Р Е Ш Е Н И Е
№ 260501
гр. Варна, 02.10.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, XLI – ви състав, в публично заседание проведено
на единадесети септември през две хиляди и двадесета година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: С.Т.
при секретаря Х.И., като разгледа докладваното от
съдията гр.дело № 17493 по описа за 2019г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството
по делото е образувано по искова молба от ***, с БУЛСТАТ *** и адрес гр.****,
представляван от кмета И.Н.П., чрез пълномощника му юрисконсулт В.М. срещу К. „***“,
с ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр.***, с която са предявени
обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр.
чл.59 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответника
дължи на ищеца следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение №
5857/29.07.2019г. по ч.гр.д.№ 11774/2019г. по описа на ВРС:
сумата
от 2410,80 лв. /две хиляди
четиристотин и десет лева и осемдесет стотинки/, представляваща обезщетение за разполагане на обект върху
общинска земя без правно основание – павилион за търговска дейност с площ
от 56 кв.м, находящ се в гр. ***, за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018г.,
сумата от 73,47 лв. /седемдесет и
три лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху обезщетението, начислена за периода от
01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, сумата от 239,68 лв. /двеста тридесет и девет лева и шестдесет и осем
стотинки/, представляваща цена на предоставената услуга по сметоизвозване за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018
г., сумата от 6,87 лв. /шест лева и
осемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху цената на предоставената услуга, начислена за
периода от 01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 24.07.2019 г., до окончателното изплащане на
задълженията.
Ищецът основава исковите си претенции на следните фактически твърдения, заложени в обстоятелствената част на исковата молба:
В полза на *** по Частно гражданско дело (ЧГД) №11774/2019г. на Районен съд - Варна били издадени изпълнителен лист №5923/29.07.2019г. и Заповед №5857/29.07.2019г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417, т.2 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК), по силата на която длъжникът „***, бил осъден да заплати на ***, сумата от 2410,80 лв. /две хиляди четиристотин и десет лева и осемдесет стотинки/, представляваща обезщетение за разполагане на обект върху общинска земя без правно основание – павилион за търговска дейност с площ от 56 кв.м, находящ се в гр. ***, за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018 г., сумата от 73,47 лв. /седемдесет и три лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху обезщетението, начислена за периода от 01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, сумата от 239,68 лв. /двеста тридесет и девет лева и шестдесет и осем стотинки/, представляваща цена на предоставената услуга по сметоизвозване за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018 г., сумата от 6,87 лв. /шест лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху цената на предоставената услуга, начислена за периода от 01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 24.07.2019 г., до окончателното изплащане на задълженията.
*** следвало да заплаща месечна цена на право разполагане от 344.40 лв. на месец и цена на услугата сметоизвозване в размер на 0.02 лв. на кв.м. на ден. Към момента на предявяване на иска длъжникът продължавал да ползва земя общинска собственост без основание, за разполагане на обект, като същевременно не заплащал дължимото на *** обезщетение. При многократните проверки, извършени от длъжностни лица към Район „***“ се установило, че разположеният от ответника обект продължава да заема общински терен без издадено разрешение за поставяне.
От направената справка в административно-информационната система ИМЕОН за задължените физически и юридически лица на ***, се установявало, че за периода 01.06.2018г. - 31.12.2018г. „***“ не е заплатил сборна главница в размер на 2730.82 лева, представляваща неплатена цена на право на разполагане и цена на услугата сметоизвозване за преместваем обект, както и сумата от 80.34 лева обща лихва върху главницата, изчислена към 15.01.2019г.
*** изрично се е противопоставила на поведението на ответника, изразяващо се в ползване на общински терен, без да заплаща цена на разполагане. С ответника били правени опити за разрешаване на спора относно заплащането на дължимата сума по пътя на преговорите, чрез изпращане на покани за доброволно плащане, но такова съгласие не е било постигнато, поради което било образувано и производство по чл.417, т.2 от ГПК.
В срока по чл.131 от ГПК е постъпил отговор от ответника, с който оспорва исковете за установяване дължимост на суми за сметоизвозване и за мораторна лихва върху тази сума като недопустими, а останалите искове като неоснователни.
Ответникът поддържа, че съгласно чл.62, ал.3 ЗМДТ такса битови отпадъци се заплаща за събиране, извозване и обезвреждане в депа или други съоръжения на битовите отпадъци, които се генерират в имотите. Таксата се определяла от Общински съвет, а установяването, обезпечаването и събирането ѝ се извършвало по реда на чл.4, ал.1-5 ЗМДТ. При спор между *** и субекта, който дължи такса смет процедурата се движела по реда на ДОПК и спора се решавал от административен съд.
