Р Е Ш
Е Н И Е №47
гр. Сливен, 22.03.2019г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД,
гражданско отделение, в публично заседание на двадесети март през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИЯ
БЛЕЦОВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
Мл.с.
СИЛВИЯ АЛЕКСИЕВА
при секретаря Елена
Христова, като разгледа докладваното от съдия Стефка Михайлова възз.гр. д. №121
по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против Решение
№1485/20.12.2018г. по гр.д.№55/2018г. на Сливенски районен съд, с което е отхвърлен като
неоснователен предявения от С.П.М. против ГД
„Изпълнение на наказанията” – София положителен установителен иск за признаване
за установено, че С.М. има право на допълнителен платен годишен отпуск за
компенсиране на положения от нея извънреден труд над 50 часа за периода
01.01.2003г. – 30.06.2014г, поради погасяване на правото на ползване по
давност. На ответната ГД „Изпълнение на наказанията” – София са присъдени
разноски в размер на 100лв.
Въззивната
жалба е подадена от ищеца в първоинстанционното производство С.П.М.
и с нея се обжалва посоченото
първоинстанционно решение изцяло.
В жалбата си въззивницата С.М. чрез пълномощника адв. П. посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е
нищожно, недопустимо и неправилно, поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост. Развива
подробни съображения за нищожност на решението, поради противоречие на
основополагащи принципи на българския правен ред, като неотменимост и
гарантираност на основните конституционни права. Развива съображения относно
неприложимостта на института на погасителната давност спрямо правото на
допълнителен отпуск. Посочва, че то е вид преобразуващо право, признато от
закона на носителя му чрез едностранни действия да предизвика правна промяна в
правната сфера на другата страна в правоотношението. Потестативните права, за
които законът е предвидил срок за упражняването им, се преклудират, а тези от
тях, за които законодателят не е предвидил изричен краен срок за упражняването
им, могат да се упражняват без ограничения във времето по волята на
правоимащия. Такова субективно потестативно право счита, че е правото на
допълнителен платен годишен отпуск по ЗМВР, което се упражнява само
извънсъдебно и с едностранно волеизявление от страна на служителя до
работодателя. Веднъж възникнало, то не е ограничено с краен срок, нито
преклузивен, нито давностен такъв. Счита, че районният съд е изместил предмета
на спора, който не е ищцата има ли право да ползва претендираните от нея
отпуски, а дали съществуват същите и в какъв размер за всяка календарна година.
Поради това счета, че решението е недопустимо, поради нарушение на
диспозитивното начало. Посочва, че правото на допълнителен отпуск по ЗМВР не е
сред допълнителните платени годишни отпуски, признати от КТ, то е право на
определена категория служители и от създаването си от 23.02.2003г. до
отменянето 2014г. не е било ограничавано с нарочен краен срок за упражняването
му. Поради това счита, че е недопустимо прилагането по аналогия на разпоредбата
на чл.176а от КТ и съответната от ЗДСл от 2011г. С оглед изложеното счита, че
правото на допълнителен платен годишен отпуск до 12 дни е възникнало за ищцата за всяка година,
продължава да съществува може да бъде
упражнено от нея чрез едностранно изявление за ползването му, отправено до
работодателя. Поради това, предявяването на установителния иск за установяване
съществуването и размера на твърдяното потестативно право е единствения
възможен и достатъчен начин за защита. Този иск не е ограничен със срок за
предявяването му, достатъчно условие е правото да е възникнало и да съществува
към предявяване на иска. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да отмени
първоинстанционното решение и да върне делото на районния съд с указания за
правилно приложение на закона, респ. да постанови ново, с което да уважи изцяло
исковата претенция. Моли съда да присъди в пълен размер направените пред двете
инстанции разноски.
В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от другата страна – ГД „Изпълнение на наказанията” – София, отговарящ на
изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.
С отговора на въззивната жалба, въззиваемата страна чрез пълномощника ст. юриск. С., оспорва изцяло твърденията във
въззивната жалба. Моли съда да остави същата без уважение. Посочва, че за да
възникне правото на допълнителен платен годишен отпуск е необходимо първо да се
докаже полагане на извънреден труд, а вземанията за него се погасяват с 3-годишна
давност. От отпадане на правото на допълнителен отпуск по ЗМВР – 01.07.2014г.,
са изминали повече от 3 години, в които ищцата е бездействала, не е имала
претенции за извънреден труд. Отново посочва, че исковете по трудови спорове,
какъвто е настоящия се предявяват в 3-годишен срок, съгл. чл.358, ал.1, т.3 от КТ. Разпоредбата на чл.125 от ЗДСл указвала, че имуществените спорове се
предявяват също в 3-годишен срок по общия исков ред. Погасителната давност се
прилага за защита на всички субективни права, както за притезателните такива,
така и за непритезателните /потестативните/ права. Освен това, посочва, че към
момента на исковата молба допълнителния отпуск за извънреден труд не е
установен и доказан, тя е подадена именно да се установи дали е налице
извънреден труд и евентуално право на допълнителен отпуск за такъв. Претендира
присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
С
въззивната жалба и отговора не са направени искания за събиране на
доказателства пред въззивната инстанция.
