Р Е
Ш Е Н
И Е
гр.София,10.11.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІ-В
въззивен състав
в публичното заседание на двадесет
и осми октомври
през две хиляди и двадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ МАРКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЕПА МАРИНОВА-ТОНЕВА
Мл.с-я ИВЕЛИНА СИМЕОНОВА
при секретаря МАРГАРИТА ДИМИТРОВА
и прокурора сложи
за разглеждане
докладваното от съдия Маркова в.гр.д.№ 9051 по описа за 2019 г. , за
да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.258 –чл.273 ГПК
/въззивно обжалване/.
Подадена е въззивна
жалба от С.О., ответник пред СРС срещу решение № 72090 от 21.03.2019 г., по гр.д.№ 64644/2018 г. по
описа на СРС, II ГО, 156 състав, с което е бил уважен иска по чл.410, ал.1,т.2 КЗ във вр.с
чл.49 ЗЗД във вр. с чл.45 ЗЗД, както и в тежест на ответника са възложени
разноските по делото. Решението се обжалва в цялост.
Сочи се, че съдът
допуснал нарушение на процесуалните правила като не дал възможност на
въззивника да постави въпроси на съдебно-автотехническата експертиза.
Последната била изготвена изцяло върху частни документи, представени от ищеца.
Самото вещо лице не било безпристрастно, което било служебно известно на съда,
защото нямало нито едно заключение, което да не е в подкрепа на твърденията на
застрахователите. Мотивите на съда представлявали теоретични разработки. СРС
бил достигнал, обаче, до погрешния извод за разпростиране на договора за
застраховка върху едно трето лице, каквото се явявала С.О.. В случая
застрахователното правоотношение не било доказано. Договорът за застраховка
съгласно чл.344, ал.1,изр.1 КЗ трябвало да бъде в писмена форма и да съдържа
реквизитите по чл.345, ал.1,т.11 КЗ и особено подписите на страните. В случая
полицата не съдържала подписи на страните поради което не можело да се приеме,
че е налице съгласие за сключване на договора. Абсурден бил изводът на СРС, че
страната, в това число и ответника-трето лице, не може да се позове на
недействителност на договора, ако от поведението й може да се заключи, че не е
оспорвала действителността на изявлението на другата страна. Счита, че
цитираната от СРС съдебна практика не била относима по отношение на С.О., която
била трето лице. Уточнява, че тяхното възражение било съвсем друго – във връзка
с осигурения регрес срещу С.О. се представяла една недействителна
застрахователна полица, която не била породила права и задължения за страните
по нея. Сочи, че пребладаващата практика последователно приема, че забраната на
чл.293, ал.3 ТЗ не се разпростира върху третите лица, които не са страна по
правоотношението. СРС немотивирано бил приел извършеното плащане без да събере
необходимите доказателства за това. С.О. била оспорила двете платежни
нареждания, защото било възможно да са сторнирани. Неправилно СРС бил приел, че
третото лице не може да оспорва плащането. Решението било в разрез със
съдебната практика във връзка с характера на протокола за ПТП и от тук погрешно
СРС бил приел за установен механизма на ПТП. Наред с това съгласно ОУ Глава
Втора “Покрити рискове и изключения” “гуми” било допълнително покритие към
клауза “Пълно каско”, което се предоставяло в изрично предвидените в ОУ случаи
при заплащане на допълнителна премия. В процесния застрахователен договор
единственото отбелязано и заплатено било допълнителното покритие към пълното
каско с клауза “Помощ на пътя “асистанс”, т.е. не било отбелязано допълнително
покритие “гуми”, нито за него било допълнително заплатена застрахователна
премия. Това означавало, че в случая не е налице покрит с договора
застрахователен риск.
Иска се от
настоящата инстанция да отмени обжалваното решение и вместо това да постанови
друго, с което претенциие на ищеца да бъдат отхвърлени или да намали размера на
претендираното обезщетение като прекомерно висок, тъй като липсвали преки
доказателства и съпричиняване на вредите от страна на водача. Претендират се
разноски.
Постъпил е отговор по въззивната жалба от ищеца пред СРС- З. „Б.В.И.Г.“ , в
който се излага становище за неоснователност на въззивната жалба и правилност
на така постановеното решение. Счита, че не са допуснати от първоинстанционния
съд сочените от въззивника нарушения на процесуалния закон. Налице бил валиден
застрахователен договор по който застрахователя /ищец/ бил заплатил на
застрахования дължимото обезщетение. Доводите на въззивника не съответствали на
събраните по делото доказателства. По отношение на застрахователното покритие
се позовава на ОУ, с.9, т.6.3, където изрично било посочено, че при ПТП се
покриват щетите по гуми, джанти и декоративни тасове в резултат на преминаване
през дупки. Наличието на обезопасена дупка се доказвало по безспорен начин от
протокола за ПТП и заключението на САТЕ. Налице била причинна връзка между ПТП
и щетите по МПС. Напомня, че протоколът за ПТП не бил оспорен от ответника
/пред СРС/. Плащането на застрахователното обезщетение било доказано от
представените банкови документи, които не били оспорени от ответника.
Следователно били налице всички предпоставки за уважаване на предявения иск по
чл.410, ал.1,т.2 КЗ. Претендира разноски.
Въззивната жалба е допустима:
Решението
е връчено на въззивника на 02.04.2019
г и е обжалвано в срока по чл.259, ал.1 ГПК- на 16.04.2019 г.
Налице
е правен интерес на въззивника за обжалване на решението на СРС.
По основателността на въззивната жалба:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.
Първоинстанционният
съд е приел, че е сезиран с иск по чл.410, ал.1,т.2 КЗ вр. с чл.49 ЗЗД, вр. с
чл.45 ЗЗД.
За да уважи така предявения
иск, СРС, 156 с-в е приел, че от представената по делото застрахователна полица
№ 4704175203003437 се установява наличие на застрахователно правоотношение
между ищеца – З. “Б.В.И.г.” АД и С.А.С.за МПС марка “Ауди”, модел А 5, рег.№ ******АВ,
с период на застрахователно покритие 12.12.2017 г. до 12.12.2018 г. Като се е
позовал на чл.180 ГПК, съдът е приел, че застрахователната полица обвързва
страните. СРС се е позовал на съдебна практика относно приложението на чл.293,
ал.3 ТЗ, съгласно която страната, вкл. третото за правоотношението лице, не
можело да се позове на недействителност на договора, ако от поведението й може
да се заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата
страна и този отговор бил относим и към абсолютните търговски сделки. В случая
нямало спор, че дължимите застрахователни премии са заплатени, както и че
застрахователните обезщетения от собственика на процесния автомобил са
заплатени. Затова и СРС е достигнал до извода, че е налице валидна застраховка
“Каско”. От представените по делото 2 бр. платежни нареждания се установило, че
ищеца е заплатил застрахователно обезщетение в общ размер на 276, 62 лв. на
застрахования. За установяване механизма на ПТП СРС се е позовал на протокола
за ПТП № 1694282/08.05.2018 г., от който било видно, че на 08.05.2018 г. около
14.30 ч. процесното МПС се движело по ул.”Рилска обител” в посока от
бул.”Владимир Вазов” към ул.”********автомобилът попада в необезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно. СРС е приел, че протокола за ПТП
представлява официален свидетелстващ документ по смисъла на чл.178 ГПК, който
се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила относно
обективираните в него обстоятелства за датата, място, механизъм на увреждането
и причинените на МПС вреди като се е позовал на съдебна практика на ВКС. За да
приеме горния механизъм на ПТП, СРС се е позовал и на заключението на САТЕ. От
последното се установявала и причинно-следствената връзка между причинените
щети върху МПС – предна дясна гума, предна дясна джанта и задна дясна джанта и
ПТП. Съгласно заключението стойността необходима за възстановяване на вредите
по лекия автомобил възлизала по средни пазарни цени на 366,58 лв. СРС се е
позовал на чл.202 ГПК и е приел, че заключението е обективно, компетентно и
добросъвестно. Затова и е достигнал до извода, че така предявения иск е
основателен и като такъв го е уважил. Възражението на ответника за наличие на
съпричиняване по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД е прието за неоснователно като
неподкрепено с доказателства. Доводът на ответника за управление на МПС от
водача при несъобразена за пътната обстановка, скорост, също е приет за
неоснователен- необозначената и необезопасена дупка не представлявала
предвидимо препятствие на пътя, затова позовавайки се на т.7 от ТР №
1/23.12.2015 г. по т.д.№ 1/2004 г. на ОСТК по отношение на предпоставките и
доказателствената тежест при направено възражение за съпричиняване, СРС е
приел, че недоказаният факт е неосъществен в обективната действителност.
