Решение
гр. София, 26.02.2015 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Софийски
градски съд, Гражданска колегия, І-18 състав, в публично заседание на пети
февруари през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КРИСТИНА ФИЛИПОВА
при секретаря И. А., като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 10 498 по описа за 2013 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 124 вр. чл. 422 ГПК.
Ищецът „Ю.Б.” АД твърди, че сключил
с лицата Т.А.Г., Л.Г. Г. и Г.Д.Г. договор за рефинансиране на жилищни кредити №
HL 41757 от 7.08.2008 г. за сумата от 56 000 евро (равностойността им в
швейцарски франкове) с краен срок за погасяване на 21.08.2033 г. по изготвен погасителен
план. Твърди се, че кредитополучателите (вкл. и ответницата Т.Г.) не платили
три последователни вноски, което според ищеца направило остатъка от кредита
предсрочно изискуем. По реда на чл. 417 ГПК била издадена от СРС по гр.д. №
36921/12 г., 79 с-в, заповед за изпълнение, респ. изпълнителен лист. След като
било образувано изпълнителното производство е депозирано възражение от
ответника по реда на чл. 414 ГПК. Ищецът претендира да се признае за установено
по отношение на ответницата, че същата дължи главница от 104 997, 26 швейцарски франка, за периода от 10.08.2011
г. до 01.08.2012 г. ведно с лихва от датата на заявлението пред СРС, сумата от
10 779, 60 швейцарски франка като договорна лихва, за периода от 10.07.2011 г.
– 01.08.2012 г., такса от 755, 89 швейцарски франка, дължима от 17.10.2008 г.
до 01.08.2012 г. и такса 223, 43 швейцарски франка, дължима от 20.10.2011 г. до
01.08.2012 г. Претендира разноски.
Ответницата Т.А.Г. твърди, че
вноските по договора за кредит били увеличени въз основа на нищожните клаузи на
чл. 3, ал. 1 и 5 и чл. 6, ал. 3, които попадат в приложното поле на чл. 143
ЗЗП. Отделно сочи, че са налице неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т.
10 и 12 ЗЗП и чл. 146, ал. 2 ЗЗП (тъй като те са във вреда на потребителя и Б.та
има право едностранно да променя условията на договора въз основа на
непредвидено в него основание, както и поради това, че кредитополучателя няма
право да се откаже от договора и с оглед факта, че договорът не е с индивидуално
уговорени условия). Изтъква се, че е нарушена и Директива 93/13/ЕИО на Съвета
от 5 април 1993 г. Твърди, че договорът за кредит е нищожен.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Не се спори и от представен договор за рефинансиране на жилищни кредити № HL 41757 от 7.08.2008 г. „Ю. И Е.Д.Б.” АД е предоставило на Л.Г. Г., Г.Д.Г. и Т.А.Г., в качеството им на кредитополучатели, кредитен лимит в швейцарски франкове в размер на равностойността в швейцарски франкове на 56 000 евро, по курс „купува” за швейцарския франк към евро с цел рефинансиране на два ипотечни кредита в „Б. ДСК” ЕАД и за текущи нужди. В договора е включена клауза – чл. 19, ал. 2, според която при неиздължаване на три последователни месечни погасителни вноски, изцяло или частично, целият остатък по кредита се превръща в предсрочно и изцяло изискуем, считано от датата на падежа на последната вноска. Предвидено е, че изискуемостта настъпва без да е необходимо каквото и да е волеизявление на страните. С допълнителни писмени споразумения страните са променяли параметрите на договора.
Със заявление от 2.08.2012 г. ищецът е поискал от СРС на основание чл. 417 ГПК да издаде заповед за изпълнение и срещу тримата кредитополучатели солидарно, един от които е ответницата Л. Г.. Поискано е присъждане на главница в размер на 104 997, 26 швейцарски франка, за периода от 10.08.2011 г. до 01.08.2012 г., ведно с лихва от датата на заявлението пред СРС, сумата от 10 779, 60 швейцарски франка като договорна лихва, за периода от 10.07.2011 г. – 01.08.2012 г., такса от 755, 89 швейцарски франка, дължима от 17.10.2008 г. до 01.08.2012 г. и такса 223, 43 швейцарски франка, дължима от 1.08.2012 г. до 01.08.2012 г. В заявлението е посочено, че от 10.07.2011 г. длъжниците не плащат лихвите по договора, а от 10.08.2011 г. били преустановени плащанията и по главниците. Позовавайки се на чл. 19, ал. 2 от договора Б.та е заявила, че кредитът е изцяло предсрочно изискуем.
Към заявлението е представено извлечение от счетоводните книги на Б.та, в което е вписано, че автоматичната предсрочна изискуемост е настъпила на 10.09.2011 г., на основание чл. 19, ал. 2 от договора. Отразено е, че главницата за периода от 10.08.2012 г. до 1.08.2012 г. възлиза на 104 997, 26 швейцарски франка, договорната лихва за периода от 10.07.2011 г. до 1.08.2012 г. възлиза на 10 779, 60 швейцарски франка, а таксите за периода от 17.10.2008 г. до 1.08.2012 г. възлизат на 755, 89 швейцарски франка.
