Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е   №

София, 16.04.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІІ-в състав, в открито заседание на десети април през две хиляди и деветнадесетата година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлин Михайлов          

    Членове: Пепа Тонева

                     Габриела Лазарова

при секретаря Антоанета Луканова.……..…………………………………… и с участието

на прокурора ……………………………………………..……………………. като разгледа

докладваното от ……………….съдия Михайлов ………...…в.гр.д. № 7 149....... по описа

за 2018 г.,       и за да се произнесе, съдът взе предвид:

                        Производството е по реда на чл.258 и следв. от ГПК.

                   Образувано е по повод постъпила въззивна жалба от С.А.Б., с която оспорва решение № 351 728 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61 866/14 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав, в частта, в която са отхвърлени исковете за установяване на нарушения при наложените му дисциплинарни наказания през 1999 г., 2001 г. и 2004 г., както и за периода от 19.04.2004 г. – 13.12.2004 г. и 19.10.2009 г. – 12.11.2009 г., както и в частта, в която  съдът е отхвърлил предявените искове до пълния им предявен размер. В жалбата се твърди, че атакуваното решение е неправилно и незаконосъобразно. Инвокирани доводи, че съдът неправилно е направил преценка на доказателствата по делото, като не е взел предвид представените и неоспорени от ответника влезли в сила съдебни решения и решения на КЗД. Твърди, че опорочаването на съдебните изводи относно продължителния период на дискриминационно отношение е един от факторите, водещ до омаловажаване на моралните вреди, които е търпял. Твърди, че оценката на вредите е силно занижена и не отговаря на критериите на чл.52 от ЗЗД.  Твърди, че съдът неправилно е приложил института на давността, тъй като такъв не е заявяван, с изключение на позоваването по иска по чл.52 от ЗЗДискр. Ето защо моли съда да постанови решение, с което да отмени атакуваното като неправилно и незаконосъобразно в тези части и вместо него постанови ново, с което да се уважат претенциите изцяло, като претендира лихви от предявяването на исковете и разноски по делото.

                        Ответникът по тази въззивната жалба „С.” АД редовно уведомен не взима становище по жалбата.

                        Съдът след като се съобрази с доводите изложени в молбата и изразени в съдебно заседание и обсъди събраните по делото писмени и гласни доказателства, съобразно разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, приема за установено от фактическа и правна страна следното:  

                        От фактическа страна:

           Не се спори между страните, а се установява и от атакуваното решение № 351 728 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61 866/14 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав, че съдът е признал за установено по предявения от С.А.Б. срещу „С.“ АД, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр, че „С.“ АД при прекратяване на трудовия договор на С.А.Б. със заповед № 207/21.12.2011 г., е нарушил правата на ищеца по чл.21 от ЗЗДискр. за прилагане на еднакви критерии от работодателя при осъществяване на правото за едностранно прекратяване на трудовия договор, както и че в периода от 13.11.2009 г. до 23.11.2011 г. са нарушени правата на ищеца свързани с равенство в третирането при упражняване правото на труд, като не са му възлагани конкретни служебни задачи и не му е осигурено адекватно работно място и условия на труд с оглед спецификите на заеманата длъжност „стоковед“ в отдел „Внос“, като е отхвърлил иска в частта за установяване на нарушения при прекратяванията на трудовия договор на ищеца извършени със заповед № VII-26/16.06.1999 r., заповед № VI-2/14.03.2001 г. и заповед № VI-2/13.12.2004 r., като неоснователен, както и в частта за установяване нарушения на правата свързани с равенство в третирането при упражняване право на труд за периода за периода от 19.04.2004 г. до 13.12.2004 г. и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г., като погасен по давност; осъдил е „С.“ АД да заплати на С.А.Б., на основание чл.71, ал.1, т.З ЗЗДискр., сумата от 3 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от нарушени права на ищеца за равноправно третиране от работодателя при осъществяване на правото за едностранно прекратяване на трудовия договор, извършено със заповед № 207/21.12.2011 г., както и нарушаване на правата на ищеца на равно третиране при упражняване правото на труд за периода от 13.11.2009 г. до 23.11.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 3000 лева до пълния предявен размер от 75 000 лева като неоснователен и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г. като погасен по давност; осъдил е „С.“ АД да заплати на С.А.Б., на основание чл.74, ал.1, ЗЗДискр., сумата от 2 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от установено с влязло в сила решение № 168/20.07.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация дискриминационно действие, изразяващо се в неосигуряването на възнаграждение съответстващо на установения в предприятието минимум за длъжността „стоковед“ за периода от 13.11.2009 г. до 23.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 2 000 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева като неоснователен и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г. като погасен по давност; осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.“ АД да заплати на С.А.Б. сумата от 416.67 лева - съдебни разноски съразмерно с уважената част от исковете и е осъдил на основание чл. 78, ал. 6 ГПК С.“ АД да заплати по сметка на Софийски районен съд, сумата от 20 лева - направени разноски за експертизи, съразмерно с уважената част от исковете.

