МОТИВИ
към Присъда № 260062 от 14.06.21 г.
по НЧХД № 419/20 г.
Производството е било образувано по
тъжба на И.А.К. срещу Ж.Т.К. на осн. чл. 80 от НПК
във вр. чл. 193а от НК.
В тъжбата са изложени обстоятелства,
според които частното обвинение срещу подс. Ж.Т.К. е
по чл. 182, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК за това, че
в периода
16-24.11.2019 г. включително в гр. К. в условията на продължавано престъпление
не е изпълнила съдебно решение № 38 от 22.01.2019 г. по гр. д. № 49/2019 г. на
Районен съд – К., влязло в сила на 22.01.2019 г., относно упражняване режима
на лични контакти на тъжителя И.А.К. ЕГН
- ********** с общата им дъщеря И.Е.И.К. ЕГН – **********.
Съгласно
Р 1094-07-I предметът на доказване в наказателното
производство се определя от обстоятелствената част на обвинението. В тъжбата са
изложени и др. дати, на които подсъдимата не изпълнявала съдебното решение,
както и множество обиди отправени от нея към тъжителя, но с тъжбата не се иска
осъждане за тези обиди, а в с.з. от 22.02.2021 г., стр. 7 адв.
Ж. уточнява, че посочените дати на неизпълнение на стр. 3 от тъжбата са били
дадени само за пример. Ето защо за тези обстоятелства съдът не следва да се
произнася поради липса на искане.
Подс. К. в с.з. не се признава за виновна.
Защитникът
ѝ адв. Х.М. в с.з. пледира за постановяване на
оправдателна присъда.
Повереникът на частния тъжител – адв.
Р. Ж. в с.з. поддържа обвинението.
Граждански
иск не е предявен.
От
събраните по делото доказателства, установени с доказателствени
средства по НПК, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съдът приема за
установено следното:
Тъжителят
и подсъдимата са съпрузи, към момента разделени в изключително лоши отношения и
в процес на развод. От брака си същите имали общо дете И.Е.И.К. ЕГН – **********.
В производство по чл. 127 от СК за привременни мерки, РС К. е постановил
Решение № 38 от 22.01.2019 г. по гр. д. № 49/2019 г. на Районен съд – К.,
влязло в сила на 22.01.2019 г., според което бил определен режим на лични
контакти между детето и тъжителя, които да се осъществяват всяка събота и
неделя без преспиване. Подсъдимата не приемала обстоятелството, че тъжителят
живее с др. жена, която също има малко дете и дори искала да си запази
семейството. Освен това тя забелязала, че когато детето било взимано в събота,
на следващия ден не искало да ходи при баща си. Тези обстоятелства я мотивирали
като цяло да осуетява контактите на дето с баща му, като се случвало тя да лъже
тъжителя за местопребиваването си в града. За тези ѝ действия тъжителят
подал множество жалби до Прокуратурата срещу подсъдимата и искал съдействие от отдел
„Закрила на детето“, отделно той подавал сигнали на тел. 112, които били
посещавани от полицейски патрул и последствие обработвани като проверка от св. Н.,
който отговарял за района. В потвърждение на действията ѝ, тъжителят
взимал със себе си като свидетели А.А., негов баща и С.М.,
братовчед на майка му, и целенасочено заснемал с телефон разговорите им. При
едно от посещенията на тъжителят на 22.09.19 г. била му причинена лека телесна
повреда от подсъдимата, за което тя била осъдена с глоба от ОС Стара Загора с
нова присъда по ВНЧХД № 1008 от 2021 г.
На
16.11.19 г. (събота) сутринта тъжителят К. отишъл на адреса на подсъдимата в
гр. К. на ул. „Н.П.“ № * да вземе детето, придружаван от баща си, но
подсъдимата в телефон разговор му казала, че не била в града въпреки
предупреждението ден по-рано, че тъжителят ще вземе детето. Двамата си
тръгнали, но по-късно тъжителят забелязал подсъдимата да разхожда детето в
града.
На
24.11.2019 г. (неделя) тъжителят К. отново отишъл на адреса на подсъдимата в
гр. К. на ул. „Н.П.“ № 16а да вземе детето, придружаван от баща си, но отново
не открил никой.
Описаната
фактическа обстановка се установява показанията на свидетелите А.А., С.М., С.Н., Решение от 22.01.2019 г. по гр. дело №
49/19 г. на РС К., Присъда № 260024 от 12.11.2020 г. по НЧХД № 329/20 г.,
Присъда от 03.02.2021 г. по ВНЧХД № 1008/21 г., които отчасти кореспондират на
обясненията на подс. К. и свидетелите Я.Т. и Е.П..
От
обясненията на подс. К. се установява, че на
16.11.2019 г., детето е било болно, но въпреки това го била дала на тъжителя.
Пазила си всички медицински документи. Искала от тъжителя 30 лв. за лекарства,
но той не давал. На 24.11.2019 г. също го била дала, но детето не искало да
отиде, защото тъжителят не предизвикал желанието му. Тъжителят ѝ
предложил да постигнат пред съда по-разредени виждания, но ако тя се била
съгласила все едно признавала вината си.
В
хода на съдебното производство не се събраха доказателства, че детето на
16.11.2019 г. е било болно, а по смисъла на обясненията се установява, че на
24.11.2019 г. детето със сигурност не е било дадено по посочените от
подсъдимата причини.
От
показанията на св. Я.Т. се установява, че сестра ѝ всеки път давала
детето, но то не искало да ходи, но конкретно за датите 16 и 24.11.2019 г.
свидетелката не дава сведения, живеела както на адреса на сестра си, така и
бул. „Р.Д.“ № *
От
показанията на св. Е.П. се установява, че дъщеря ѝ – Я.Т. *** и идвала на
адреса на бул. „Н.П.“ само, когато трябвало да смени нея. Свидетелката нямала
спомен дали на 16 и 24.11.2019 г. св. Т. е била в дома ѝ. В нейно
присъствие подсъдимата не е имало случай, детето да не бъде дадено.
Цитираните
гласни доказателства не установяват по категоричен начин, че на 16 и 24.11.2019
г. подсъдимата е спазила Решение от 22.01.2019 г. по гр. дело № 49/19 г. на РС К.
относно режима на лични контакти между Е.И.К. и тъжителя, а съпоставяйки
показанията на св. П. с тези на св. Т., може само да се направи извод, че тези
на св. Т. са недостоверни. Спорно е, че тя въобще е възприела обстоятелства на 16
и 24.11.2019 г.
От
показанията на св. А. се установява, че е придружавал тъжителя сутринта на
16.11 и 24.11.2019 г. при взимането на детето, тъжителят звънял по телефона,
чукал на вратата, но никой не отварял и не отговарял. По-късно на 16.11.2019 г.
тъжителят му се оплакал, че видял подсъдимата да разхожда детето в града, а
относно спора за парите за лекарства, тъжителят искал да ги купи, а не да дава
пари за да не бъде изнудван.
От
показанията на св. М. се установява, че от януари 2020 г. замествал св. А. при
посещенията на тъжителя за взимане на детето, поради заминаване на първия в
чужбина, но тъй като периода, за който свидетелства е извън този посочен в
обвинението, съдът счита, че неговите показания следва да имат предвид само
относно цялостното поведение и нагласите на подсъдимата да изпълнява съдебното
решение. Свидетелят установява, че поведението на подсъдимата било същото, като
това описано от св. А..
От
показанията на св. Н. се установява, че ни си спомнял конкретно за датите 16 и
24.11.2019 г., че при него са идвали докладни записки на патрула за проверка за
2019 г. Патрулът докладвал, че са посетили адреса на подсъдимата на бул. „Н.П.“,
но не са открили никой. За известен период подсъдимата давала дето, след което
отново не го давала, за което свидетелят я е предупреждавал с протокол за
полицейско предупреждение.
От
постановление за отказ да се образува ДП на РП П. касае случай на 27.07.2019 г.
и не е относим към настоящия случай съгласно обвиненито. Прокурорът не е анализирал верността на
сведенията по проверката, единствено се установява, че тъжителят е търсил
детето си в гр. П..