На 15.08.2012 г., СРС, 79 с-в, по гр.д. № 36912/12 г., е издал заповед за изпълнение по реда на чл. 417 ГПК за солидарно плащане от тримата кредитополучатели на сумите, посочени по-горе в заявлението.
На 1.03.2013 г. ответницата Т.Г. получила покана за доброволно изпълнение от съдебен изпълнител и на 14.03.2013 г. в срока по чл. 414 ГПК е подала възражение. В предоставения срок от съда Б.та-ищец предявила искова претенция по чл. 422 ГПК.
По делото е приета ССЕ.
В хода на настоящия процес по делото е представено уведомление от Б.та, в което е посочено, че ответницата има непогасени три месечни вноски с падежи на 10.08.2011 г., 10.09.2011 и 10.10.2011 г. Вписано е, че Б.та уведомява ответницата, че обявява остатъка от кредита за изцяло и предсрочно изискуем.
При така очертаната фактическа обстановка, се налагат следните правни изводи:
Не се спори, че между Б.та-ищец и ответницата Г. (и други лица) е възникнало облигационно отношение във връзка с отпускане на кредит, който е изцяло усвоен. Няма спор, че ответницата-длъжник не е извършвала плащане по обслужване на кредита след 30.11.2010 г.
Относимо към настоящия казус е разрешението, прието в т. 18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС. В сочения, задължителен по своя характер, акт е прието, че в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ГПК не се явява изискуемо вземане произтичащо от договор за банков кредит, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение от Б.та-кредитор по реда на чл. 418 вр. чл. 417, т. 2 ГПК и чл. 60, ал. 2 от ЗКИ. В разглеждания казус няма спор, че длъжницата не е била уведомена преди образуването на заповедното производство за настъпване на обстоятелства, които са направили вземането по договора за кредит изцяло и предсрочно изискуемо. Депозираното в о.з. уведомление в този смисъл не може да породи целените правни последици, тъй като не съставлява изявление, получено преди отпочване на производство по чл. 417 ГПК. В тази връзка следва да се приеме, че претенцията на Б.та да иска плащане на цялостната кредитна експозиция предсрочно се явява неоснователна. Според цитираното тълкувателно решение, уговорка в договора, предвиждаща, че в подобна хипотеза не е необходимо изявление на Б.та адресирано до (съответно получено от) длъжника, не поражда действие. Изрично е подчертано в посочения задължителен акт на ВКС, че „предмет на делото по установителния иск е вземането, основано на представения документ - извлечението от счетоводните книги на Б.та за вземане, произтичащо от договор за кредит, в който размерът и изискуемостта са определени от страните при сключването му. Ако фактите, относими към настъпване и обявяване на предсрочната изискуемост, не са се осъществили преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение, вземането не е изискуемо в заявения размер и не е възникнало на предявеното основание”.
Предвид изложените доводи, настоящият състав приема, че исковата претенция следва изцяло да се остави без уважение. За пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се извърши преценка относно настъпилата изискуемост на сумите, визирани в заявлението, които не са част от предсрочно изискуемата главница. Няма яснота и не е доказано в хода на процеса каква част от претендираните лихви съставляват такива върху просрочени главници по погасителен план (с настъпила изискуемост на вноските преди заявлението), и каква част от лихвите са определение върху претендираната предсрочно изцяло изискуема главница. Не е доказано и как са формирани претенциите за такси, как са изчислени същите, както и настъпването на тяхната изискуемост.
С оглед мотивите, визирани по-горе, без да обсъжда възраженията на ответника относно наличието на неравноправни клаузи и нищожността на договора, съдът приема, че исковете по чл. 422 ГПК следва да се отхвърлят, като на ответницата се присъдят разноски в размер на 3200 лв. като адвокатски хонорар (с оглед възражението за прекомерност и съгласно Наредба № 1 от 2004 г.), както и разходи за експертиза в размер на 300 лв.
Воден от гореизложеното, съдът
Р Е Ш И:
ОТХВЪРЛЯ като неоснователни исковете с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от „Ю.Б.” АД, ЕИК ***********, срещу Т.А.Г., ЕГН **********, за признаване за установено че се дължи главница от 104 997, 26 швейцарски франка, за периода от 10.08.2011 г. до 01.08.2012 г., сумата от 10 779, 60 швейцарски франка като договорна лихва, за периода от 10.07.2011 г. – 01.08.2012 г., такса от 755, 89 швейцарски франка, дължима от 17.10.2008 г. до 01.08.2012 г. и такса 223, 43 швейцарски франка, дължима от 20.10.2011 г. до 01.08.2012 г.
ОСЪЖДА „Ю.Б.” АД да заплати на Т.А.Г. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 3500 лв. като разноски.
Решението може да се обжалва пред САС в двуседмичен срок от получаване на съобщението.
ГРАДСКИ СЪДИЯ: