№ 2804
гр. София, 13.05.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на двадесет и четвърти април през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Румяна М. Найденова
Гюлсевер Сали
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело №
20231100500622 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение от 14.06.2021 г., постановено по гр. дело №24400/2018 г. по
описа на Софийския районен съд, 44 състав, е признато за установено по иск
по чл. 124 ГПК, предявен от „С.“ АД, по отношение на Столична община, че
ищецът е собственик на недвижим имот, съставляващ поземлен имот с
идентификатор 51250.5697.93 по КККР на гр. София, находящ се в с. Негован,
местност „Крайречен булевард“, Столична община.
Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника Столична
община с оплаквания за неправилност и необоснованост на същото. Излага се
становище, че в Акт за частна общинска собственост№1874/01.08.1998 г.,
издаден въз основа на решение №1922/08.01.1997 г. е бил отбелязан
процесният имот, който предшествал първата процедура по приватизация.
Въззивникът поддържа, че не следва към настоящия случай да намери
приложение разпоредбата на чл. 17 от ЗППДОбП /отм./, тъй като съществувал
валиден документ за собственост, както и че имотът не е бил придобит въз
основа на стопанисване и управление. Предвид изложеното се иска отмяна на
обжалваното решение като неправилно и постановяване на друго, с което
предявеният положителен установителен иск за собственост да бъде
отхвърлен. Претендират се съдебно-деловодни разноски.
В законоустановения срок по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от „С.“АД, с който оспорва същата като неоснователна и
моли въззивния съд да я остави без уважение. В отговора се излага
1
становище, че с юридическия факт на апортиране, процесния имот е
престанал да бъде собственост на общината и е станал собственост на
търговското дружество. Поддържа се, че процедурата по приватизация на
капитала на „С.“ АД не е променил статута на имота, тъй като приватизацията
касае единствено капитала на дружеството. По изложените съображения се
иска потвърждаване на обжалваното решение като правилно и обосновано и
отхвърляне на въззивната жалба като неоснователна. Претендират се
разноски.
Софийският градски съд, като обсъди събраните по делото
доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от
фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1
ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване
съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно
по валидността на решението, а по допустимостта му - в обжалваната част,
като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата
оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи
императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за
интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение № 1/09.12.2013
г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При извършена проверка по реда на чл. 269, ал. 1 от ГПК въззивният
съд установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо
съдът дължи произнасяне по същество на спора в рамките на доводите,
заявени с въззивната жалба, съгласно нормата на чл. 269, предл. 2-ро от ГПК.
Предявен е положителен установителен иск по чл. 124 ГПК за
признаване за установено по отношение на ответника Столична община, че
ищецът „С.“ АД е собственик на недвижим имот, съставляващ поземлен имот
с идентификатор 51250.5697.93 по КККР на гр. София, находящ се в с.
Негован, местност „Крайречен булевард“, обл. София.
Допустимостта на установителните искове за собственост като
самостоятелна форма на защита е обусловена от наличието на правен интерес.
Този правен интерес се преценява конкретно с оглед естеството и
съдържанието на възникналия между страните правен спор. Такъв интерес ще
е налице винаги, когато ищецът твърди, че е собственик на вещта, а
ответникът оспорва или смущава правото му на собственост с фактически или
правни действия. Настоящата въззивна инстанция намира, че такъв иск в
настоящия случай е допустим.
По искове за собственост /положителен установителен или
ревандикационен/ в тежест на ищеца е да докаже фактическия състав на
придобивното основание, от което извежда правото си на собственост.
Ищецът в исковата молба като главно придобивно основание сочи
2
проведена процедура по чл. 17а от ЗППДОП /отм./, при условията на
евентуалност се позовава на изтекла придобивна давност.