От
10 бр. карти за дейността на наряда, придружаващи справка с рег. № 284000-13660
от 11.06.2020 г. на РУМВР К., не се установява, че на 16 и 24.11.2019 г. патрул
да е бил изпращан по сигнал, но от това не могат да се правят решаващи изводи
за спазване на съдебното решение.
В
хода на съдебното производство чрез възпроизвеждането на компакт диск бяха приети
като доказателства 3 бр. видеозаписи. При възпроизвеждането им се установи, че
те са били направени с телефон и имат преднамерен характер, а не случаен. Ето
защо съгласно Р 390-09-II, публикувано в Бюлетин №
11/2009 г., стр. 15 на ВКС, съдът приема, че те са направени в нарушение на чл.
32, ал. 2 от Конституцията, не следва да бъдат анализирани и да се изграждат
фактически изводи върху тях от конкретното им съдържание и поведението на
заснетите лица. Следва да се възприеме само, че са преднамерено заснети от
тъжителя в контекста на лошите отношения между него и подсъдимата.
Анализирайки
не само поотделно, но и съвкупно доказателствата по делото съдът приема, че 16
и 24.11.2019 г. подсъдимата не е предоставила детето на тъжителя да осъществят
лични контакти помежду си, като не се установиха и безспорни извинителни
причини за това.
Имайки
предвид установената фактическа обстановка съдът намира, че подс.
К. от обективна и субективна страна е осъществила състава на чл. 182, ал. 2 във
вр. чл. 26, ал. 1 от НК.
Престъплението
формално, извършвано умишлено чрез бездействие.
На
два пъти 16 и 24.11.2019 г. деянието е
било извършено от подс. К. чрез бездействие. Съдът е
разпоредил осъществяването на лични контакти, а подсъдимата не е осъществила
съответните дължими действия те да се случат. По този начин тя е осъществила
изпълнителното деяние „не е изпълнила“ от състава на престъплението.
От обективираните действия на подсъдимата следва извода, че и
в двата случая, тя е действала с пряк умисъл.
Подсъдимата
е съзнавала общественоопасния характер на деянието,
предвиждала е общественоопасните последици и е искала
настъпването им. Подсъдимата е имала пълна представа за постановеното решение,
тъй като с него е било одобрено споразумение между нея и тъжителя; знаела и
съзнавала, че чрез действията създава пречки за спазването му.
Деянията
са били извършени през непродължителен период от време при еднородна фактическа
обстановка и от обективна и субективна страна осъществяват състав на едно и
също престъпление, всяко предшестващо се явява естествено продължение на последващото деяние.
Следователно
деятелността на подсъдимата съгл. чл. 26, ал. 1 от НК и ТР 3-71 ОСНК, част VІІІ, т.1. следва да се разглежда
като продължавано престъпление. Според цитираното ТР продължаваното
престъпление не се състои от множество отдели престъпления, а представлява
единно престъпление, като датите на първото и последно деяние определят периода
да цялото престъпление.
Имайки предвид изложените дотук мотиви подс. К. следва да бъде призната за виновна и наказана.
При определяне вида на наказанието
съдът установи, че подсъдимата не е осъждана и към момента на престъплението не
е била освобождавана от наказателна отговорност; престъплението е умишлено, не
предвижда съставомерни имуществени вреди и за него се
предвижда наказание пробация и др. по-леко наказание,
както и, че не попада в ограничението на чл. 78а, ал. 7 от НК.
Следователно съгласно ал. 1 на същата
разпоредба подс. К. следва да бъде освободена от наказателна
отговорност и да ѝ бъде наложено административно наказание глоба, като
съгласно целите на чл. 12 от ЗАНН и добрите характеристични данни и
имущественото положение, съдът счита, че минимално наказание глоба в размер на
1000 лв. би постигнало превъзпитателен ефект. Съществени отегчаващи вината
обстоятелства в с.з. не се установиха.
Водим от горните мотиви съдът постанови
присъдата си.
Районен
съдия,