Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 06.01.2021 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и трети ноември
през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СИМОНА
УГЛЯРОВА
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 5497 по
описа за 2020г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 24.02.2020г.,
постановено по гр.д. № 30974/2018г. на СРС, ГО, 66 състав, е уважен предявеният
по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК от етажните съсобственици на сграда, намираща
се в гр. София, жк *******“, ул. „*******срещу П.Н.П. иск с правно основание
чл. 38, ал. 2 от ЗУЕС за установяване съществуването на вземане в размер на
8 382 лева, представляващо задължение за заплащане на разходи съобразно
решение на общото събрание на етажната собственост от 14.01.2017г., ведно със
законната лихва от 07.11.2017г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по
ч.гр.д. № 79263/2017г. по описа на СРС, ГО, 66 състав.
Срещу решението е подадена в
законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ответника П.Н.П., в която са изложени оплаквания за
допуснати от съда съществени нарушения на съдопроизводствените правила, довели
до необоснованост на формираните изводи, както и за нарушение на материалния
закон. Конкретно се поддържа, че въпреки разпределената от съда доказателствена
тежест в производството, ищецът не е провел доказване на основното спорно по
делото обстоятелство, а именно – провеждане на законосъобразно общо събрание на
етажната собственост. Навежда съображения, че първоинстанционният съд не е
изследвал спорното право с оглед релевираните от жалбоподателя възражения, а е
приел неправилно, че единственото спорно обстоятелство е дали процесната сума е
платена. Счита за незаконосъобразен изводът на първоинстанционния съд, че в
настоящото производство не може да се разглеждат възражения относно процедурата
по свикване, разгласяване, провеждане и оповестяване на решенията на проведеното общо събрание. Освен това твърди,
че първоинстанционният съд не се е произнесъл по спорните факти относно
провеждането на процесното общо събрание, по въпроса как се е формирала
исковата сума, било ли е подложено на обсъждане взетото решение, имало ли е
други мнения и предложения и по какъв начин ще бъдат изразходвани
претендираните средства. В жалбата са развити и доводи, че в случая е
неприложима процедурата по ЗУЕС относно свикването, провеждането и
оповестяването на решения на общото събрание, тъй като сградата не е въведена в
експлоатация и няма разрешение за ползване. Именно поради тази причина сградата
била необитаема и няма как общото събрание да бъде свикано по правилата на
ЗУЕС, съответно – взетото решение да бъде оповестено по реда на чл. 16, ал. 7
от ЗУЕС. По тези съображения поддържа, че е узнал за взетото решение с
получаването на препис от исковата молба, като своевременно в отговора на
исковата молба е направил възражение срещу законосъобразността на решението,
като счита, че срокът за упражняване на правото му на оспорване на решението
следва да тече именно от узнаването. В тази връзка обръща внимание на
обстоятелството, че първоинстанционният съд не е посочил коя е датата, на която
счита, че решенията на процесното общо събрание са влезли в сила, респективно
на коя дата ответникът следва да се счита за надлежно уведомен за същите.
Въззивникът е аргументирал незаконосъобразност на взетите решения на общото
събрание и поради нарушаването на нормата на чл. 17, ал. 2, т. 3 от ЗУЕС,
съобразно която общото събрание на собствениците приема решения за извършване
на полезни разходи и за получаване на кредити с мнозинство не по-малко от 75 на
сто идеални части от общите части. Счита, че разходите по довършване на
сградата са именно полезни разходи, в какъвто смисъл е и определение от
16.05.2013г. по гр.д. № 2370/2013г. по описа на ВКС, I ГО. В случая при вземане на процесните решения не са
участвали собственици, чиито идеални части формират повече от 75 % от общите
части, поради което взетото решение е нищожно и не поражда правни последици.
Счита, че неправилно е определен и размерът на присъдената сума, тъй като с
оглед размера на притежаваните от ответника идеални части от общите части на
сградата, задължението му следва да възлиза на сумата от общо 7 808 лева,
а не на приетия от районния съд размер от 8 382 лева. По тези съображения
е направено искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго, с
което предявеният иск да се отхвърли.
