№ 387
гр. Бургас, 19.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, V ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на четиринадесети април през две хиляди двадесет и
пета година в следния състав:
Председател:Вяра Ив. Камбурова
Членове:Галя В. Белева
Мила Г. Димова
при участието на секретаря Мария Н. Тошева
като разгледа докладваното от Мила Г. Димова Въззивно гражданско дело №
20252100500458 по описа за 2025 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на Т. К. П.- ответник в
първоинстанционното производство, чрез процесуалния си представител адв.
Д. З., срещу Решение №44/08.01.2025 г., постановено по гр.д. №4256/2023 г. по
описа на Районен съд- Бургас.
С обжалвания съдебен акт въззивникът е осъден да заплати на Ж. П. П. на
основание чл. 59 ЗЗД парични суми, както следва: сумата от 11 740 лв.,
представляваща обезщетение за ползване на собствения на ищеца недвижим
имот, находящ се в *** без правно основание за периода от 01.08.2020 г. до
30.06.2023 г.; сумата от 257,92 лв., представляваща заплатена от П. цена за
предоставени ВиК услуги в същото жилище за периода от 07.07.2016 г. до
30.08.2018 г.; сумата от 49,50 лв., представляваща заплатена мораторна лихва
върху предходното вземане, начислена от 26.09.2016 г. до 26.10.2018 г. въз
основа на влязло в сила решение по гр.д. №9370/2018 г. по описа на РС-
Бургас; сумата от 523,44 лв., представляваща заплатена от ищеца цена за
ползвани ВиК услуги в жилището за периода 25.10.2018 г.- 25.08.2021 г.;
сумата от 318,45 лв., представляваща заплатена от последния цена за същите
услуги за периода от 27.09.2021 г. до 25.04.2023 г.; сумата от 38,09 лв.,
представляваща заплатена от П. цена за доставена електроенергия в
ползваното жилище за периода от 16.05.2023 г. до 15.06.2023 г., както и сумата
от 1 857,84 лв.- разноски по делото.
Във въззивната жалба се изразява неудовлетвореност от постановеното от
районния съд решение, като се обжалва в цялост и се иска настоящата съдебна
инстанция да отмени съдебния акт и да се произнесе по съществото на спора и
1
отхвърли предявените от ищеца искове. На първо място, въззивникът
поддържа становище за неправилност на извода на съда за дължимост на
обезщетение за ползването на недвижимия имот в присъдения размер. Излага,
че съдът не е съобразил момента на действително противопоставяне от страна
на наемодателя след сбъдване на отлагателното условие, уговорено между
страните по договора. Твърди, че такова поведение П. е предприел едва с
подаването на молба от 21.04.2021 г. за насрочване на въвод, едва от който
момент е настъпила промяна в правното положение между страните, като
преди този момент е действало съгласието на взискателя по изпълнението
длъжникът да обитава жилището срещу символичен наем от един лев. Счита
за неправилен извода на районния съд, че с настъпване на условието наемното
правоотношение се е прекратило. Поддържа, че неправилно определеният
начален момент на дължимост на обезщетението е довел и до неправилност в
присъдения му размер. На следващо място, твърди че съдът е остойностил
обезщетението като неправилно го е отнесъл към прието увеличение на иска,
сторено в открито съдебно заседание на 29.11.2023 г., без да е внесена
дължимата държавна такса. Поддържа, че осъдителната част на решението по
увеличението е недопустимо поради ненадлежно сезиране на съда и подлежи
на обезсилване. По отношение на присъдени суми за заплатени от
собственика на недвижимия имот ВиК услуги за периода на ползване на
последния от негова страна изтъква, че щом в рамките на гр.д. 9370/2018 г. е
осъден П., то не е налице неоснователно обогатяване. По отношение на
претенцията за заплатена електроенергия сочи, че е бил готов да я заплати и е
признал дължимостта й още с отговора на исковата молба, но поради
непосочване на банкова сметка, по която да изпълни задължението си, не го е
сторил.
При тези фактически и правни съображения моли въззивната жалба да
бъде уважена, въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и като
последица да отхвърли предявените от ищеца П. искове.