Доводът за завишен размер на претенцията също е приет за неоснователен като СРС
се е позовал на установения от заключението на САТЕ, размер, който бил по-голям
от претендирания. СРС е приел, че не следва да обсъжда довода на ответника във
връзка с наличието на основание за плащане по застрахователния договор като се
е позовал на чл.21, ал.1 ЗЗД, съгласно който договорът поражда действия между
страните, а спрямо третите лица само в предвидените от закона случай. Тъй като
облигационните отношения имали относително действие, то същите били
противопоставими на трети лица и трети лица можели да черпят възражения от тях
единствено в предвидените от закона случаи, какъвто процесния не бил.
По основателността на въззивната жалба:
Относно иска по чл.410, ал. 1 от КЗ:
Съгласно лл.
410. (1) КЗ с плащането на
застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на
застрахования до размера на платеното обезщетение и обичайните разноски,
направени за неговото определяне, срещу:
1.
причинителя на вредата, в това число в случаите вреди, произтичащи от
неизпълнение на договорно задължение, или
2.
възложителя за възложената от
него на трето лице работа, при или по повод на която са възникнали вреди по чл.
49 от Закона за задълженията и договорите, или
3.
собственика на вещта и лицето,
което е било длъжно да упражнява надзор върху вещта, причинила вреди на
застрахования по чл. 50 от Закона за задълженията и договорите.
Основателността
на процесният иск по чл.410, ал.1 КЗ е във връзка със
задълженията на С.О. по чл.31 и § 1 т.12,13 от ДР на Закона за пътищата и чл.3
ал.1 ЗДвП.
По доводите
във въззивната жалба:
С отговора по исковата молба ответникът
/въззивник пред настоящата инстанция/ е посочил, че липсва валидно сключен
застрахователен договор, тъй като процесната полица била без подписи на
страните, от което следвал извода, че е изготвена за целите на процеса.
Полицата е оспорена по съдържание, както и по отношение на датата на издаването
й. Другото възражение е, че обезщетението било изплатено от застрахователя без
годно правно основание за това и в противоречие със сключения застрахователен
договор, т.е. плащането било извършено при липсата на покрит застрахователен
риск. Относно наличието на плащане е посочено, че в платежното нареждане бил
посочен статус „прието за изпълнение“, а не „изпълнено“. Оспорен е и размера на
претендираните вреди, които според ответника били завишени. Направено е и
възражение за съпричиняване като се твърди, че водачът бил управлявал МПС в
разрез с изискването на чл.20, ал.2 ЗДвП, т.е. не бил съобразил скоростта с
атмосферните условия, превозвания товар, релефа на местността и др. Именно
защото не бил предвидил пътните условия, той не могъл да избегне препятствието,
което довело до увреждането на гумите му. Относно приноса на водача се е
позовал на чл.51, ал.2 ЗЗД.
Следователно, това са възраженията на ответника,
направени в срока по чл.131 ГПК, които следва да бъдат разгледани; всички
останали доводи се преклудират по арг. от чл.133 ГПК.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното
произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за
пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да
осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната С.О..
Първото
спорно обстоятелство е налице ли е
сключен договор за застраховка между ищеца и посочения като застрахован,
собственик на пострадалото МПС:
Действително, налице е съдебна практика по въпроса относно възраженията, с
които ответникът по предявен суброгационен иск на застрахователя може да се
защитава, обективирана в решение № 64/15.06.2010 г. по т. д. № 667/2009 г. на
ВКС, I т. о., РЕШЕНИЕ
№ 184 ОТ 07.04.2016 Г. ПО Т. Д. № 2744/2014 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, където се приема, че в такива случай ответникът е трето лице по отношение на
застрахователното правоотношение и той би могъл да противопостави на
застрахователя всички свои възражения, които има срещу застрахования. Той
разполага с възможността да направи възражения, които се основават на
застрахователното отношение, в това число и за липсата на валиден
застрахователен договор, или за отсъствие на една от предпоставките, посочени в
чл. 402 от ТЗ (отм.), респ. чл. 213, ал. 1 пр.3 от КЗ
/2006 г. /, сега чл.410, ал.1 КЗ.
Действително,
представената застрахователна полица не съдържа подписите на страните, виж л.16
по делото /пред СРС/. Видно от отбелязването същата е била сключена чрез
застрахователен брокер, но е скрепена с печата на ищцовото дружество.