Насрещната страна – етажните съсобственици на сграда,
намираща се в гр. София, жк *******“, ул. „*******оспорват жалбата като
неоснователна. Считат първоинстанционното решение за правилно и обосновано.
Поддържат, че решенията на процесното общо събрание са влезли в сила съобразно
правилата на ЗУЕС, поради което подлежат на изпълнение. Навеждат съображения,
че всички възражения срещу законосъобразността на взетите решения не следва да
се обсъждат в настоящото производство предвид обстоятелството, че не е спазен предвидения
в чл. 40 от ЗУЕС срок и ред за
оспорването им. С оглед изложеното е направено искане за потвърждаване на
обжалваното решение.
Съгласно
разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Не е
допуснато и нарушение на императивни материални норми.
Решението на СРС
е правилно, като на основание чл. 272 от ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:
По делото не е спорно, че ответникът П. Н.П. е собственик на самостоятелен обект – апартамент
№ 3, находящ се в жилищна сграда с административен адрес: гр. София, жк *******“,
ул. „*******. Това обстоятелство се установява от представения нотариален акт
за продажба на право на строеж на недвижим имот от 23.04.2009г., обективиран в
нотариален акт № 199, том I, рег. № 6400,
нот. дело № 122 от 2009г., въз основа на който ответникът е придобил правото на
строеж върху апартамент № 12, разположен на трети етаж в сградата, която ще
бъде построена в УПИ XI – 1173, кв.
19 по плана на гр. София, м. *******“, със застроена площ на апартамента от 69,
67 кв.м., заедно с прилежащото към апартамента мазе № 12 и заедно с припадащите
се на апартамента общо 1, 55 % идеални части от общите части на сградата.
По делото не е спорно обстоятелството, че горепосочената
жилищна сграда е изградена на „груб строеж“, както и че към м.02.2017г.
жилищната сграда не е била изградена до степен на завършеност и съответно не е
било издадено разрешение за ползването й.
На 14.02.2017г. било проведено първо общо събрание на
собствениците на етажната собственост, на което била учредена етажната
собственост в жилищната сграда на бл.***, в гр. София, жк *******“, ул. ***“ и бил
избран управител на етажната собственост. На същото събрание било взето и
решение /решение № 1 по т. 3 от дневния ред/ за определяне на общия размер на
разходите, които следва да бъдат направени за довършителни работи в сградата,
ремонт и обновление, приемане на сградата с протокол обр. 16 и издаване на разрешение
за ползване – общо 320 000 лева. По т. 4 от дневния ред било взето решение
да се приеме изцяло и напълно решение на Сдружение по ЗУЕС на собствениците на
жилищната сграда за определяне на индивидуалните парични вноски на
собствениците на самостоятелни обекти в сградата, съгласно таблица – Приложение
№ 1, като конкретният размер бил определен съгласно процент от идеалната част
от общите части на сградата, съответстващ на притежаваната площ в квадратни
метри от всеки съсобственик съгласно чл. 17, ал. 4 от ЗУЕС. Посочената таблица
– Приложение № 1 била изрично приета с решение № 2 по т. 4 от дневния ред. В
същата таблица е посочен конкретният размер на паричната вноска, дължима от
ответника, както следва: първа вноска, дължима към Сдружението /ДЗЗД/ в размер
на 4 488 лева и втора вноска в дружеството по ЗУЕС в размер на 3 894
лева. Бил определен и краен срок за внасяне на дължимите суми – до
14.03.2017г., включително. Според приетото решение № 6 по т. 4 от дневния ред,
тези средства следвало да се използват само и единствено за довършителни работи
в сградата, ремонт и обновление, приемане на сградата с протокол обр. 16 и
издаване на разрешение за ползване на сградата. На събранието присъствали
собственици на 70, 31 % идеални части от общите части на сградата. Това
обстоятелство се установява от представения списък на присъстващите на общото
събрание.
