Р Е Ш Е Н И Е
Гр.София, 17.05.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и трети април през две
хиляди и деветнадесета година в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
БИЛЯНА КОЕВА
при секретаря Поля Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска
гр.дело № 11580 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С решение № 384434 от 13.04.2018 г. по гр.д.№ 53494/2016 на
СРС, І ГО, 41 състав съдът е признал за установено по иск с правно основание чл.124,
ал.1 ГПК, предявен от С.В.Т., ЕГН:**********, с адрес *** и съдебен адрес ***, над партер, срещу „Ч.Е.Б."
АД, ЕИК: *******, със седалище и адрес на
управление ***, че С.В.Т. не
дължи на „Ч.Е.Б."
АД сумата от 1 121,39 лева, представляваща стойност на
електрическа енергия, доставена до кафене, находящо се в гр.София, ж.к. „*******, клиентски № 200069408874, по фактура №
**********/04.08.2011 г., начислена за периода 28.06.2011 г.-28.07.2011 г. С решението ответникът
Ч.Е.Б." АД, ЕИК: *******,
е осъден на основание чл.78, ал. 1 ГПК да
заплати на ищеца С.В.Т., ЕГН:**********, с адрес *** и съдебен адрес ***, над партер, сумата от 50 лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски за
тази инстанция. С решението ответникът Ч.Е.Б." АД, ЕИК: *******, е осъден на основание чл.78, ал. 1 ГПК във вр. чл.38, ал.2 ЗАдв. да заплати на адв. В.В.Т. от САК със
съдебен адрес ***, над
партер, сумата от 308.05
лева, представляващаадвокатсковъзнаграждение.
Недоволен от решението е останал ответникът
“Ч.Е.Б.” АД, който в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК
го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на
материалния закон и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел,
че между страните няма възникнало облигационно правоотношение, тъй като
ответникът не е собственик или вещенползвател на електроснабдения имот.
Договорът за продажба на електрическа енергия бил неформален и консенсуален и
като такъв се считал сключен с постигане на съгласие между страните, а
изпълнението на задълженията по него било доказателство за съществуването на
облигационна връзка. Друго обстоятелство, потвърждаващо наличието на такава,
било откриването на партида на името на ответника в счетоводството на
електроразпределителното дружество, на която бил даден уникален ИТН номер и по
който се начислявали всички дължими във връзка с доставката на електрическа
енергия суми. Поради това независимо че ответникът не бил собственик на
електроснабдения имот, като титуляр на откритата на имота партида между
страните било възникнало правоотношение по договор за продажба на електрическа
енергия, по силата на което ответникът бил длъжен да заплаща цената на
доставената електрическа енергия. Поради това моли съда да отмени
обжалваното решение и отхвърли предявения при квалификацията на вместо него
постанови друго, с което да уважи предявените искове. Претендира разноски за
двете инстанции.
Въззиваемата
страна С.В.Т. в срока почл.263, ал.1 от ГПК оспорва
жалбата в писмен отговор чрез процесуалния си представител като неоснователна и
моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение да потвърди,
като правилно и законосъобразно.
Софийски
градски съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемия, намира за
установено следното:
Жалбата е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество
е неоснователна.