От
отбелязаното в самата полица е видно, че застрахователната премия е платена в
брой на разсрочено плащане. Следователно, застрахователния договор служи и като
разписка за изпълнение на задължението по заплащане на застрахователната
премия. По арг. от раздел VII, т.5 от ОУ
на ищцовото дружество, договорът е влязъл в сила и е породил действие.
С
определение № 244 от 14.03.2013 г. на ВКС, І т.о. е допуснато касационно
обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса- налице ли е
валидно възникнало застрахователно правоотношение по застраховка
"Каско", при неспазване формата на договора и последиците от
неспазването й.
Постановено е РЕШЕНИЕ № 115 ОТ 23.07.2013 Г. ПО Т. Д. №
348/2012 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, в което е даден следния отговор:
„Неспазването
на законоустановената форма за действителност на търговската сделка не води
автоматично до нищожност и това е едно от различията между търговското и
гражданско право, където нищожността настъпва независимо от поведението на
страните. В търговското право неспазването на формата, за да доведе до
нищожност на сделката изисква по арг. на чл. 293, ал. 3 ТЗ оспорване на
действителността на сделката. Така тази законова постановка доближава
нищожността, поради неспазване на формата за действителност в търговското право
до унищожаемостта на сделките по ЗЗД / чл. 27 и сл./Или
нищожността, при неспазване на изискването за форма на сделката в търговското
право, може да бъде преодоляна чрез разпоредбата на чл. 293, ал. 3 ТЗ".
Направеният извод с обсъжданите и цитирани актове, е че страната не може да се
позовава на недействителност на договора ако от поведението й може да се
заключи, че не е оспорвала действителността на изявлението на другата страна. Така и в задължителна
практика на ВКС - решение № 50 от 25.04.2012 г. на ВКС, по т.д. № 95/11 г. на
ВКС, ІІ т.о. и решение № 71 от 22.06.2009 г. по т.д. № 11/09 г. на ВКС, І т.о., която е приета за
неизгубила значение с РЕШЕНИЕ № 25 ОТ 24.07.2017 Г. ПО Т. Д. №
3135/2015 Г., Т. К., ІІ Т. О. НА ВКС.
Следователно
може да приемем, че между застрахователя и застрахования е налице застрахователно
правоотношение; постигнато е и съгласие по основните параметри на договора.
Тезата на
ответника, че договора за застраховка е съставен с оглед на процеса е
несъстоятелна. По арг. от чл.181 ГПК в случая частният документ има достоверна
дата за трети лица от деня, в който настъпи друг факт, установяващ по безсъмнен
начин предхождащото го съставяне на документа. За такъв факт следва да се вземе
отразяването на застрахователната полица в протокола за ПТП, съставен от
автоконтрольора на 08.05.2018 г., така и в РЕШЕНИЕ
№ 211 ОТ 14.12.2015 Г. ПО Т. Д. № 2782/2014 Г., Т. К., І Т. О. НА ВКС, където е разгледан
аналогичен случай. В тази си част
протокола има характер на официален документ по смисъла на чл.179 ГПК.
В трайната съвременна
практика на ВКС, създадена по реда на чл. 290 от сега действащия
процесуален закон, в сила от 1.ІІІ.2008 г. (Р. № 15/25.VІІ.2014 г. на І-во
т.о. по т. д. № 1506/2013 г.; Р. № 98/25.VІ.2012 г. на ІІ-ро т.о. по т.
д. № 750/2011 г.; Р. № 73/22.VІ.2012 г. на І-во т.о. по т. д. № 423/2011
г.; Р. № 24/10.ІІІ.2011 г на І-во т.о. по т. д. № 444/2010 г. и Р.
№ 85/28.VV.2009 г. на ІІ-ро т.о. по т. д. № 768/08 г.), последователно се
приема, че протоколът за настъпило ПТП, съставен от длъжностно лице в кръга на
служебните му задължения, представлява официален документ по смисъла на чл.
179 ГПК, който се ползва не само с обвързваща съда формална доказателствена
сила относно авторството на материализираното в него изявление на съставителя
му, но също и с материална доказателствена сила относно самото удостоверено в
него волеизявление, т.е. съставлява доказателство за факта на направени пред
съставителя изявления и за "извършените от него и пред него
действия".
Следва да отбележим и, че в срока по чл.131 ГПК
протоколът за ПТП не е бил оспорен.