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата, че между същите, в процесния период е съществувало трудово правоотношение, по силата на което на ищеца е заемал длъжността „стоковед“.

           Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че със заповед № VII- 26/16.06.1999 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за неизпълнение на възложена работа изразяващо се в несвоевременно договаряне на внос на суровина (калциев фосфат кисел), възложено като спешна задача. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че така издадената заповед е отменена като незаконосъобразна, като видно от мотивите са съда не е установено наличие на недобросъвестно изпълнение на трудовите задължения на ищеца и негово бездействие.

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че със Заповед № VI-2/14.03.2001 г. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“, като същото е мотивирано с „тежко нарушение на трудовата дисциплина“ - „допуснато дублиране на позиции при заявки за внос на суровини, довело до объркване във фирмите доставчици и породило необходимост от последващи действия по уточняване на количествата, което е уронило доброто име на „С.“ АД пред чуждестранните й контрагенти извършено на 26.01.2001 г.“.  Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че заповедта е отменена и ищецът е възстановен на заемната длъжност с влязло в сила на 24.02.2004 г. решение постановено по гр.д.№ 4 091/2001 г. по описа на Софийски районен съд, 74 състав. Видно от мотивите на същото решение съдът е приел, че констатираното дублиране на позиции при заявки за внос се дължи на лоша организация на работата в ответното предприятие, липса на ясни писмени правила и противоречиво давани устни указания. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че с молби от 26.05.2004 г. и от 16.06.2004 г. ищецът е поискал съдействие да му се осигурят необходимите условия и да му се възлага работа като стоковед, тъй като такава от възстановяването на работа до подаването на молбите не му е възлагана. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че на 20.10.2004 г., ответникът е предложил на ищеца да бъде прекратено трудовото правоотношение на основание чл.331 от КТ.

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че със заповед № VI-2/13.12.2004 r. на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за нарушения на трудовата дисциплина, изразяващи се в три преждевременни напускания на работа в рамките на един календарен месец. Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата по делото, че с влязло в сила на 23.10.2008 г. решение постановено по гр.д.№ 3 047/2005г. по описа на Софийски градски съд, II-B състав, съдът е отменил наложеното наказание. Видно от мотивите на решението съдът е приел, че не е установено нарушение на трудовата дисциплина, предвид полученото разрешение на ръководителя на отдел „Човешки ресурси“ за напускане.

           Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че ищецът е възстановен на работа със заповед № Д-279/19.10.2009 г., като на 23.10.2009 г. е получил предложение за прекратяване на трудовия договор. Не се спори, а се установява и от доказателствата, че със заявления от 23.10.2009 г.,  29.10.2009 г., 07.12.2009 г.,  20.05.2010 г. и др. ищецът е поискал от изпълнителния директор осигуряването на работа съгласно трудовото правоотношение и възлагане на задачи за изпълнение на трудовата функция.