В съдебно заседание процесуалният представител на въззивника
поддържа жалбата, поддържа искане за оставяне на производството без
движение поради нередовност на исковата молба, тъй като в нея не е посочена
банкова сметка. С протоколно определение съдът остави без уважение
искането, тъй като изискването по чл. 127, ал. 4 ГПК не е сред тези, за които
съдът следи служебно и обуславят редовност на исковата молба.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от въззиваемия
Ж. П.- ищец в първоинстанционното производство, чрез процесуален
представител адв. Маргарита Събева. Въззиваемият застъпва позиция за
неоснователност на подадената въззивна жалба и моли същата да бъде
оставена без уважение, а решението потвърдено като правилно. Счита, че от
събраните по делото писмени доказателства се установява действалия между
страните договор за наем на жилище, сключен под прекратително условие, а
именно- до настъпване смъртта на майката на ответника, което събитие е
настъпило на 25.07.2020 г. Излага, че от този момент насетне за П. е
възникнало задължение да предаде имота, а с оглед неговото договорно
неизпълнение- да възмездява собственика със съответната на пазарната
конюнктура насрещна престация. По отношение на извършеното от него
изменение на иска за обезщетение за лишаване от ползване на имота чрез
неговото увеличаване сочи, че макар да не е довнесъл държавната такса, РС-
Бургас го е осъдил по реда на чл. 77 ГПК да я заплати. По отношение на
присъдените суми за ползвана електроенергия и ВиК услуги подчертава, че от
2
събраните доказателства се установява, че именно той е заплащал
комуналните разходи за процесния период. Сочи, че в действителност
въззивникът е извършил признание на иска за вземането за заплатена цена за
електроенергия, но не е предприел никакви действия по доброволното й
заплащане. При тези доводи претендира жалбата да бъде отхвърлена като
неоснователна.
Съобразно правомощията си по чл. 269 ГПК съдът намира
първоинстанционното решение за валидно, тъй като е постановено от съд с
правораздавателна власт по спора, в законен състав, в необходимата форма и с
определеното съдържание. Решението е и допустимо, тъй като са налице
положителните предпоставки и липсват отрицателните за предявяване на
иска, като съдът се е произнесъл в обема на търсената защита, поради което
няма произнасяне в повече. По правилността на съдебния акт настоящата
инстанция намира следното:
Производството пред Районен съд- Бургас е образувано по предявени от
Ж. П. обективно съединени в условията на кумулативност осъдителни искове
с правно основание чл. 59 ЗЗД и чл. 236, ал. 2 ЗЗД, с които се отправя искане
ответникът Т. П. да бъде осъден да заплати на ищеца парични суми, както
следва: 1460,39 лв., представляваща заплатени от собственика комунални
разходи за ВиК услуги и електроенергия, както и 9800 лв.- обезщетение за
ползване на недвижим имот без основание за периода от 01.08.2020 до
30.06.2023 г. Ищецът твърди, че с влязло в сила решение по гр.д. 2302/2003 г.
П. е бил осъден да му заплати сума в размер на 13422 щатски долара, като въз
основа на съдебния акт бил издадено изпълнителен лист, впоследствие
образувано изпълнително дело №6126/2003 г. на ДСИ при БРС. В хода на
изпълнителното дело била проведена публична продан на притежавания от
длъжника недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.601.13.1.129, апартамент №9 с адрес: ***. В резултат на
успешно проведената публична продан ищецът придобил въз основа на
Постановление за възлагане от 07.01.2014 г., влязло в законна сила на
11.03.2014 г. описания недвижим имот, но в него до края на месец юни 2023 г.
живеел ответникът П.. За сочения период той като собственик бил принуден
да заплати разходите, свързани с ползването на имота, тъй като държателят му
не изпълнявал задълженията си.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът Т. П. признава съществуването на
задължение за ел. енергия в размер на 38,09 лв. По отношение на претенциите
за ВиК услуги оспорва тяхната дължимост, тъй като от приложените към
исковата молба съдебни решения се установявало, че осъденото лице по тях е
именно ищецът, респ. неоснователни са твърденията за недължимо плащане.
Оспорва да е налице обвързваща сила на мотивите в отношенията му с ищеца,
дори и да е бил трето лице- помагач в съдебните производство, тъй като
подпомагаща страна е представил писмени доказателства относно
извършените от негова страна плащания, но Ж. П. не е оспорил редовността
на воденото от “ВиК” ЕАД счетоводство, а напротив- признал е за редовни
както фактурите, така и справките, издадени от дружеството. Поддържа, че
резултатът от лошо водените процеси не могат да бъдат възложени в негова
тежест, тъй като е оказал пълно съдействие на подпомаганата страна. Оспорва
твърденията на ищеца, че за процесния период не е заплащал комуналните
разходи. По предявената претенция за обезщетение за лишаване от ползване
твърди, че е обитавал недвижимия имот със съгласието на ищеца. Твърди, че
между страните са били в наемно правоотношение, уговорено под условие,
3
докато майката му е жива. Твърди, че майка му Г.П. е починала на 25.07.2020
г., а въвод във владение по инициатива на ищеца е насрочен една година след
изтичане на срока на договора. Поддържа, че при такава липса на
противопоставяне от страна на наемодателя договорът за наем се е
трансформирал в безсрочен съобразно нормата на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. За
действие по противопоставяне излага, че може да бъде зачетен единствено
насроченият за 30.06.2023 г. въвод, за който бил известен на 09.06.2023 г., т.е.