В с.з., въззивникът С.М., редовно призована, не се явява. Представлява се от процесуален представител
по пълномощие - адв. Н.П., който посочва, че поддържа подадената въззивна жалба
на изложените в нея основания и моли за уважаването й. Претендира присъждане на направените пред двете
съдебни инстанции разноски.
В
с.з. въззиваемата страна ГД „Изпълнение
на наказанията” – София, редовно призована, се представлява от пълномощник ст. юриск. П.С.,
която оспорва въззивната жалба и поддържа подадения отговор. Моли съда да
потвърди обжалваното първоинстанционно решение като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за
прекомерност на разноските за адвокатско възнаграждение на въззивника.
Въззивният съд намира подадената
въззивна жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект,
имащ правен интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт първоинстанционен
съд.
При извършване на служебна
проверка по реда на чл. 269 от ГПК, настоящата инстанция констатира, че
обжалваното съдебно решение е валидно
и допустимо. Напълно неоснователни са
направените с въззивната жалба възражения за нищожност и недопустимост на
обжалвания съдебен акт. Не са налице основания, обуславящи нищожност на
постановеното решение, нито с него, районният съд се е произнесъл по правен
спор, с който не е сезиран, не е налице „изместване“ предмета на делото.
Районният съд при спазване на всички правила на процеса, в законен състав, с
напълно ясно решение и ненакърнявайки основния правен ред в страната, е
разгледал и се е произнесъл по предявената искова претенция с надлежен съдебен
акт.
Настоящият състав на
въззивния съд споделя изложените от първоинстанционния съд съображения за
допустимост на исковата претенция, с оглед наведените в процеса от ответната
страна възражения за нейната недопустимост. Предявеният иск е за установяване правото на служителя на
компенсация с допълнителен платен годишен отпуск на положен от него
извънреден труд. Съгласно установената съдебна практика, в т.ч. задължителната
такава, постановена от ВКС, посоченият иск е допустим. Всеки може да предяви
установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, за да установи съществуването или
несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес
от това. Правният интерес на ищеца се извежда от необходимостта за установяване
по надлежния ред на предпоставките,
при които възниква правото му да бъде компенсиран с допълнителен отпуск за
положен труд в извънработно време, което
право се оспорва от ответната страна.
При извършване на въззивния
контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка
на събраните пред районния съд и пред настоящия съд доказателства, намира, че
обжалваното решение е правилно и
законосъобразно като краен резултат, макар и при различни правни
съображения.
Изложените във въззивната
жалба съображения, въззивният съд намира за неоснователни.
Този състав на въззивния
съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка,
така, както е изложена в мотивите на решението, е правилна и кореспондираща с
доказателствения материал и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.
Сливенският районен съд е
бил сезиран с предявен
от С.П.М. против ГД „Изпълнение на
наказанията” – София иск за установяване право на допълнителен платен годишен
отпуск, представляващ компенсация за положен от нея извънреден труд над 50 часа
за периода 01.01.2003г. – 30.06.2014г. с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК,
вр с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм./.
Първоинстанционният съд,
въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и
обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал
параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищцата накърнени
права правна квалификация на предявените искове. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили
възражения.
С оглед оплакванията, изложени във въззивната жалба,
спорът пред въззивната инстанция е ограничен на практика до правния въпрос
погасен ли е по давност предявеният иск, респ. погасено ли е по давност предявеното
с него материално право.
Спорният между страните в първоинстанционното
производство въпрос – положен ли е от ищцата през целия процесен период
извънреден труд, каква е продължителността му и има ли такъв над визираните в
разпоредбата на чл.211, ал.5 от ЗМВР /отм./ 50 часа на тримесечие, не е
пренесен с въззивната жалба във въззивното производство. Районният съд е
определил правилно полагането и продължителността на труд извън редовното
работно време от страна на ищцата и е определил с помощта на вещо лице размера
на евентуално полагащият се като компенсация на положения извънреден труд
допълнителен отпуск и тези обстоятелства и съображения въззивният съд споделя и
не следва да преповтаря, поради липса на възражения по този въпрос.
Становището на настоящия въззивен състав по спорния въпрос
относно прилагане института на погасителната давност е следното:
Безспорно, по делото е
установено, че ищцата в първоинстанционното производство С.П.М. е държавен служител по
смисъла на чл.19, ал.1 от ЗИНЗС, ЗМВР и ЗДСл, като през процесния период 01.01.2003г. – 30.06.2014г. и до момента /служебното й
правоотношение не е прекратено/ заема длъжността „надзирател“ в Затвора –
гр.Сливен към ГД „Изпълнение на наказанията”
– София.
Съгласно
разпоредбата на чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР /отм. ДВ, бр.53 от 27.06.2014г./
работата извън редовното работно време се компенсира с допълнителен отпуск за
отработеното време над 50 часа. В ЗМВР /ДВ, бр. 53 от 27.06.2014г./ подобна
разпоредба за компенсиране на част от положения извънреден труд с допълнителен
платен годишен отпуск не е предвидена.
За отношенията
между страните през процесния период се прилагат разпоредбите на ЗИНЗС, ЗМВР
/отм. ДВ, бр. 53
от 27.06.2014г./ и съответните подзаконови нормативни актове. По
неуредените в тези специални закони въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, по
силата на пар. 1а от ЗР на ЗМВР /отм./, към който чл.19, ал.2 от ЗИНЗС препраща
по неуредените въпроси, респ. след отмяната й /от 01.01.2011г./ - по аналогия
/чл.46, ал.2 от ЗНА/.
Както бе посочено,
предмет на иска, с който е сезиран съда, е да се установи правото на компенсация на положен от ищцата извънреден труд над 50
часа за тримесечен период с допълнителен отпуск, т.е. да се установи дали са налице предпоставките за такава
компенсация, след което да се определи и точната продължителност /брой дни/
на този отпуск. Безспорно обуславящия въпрос /той е бил спорен пред районния
съд, но не е въведен като такъв във въззивното производство/ е положен ли е от
ищцата труд извън редовното работно време, каква е неговата продължителност и
има ли такъв над 50 часа на тримесечие. Предмет на делото /противно от
заявеното от П. във въззивната й жалба/ не е правото на ползване на
допълнителния отпуск /предполага безспорно установено такова/, а установяване
на предпоставките за възникването му като компенсация на положен извънреден
труд. Страните пред районния съд спорят и по обуславящия го въпрос – положен ли
е въобще извънреден труд, а не дали и кога ищцата да ползва този отпуск, чието
възникване работодателят оспорва.
С оглед предмета
на спора, съдът намира, че същия има имуществен
характер. Съгласно разпоредбата на чл.125 от ЗДСл, приложима по посочените
по-горе съображения, имуществените
спорове се предявяват в 3-годишен срок по общия исков ред. Следователно
максималния общ давностен срок по отношение на спорове, касаещи служебни правоотношения, какъвто е
настоящия спор, е 3 години. Положения извънреден труд, който е следвало да бъде
компенсиран с платен годишен отпуск за целия исков период 01.01.2003г. –
30.06.2014г. е погасен по давност /исковата молба е подадена на 05.01.2018г./.
С оглед изложените
във въззивната жалба съображения за неприложимост на института за погасителна
давност по отношение на установителните искове, следва да се отбележи, че
разпоредбата на чл.125 от ЗДСл не съдържа ограничения, изключения, разлики, с
оглед вида на иска /на търсената защита/. Разпоредбата визира всички
имуществени спорове по съществуващо служебно правоотношение и е приложима за
всички видове искове относно тях.
С оглед изложеното
въззивният състав намира, че исковата претенция изцяло е погасена по давност, с
оглед разпоредбата на чл.125 от ЗДСл и като такава е неоснователна и следва да
се отхвърли.
Тъй като крайните правни изводи за
неоснователност на исковата претенция съвпадат, то обжалваното
първоинстанционно решение следва да се потвърди.
По отношение на разноските:
С оглед изхода на спора, правилно
районният съд е възложил тежестта за понасяне на своите и заплащане разноските
на ответната страна на ищцата, на основание чл.78, ал.3 и ал.8 от ГПК.
Отговорността за разноски
за въззивното производство, с оглед неоснователността на въззивната жалба, следва
да се възложи на въззивницата С.М., която следва да понесе своите разноски, така, както ги
е направила и да заплати на другата страна, сторените от нея разноски в размер
на 100лв. за юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.8 от ГПК.
Ръководен от гореизложеното
съдът
Р Е Ш
И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно Решение №1485
от 20.12.2018г., постановено по гр.д. №55/2018г. по описа на Сливенски районен
съд, като
ПРАВИЛНО и ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
ОСЪЖДА С.П.М. с ЕГН ********** *** да заплати на Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ при
Министерство на правосъдието, **********
сумата от 100лв., представляваща направени пред въззивната инстанция разноски
за юрисконсултско възнаграждение.
Решението може
да бъде обжалвано от страните пред ВКС на РБългария в едномесечен срок от
връчване на препис от същото.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.