           Не се спори между страните, а се установява и от протокол за извършена проверка на ИА „Главна инспекция по труда“ от 28.05.2010 г., че длъжностните лица са констатирали, че на ищеца не се осигурява работата, определена при възникване на трудовото му правоотношение като „стоковед“ в отдел „Внос“, както и че е дадено предписание на работодателя да осигури работа на С.Б. за изпълнение на трудовата му функция.

           Не се спори между страните, а се установява и от доказателствата, че със заявление от 19.04.2011 г. ищецът е поискал от работодателя си да изпълни предписанията на ИА „ГИТ“ и да му осигури работата съответна на заеманата от него длъжност. Със заявления от 03.11.2011 г., 17.11.2011 г. и на 22.12.2011 г. ищецът отново е отправил същите искания. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че със заповед № 207/21.12.2011 г. трудовото правоотношение на ищеца е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, пр.2 КТ поради съкращаване на щата. Не се спори, а се установява и от доказателствата по делото, че прекратяването на трудовото правоотношение е отменено с влязло в сила на 10.12.2013 г. решение постановено по  гр.д.№ 7 241/12 г. по описа на Софийски районен съд, 79 състав. Видно от мотивите на решенията, съдът е приел, че извършеният от работодателя подбор при съкращаването е незаконосъобразен, тъй като заложеният критерии „ниво на изпълнение на възложената работа“ е бил на практика неприложим за ищеца, тъй като работодателят не е доказал изпълнение на задължението си за възлагане на работа на С.Б. съобразно трудовата му функция.

           Не се спори, а се установява и от представените доказателства, че с влязло в сила решение № 168 от 20.07.2010 г. на Комисия за защита от дискриминация, по отношение на ищеца е установена дискриминация от работодателя „С.“ АД, изразяваща се в неосигуряване на равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения в сравнение с лицата, заемащи същата длъжност, а с решение постановено по гр.д.№ 48 955/12г. по описа  на Софийски районен съд, 55 състав, на основание чл.71, ал.1, т.З ЗЗДискр. на ищеца е присъдено обезщетение за имуществени вреди от дискриминация при определяне на трудовото му възнаграждение при ответника за периода от 19.10.2009 г. до прекратяване на трудовото му правоотношение на 23.12.2011 г.

           В показанията си свидетелката М.М.И.твърди, че познава ищеца от 20 години, колеги са в ответното дружество. Знае за уволненията и свидетелства, че при възстановяванията на работа ищецът имал проблеми - не му били възлагани задачи. При първото връщане дори го настанили на едно голо бюро, изолиран от останалите служители в неговия отдел. При второто му връщане изолацията била същата но поне му били предоставили компютър, телефон и принтер, но отново без да му възлагат задачи. Свидетелства, че преди уволнението през 2001 г. характерът му бил доста ведър, със самочувствие на човек, който си разбира от работата, има бъдеще и се старае да бъде полезен за фирмата, в която работи. Сега промяната е голяма - след последващите уволнения при ищеца се забелязва затвореност, напрегнатост, тревога, че нещо неприятно може да се случи. Твърди, че е времето се влошило здравословното му състояние като се появила постоянна, непреминаваща кашлица.

           В показанията си свидетелката Т.И.Г.потвърждава, че след възстановяването на работа на ищеца при първото уволнение, той бил изолиран от останалите си колеги от отдела. Била му дадена тъмна, малка стая без никакви технически средства за комуникация и за работа. След 2006 г. напуснала фирмата и по-рядко се виждала с ищеца. Свидетелства, че преди да се случат проблемите в работа, С. бил слънчев човек, забавлявал хората около себе си, ходил на екскурзии. След това го обзела апатия, нямал тонус, не излизал, не посещавал приятелските събирания, а в редките случай, в които идвал споделял, че реномето му пред близките се сринало. Започнал и да боледува, много често боледувал от грип, два-три пъти имал пневмония и влизал в болница, получил и астма.