При така установената фактическа обстановка съдът
намира от правна страна следното:
Предявени са за разглеждане по реда на чл. 422, ал. 1 от ГПК искове с правно основание чл. 41 ЗС,
вр. чл. 38, ал. 2 от ЗУЕС.
Настоящият съдебен
състав счита за неоснователно възражението на ответника, че не е налице
възникнала етажна собственост, доколкото липсвал констативен акт за установяване
годността за приемане на строежа или въвеждане на сградата в експлоатация. За
да стигне до този извод съобрази следното:
По въпроса в кой
момент се учредява етажната собственост и кога може да бъде проведено първо
общо събрание по смисъла на чл. 12, ал. 6 от ЗУЕС е формирана непротиворечива
съдебна практика на ВКС. Приема се, че нововъзникнала етажна собственост по
смисъла на чл. 12 от ЗУЕС е тази, при която сградата, в която отделни обекти
принадлежат на различни собственици, е изградена на груб строеж /определение №
245 от 16.05.2013г. по гр.д. № 2370/2013г. на ВКС, І ГО и определение №
1194/23.12.2011г. по гр.д. № 1101/2011г. на ВКС, ІІ ГО/. Съгласно пар. 5 от
ПЗР на ЗУЕС, вр. чл. 37 от
ЗС етажна собственост възниква, когато етажи или части от етажи,
принадлежат на отделни собственици. По
аргумент от разпоредбата на чл.
181, ал. 2 от ЗУТ момента в който правото на строеж се трансформира в право
на собственост върху сградата или самостоятелни части от нея е когато се
изгради сградата на степен "груб строеж" /в този смисъл е и решение № 1155-00-ІІ на ВКС/. Съгласно дадената
легална дефиниция в разпоредбата на § 5, т. 46 от ДР на ЗУТ сградата е изградена в "груб строеж", когато
са изпълнени ограждащите стени и покривът, без или с различна степен на
изпълнени довършителни работи. По делото не е спорно обстоятелството, че към датата на провеждане на първото общо събрание - 14.02.2017г., процесната сграда е
завършена на етап "груб строеж". С довършването на сградата в груб
строеж титулярите на правото на строеж са придобили в самостоятелна собственост
отделно обособени обекти от нея. В процесната сграда са налице повече от два
самостоятелни обекти на правото, които принадлежат на отделни собственици,
поради което се налага извод,
че ищците заедно с ответника са собственици в етажна
собственост.
Настоящата инстанция счита за неоснователни
доводите на въззивника, че сградата следва да е въведена в експлоатация, за да
възникне етажна собственост, съответно – да се прилага уредените в ЗУЕС правила. Въвеждането на сградата в експлоатация е
свързано с експлоатацията на обектите в сградата по тяхното предназначение и не е предпоставка за възникването на
етажната собственост по аргумент от нормата на чл. 37 от ЗС.
Възникването на етажна собственост, създава
възможност за провеждане на ОС на ЕС съобразно разпоредбите на ЗУЕС, поради
което съдът намира, че свиканото на 14.02.2017г. Общо събрание на етажните собственици не се
явява преждевременно, поради което и изложеното в жалбата в тази насока е
неоснователно.
Етажната собственост
е комплекс от неразривно свързани помежду си отделни права на собственост върху
самостоятелни обособени обекти на вещни права и съсобственост върху общите
части на единна постройка. При етажната собственост отделните обекти се
стопанисват и използват въз основа на съвместно притежавани общи части.
Установената в закона /чл.
38, ал. 2 ЗС/ особена съсобственост върху определени части от сградата,
както и върху земята, върху която тази сграда е построена, налага спазването на
особени, изрично предвидени в закона правила, уреждащи отношенията между
притежателите на самостоятелни обекти в сградата по отношение на ползването,
управлението, поддържането на обектите и частите от сградата, за които намира
приложение установеният в Закона
за управление на етажната собственост /ЗУЕС/ специален режим.