Предвид релевираните с въззивната жалба оплаквания на първо място
следва да се разясни, че т.нар. актове за държавна и общинска собственост не
представляват актове, пораждащи право на собственост. Актовете за
държавна и за общинска собственост са официални документи, съставени от
длъжносто лице по ред и форма, определени в закон- чл.5, ал.2 от Закона за
държавната собственост /ЗДС/ и чл.5, ал.2 от Закона за общинската
собственост /ЗОбС/. Те обаче съгласно чл.5, ал.3 ЗДС и чл.5, ал.3 ЗОбС само
констатират правото на собственост на държавата или общината и нямат
правопораждащо действие за правото на собственост, както няма
правопораждащо действие и констативния нотариален акт за собственост по
чл.587 ГПК. За да се ползват съгласно чл.179, ал.1 ГПК, като официални
документи, с обвързваща съда материална доказателствена сила относно
удостовереното право на собственост, тези актове следва да съдържат не само
описание на имота и местонахождението му, но и посочване на фактическото
и правно основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или
от общината. В този смисъл е и практиката на ВКС- например решение № 87
от 01.08.2018 г. по гр.д.№ 2714 от 2017 г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 81 от
24.07.2018 г. по гр.д.№ 4029 от 2017 г. на ВКС, ГК, II г.о. и др. Правото на
собственост на държавата или общината възниква с реализиране на
фактическото и правно основание за придобиване правото на собственост,
което при оспорване, подлежи на доказване от държавата, респективно от
общината. /Р № 541 от 06.07.2010г. по гр.д.№ 661/2009г. II гр.о. по чл. 290 от
ГПК/.
По отношение на второто оплакване, че първоинстанционният съд
неправилно е приел, че имотът е бил предоставен за стопанисване и
управление, респективно, че са налице предпоставките по чл. 17а от
ЗППДОбП /отм./ настоящата въззивна инстанция намира следното:
Правото на стопанисване и управление като елемент от фактическия
състав на придобивния способ по чл. 17а ЗППДОбП (отм.) е уредено в
разпоредбата на чл. 39, ал. 2, във връзка с чл. 42 от Правилника за
организация на стопанската дейност от 1975 г. (отм.) и представлява право на
държавното предприятие от свое име да упражнява правото на държавна
социалистическа собственост за своя и на държавата сметка и в свой и на
държавата интерес. Съгласно чл. 2 от Наредбата за държавните имоти от 1975
(отм.), върху предоставените им за стопанисване и управление имоти
държавните организации имат право на владение, ползване и разпореждане в
съответствие с предмета на своята дейност, с плановите си задачи и
предназначението на имота. Предоставянето на държавното имущество за
стопанисване и управление на държавните предприятия се е извършвало с
административни актове, с които при образуването на държавно предприятие
е определяно имуществото, с което то ще извършва стопанска дейност, с
оглед определения му предмет на дейност, или с административни актове, с
които след образуването на държавното предприятие допълнително са му
преразпределяни и предоставяни държавни имоти за дейността. В рамките на
3
възникнал гражданско-правен спор предоставянето на имуществото за
стопанисване и управление на определено държавно предприятие може да
бъде доказано както чрез преки доказателства /самият административен акт за
предоставяне на това право/, така и с непреки доказателства: актове за
държавна собственост, в които изрично е записано, че определен имот е
предоставен за стопанисване и управление на определено държавно
предприятие, разделителни протоколи, имотни ведомости, записвания в
инвентарните книги на държавното предприятие и други подобни.
Със заповед №448/10.02.1976 г. на основание чл. 26 от правилника за
организация на стопанската дейност Строително управление „Оранжерии“
при ДСО „Балканстрой“ е закрито, считано от 01.01.1976 г.. На основата на
Строително управление „Оранжерии“ при ДСО „Балканстрой“ е създадено
поделение към ДСО „Балканстрой“ – СУ „Оранжерии“ с предмет на дейност
изграждане на оранжерийни обекти
Със заповед №2742/02.09.1976 г. Базата на бившето Строително
управление „Оранжерии“ при ДСО „Балканстрой“, находяща се в землището
на с. Негован, заедно с всички транспортни средства, багери. Машини,
съоръжения и складове с имуществото в тях се предава на Строително
управление №3.
Със заповед №1443/17.08.1977 г. складовото стопанство, намиращо се в
с. Негован е предадено на Дирекция „Оборудване“.
Със заповед №3409/20.12.1976 г. цялото имущество, числящо се на СУ
„Оранжерии“ при ДСО, е предадено на ПКБО при ДСО „С.“, чиято дейност е
прекратена с Решение №1 от 26.06.1989 г. на Столичния народен съвет и
чийто правоприемник е ОФ „С.“, вписано в Регистъра за държавните и
общински предприятия с решение №3 от 14.06.1995 г.
Видно от протокол №22/31.01.1997 г., считано от 01.02.1997г.,ОФ „С.“
се преобразува в „С.“ ЕАД и приема всички негови активи и пасиви.