           В показанията си свидетелката О.Х.И.потвърждава, че след като възстановили С. го настанили в отделна сграда, като в стаята му имало стар компютър. Свидетелства, че първоначално като се запознали имал бил приятен човек за общуване, с широки познания и много теми за разговор. Постепенно темите се стеснили, говорил само за работата, имал унил вид, а желанието му за общуване значително намаляло. Споделял, че няма никаква работа, че без работа психически не издържа и, че настоява да му дават работа, но му отказват.

           В показанията си свидетелят Р.А.М.твърди, че познава С. от предишната му работа. Знае за проблемите, които имал в Софарма. При първото му уволнение С. бил притеснен и угрижен. Притеснявал се как ще се развие животът му оттук нататък как ще се грижи и издържа семейството си. С. не се чувствал комфортно на работното си място, споделял, че не му дават работа и не му дават дори минимума на заплатата, която колегите му взимали. Свидетелства, че невъзможността С. да изпълнява служебните си задължения го потискала. Започнал да се оплаква от здравословни проблеми, че е получил астма и стомашни проблеми. Не могъл да спи, изпитвал угризение и вина, че по този начин тормози съпругата си, сина си и баща си. Споделил и, че получил гнезда косопад в главата, които лекувал поне няколко месеца.

           От заключението на съдебномедицинската експертиза се установява, че в медицинската документация на ищеца има данни за поставени диагнози дерматит, алопеция ареата (огнищно окапване на косата), астма е преобладаващ алергичен компонент и придружаващо заболяване хроничен максиларен синузит. Вещото лице изследвайки вида и характера на установените заболявания на ищеца е заключило, че оплакванията на ищеца за изявен гнездови косопад и астма е преобладаващ алергичен компонент, е възможно да се дължат на стресова ситуация от проблеми в работата описани в исковата молба, но същите е много вероятно да са от наличните му заболявания в това число и хроничния синузит. Пояснил е, че е възможно стресът да обостри симптоматиката на тези състояния.

           От заключението на съдебно-психологичната експертиза се установява, че като резултат от описаните в исковата молба стресори в психологичен план при ищеца се констатират интензивни отрицателни преживявания пораждащи трайни негативни емоционални състояния и свързани с психосоматичен дискомфорт, симптоми, които са довели до дистрес и значителна загуба на психоемоционална енергия, което е намалило общата адаптивност. Заключил е, че състоянието на субективен дистрес се отразява негативно върху цялостното здраве, като увеличава уязвимостта спрямо възникването или влошаването на заболявания.

              От правна страна:

                        При така установената фактическа обстановка съдът направи следните правни изводи:

                        С атакуваното решение № 351 728 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61 866/14 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав, съдът е признал за установено по предявения от С.А.Б. срещу „С.“ АД, иск с правно основание чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр, че „С.“ АД при прекратяване на трудовия договор на С.А.Б. със заповед № 207/21.12.2011 г., е нарушил правата на ищеца по чл.21 от ЗЗДискр. за прилагане на еднакви критерии от работодателя при осъществяване на правото за едностранно прекратяване на трудовия договор, както и че в периода от 13.11.2009 г. до 23.11.2011 г. са нарушени правата на ищеца свързани с равенство в третирането при упражняване правото на труд, като не са му възлагани конкретни служебни задачи и не му е осигурено адекватно работно място и условия на труд с оглед спецификите на заеманата длъжност „стоковед“ в отдел „Внос“, като е отхвърлил иска в частта за установяване на нарушения при прекратяванията на трудовия договор на ищеца извършени със заповед № VII-26/16.06.1999 r., заповед № VI-2/14.03.2001 г. и заповед № VI-2/13.12.2004 r., като неоснователен, както и в частта за установяване нарушения на правата свързани с равенство в третирането при упражняване право на труд за периода за периода от 19.04.2004 г. до 13.12.2004 г. и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г., като погасен по давност; осъдил е „С.“ АД да заплати на С.А.Б., на основание чл.71, ал.1, т.З ЗЗДискр., сумата от 3 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от нарушени права на ищеца за равноправно третиране от работодателя при осъществяване на правото за едностранно прекратяване на трудовия договор, извършено със заповед № 207/21.12.2011 г., както и нарушаване на правата на ищеца на равно третиране при упражняване правото на труд за периода от 13.11.2009 г. до 23.11.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014 г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 3000 лева до пълния предявен размер от 75 000 лева като неоснователен и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г. като погасен по давност; осъдил е „С.“ АД да заплати на С.А.Б., на основание чл.74, ал.1, ЗЗДискр., сумата от 2 000 лева - обезщетение за неимуществени вреди от установено с влязло в сила решение № 168/20.07.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация дискриминационно действие, изразяващо се в неосигуряването на възнаграждение съответстващо на установения в предприятието минимум за длъжността „стоковед“ за периода от 13.11.2009 г. до 23.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014г. до окончателното изплащане, като е отхвърлил иска за разликата над сумата от 2 000 лева до пълния предявен размер от 15 000 лева като неоснователен и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г. като погасен по давност; осъдил е на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, С.“ АД да заплати на С.А.Б. сумата от 416.67 лева - съдебни разноски съразмерно с уважената част от исковете и е осъдил на основание чл. 78, ал. 6 ГПК С.“ АД да заплати по сметка на Софийски районен съд, сумата от 20 лева - направени разноски за експертизи, съразмерно с уважената част от исковете.

           Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените от ищеца уточнения същият е предявил обективно съединени, при условията на кумулативното обективно съединяване искове с правно основание чл.71, ал.1 и ал.3 и чл74 от ЗЗДискр.

                        По допустимостта и основателността на подадената въззивна жалба:

                        По отношение на така подадената въззивна жалба съдът намира, че същата е допустима. Атакуваното решение е валидно и допустимо.

                        Във въззивната жалба са инвокирани доводи за неправилност на атакуваното решение свързани с изводите на съда по отношение на наличието на дискриминация в описаните периоди, както и по отношение на размера на обезщетението, определен от съда, необходимо за репариране на вредите. Така наведените доводи, съдът в настоящия си състав намира за основателни.

    Правото на защита от дискриминация може да се реализира и по съдебен ред съгласно разпоредбите на чл. 71 - чл. 75 от раздел ІІ на Закона за защита от дискриминация, включващ: предявяване на иск пред районния съд за установяване нарушение на права, свързани с равенство в третирането по ЗЗД и други закони /чл. 71, ал. 1, т. 1 ЗЗД/; осъждане на ответника да преустанови нарушението, да възстанови положението преди нарушението и да се въздържа в бъдеще от по-нататъшни нарушения /чл. 71, ал. 1, т. 2 ЗЗД/ и предявяване на иск за присъждане на обезщетение за претърпени вреди от нарушение на права по ЗЗД или по други закони, уреждащи равенство в третирането /чл. 71, ал. 1, т. 3 ЗЗД/.

С разпоредбата на чл. 9 Законът за защита от дискриминация е създадена изрична уредба относно доказателствената тежест в съдебното производство за защита срещу дискриминация. Законодателно е възприет принципът на разделяне на доказателствената тежест между ищеца и ответника. Основната доказателствена тежест е възложена на ищеца. Ищецът е длъжен да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено.

           Спорно пред настоящата и инстанция, както и пред първоинстанционния съд са фактите, установяващи нарушение на права свързани с равенство в третирането при упражняване правото на труд, в частност правото на еднакво третиране от работодателя при налагане на дисциплинарни наказания и едностранно прекратяване на трудовото правоотношение, както и при възлагане на конкретни служебни задачи, осигуряването на адекватно работно място и условия на труд с оглед спецификите на заеманата длъжност:

           Пред дискриминация сме изправени при установяването на обективно съществуващ недопустим правен резултат при упражняване на дейността, проявен в очертаните от ЗЗДискр. форми на нежелано или по-неблагоприятно третиране, независимо дали при осъществяване на тази дейност са спазени съответните нормативни изисквания. На санкциониране подлежи всяко поставяне в неравностойно положение според признаците, изброени в разпоредбата на чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр., или на всякакви други признаци, установени в закон или в международен договор, по който Република България е страна. При извършването на преценка за съществуването на по-неблагоприятно третиране на лице въз основа на признаците по чл. 4, ал. 1 ЗЗДискр. Съдът следва да прецени да е налице съществено различие, в сравнение с начина, по който се третира едно лице, в сравнение с останалите лица, при сравними сходни обстоятелства.

           В конкретния случай, видно от исковата молба ищецът е твърдял, че спрямо него е проявена дискриминация по признак „лично положение“ при налагане на дисциплинарните наказания със заповед № VII- 26/16.06.1999 г., заповед № VI-2/14.03.2001 г. и заповед № VI-2/13.12.2004 r., както и действия, изразяваши се в липса на възлагане на конкретни задачи, изолация, неосигуряването на адекватно работно място и условия на труд. С атакуваното решение съдът е отхвърлил претенцията по чл.71, ал.1, т.1 от ЗЗДискр. при налагането на дисциплинарните наказания.

           Не се спори между страните, че с първата от посочените заповеди на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „предупреждение за уволнение“ за неизпълнение на възложена работа изразяващо се в несвоевременно договаряне на внос на суровина (калциев фосфат кисел), възложено като спешна задача. Така наложеното наказание е отменено от съда, като е прието, че не е налице нарушение на трудовата дисциплина, а забавянето е резултат от действията на доставчика. Със заповед № VI-2/14.03.2001 r., на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ заради допуснато дублиране на позиции при заявки за внос на суровини, което е преценено от работодателя като уронване на доброто име на търговеца. Същата е отменена като незаконосъобразна, предвид липсата на неизпълнение на трудовите задължения от страна на работника, водещи до липса на нарушение на трудовата дисциплина, изразяващи се в уронване на доброто име. С трета заповед, на ищеца е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ поради извършването на дисциплинарно нарушение, изразяващо се в три преждевременни напускания на работа в рамките на един календарен месец. Така издадената заповед е отменена, като в производството е установено, че ищецът е напускал преждевременно работа, след изричното устно разрешение от началника на отдел „Човешки ресурси“. С оглед на така описаната фактическа обстановка, както и предвид трайните и последователни действия от страна на работодателя, следва да се приеме, че по отношение на ищеца е осъществена дискриминация, изразяващи се в съществено различие при третирането на действията на едно лице, в сравнение с останалите лице, работещи в предприятието, при сравними, сходни обстоятелства – изпълнение на възложените с трудовия договор задачи, както и своевременното и точното изпълнение на задълженията. Видно от същото, при оценка на дейността на работника, работодателят е проявявал съществено различие, без да е правил правилна преценка на фактите, довели до затрудненото изпълнение на задълженията, като през сравнително кратък период от време, последователно е налагал незаконосъобразни дисциплинарни наказания на ищеца. Ето защо, настоящия съдебен състав намира, че не следва да се споделят изводите на първоинстанционния съд за липса на дискриминационно отношение в този период. Ответникът, в чиято тежест е да установи, да обори основателните предположения за дискриминация не е ангажирал такива.

           По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение, свързани с действия, изразяваши се в липса на възлагане на конкретни задачи, изолация, неосигуряването на адекватно работно място и условия на труд в периода 19.04.2004 г. – 13.12.2004 г. и 19.10.2009 г. – 12.11.2009 г., съдът намира, че същите са неоснователни. Видно от събраните по делото писмени и гласни доказателства на ищеца не му е осигурена възможност да изпълнява трудовите си задължения, като не му е възлагана работа съответстваща на трудовата му функция, бил е изолиран от колегите си от отдел „Внос“ като не са му предоставени и елементарни условия да работи и комуникира - не е имал компютър, принтер, телефон. Останалите служители на длъжност стоковед в отдел „Внос“ са работили и реално са осъществявали трудовата си функция, разполагали са с оборудвано работно място и с цел по-добро изпълнение на служебните си задължения, са били разположени в една сграда, която е различна от тази, където е бил ищецът. Това ярко изразено нееднакво третиране на ищеца спрямо другите служители на същия пост, което категорично се установява от свидетелските показания, се дължи на проявена спрямо него пряка дискриминация по признак „лично положение“ и при липса на доказателства от страна на ответника, че правото на равно третиране не е нарушено, с оглед принципа за разпределяне на доказателствената тежест по чл.9 ЗЗДискр, следва да се приеме за установено, че спрямо ищеца е осъществено нарушение на правата му при упражняване правото на труд. В този смисъл следва да се споделят изводите на първоинстанционния съд.

           Спорни са изводите на съда по отношение на приложението на института на погасителната давност. В жалбата са инвокирани доводи, че съдът неправилно е приложил института на погасителната давност. Трайната и непротиворечива практика на съдилищата приема, че съдът е длъжен да се произнесе по въведено в процеса възражение за погасяване на вземането по давност. В конкретния случай такова възражение е направеното от страна ответника, като същият се е позовал на предвидената в специалния закон кратка тригодишна давност за погасяване на вземанията. Осъществяването на фактическия състав на давността - бездействие на титуляра на правото в законоустановен срок и надлежното упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението винаги са свързани със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасява правото на иск или на принудително изпълнение. Настоящият състав споделя изводите на съда по отношение на приложението на института на давността. Без значение е дали ответникът се е позовал на кратката или общата давност. Самият факт на позоваването на давност задължава съда да се произнесе по този въпрос. Съгласно чл.114 ЗЗД, давността почва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, като в конкретния случай давността е започнала да тече от датата на нарушението. Ищецът е предявил исковете си на 13.11.2014 г., поради което всички нарушения и осъществена дискриминация преди 13.11.2009 г. са погасени по давност. Ето защо и предвид своевременното позоваване от страна на ответника на изтекла давност, съдът намира, че претенциите за установяване на нарушения свързани с равноправното третиране при упражняване правото на труд, изразяващи се в липсата на възлагане на конкретни служебни задачи, неосигуряване на адекватно работно място и условия на труд, с оглед спецификите на заеманата длъжност, за периода от 19.04.2004 г. до 13.12.2004 г. и за периода от 19.10.2009 г. до 12.11.2009 г., следа да бъдат отхвърлени, като погасен по давност. Наведените твърдения за неправилно приложение на института на давността са неоснователни, с оглед въведеното възражение за погасяване по давност на правото.

           По отношение на наведените доводи за незаконосъобразност на атакуваното решение,  свързани с размера на обезщетението, което ще репарира вредите от нарушението, съдът в настоящия си състав намира, че същите са частично основателни. Видно от обстоятелствената част и петитума на исковата молба и направените уточнения от ищеца същият претендира обезщетение за неимуществени вреди. При определяне на размера на обезщетението съдът следва да се ръководи от принципите, заложени в разпоредбата на чл.52 от ЗЗД,  както и от задължителните указания дадени с Постановление №4/23.12.1968 г. на Пленума на ВС по отношение на понятието "справедливост" по смисъла на чл.52 от ЗЗД. Съдът приема, че същото не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат пред вид от съда при определяне размера на обезщетението. Съгласно задължителните за съдилищата указания, дадени в цитираното постановление, справедливостта, като критерий за определяне размера на обезщетението при деликт, не е абстрактно понятие, а предпоставя винаги преценка на обективно съществуващи, конкретни обстоятелства - обема, характера и тежестта на уврежданията, интензитета и продължителността на търпимите болки и страдания, физическите и психологически последици за увредения.  В конкретния случай, настоящият съдебен състав намира, че при определяне на размера на обезщетението по чл.71, ал.1, т.3 от ЗЗДискр. съдът се е ръководил от теза задължителни указания, като при определянето на размера на обезщетението се е съобразил и с успешно въведеното възражение за погасяване на давност. С оглед на изложеното определения размер от 3 000 лв. е правилен и законосъобразен, а атакуваното решение следва да се потвърди.