Необходимостта от установяване на такива специални
правила следва от обстоятелството, че в сградата в режим на етажна собственост
съществуват части, които по естеството си обслужват всички или няколко
самостоятелни обекти. За да съществува сградата и за да могат самостоятелните
обекти да се ползват по предназначение е нужно поддържане в добро състояние на
общите части и осигуряване на възможност последните да бъдат ползвани от всички
собственици на самостоятелни обекти в сградата, които тези части обслужват.
В разглеждания случай е несъмнено, че в процесната сграда
има повече от три самостоятелни обекта, които принадлежат на повече от един
собственик, поради което за правоотношенията по управление на общите части
намират приложение специалните правила на ЗУЕС /арг. за противното от чл. 3 от
закона/.
Разходите за ремонт, обновяване, реконструкция и преустройство на общите части, за които има прието решение на общото събрание на собствениците или на сдружението, се разпределят между собствениците на самостоятелни обекти съразмерно с притежаваните от тях идеални части от общите части на сградата. Тези разходи спадат съответно към необходимите и полезните разноски - дефиниции на понятията "необходим ремонт", "неотложен ремонт" и "полезни разходи" се съдържа съответно в § 1, т. 8, 9 и 12 от ДР на ЗУЕС. Само необходимите и полезни разноски за общите части се понасят задължително и изключително от собствениците на апартаменти и други самостоятелни помещения в етажната собственост /чл. 41 ЗС и чл. 48, ал. 3 ЗУЕС/, без оглед на това дали тези собственици обитават или използват притежаваните от тях обекти или ги отдават под наем на други лица изцяло или частично.
Съответно от компетентността на Общото събрание на
етажните собственици е вземането на решения относно извършването на разходи,
които са необходими или неотложни за поддържането или за възстановяването на
общите части, за извършването на полезни разходи, както и за определяне на
размера на разходите за изпълнението на указанията в техническия паспорт - чл.
11, ал. 1, т. 10, б. "а" вр. с чл. 17
вр. с чл.
48, ал. 3 и чл.
49, ал. 2 от ЗУЕС. В този смисъл и предвид заявения правопораждащ
претенцията юридически факт /изпълнение на решение на общото събрание на
етажната собственост/, се налага извод за неоснователност на доводите на
въззивника, че правилата на ЗУЕС са неприложими в разглеждания случай.
Останалите доводи на ответника в
отговора на исковата молба и съответно – поддържани във въззивната жалба,
представляват оспорване на законосъобразността на взетите решения на общото
събрание на етажните собственици. По тези възражения настоящият съдебен състав
приема следното:
В постановеното решение № 39 от 19.02.2013 г. на ВКС по
гр. д. № 657/2012 г., I ГО /което се споделя от настоящия състав на съда/, е
прието, че етажната собственост, която не е учредила сдружение за управление,
т. е. не е персонифицирана, се управлява от общото събрание на етажните
собственици, респективно на етажните собственици и обитателите чрез взетите от
него решения. Тези решения се формират от успоредни волеизявления на
мнозинството от присъстващите на събранието, насочени за постигане на
определена цел. Многостранна сделка не може да се сключи от лице, което не е
съгласно с общо формираната воля. /Решенията за учредяване на гражданско
дружество и за работите на дружеството се вземат "със съгласие на всички
съдружници"- чл.
357 и чл.
360 ЗЗД/. При решенията на етажната собственост няма насрещни права и
задължения, както при сделките. Субективните предели на действие на решенията
на общото събрание на етажната собственост са по-широки от тези на
многостранните сделки. След влизането им в сила решенията на етажните
собственици са задължителни за всички етажни собственици, включително за тези
които са гласували против, за неучаствалите във вземането им и за лицата, които
по-късно ще станат етажни собственици или обитатели. Същевременно
задължителността им отпада за лицата, които вече не са етажни собственици или
обитатели, дори да са гласували за тях. В този смисъл те са особен вид
многостранни актове, взети от неперсонифицирана група лица, насочени към
постигане на обща цел. Законът - ЗС, ЗУЕС урежда специална процедура за
вземането на тези решения, като регламентира начина на свикване, състав,
представителна власт гласуване, предметна компетентност. Спазването на тези
правила е основание за действителността на решението. ЗС и ЗУЕС не уреждат
специални основания за нищожност на решенията на общото събрание на етажната
собственост. Отликите между вземането на решенията от сключването на сделките,
дори и многостранните са съществени, което е основание да се приеме, че решенията
на етажната собственост не са сделки и за тях няма да се прилага ЗЗД.
Законосъобразността на тези решения се определя от правилата за тях, установени
в ЗС и ЗУЕС, а не от ЗЗД. Специфичен е и контролът за спазването им. За разлика
от нищожността на сделките, на която може да се позове всяка страна и
заинтересовано лице безсрочно, контролът за законосъобразност на решенията на
етажната собственост е съдебен, ограничен е със срок за предявяване на иска,
който като процесуален е преклузивен и тече от узнаването на решението,
извършено по реда за уведомяването за събранието - чл.
40, ал. 2 ЗУЕС. Отмяната на решението на етажната собственост може да се
иска при нарушаване на процедурата и при неспазване на императивни правни
норми. Ограничението на срока за съдебен контрол кореспондира на това, че и
изпълнението на решенията е свързано със срок - чл. 38 ЗУЕС, уредена е специална процедура за изготвяне и оспорване съдържанието
на протокола и за уведомяване на собствениците и обитателите за взетите
решения. Определянето на срок за иска по чл. 40 ЗУЕС е съобразен и с това, че тези решения засягат широк кръг лица и
отношения, включително и с трети лица, което изисква сигурност, налага се
бързина, включително и при изпълнение на решенията. Неспазването на различни
правила от предвидените за свикване и провеждане на общото събрание и за
вземане на решенията не е равностойно, но законът не определя кои пороци водят
до нищожност и кои до незаконосъобразност, като е оставил тази преценка на съда
в рамките на съдебното производство. Затова извън определения от закона срок не
може да се иска отмяна нито на нищожните, нито на незаконосъобразните решения.
Тук е неприложим принципът, че нищожност може да се установява без срок.
В аспекта на изложеното
настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразността /в т.ч. нищожността/ на горепосочените
решения на Общото събрание на етажните собственици на процесната сграда не може
да бъде изследвана в рамките на настоящото производство. За да стигне до този
извод съдът съобрази следното:
Съгласно чл. 40, ал.
1 и ал. 2 от ЗУЕС всеки
собственик може да иска отмяна на незаконосъобразно решение на общото събрание /ал. 1/, а молбата се подава пред районния съд по
местонахождението на етажната собственост в 30-дневен срок от получаването на
решението по реда на чл. 16, ал. 7. Разпоредбата на чл. 16, ал. 7 от ЗУЕС предвижда, че протоколът
от общото събрание на етажната собственост се изготвя в седемдневен срок от
провеждането му и в същия срок председателят на УС поставя на видно и общодостъпно
място на входа на сградата съобщение за това. За поставянето на съобщението се
изготвя протокол от председателя и един собственик, ползвател или обитател, в
който се посочва датата, часът и мястото на поставяне на съобщението. От този
момент тече законовия срок за оспорване на взетите решения съгласно чл.
40, ал. 2 ЗУЕС. По делото е представен протокол, в който е отразено, че на 15.02.2017г. на входната врата на сградата, в 17, 00 часа, е поставен протокол от общо събрание на
собствениците на самостоятелни обекти в жилищна сграда, находяща се в гр.
София, жк *******“, ул. „*******състояло се на 14.02.2017г., с приложена към
протокола таблица за разпределение. Протоколът е съставен от председателя на
етажната собственост и от един собственик на обект в сградата. Ответникът не е
оспорил така удостоверените обстоятелства, поради което следва да се приеме, че
процедурата по чл. 16 от ЗУЕС е спазена. Така установеното обосновава извод, че етажните собственици са уведомени по надлежния ред за взетите
решения на процесното общо събрание, считано от 15.02.2017г. и от този момент възниква правото им да
оспорят по исков ред законосъобразността на взетите решения. Преклузивният срок за оспорване
на решенията е изтекъл на 17.03.2017г. Доколкото няма
твърдения, нито данни, че ответникът или друг етажен съсобственик е предявил
конститувен иск пред съответния съд по реда и в срока на чл.
40, ал. 1 ЗУЕС, както и че решенията на Общото събрание на етажните
собственици от 14.02.2017г. са били отменени, то тези решения са влезли в сила
и обвързват жалбоподателя. Поради тази причина в рамките на настоящото
производство не подлежат на разглеждане нито възраженията за нередовно свикване
и провеждане на събранието, нито за начина на провеждането му, за наличието на
кворум, за изискуемото мнозинство или за реда за приемане на решенията.
В случая се установи, че е взето валидно решение
на общото събрание на етажната собственост
за заплащане от етажните собственици на посочените в решението суми. Решението
на общото събрание
на етажната собственост не е
обжалвано от ответника, като няма данни по делото да е атакувано от друг собственик
в етажната собственост, респ. да е отменено от съда. За атакуване на решенията
на ОС е предвиден специален ред - този по чл.
40, ал. 1 от ЗУЕС, уреждащ съдебният надзор върху решенията на Общото
събрание, които противоречат на закона. Искът по чл. 40
от ЗУЕС е конститутивен и до влизане в сила на решение по него, с което
атакуването решение да се отменя, това решение се ползва със стабилитет и
подлежи на изпълнение по реда на чл. 38
от ЗУЕС. При това положение задължителната сила на тези решения следва да
бъде зачетена и следва да се приложат съответните правни последици. След като
оспорените от ответника решения не са били обжалвани в законоустановения срок
или тяхното изпълнение не е било спряно от съда, те обвързват всички етажни
собственици, включително и ответника.
Законът
предвижда настъпването на определени санкционни последици при неизпълнение на
задълженията на собственика да участва в разноските по използване и поддържане
на общите части в добро състояние. Съгласно чл.
38, ал. 2 от ЗУЕС, когато собственик не изпълни решение на общото събрание
в предвидения в решението или в разпоредбата на чл. 38, ал. 1 от закона срок,
председателят на управителния съвет /управителят/ може са подаде заявление за
издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 ГПК, респективно – да упражни правото си да сезира съда с осъдителен иск за
същото вземане. В настоящия случай е несъмнено, че е изтекъл определеният срок
за изпълнение на процесните решения, т.е. вземането е изискуемо, както и че
ответникът не е заплатил дължимите от него суми. Конкретният размер на
вземането срещу ответника е формиран като сбор от две суми /вноски/ - едната в
размер на 3 894 лева, формирана като съотношение между притежаваната от
него идеална част от общите части на сградата /в случая според посоченото в
Таблицата – Приложение № 1 – 1, 22 %, който размер не е оспорен от ответника/ и
втора вноска в размер на 4 488 лева, представляваща припадащия се дял на
ответника според притежаваната част от общите части на сградата и направените
разходи от Сдружението на собствениците за довършителни работи в сградата.
Конкретният размер на втората вноска е описан в таблица-Приложение № 1 към
протокол на общото събрание на етажните собственици от 14.02.2017г., която е
била приета и одобрена на процесното общо събрание в съответствие с правилото
на чл. 33, ал. 4 от ЗУЕС. Според
посочената разпоредба решенията на сдружението се внасят за приемане от общото
събрание на собствениците, когато се отнасят до въпроси от правомощията на
общото събрание на собствениците и в сдружението не членуват всички собственици
на самостоятелни обекти в сградата или входа. Следва да се има предвид и обстоятелството, че ответникът не оспорва /в случай, че се
установи законосъобразност на взетите решения на общото събрание/ факта, че за
всеки собственик на самостоятелен обект в сградата са определени по две вноски,
всяка от които съответстваща на идеалната част от общите части на сградата,
отнесена към общия размер на приетите разходи.
Във връзка с оплакванията във въззивната жалба следва да
се посочи, че е без значение за отговорността на етажния собственик за
заплащане на необходимите и полезните разноски, обстоятелството дали ремонтните
дейности в действителност са били извършени впоследствие, респ. какъв е
източникът на набраните средства, вложени в тези ремонтни дейности, тъй като в
разглеждания случай не се касае за решения на Общото събрание по смисъла на чл.
48, ал. 5 ЗУЕС за последващо утвърждаване на направени разходи, а както
вече бе посочено за решения по чл. 48, ал. 3 от закона. Отделно от това следва
да се отбележи, че не е налице и хипотезата на чл.
48, ал. 7 ЗУЕС, съгласно която собственик, извършил със собствени средства
необходим ремонт на общите части на сградата без решение на общото събрание,
има право да поиска от другите съсобственици да му ги възстановят до размера,
съответстващ на дела им от общите части на сграда, ако те не бъдат възстановени
по реда на ал. 6 на посочения законов текст.
Като е достигнал до същите правни изводи,
първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което следва да бъде
потвърдено в цялост.
По отношение на разноските:
Ответниците по жалбата /ищците/ претендират разноски за
адвокатско възнаграждение, като в тази връзка и с оглед своевременно
релевираното от жалбоподателя искане по чл.
78, ал. 5 ГПК въззивният съд приема следното:
Разпоредбата на чл.
78, ал. 5 ГПК предвижда, че при прекомерност на заплатеното от страната
възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди по-нисък размер на разноските
в тази им част, но не по-малко от минимално определения размер съобразно чл. 36
от Закона за адвокатурата. Съгласно задължителните разяснения, дадени с т.
3 от ТР № 6/2012 г. по т.дело № 6/2012 на ОСГТК на ВКС, при намаляване на
подлежащо на присъждане адвокатско възнаграждение, поради прекомерност по реда
на чл.
78, ал. 5 ГПК, съдът не е обвързан от предвиденото в § 2 от
Наредба № 1 от 09.07.2004 г. ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По делото е ангажиран
договор за правна защита и съдействие, в който е уговорен адвокатски хонорар от
1 000 лева, който е заплатен изцяло по банков път от възложителя. Материалният интерес в конкретния случай
възлиза на сумата от общо 8 382 лева. Съгласно чл.
7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 09.07.2004 год. за минималните размери на
адвокатските възнаграждения /в редакцията изм. и доп., бр. 28 от 28.03.2014г./,
при интерес от 5 000 до 10 000 лв. минималното възнаграждение е 580 лв. + 5 %
за горницата над 5 000 лв. То в частност е равно на 749, 10 лева. Въззивният съд намира, че заплатеният
адвокатски хонорар, съотнесен към
действителната фактическа и правна сложност на делото /въззивното производство
се е развило в 1 съдебно заседание, като не са събирани доказателства, а
конкретният правен спор не е с твърде висока правна сложност/, се явява
прекомерен и следва да бъде намален до сумата от 749, 10 лева. Ето защо в полза на въззиваемите следва да
се присъдят разноски за
възнаграждение за един адвокат в размер на 749, 10 лева.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 50140 от 24.02.2020г., постановено по гр.дело № 30974/2018г. по описа на СРС, ГО, 66 състав.
ОСЪЖДА П.Н.П., ЕГН **********,*** да заплати на ЕТАЖНИТЕ СОБСТВЕНИЦИ на сграда, находяща се в гр. София, жк „*******ул. „*******представлявани от управителя
на етажната собственост Е.Г.Д., на
основание чл.
273, вр. чл. 78, ал. 3 от ГПК сумата от 749, 10 /седемстотин
четиридесет и девет лева и 10 ст./ лева - разноски във въззивното производство.
Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд по правилата на чл. 280 от ГПК в 1-месечен срок от връчването на препис на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.