, съдът
намира, че с извършеното плащане е погасена изцяло мораторната лихва в
размер на 181,17 лв. върху вземането за топлинна енергия, както и главница в
размер на 1041,01 лв. Следователно, останала е незаплатена единствено
главница за доставена топлинна енергия в размер на 0,24 лв. За тази сума
искът за главница за доставена топлинна енергия е основателен и следва да се
уважи, като за разликата до пълнопредявения размер от 323,86 лв., следва да
се отхвърли, като погасен чрез плащане.
По разноските:
При определяне на разноските не следва да се вземе предвид отхвърлянето
на исковете поради извършеното в хода на процеса плащане, тъй като
отговорността за разноски се основава на идеята за санкциониране на
неоснователното възбуждане на съдебния процес, поради което и отговорност
за разноски следва да възникне всякога, когато страната неоснователно е
отричала/претендирала съдебно предявеното право. В случая се установи
бездействие на ответника въпреки изпадането му в забава, довело до
пренасяне на спора в съда. Съдът е длъжен да отчете извършеното в хода на
процеса плащане само във връзка с постановяване на решение относно
дължимостта на дълга, но не и при определяне тежестта за разноските.
Доколкото ответникът е дал повод за завеждане на делото – задълженията са
били изискуеми преди подаване на исковата молба, същият следва да бъде
осъден да заплати сторените разноски.
Общо дължимите в исковото производство разноски са в размер на 525
лв., от които 400 лв. депозит за вещо лице, 25 лв. заплатена държавна такса и
100 лв. юрисконсултско възнаграждение, определено от съда по чл.78, ал.8
ГПК, вр. чл.37 ЗПП, вр.чл.25,ал.1 от Наредбата за заплащането на правната
помощ.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, че ***,
ЕГН **********, дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, сумите, както следва:
– на основание чл.79, ал.1, пр.1 ЗЗД, вр. чл.149 ЗЕ, сумата от 0,24 лв. -
главница, представляваща стойност на незаплатената топлинна енергия /ТЕ/
за периода м. 14.12.2020 г. до 30.04.2022г г., ведно със законната лихва от
4
14.12.2023г., датата на депозиране на заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, до окончателното изплащане на сумата, като
ОТХВЪРЛЯ иска до пълния предявен размер от 323,86 лв., за цена на
ползвана топлинна енергия за топлоснабден имот - ап. 15, находящ се в
гр.***.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Б. Д. с ЕГН:**********, да
заплати на „***” ЕАД, ЕИК ***, сумата от 80,51 лв. разноски в заповедното
производство и сумата от 525 лв., разноски в исковото производство.
Решението е постановено при участието на „***” ЕООД като помагач на
страната на ищеца.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5