дори този иск да бъде приет за основателен, то преждепосочената датата би
могла да бъде начална за дължимост на такова обезщетение.
В хода на съдебното дирене ищецът по реда на чл. 214 ГПК е увеличил
иска си за обезщетение за ползване на недвижимия имот без основание на
сума общо от 12 380 лв.
Районен съд- Бургас е приел, че ищецът и ответникът са били страни по
валидно наемно правоотношение, по силата на което последните са се
споразумели Ж. П. да предостави ползването на процесния недвижим имот на
Т. П. и майка му Г.П. до смъртта на последната срещу наемна цена от един
лев. Мотивирал е, че доколкото П.а е починала на 25.07.2020 г., то считано от
26.07.2020 г. договорът за наем между страните е бил прекратен. Счел е за
неоснователни доводите на ответника за трансформация на договорната
връзка в безсрочна такава по смисъла на чл. 236, ал. 1 ЗЗД. Приел е, че в
конкретния случай сделката се отличава от типичните такива от същия вид,
тъй като съгласието е постигнато с оглед тежкото здравословно и
имуществено състояние на Г.П., като наемодателят е изразил намерението си
да бъде въведен в имота както преди сключването на договора, така и към
момента, в който е узнал за настъпилата смърт, поради което се дължи
обезщетение за целия претендиран период (01.08.2020 г. до 30.06.2023 г.)
Намерил е за доказан искът за обезщетение за ползването на имота до размера
от 11 740 лв., както претенциите за разходи за ВиК услуги и електроенергия в
общ размер от 1 187,40 лв. Претенциите за понесени от ищеца деловодни
разноски в хода на водените съдебни производства е счел за неоснователни,
тъй като са последица от собственото му бездействие, и ги е отхвърлил.
Настоящият съдебен състав, след като прецени събраните по делото
доказателства, взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт, които очертават предмета на въззивния контрол и по
свое вътрешно убеждение намира от фактическа и правна страна следното.
Между страните не се спори, а и от представения от ответника Протокол
за въвов във владение от 15.07.2016 г. (л.62- л.63 от първоинстанционното
дело) се установява, че между тях е съществувало валидно наемно
правоотношение, по силата на което Ж. П. е предоставил ползването на
собствения си недвижим имот, представляващ самостоятелен обект в сграда с
идентификатор 07079.601.13.1.129, апартамент №9 с адрес: *** на Т. П..
Безспорно и обстоятелството, че договорът е сключен при уговорено
прекратително условие- до настъпване на смъртта на майката на ответника
Г.П., което видно от приложения Препис-извлечение от акт за смърт (л. 64) се
е случило на 25.07.2020 г.
Предмета на спора, пренесен и пред въззивната инстанция, се
концентрира върху въпросите относно дължимостта на обезщетението за
лишаване от ползване на недвижимия имот, началният момент на периода, от
който следва да бъде начислено в случай, че се дължи, както и относно
дължимостта на претендираните от П. суми за заплатени режийни разходи.
4
Първо по значение за даване на отговор на подвиднатите въпроси, се
поставят на изследване обстоятелствата относно тълкуването на
действителната воля на страните по наемното правоотношение в контекста на
нормите на чл. 9 и чл. 20 ЗЗД. Договорната връзка между П. в качеството му
на наемодател и П. в качеството на наемател е учредена в хода на висящо
изпълнителното производство, по което първият се явява взискател на втория.
Действителната цел за сключването на договора, видно от записаното в
протокола за въвод от 2016 г., е да се предостави възможност на длъжника по
изпълнението да организира намирането на ново място, където да живее при
съобразяване на здравословното състояние на неговата майка, която също
обитава жилището. В този смисъл основанието за сключване на настоящия
договор за наем не би могло да се приеме за типичната acquirendi causa (да се
придобие едно право), доколкото насрещната престация за дължимия наем се
явява нееквивалентна в съпоставка с предоставеното право на ползване.