В случай, че исковете се приемели за допустими, то те се явявали неоснователно. Ответната кооперация заплатила на 16.03.2018г. дължимите за календарната 2018г. данък сгради и такса смет за ***, находящ се в гр.***.
*** била правоприемник на РПК „***“, която се преименувала на ПК „***“ през 1986г. При последващи промени, разпределение на капитал, процесния магазин, ведно с много други материални активи преминали в собственост на ответната кооперация.
Магазинът не представлявал преместваем обект по смисъла на чл.56 ЗУТ. Магазинът не бил поставян по процедурата описана в Наредбата за определяне на и администрирането на местните такси и цени на услуги на територията на ***, която регулирала поставянето на преместваеми обекти. Магазинът бил построен от РПК „***“ на два етапа с две отделни разрешителни. Първо на ***г. бил издаден позволителен билет №*** за изграждане на „***“, а с отделно разрешение №***г. бил достроен санитарен възел и две от стените на павилиона били изградени с тухли и измазани. Ответникът твърди, че според техническите му характеристики, магазинът представлява „строеж“ по смисъла на т.38 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и не отговаря на определението за „преместваем обект“ обективирано в т.80 на същите допълнителни разпоредби. Посочения в отговора на исковата молба „позволителен билет“ бил равностоен правно на „разрешение за строеж“ и той, както и разрешението от 1992г. трябвало да се пазят в *** поне 100 години. Ищецът можел сам да направи справка в архивите си дали съществуват тези документи, които били притежавани от ответната кооперация като копия.
С посочените документи ответната **** през 2015г. провела производство по съставяне на нотариален акт по обстоятелствена проверка, която започвала с молба – декларация. В тази молба *** отбелязала, че имотът не е общинска собственост. Ответната кооперация разполагала с нотариален акт №162/2016г., който установявал, че магазинът е собственост на кооперацията. Магазинът бил нанесен в кадастралната карта, имал идентификационен номер и *** начислявала и получавала данъци за него. Магазинът не бил нанасян в схемата на преместваемите обекти подписана от главния архитект на общината.
С искания от 29.11.2007г. и 18.08.2017г. председателите на кооперацията поискали от кмета на *** да деактува като общинска собственост земята, върху която е построен магазинът и прилежащия към обекта терен, на основание пар.26 от ПЗР към ЗИД на Закона за кооперациите. Това било предмет на друго дело, но по същество имало значение за разрешаване на настоящия правен спор, тъй като имотът, върху който е изграден магазина не бил общинска собственост.
В открито съдебно заседание страните поддържат изложеното в исковата молба и отговорите по нея и претендират присъждане на направените по делото разноски.
СЪДЪТ,
преценявайки събраните, по делото доказателства, по реда на чл. 12 от ГПК
и чл. 235, ал.
2 от ГПК, приема за установено следното от фактическа страна:
В периода от
14.06.2018г. до 05.12.2018г. ежемесечно служители на *** са съставяли
констативни протоколи, с които да удостоверят, че ответната кооперация е
разположила павилион с площ от 56.00 кв.м. на общински терен с адрес гр.***
/л.9-15/.
На 06.12.2018г. ***
е изпратила покана до ответната кооперация за заплащане в седемдневен срок от
получаване на поканата на сумата от 2650.48 лева за ползване на общински терен,
находящ се в гр.***,както и законна лихва за просрочие. Поканата е получена от
представител на ответната кооперация на 12.12.2018г. /л.16-17/.
От представен от
ищцовата страна Акт за частна общинска собственост № ***г. за поземлен имот с
ид. № ***, в който е вписано, че в имота има сграда с идентификатор № ***
/л.52/.
С отговора на
исковата молба е представен нотариален акт за собственост на недвижим имот от ***г.,
поправен с нотариален акт за поправка на нотариален акт за собственост на
недвижим имот от ***г., с който ***“ е призната за изключителен собственик на ***,
с идентификатор № ***, със застроена площ от 56 кв.м., находящ се в гр.***
/л.36-37/.
Ответникът е
представил също документите послужили за съставяне на горепосочения нотариален
акт, от които се установява следното:
На ***г. е издаден
Билет №*** за строеж в гр.***, с който на ***“ е позволено да постави железен
павилион за хранителни стоки с размери 6/8 в с.*** на означено в скицата на
билета място. С решение на ИК на ОНС
Варна от ***г. ***“ – Варна е преименувано на ПК „***“. На 21.07.1986г. *** дал
съгласие активите и пасивите на ПК „***“, сред които бил и *** в с. ***, да
преминат към ПК „***“ считано от ***г. На ***г. във регистрите към ВРС е
вписана ПК „***“, на която с протокол от ***г. от ПК „***“ са предадени обекти,
сред които и *** в с. ***. На ***г. бил съставен акт за частна общинска собственост
относно ПИ с идентификатор *** по КККР на гр. Варна. На ***г. нотариус с район
на действие ВРС е признал ПК „*** за собственик на ***, представляващ сграда с
идентификатор *** по КККР на гр. Варна“, разположен в ПИ с идентификатор ***.