Относно наличието на покрит застрахователен
риск:
Де факто доводите на ответника /пред СРС/ касаят
позоваване на клаузите от ОУ, изключващи отговорността на застрахователя.
Видно от
отбелязаното в самата полица основните покрития са „Пълно Каско“ и допълнителни покрития „Помощ на пътя“ и „доверен сервиз“.
Действително,
в глава Втора на ОУ „Покрити рискове и изключения“ предвижда допълнителни
покрития към клауза „Пълно каско“ и клауза „Бонус каско“ като в т.7.2 е
посочено „Гуми“ застраховани МПС без подзастраховане с общо тегло до 3,5 тона
като покритието по т.7 се предоставя в изрично предвидени в ОУ случаи при
заплащане на допълнителна премия.
Допълнение
„Гуми“ , раздел II Дефиниции, т.3 сочи, че „повреда“
е внезапно и непредвидимо спукване на гума, дължащо се на неочаквана повреда на
самата гума или злоумишлено увреждане на гумата, или вентила от страна на трети
лица, налагащо незабавен ремонт или подмяна преди да се поднови нормалната й
употреба. В Раздел IV от ОУ „Покритие“ е посочено, че
срещу допълнително платената застрахователна премия, застрахователят обезщетява
застрахования за щети по гумите на МПС, причинени от: 1.1. внезапна повреда,
деформации, спукване или пробиване на гумите от дупки или предмети на пътя.
Глава Трета
„Изплащане на обезщетение при частични повреди“, обаче, в т.6.3 допуска
възможност за получаване на застрахователно обезщетение „за щети по гумите,
джантите и декоративните тасове на МПС в
случаите, когато уврежданията са в резултат на преминаване през дупки и
неравности на пътното платно. Обезщетението се изплаща до два броя гуми, джанти и декоративните тасове.
Видно от заключението на САТЕ касае се до увреждане на
гума предна дясна, джанта лява предна дясна и джанта лява задна дясна.
Следователно,
дори да допуснем, че лицето, срещу което е предявен регресния иск има право да
въведе възражение за наличие на изключен застрахователен риск, то в случая се
установи, че съгласно ОУ е налице покрит застрахователен риск.
Не се спори, че пътят, на който е реализираното произшествието, е общински път по смисъла на чл. 3, ал. 3 от Закона за пътищата, поради което и на осн. чл. 19, ал. 1, т. 2 и чл. 31 ЗП задължена да осъществява дейностите по поддържането му е именно ответната С.О.. Съобразно чл. 13 ЗДвП ответникът е бил длъжен да означи съответната дупка с необходимите пътни знаци с оглед предупреждаване на участниците в движението.
Наличието на обезопасена и
несигнализирана дупка на пътното платно е установено по безспорен начин.
Всъщност ответника и не оспорва наличието на обезопасена и несигнализирана
дупка на пътното платно, където е реализирано процесното ПТП.
Видно от отбелязаното в протокола за
ПТП /л.13 по делото пред СРС/ протоколът е съставен след посещение на място от
автоконтрольора, който го е съставил. Самата дупка е показана на съставената
схема на ПТП; същата се намира на пътното платно срещу № 77.
С оглед приетото в определение № 467
от 29.07.2009 г. по т.д.№ 424/2009 г. на ВКС на РБ, ТК, ІІ ТО, съдът може да
основе своите изводи на описаната в протокола схема на ПТП и на констатацията в
протокола за наличието на препятствие на пътното платно. Действително,
съобразно чл.179, ал.1 ГПК материалната доказателствена сила на протокола
обхваща лично възприетите от длъжностното лице факти, но в случая това е
спазено. Протоколът за ПТП е съставен от полицейски служител след посещение на
място в деня на инцидента, т.е. актосъставителят лично е установил фактите на
база извършен оглед и професионална преценка на ситуацията, а не се е доверил
само на разказ и твърденията на водача; съставил е и схема, отразяваща
местоположението на увреденото МПС и дупката на пътното платно.
От заключението на САТЕ се установява,
че нанесените щети по лекия автомобил са в следствие от реализираното ПТП на 08.
05.2018 г., т.е. налице е причинно-следствена връзка, виж отговора по т.2 от
заключението, л.63 по делото /пред СРС/.
Следователно, причина за ПТП е
попадането на автомобила в необезопасена и несигнализирана дупка на пътното
платно.
Липсват каквито и да е доказателства в
подкрепа на довода на въззивника, че вещото лице не е било обективно.