Според
уредените в чл. 269 ГПК правомощия на въззивният съд, той се произнася служебно по валидността на
цялото решение, а по допустимостта му само в обжалваната част. Следователно
относно проверката на правилността на обжалваното решение въззивният съд е
ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното
решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в
рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност,
поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за
служебна проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита,
че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със
съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното
решение е допустимо. Същото е и правилно. Във връзка с доводите по жалбата
следва СГС намира следното:
В Тълкувателно
решение № 2/2017 г. от 17.05.2018 г. по тълкувателно дело № 2 по описа за 2017
г. на ВКС
е застъпено становището, че освен посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ правни субекти
–собствениците и титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху
топлоснабдения имот, и трети лица, ползващи имота по силата на договорно
правоотношение, са носители на задължението за заплащане на доставената
топлинна енергия за битови нужди към топлопреносното предприятие, но само
когато между тези трети лица и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят е клиент на топлинна енергия за битови нужди и дължи
цената й на топлопреносното предприятие. В това си качество на клиенти на
топлинна енергия те са страна по продажбеното правоотношение с топлопреносното
предприятие с предмет -доставка на топлинна енергия за битови нужди (чл. 153,
ал. 1 ЗЕ) и дължат цената на доставената топлинна енергия. Гореизложеното се
отнася и за редакциите на чл. 153, ал. 1 ЗЕ, отпреди ДВ, бр. 54 от 2012 г.,
визиращи като страна по договора за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни общи условия потребителите на топлинна енергия за
битови нужди. Клиенти на топлинна енергия за битови нужди могат да бъдат и
правни субекти, различни от посочените в чл. 153, ал. 1 ЗЕ, ако ползват
топлоснабдения имот със съгласиетона собственика, респективно носителя на
вещното право на ползване, за собствени битови нужди, и същевременно са
сключили договорза продажба на топлинна енергия за битови нужди за този имот
при публично известните общи условия директно с топлопреносното предприятие.В
тази хипотеза третото ползващо лице
придобива качеството „клиент“ на топлинна енергия за битови нужди (“битов
клиент“ по смисъла на т. 2а пар. 1 ДР ЗЕ) и като страна по договора за доставка
на топлинна енергия дължи цената й на топлопреносното предприятие. Договорът
между това трето ползващо лице и топлопреносното предприятие подлежи на
доказване по общия ред на ГПК, например с
откриването на индивидуална партида на ползвател. Поделото не е
спорно, ищецът изрично с ИМ заявява, че титуляр на открита при
ответника партида клиентски № 200069408874 за кафене, находящо се в гр.София,
ж.к. „*******, но твърди, че претендираната от ответника сумата от 1
121,39 лева като стойност на доставена електрическа енергия
до горепосочения имот, начислена за периода 28.06.2011 г. - 28.07.2011 г., за която е
издадена фактура № **********/04.08.2011 г., фигурираща и в справка за задълженията, е недължима, като погасена по давност.
Посочва, че подал молба вх.№ **********/17.06.2016
г. за отписване на сумата като погасена по давност, което му било отказано от служител при ответното дружество.
Твърди да не дължи сумата по процесната фактура, доколкото липсва
основание за начисляването.
Затова
настоящият въззивен състав приема, че в полза на ответника и доколкото между
страните е възникнало валидно облигационно правоотношение за доставка на
електрическа енергия през процесния период, за обект находящ се в гр.София ж.к. „*******, е възникнало вземане за цената
на доставената до обета ел.енергия. Втежест на ответника съобразно нормата на
чл.154 от ГПК и при правилно разпределение на доказателствената тежест с
доклада по делото, СРС е приел, че ответникът следва при условията на пълно и
главно доказване да установи освен основанието, така и размера надоставеното
количесто електроенергия. От приетата по
делото съдебна счетоводна експертиза
ССчЕ се установява, че в периода
01.04.2011 г. - 04.08.2011 г. начислените суми за електроенергия до процесния
обект възлизат на 4 726,92 лева,
стойността отговаря на определеното количество консумирана в имота ел.енергия съобразно показанията на средствата за
търговско измерване, а
цените са определени в съответствие с действащата в периода нормативна уредба. Въз основа на експертното заключение се констатира извършване на четири броя плащания в периода
05.03.2012 г. - 10.08.2012 по фактура № **********/04.04.2011 г., с които
задължението по същата е намалено до размера от 641,74 лева. Според
заключението на вещото лице общо дължимата от ищеца сума за перида 01.04.2011 г. - 04.08.2011 г. възлиза на 3 176.55
лв.
При
това положение съдът дължи произнасяне по направеното от ищеца правопогасяващо възражение, че сумата в
размер на1
121,39 лева, представляваща
стойност на доставена електрическа енергия до горепосочения имот, начислена за периода 28.06.2011 г. -
28.07.2011 г. по фактура № **********/04.08.2011 г. е погасена по давност.
Настоящият въззивен състав споделя извода на СРС за основателност на
възражението.
За
вземанията за потребена електроенергия, съдът намира, че е приложим тригодишен
давностен срок, тъй като се касае за трайни, периодични плащания според чл.111,
б."в" от ЗЗД вр. с чл.110,
ал.2 от ЗЕЕЕ (отм.), които потребителите е следвало да заплащат на месечни вноски. В този смисъл са разясненията на Тълкувателно решение № 3/18.05.2012 г. по
тълк.д.№ 3/2011 г. на ОСГТК
на ВКС.
С
изтичане на месеца, за който се дължи сумата настъпва изискуемостта на главницата за всяко месечно задължение.
Следователно, към момента на подаване на исковата молба - 21.09.2016 г. е била
изтекла погасителната давност за вземанията на ответника за сумата от 1 121,39 лева, представляваща стойност на
електроенергия, доставена до кафене,
находящо се в гр.София, ж.к. „*******, клиентски № 200069408874, по фактура № **********/04.08.2011
г. начислена за периода 28.06.2011 г.
- 28.07.2011 г. При извършване на плащания, изождащи от ищеца ще се касае за признание до размер на заплатената част (каквото в
случая не се установява), а извършените
плащания не водят до спиране или прекъсване на започнали да тече давностен
срок за непогасеното задължение.
По депозираната от
въззивника Ч.Е.Б."
АД частна жалба срещу Определение №434164 от 20.06.2018 година, СГС,
намира за неоснователна, по следните съображения:
С Определение №434164 от
20.06.2018 година СРС е оставил без уважение
молба от 03.05.2018 г. на „Ч.Е.Б." АД, ЕИК*******, за изменение на
Решение № 384434/13.04.2018 г. по гр.дело № 53494/2016 г. по описа на СРС, I
ГО, 41-ви състав в
частта за разноските. Настоящият въззивен състав
намира определението за правилно, като споделя изцяло мотивите изложени в него,
поради което на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.
Както е отбелязано и в
мотивите към решението съдът е присъдил разноските на ищеца в съответствие с
изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК. По общото правило на чл.78 ГПК присъждането на
разноски на страните се основава на вината
на противната страна, която с поведението си е предизвикала предявяване на иска или защитни действия срещу неоснователно
предявен срещу нея иск. Разноски винаги
се дължат, когато неправомерно е засегната чужда правна сфера, като
задължението за заплащането им е задължение за заплащане на понесените от съответната страна вреди. Както е отбелязано и в
мотивите към решението съдът е присъдил
разноските на ищеца в съответствие с изхода на делото и съобразно разпоредбата на чл.78, ал.1 ГПК. Натова основание и предвид отсъствието на
процесуални основание за приложение на разпоредбата на чл.78, ал.2 ГПК, то разноските,
сторени от ищеца за заплащане на следваща се в производството държавна такса в
размер на 50 лева следва да се възложат на ответника.
В настоящия случай на
ищеца в производството е оказана безплатна адвокатска помощ на основание
сключен договор за правна защита и съдействие (л.87 от делото на СРС), в който
е посочено, че основанието за предоставяне
на безплатна помощ е чл.38, ал.1, т.3 от ЗАдв. С
оглед на това е налице предвиденото в чл.38, ал.1 ЗАдв. основание за присъждане
на адвокатско
възнаграждение на упълномощения адвокат за осъщественото в производството
процесуално представителство. За да упражни правото си на присъждане на адвокатско
възнаграждение, е достатъчно адвокатът да представи сключен със страната
договор за правна защита и съдействие, в който да посочи, че такава се
предоставя безплатно на някое от основанията по чл.38, ал.2 ЗАдв., като наличието на посоченото
основание не се нуждае от доказване. Съобразно цената на иска на процесуалният представител на ищеца се
дължи възнаграждение в размер на 308,05
лева. Следва да се има предвид също, че в хипотезата на чл. 38, ал. 1, т. 3 пр.
2 ЗАдв. (на която хипотеза се
позовава молителя) адвокатът сам определя кои лица са от кръга на неговите
близки, на които оказва безплатна адвокатска помощ. Не се касае за сключен
възмезден договор с адвоката за оказване правна защита и съдействие, в който случай страната има право да бъде обезщетена за
направените разноски, затова следва да докаже, че ги е направила, за да ги
претендира по чл. 78 ГПК. Правото на адвоката да окаже безплатна адвокатска помощ на лице по чл. 38, ал. 1, т. 3 пр. 2
ЗАдв., е установено със закон. Когато
в съдебното производство насрещната страна дължи разноски, съгласно чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатът, оказал на страната
безплатна правна защита, има право
на адвокатско възнаграждение, в размер, определен от съда, което възнаграждение
се присъжда на адвоката. В тази насока е налице константната съдебна практика.
Поради
съвпадането на крайните изводи на настоящия състав с тези на СРС и в упражнение
на правомощията си по чл.272 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното
решение и обжалваното определение.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 384434 от 13.04.2018 г. по
гр.д.№ 53494/2016 на СРС, І ГО, 41 състав, както и определение
№434164 от 20.06.2018 година СРС, с
което е без уважение молба от 03.05.2018 г.
на „Ч.Е.Б." АД, ЕИК*******, за изменение на Решение №
384434/13.04.2018 г. по гр.дело № 53494/2016 г. по описа на СРС, I
ГО, 41-ви състав в
частта за разноските.
Решението
е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1 2.
|
|