Сключеният договор за наем е срочен по смисъла на чл. 229 ЗЗД, тъй като
периодът на действието му макар и не фиксирано определен, е определяем,
тъй като е уговорен с оглед настъпването на едно сигурно бъдещо събитие,
което не зависи от поведението на нито една от страните по договора, респ.
представляващо прекратително условие по см. на чл. 25 ЗЗД.
С настъпване смъртта на Г.П. на 25.07.2020 г., поставената в зависимост
от това юридическо събитие договорна връзка, е била прекратена и от този
момент наемателят П. е следвало да предаде вещта на наемодателя си.
Изложените фактически твърдения, че П. не се е противопоставил на
ползването на недвижимия имот не могат да бъдат приети за доказани. Не
могат да бъдат споделени и правните доводи, че тази липса на
противопоставяне е довела до трансформиране на договора в безсрочен,
съгласно уреденото в чл. 236, ал. 1 ЗЗД. В продължение на изложеното дотук
относно целта за сключване на договора за наем, която настоящият състав
определя като такава от социален характер и с оглед отлагане
осъществяването на финалното изпълнително действие от фактическия състав
на изпълнителния способ по осребряване имуществото на длъжника по
принудителното изпълнение, съдът намира, че по делото безспорно се доказва
осъщественото от наемодателя противопоставяне на ползването. Видно от
събраните по делото доказателства, в частност заявление на Ж. П. до ДСИ за
насрочване на въвод (л.92), призовка за принудително изпълнение, връчена на
Т. П. на 27.04.2021 г. (л.93), молба на Т. П. за отлагане на насрочения въвод (л.
94), Протокол за въвод във владение от 18.05.2021 г. (л. 95), молба от Т. П. за
отлагане на въвод от 16.07.2021 г., се установява, че след прекратяването на
наемното правоотношение наемодателят се е противопоставил на ползването
на имота и е упражнил съответните си процесуални права в хода на
изпълнителното дело. Въведеното от въззивника възражение, че не е налице
надлежно противопоставяне предвид изминалия период от момента на
настъпилата смърт на Г.П. и подаване на заявлението за насрочване на въвод,
не може да бъде споделен. Предвид събраните доказателства съдът приема, че
именно това е бил най-ранният момент, към който наемодателят е узнал за
настъпилото събитие. Следва да се има предвид, че уговореното между
страните прекратително условие е от такова естество, което би могло да бъде
узнато веднага единствено в случай, че същите са близки помежду си.
Доколкото действието на договора не е уговорено чрез конкретен срок, с
изтичането на който кредиторът- наемодател да изначално наясно и от този
момент да следва да се противопостави, то по-късното узнаване за
5
настъпилата смърт не следва да се третира като липса на осъществено
противопоставяне. Ако наемателят твърди транформация на срочен в
безсрочен договор за наем, то в настоящия случай следваше да докаже, че
узнаването на прекратителното условие се е случило веднага, доказателства в
която насока не са събрани по делото.
Предвид гореизложеното настоящият състав намира, че началният
момент, от който се следва обезщетението по квазинаемното правоотношение,
съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД е този след настъпване на прекратителното
условие, а именно от 26.07.2020 г., а крайният- до момента на предаване на
владението на 07.07.2023 г., удостоверено със съставения Протокол за въвод
във владение на недвижим имот от 07.07.2023 г. (л. 21). Предвид принципа на
диспозитивното начало, прогласен в чл. 6 ГПК, то обезщетението следва да
присъдено за претендирания от ищеца период от 01.08.2020 г. до 30.06.2023 г.,
както правилно е приел и първоинстанционният съд.
Противно на оплакванията във въззивната жалба, размерът на
обезщетението е изчислен правилно и въз основа на приетото по делото
заключение по назначената съдебно-техническа експертиза, според която
средният пазарен наем за имота за 2020 г. и 2021 г. възлиза на 320 лв. месечно,
а за 2023 г.- 350 лв. Районният съд дори е отстранил допуснатата от вещото
лице техническа грешка при изчисляване на общо дължимата сума, въпреки
че такова възражение не е било въведено от страните, като е присъдил
действително дължимата от 11 740 лв., а не посочената в СТЕ обща
калкулация от 12 380 лв., съобразно която е била и увеличена исковата
претенция по реда на чл. 214 ГПК.
Неоснователни се явяват доводите за недопустимост на решението в
частта, с която е уважен предявеният и разгледан дотук иск за размера от 9800
лв. до 11 740 лв. поради нередовност на исковата молба в тази част. Исковата
претенция е била увеличена въз основа на нарочна молба и изменението е
допуснато с протоколно определение от 29.11.2023 г. С обжалваното решение
ищецът е осъден да заплати по сметка на Районен съд- Бургас дължимата
държавна такса върху изменения размер от 103,20 лв. (4% от разликата между
12 380 лв. и първоначално претендираните 9800 лв.) по реда на чл. 77 ГПК,
както е и утвърдилата се процесуална практика, а не е възложена в тежест на
ответника по реда на чл. 78, ал. 1 ГПК.
На следващо място, съдът намира релевираните оплаквания относно
присъдените суми за ВиК услуги, заплатени от ищеца- собственик също за
неоснователни. Изтъкнатото от въззивника и доказано по делото фактическо
твърдение, че въззиваемият е бил осъден с влязло в сила съдебно решение да
заплати вземанията към дружеството- доставчик, не изключва отговорността
на наемателя да възстанови на наемодателя си паричните суми. Вярно е, че по
силата чл. 3, ал. 1, т. 1 от Наредба №4/14.09.2004 г. относно условията и реда
за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и
канализационни системи за потребител на ВиК услуги се счита собственикът
на недвижимия имот, респ. е пасивно легитимиран да отговаря по предявени
от доставчика срещу него искове за незаплатени режийни сметки. Но
доколкото съгласно правилото на чл. 232, ал. 2 ЗЗД договорно задължение на
наемателя е да понася разходите, възникнали във връзка с ползването на
вещта, по аргумент на противното в случай, че не той ги е заплатил, а
наемодателят, то следва да му ги възстанови. Същото важи и за периода след
прекратяване на договора за наем, тъй като нормата на чл. 236, ал. 2 ЗЗД,
6
уреждаща квазинаемното правоотношение, препраща имплицитно към
задълженията на наемателя по действащ договор, респ. последните е следвало
да бъдат изпълнявани добросъвестно и за периода след 26.07.2020 г.
На последно място, неоснователни са и оплакванията за неправилност на
решението в частта, с която въззивникът е осъден да заплати сумата от 38,09
лв., представляваща заплатена от въззиваемия цена на електрическа енергия,
доставена до недвижимия имот. Съображенията, че П. е признал претенцията
още с отговора на исковата молба, но не е могъл да изпълни и към този
момент поради липсата на посочена банкова сметка на ищеца- кредитор, не
налагат извод за неправилност на решението, тъй като и към настоящия
момент е налице неизпълнение. Паричното задължение, както е прието в
доктрината, е носимо и длъжникът по него следва да осигури точното
изпълнение по място. Наред с това следва да се каже, че чл. 127, ал. 4 ГПК
урежда един незадължителен реквизит на исковата молба. Той следва да бъде
приет за незадължителен, тъй като непосочването му не води до
неблагоприятни процесуални последици за ищеца. В този смисъл липсата на
посочена банкова сметка не би могла да се третира като действие по
непредоставяне на дължимото съдействие от страна на кредитора по см. на чл.
95 ЗЗД.
При гореизложените мотиви Окръжен съд- Бургас намира обжалваното
Решение № 44/08.01.2025 г., постановено по гр.д. №4256/2023 г. по описа на
Районен съд- Бургас за правилно, поради което и на основание чл. 272 ГПК
следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора в тежест на въззивника- ответник следва да
бъдат възложени сторените от въззиваемия разноски. По делото е представен
ДПЗС №84262, видно от който П. е заплатил на адв. Маргарита Събева
адвокатско възнаграждение в брой, при подписване на договора, възлизащо на
сума от 500 лв. Представеният договор отговаря на изискванията приети в
задължителните разрешения по т. 1 от ТР№6/2012 г. по тълк.д. №6/2012 г.,
поради което претенцията се явява основателна и следва да бъде уважена.
Така мотивиран, Окръжен съд- Бургас
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 44/08.01.2025 г., постановено по гр.д.
№4256/2023 г. по описа на Районен съд- Бургас.
ОСЪЖДА Т. К. П. с ЕГН ********** и адрес: *** да заплати на Ж. П. П.
с ЕГН ********** и адрес: *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 500
лв., представляваща разноски по делото пред въззивната инстанция.
Решението в частта, с която е потвърдено решението по осъдителен иск с
правно основание чл. 236, ал. 2 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване
на недвижим имот без основание подлежи на обжалване пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок от връчване му на страните.
Решението в останалата си част не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
7
1._______________________
2._______________________
8