Видно от обективираните в съдебния
протокол от 31.01.2019 г. процесуални действия на съда и страните, ответникът
не е изпратил представител при изслушване на вещото лице, виж л.66 пред СРС.
Ако се има предвид, че съдът е оставил
без уважение искането на ответника да бъде посетено местопроизшествието, то
постановеното в този смисъл определение е правилно- ПТП е реализирано на
08.05.2018 г., а искането на ответника е от 30.01.2019 г. Следва да отбележим
и, че ако това искане е било уважено, и при посещение на място се окаже, че
дупката продължава да съществува, това едва ли би било в полза на ответника.
Обстоятелството, че се уважават
суброгационните искове срещу С.О. по аналогични казуси е без значение; всеки
казус се разглежда по конкретното гр.дело.
Относно
твърдяното съпричиняване:
Не се доказа настъпилото ПТП да е съпричинено от
водача на застрахованото МПС, тъй като дупката на пътното платно е била
необозначена, а ответникът, чиято е тежестта, не доказва, че дупкката е била
видима за водача, както и че е било възможно същата да бъде заобиколена.
Последното е останало само едно твърдение. Видно от доклада по чл.140 ГПК,
обективиран в определението от 10.12.2018 г./л. 50 по делото пред СРС/, съдът е
разпределил доказателствената тежест между страните като е указал на ответника,
че по възражението му за съпричиняване, тежестта е негова.
Относно плащането на застрахователното
обезщетение:
Обхватът на суброгационното право зависи от размера на
застрахователното обезщетение, което застрахователят е платил на застрахования.
С оглед заключението на САТЕ, размерът на щетите е
302 ,52 лв., определен по средни пазарни цени.
Плащането е удостоверено с две платежни
нареждания, съответно с дати 21.05.2018 г. за сумата в размер на 133,04 лв. и
25.05.2018 г. за сумата в размер на 143,58 лв. Касае се до електронна фактура:
„служебно, получено по електронен път“.
Съгласно чл. 4, ал. 5 от
ЗСч, с четоводен документ /хартиен или технически носител на счетоводна
информация/, може да е електронен документ, който съдържа информацията,
изисквана по този закон, издаден и получен в какъвто и да е електронен формат
при спазване на изискванията на Закона за електронния документ и електронните
удостоверителни услуги. В случая видно от
изрично посоченото платежните документи са подписани с електронен подпис, виж
л.27 и л.28.
Липсват доказателства за „сторниране“
/довод направен с въззивната жалба/. Всъщност този довод излага предположения
за осъществяването на които няма представени доказтелства.
Следователно
в настоящия случай посочените в чл.410, ал.1 КЗ предпоставки са налице:
установи се, че на 08. 05.2018 г. по време на действието на сключения между
ищеца и застрахования, договор за застраховка “Каско” е настъпило предвидено в
него застрахователно събитие, в резултат на което на застрахованото МПС са били
нанесени вреди, а ищецът е изплатил застрахователно обезщетение.
Поради съвпадане на крайните изводи
на двете инстанции, обжалваното решение на СРС следва да се потвърди.
По
разноските:
Пред
първата съдебна инстанция:
С оглед изхода на спора
разноските са правилно определени.
Пред въззивната инстанция:
При този
изход на спора на въззивника разноски не
се следват.
Въззиваемият претендира разноски за адв.възнаграждение
в размер на 360 лв. /с ДДС/ и такива са направени.
По възражението по чл.78, ал.5 ГПК:
Съдът намира същото за неоснователно –
адв.възнаграждение е съобразено с минималния размер по Наредба № 1/2004 г. за
минималните размери на адв.възнаграждения – чл.7, ал.2,т.1. Следва да се има
предвид и активната процесуална позиция на пълномощника на въззиваемия, поради
което му се присъждат в пълен размер.
Водим от горното, Софийският градски съд,
Р Е Ш
И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 72090 от
21.03.2019 г., по гр.д.№ 64644/2018 г. по описа на СРС, II ГО,
156 състав.
ОСЪЖДА С.О.
с адрес – гр. София, ул. “********да заплати на З. „Б.В.И.Г.“, ЕИК********, със седалище и адрес на управление:***,
пл.“********, съдебен адрес:***-адв. Д.Р., сумата в размер на 360 лв. /с
ДДС/ - разноски за процесуално
представителство пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване, арг. от
чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: