Р Е Ш Е Н И Е

 

№ ______

 

 

гр. София, 26.04.2018 г.

 

 

В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, IV-Д въззивен състав, в публичното заседание на двадесети март през две хиляди и осемнадесета година в състав:                  

                       

 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТОМИРА  КОРДОЛОВСКА

          ЧЛЕНОВЕ: СОНЯ НАЙДЕНОВА

                                БИЛЯНА КОЕВА

 

при участието на секретаря Капка Лозева като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 9711 по описа за 2017 година, за да се произнесе, взе предвид следното:

 

                   Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.

 

                   С решение № 12474 от 19.01.2017 г., постановено по гр. д. № 75205/2015 г. на СРС, 119 състав, е отхвърлен предявеният от К.К.С. срещу П.П.„Г.“ иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване, че ответната партия дължи на ищеца сумата от 23 400 лв., представляваща неустойка по чл. 7.1 от договор за наем от 18.03.2013 г. за месеците април, май, юни и юли 2014 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение до окончателното плащане, за което вземане е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 10.09.2015 г. по ч. гр. д. № 44862/2014 г. на СРС, 119 състав.

Недоволен от така постановеното решение е останал ищецът К.С., който чрез процесуалния си представител адв. Я. го обжалва в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, на съществени процесуални правила и необоснованост. Поддържа, че при непълно анализиране на установените факти по делото, без да вземе предвид всички събрани доказателства и при превратно тълкуване на свидетелските показания без да обсъди навадените от ищеца доводи съдът е приел, че облигационното правоотношение между страните е било прекратено едва на 31.07.2014 г., поради което е неустойката за забава е недължима. Излага съображения, че при уговорен краен срок на договора за наем, същият следва да се счита за прекратен с изтичането му, от който момент за наемателя възниква и задължението за връщане на имота. Като застъпва тезата, че срокът на договора може да бъде променен, респ. удължен само по волята на страните и само ако това е било изрично предвидено в него, в който случай настъпвала новация, жалбоподателят изразява несъгласие и с извода на първоинстанционния съд, че в случая договорът бил продължен по реда на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. Моли решението да бъде отменено и вместо него предявеният установителен иск – уважен.

Въззиваемата П.П.„Г.“ не ангажира становище по жалбата.

                   Съгласно чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на цялото решение, по допустимостта – само в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. При тези правомощия, като взе предвид наведените оплаквания и доводи и като съобрази доказателствата по делото, съдът намери от фактическа и правна страна следното:

          Предявен е иск с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК във връзка с чл. 92, ал. 1 от ЗЗД за установяване, че ответникът ПП „Г.“ дължи на ищеца К.К.С. сумата от 23 400 лв., представляваща неустойка за забава по чл. 7.1 от договора за наем от 18.03.2013 г. за месеците април, май, юни и юли 2014 г., за което вземане е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК на 10.09.2015 г. по ч. гр. д. № 44862/2014 г. на СРС, 119 състав.

                   От фактическа страна по делото не се спори, а и при съвкупна преценка на събраните доказателства се установява, че на 18.03.2013 г. между ищеца С. и трето неучастващо в делото лице В.С., от една страна, и ответника ПП „Г.“ от друга, е сключен договор за наем, по силата на който физическите лица предоставили на партията за временно и възмездно ползване техния собствен недвижим имот, находящ се във в.з. „Беловодски път“ в гр. София, срещу насрещно поетото задължение за плащане на наемна цена в размер на 2000 евро месечно. Видно от съдържанието на изричната клауза на чл. 3.3 от договора, същият е сключен за срок до 20.02.2014 г. Съгласно чл. 7.1., ако наемателят не изпълни задължението си да върне имота след прекратяване на договора, той дължи неустойка в размер на уговорената наемна цена за всеки месец. Не се спори, че след изтичане на срока ответникът е продължил да ползва имота, а ищецът – да получава наемната цена, като след разменена кореспонденция чрез взаимно изпратени нотариални покани, на 31.07.2014 г. наемателят е върнал ключовете от сградата на наемодателя, в удостоверение на което е съставен и протокол от същата дата, в който ищецът заявил, че приема ключовете, но не счита договора за прекратен, тъй като не всички повреди, нанесени при ползването на имота, са били отстранени.

                   При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна предявеният иск за неоснователен, по следните съображения:

          Между страните е съществувало валидно възникнало облигационно отношение по договор за наем, в който изрично е била уговорена мораторна неустойка при забавено изпълнение на задължението на наемателя да върне наетия имот след прекратяване на договора. Забавата, на която се основава претенцията, обаче, не се установява. Действително, договорът за наем е по дефиниция срочен, доколкото ползването на отдавания под наем имот винаги се предоставя само временно (а не постоянно), но изтичането на уговорения срок не винаги има автоматично прекратително действие спрямо облигационната обвързаност на страните. Така, съгласно изричната разпоредба на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, изтичането на срока няма прекратителен ефект за наемното отношение, щом наемателят и след срока продължи да ползва имота със знанието и без противопоставянето на наемодателя. В тези случаи наемното отношение се трансформира в безсрочно и може да бъде прекратено с едномесечно предизвестие, отправено от всяка една от страните. Щом ползването е продължило  след изтичане на срока и наемателят е продължил да плаща наемната цена, без значение е готовността му да върне държането, както и съображенията, поради които наемодателят отказва да го получи. В тази връзка, неоснователен е доводът на жалбоподателя, че изявените от него  претенции за нанесени щети при ползването на имота следвало да се тълкуват като противопоставяне по смисъла на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД. В настоящия случай такова противопоставяне липсва, напротив, установява се мълчаливото съгласие за продължаване на действието на договора, изводимо от поведението на наемодателя, който е продължил да приема плащане на цената, която е била уговорена за ползването. Задължението на наемателя да върне вещта по чл. 233, ал. 1 от ЗЗД възниква с прекратяването на договора за наем. В случая такова прекратяване не се установява към процесния период, поради което и вземане за неустойка за забавено изпълнение на това задължение за същия период не е възникнало. Ето защо, искът за установяване, че такова вземане съществува, следва да бъде отхвърлен.

                   Поради съвпадане на изводите на двете съдебни инстанции и в упражнение на правомощията си по чл.271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди обжалваното решение.  

Воден от гореизложеното, съдът

 

      Р  Е  Ш  И :

             

          ПОТВЪРЖДАВА решение № 12474 от 19.01.2017 г., постановено по гр. д. № 75205/2015 г. на СРС, 119 състав.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от съобщението до страните за постановяването му.

 

           ПРЕДСЕДАТЕЛ :               ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.