Преобразуването е вписано във фирмени регистър с решение от 20.10.1998 г.,
постановено по фирмено дело №967/1989 г. по описа на Софийския градски
съд.
С решение №6 от 04.07.200 г., постановено по фирмено дело №967/1989
г., е вписана промяна в наименованието - "С." АД,
С приемането на Указ 56 за стопанска дейност /обн.ДВ
бр.4/13,01,1989год./ се предвижда създаването на фирми като самостоятелни
стопански субекти /чл.10, ал.1 от Указа/, чието имущество съгласно чл.20,ал.1
се състои от право на собственост, съответно на стопанисване, ползуване и
други вещни права, права върху обекти на интелектуална собственост, ценни
книги, дялово участие в сдружения, вземания и други права и задължения.
Съгласно § 5 от ПЗР на Указа заварените от указ 56 предприятия и
обединения се реорганизират във фирми по реда на чл. 11, в конкретния
случай, доколкото се касае до ОФ С., с решение на Общински народен съвет.
С на приемането на Търговския закон през 1991 година се създава
възможността за преобразуване на държавни предприятие в търговски
4
дружества. В този смисъл видно от решението на СНС ОФ С. се учредява на
основание съществувалите до момента държавни предприятия, включени в
Стопанско обединение „С.“ като поема активите и пасивите на прекратените
организации по баланса към датата на прекратяване. Към този момент липсва
нормативна уредба относно вещните последици при поемане на имуществото
на преобразуваните организации. Едва с приемане на постановление на
Министерски съвет №201 от 25.10.1993 г. за прехвърляне на вещни права
върху недвижими имоти при образуване, преобразуването на държавни
предприятия и разрешенията в същото, които следва да се приложат и за
общинските предприятия, е предвидено, че при преобразуване на държавни
предприятие в еднолични търговски дружества с държавно имущество
правото на собственост върху земята и другите недвижими имоти, които са
били предоставени за стопанисване и управление се внася в капитала на тези
дружества, освен ако в акта за тяхното преобразуване не е посочено друго.
Собствеността се придобива с вписване на преобразуването.
С оглед горните мотиви и доколкото по делото не са налице данни за
разпореждане с процесния имот, се налага извод, че същият е собственост на
дружеството – ищец „С.“ АД.
Поради основателност на главното основание, не следва да се разглежда
посоченото от ищеца евентуално основание за придобивна давност.
Предвид изложеното и поради съвпадение на крайните изводи на двете
съдебни инстанции, обжалваното първоинстанционно решение следва да се
потвърди, а подадената срещу него въззивна жалба следва да бъде отхвърлена
като неоснователна.
По разноските:
Предвид изхода от делото и на основание чл. 78,ал. 1 ГПК, право на
разноски има въззиваемата страна. От въззиваемата страна се претендира
адвокатско възнаграждение в размер на 7 200 лв. с вкл. ДДС, срещу който
размер своевременно е възразено по реда на чл. 78,ал. 5 ГПК.
На съда е служебно известна практиката на Съда на европейския съюз
по дело C‑438/22, с която изцяло е съобразена и практиката на Върховния
касационен съд, съгласно която посочените в Наредба №1/2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения размери на
адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при
определяне служебно на възнаграждения, но без да са обвързващи за съда
/Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908 по описа за
2022 г. на ВКС/.
Съдът, като взе предвид горното и правната и фактическа сложност по
делото, броя на проведените съдебни заседания, обема на събрания
доказателствен материал, намира, че претендираният размер е прекомерен, и
следва да бъде намален на основание чл. 78,ал. 5 ГПК до справедливия размер
от 3 549,57 лв., платими от въззивника.
Така мотивиран, съдът
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение от 14.06.2021 г., постановено по гр. дело
№24400/2018 г. по описа на Софийския районен съд, 44 състав в цялост.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Столична община, БУЛСТАТ
****, с адрес: гр. София, ул. „Московска“, №33 да заплати на „С.“ АД, ЕИК
****, със седалище и адрес на управление : гр. София, р-н Триадица, ул.
„Метличина поляна“, **** сумата от 3 549,57 лв. – адвокатско
възнаграждение за процесуално представителство пред въззивната инстанция.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба пред Върховния
касационен съд в едномесечен срок, считано от датата на съобщаването му на
страните, при условията на чл. 280 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6