           По отношение на размера на обезщетението за неимуществени вреди по предявеният иск с правно основание чл.74 от ЗЗДискр., съдът намира, че същото е неправилно определено. В тези случай, когато е установено с решение на КЗД, съдът извършва само преценка за наличието на предпоставките за ангажиране на отговорността за обезщетяване на вредите.В конкретния случай, по отношение на ищеца е установена дискриминация от работодателя „С.“ АД, изразяваща се в неосигуряване на равно възнаграждение за една и съща длъжност и трудови задължения в сравнение с лицата, заемащи същата длъжност, а с решение по гр.д.№ 48 955/2012 г. по описа на Софийски районен съд, ражданско отделение

 

 

 

 

 

 

55 състав, на ищеца е присъдено обезщетение за имуществени вреди от дискриминация при определяне на трудовото му възнаграждение при ответника за периода от 19.10.2009 г. до прекратяване на трудовото му правоотношение на 23.12.2011 г.От събраните по делото гласни доказателства и писмени доказателства и заключения на експертизи, се установява и, че ищецът е търпял вреди от дискриминационно отношение, изразяващи се в понижено самочувствие, притеснен, че получаваното възнаграждение не е достатъчно за да издържа семейството си. Преценявайки в съвкупност доказателствата по делото, съдът намира, че в полза на ищеца следва да бъде присъдено обезщетение в размер на 10 000 лева, за търпените неимуществени вреди в периода от 13.11.2009 г. до 23.12.2011 г. С оглед на изложеното, настоящият съдебен състав намира, че атакуваното решение е незаконосъобразно, в частта, в която съдът е отхвърлил предявеният иск над сумата от 2 000 лв. до 10 000 лв., поради което следва да се отмени и ответникът да бъде осъден да заплати сумата от 8 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.

           В останалата част атакуваното решение е правилно и законосъобразно и като такива следва да се потвърди.

           На основание чл.78 от ГПК и с оглед изхода на спора пред настоящата инстанция на въззивника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 510 лв. за адвокатска защита пред първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция липсват доказателства за извършени разноски, поради което такива не следва да се присъждат.

                        Водим от гореизложеното, Софийски градски съд

 

Р   Е   Ш   И:

 

 

                        ОТМЕНЯ решение № 351 728 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61 866/14 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав, в  частта, в която съдът е отхвърлил предявеният от С.А.Б. иск, с правно основание чл.74, ал.1, ЗЗДискр., над сумата от 2 000 лева до сумата от 10 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от установено с влязло в сила решение № 168/20.07.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация дискриминационно действие, изразяващо се в неосигуряването на възнаграждение съответстващо на установения в предприятието минимум за длъжността „стоковед“ за периода от 13.11.2009 г. до 23.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014 г. до окончателното изплащане, като неправилно и незаконосъобразно и вместо него постановява:

                        ОСЪЖДА „С.“ АД, ЕИК: *******да заплати на С.А.Б. с ЕГН ********** сумата от 8 000 (осем хиляди) лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди от установено с влязло в сила решение № 168/20.07.2010 г. на Комисията за защита от дискриминация дискриминационно действие, изразяващо се в неосигуряването на възнаграждение съответстващо на установения в предприятието минимум за длъжността „стоковед“ за периода от 13.11.2009 г. до 23.12.2011 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на исковата молба - 13.11.2014 г. до окончателното изплащане, както и да заплати сумата от 510 (петстотин и десет) лв., представляваща разноски в първоинстанционното производство.

                        ПОТВЪРЖДАВА решение № 351 728 от 02.03.2018 г., постановено по гр.д. № 61 866/14 г. по описа на Софийски районен съд, Гражданско отделение, 118 състав в останалата част, като правилно и законосъобразно.

           Решението подлежи на касационно обжалване, в едномесечен срок от съобщението за изготвянето му до страните, при условията на чл.280 от ГПК.

 

 

 

Председател:                                                                   Членове:1.

 

 

 

 

2.