За изясняване
фактическата страна на спора е допусната съдебно-техническа експертиза.
В заключението си
вещото лице посочва, че сграда с идентификатор № ***– търговски обект –
отговаря на техническите изисквания на т.38 от §5 от Допълнителните разпоредби
на ЗУТ. Сградата е на един етаж и се състои от полумасивна част (търговска
зала) и масивна част (тоалетен възел). Вещото лице е описало подробно от какви
материали е изграден обекта и по какъв начин е закрепен за земята, като е
заключил, че е невъзможно обектът да бъде преместен в пространството, без да
загуби своята индивидуализация.
Съдът кредитира
заключението на вещото лице като мотивирано и компетентно дадено и неоспорено
от страните по делото /л.91-93/.
Предвид
така установеното от фактическа страна, СЪДЪТ
формулира следните изводи от правна
страна:
Предявеният иск е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415 ГПК за вземане произтичащо от правно основание чл. 59 ЗЗД.
Искът е допустим, тъй като е подаден в срок, вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното производство и има за предмет вземането посочено в заповедта по чл. 410 ГПК издадена по ч.гр.д. № 15855/2019 г. по описа на ВРС.
Производството се явява допустимо и по отношение на вземанията претендирани като незаплатена услуга за сметоизвозване. В тази част ищецът не претендира заплащане на местна такса, което е допустимо само по реда на ДОПК, тъй като не твърди, че ответникът е ползвател на услуга. Твърденията в исковата молба са, че ответната кооперация се е обогатила със сумите, които не е заплатила цена на право на разполагане на преместваем обект върху общински терен и цена на сметоизвозване. Претенцията в тази част е за установяване на вземане, което е основано на неоснователно обогатяване на ответника, а не е цена на предоставена и ползвана от него услуга. В този смисъла настоящия съдебен състав не споделя доводите на ответната страна за недопустимостта на производството в тази част.
С оглед изложените от страните твърдения, с доклада по делото е разпределена и доказателствената тежест между тях. В тежест на ищеца е възложено да докаже твърденията си, че ответната кооперация е поставила и държала в периода от 01.06.2018г. до 31.12.2018 г. преместваем обект – павилион, с площ 56 кв.м. върху земя общинска - собственост, находящ се в гр.***, както и размер на претендираните вземания. В тежест на ответника бе възложено да докаже, че процесния търговски обект отговаря на изискванията за „строеж“ по смисъла на т.38 от §5 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ, както и строителство е извършено от тях до 13 юли 1991г.
От заключението на вещото лице по приетата и неоспорена от страните съдебно-техническа експертиза се установява, че търговския обект на ответната кооперация отговаря на изискванията за строеж по смисъла на т.38 от §5 от Допълнителните разпоредби на ЗУТ и не може да бъде преместен в пространството без да загуби своята индивидуализация.
Нещо повече – в самият акт за частна общинска собственост, съставен на ***г. е вписано, че в имота има построена сграда с идентификатор *** – процесния търговски обект с площ от 56 кв.м., за собствеността върху който ответната кооперация се е снабдила с нотариален акт за собственост на ***г. Така ищцовата община в съставен от неин служител акт за частна общинска собственост през ***г. е признала, че търговския обект е сграда, а не преместваем обект, както се твърди в настоящето производство.
Легално определение на за „преместваем обект“ е дадено в §5, т. 80 от ДР на ЗУТ – „обект, който няма характеристиките на строеж и може след отделянето му от повърхността и от мрежите на техническата инфраструктура да бъде преместван в пространството, без да губи своята индивидуализация и/или възможността да бъде ползван на друго място със същото или с подобно предназначение на това, за което е ползван на мястото, от което е отделен, като поставянето му и/или премахването му не изменя трайно субстанцията или начина на ползване на земята, както и на обекта, върху който се поставя или от който се отделя. Преместваемият обект може да се закрепва временно върху терена, като при необходимост се допуска отнемане на повърхностния слой, чрез сглобяем или монолитен конструктивен елемент, който е неразделна част от преместваемия обект и е предназначен да гарантира конструктивната и пространствена устойчивост на обекта и не може да служи за основа за изграждане на строеж.“
В настоящето производство по безспорен и категоричен начин се установи, че търговския обект на ответната кооперация представлява строеж, а не е преместваем обект по смисъла на ЗУТ.
Ответната кооперация не е поставяла преместваем обект в имота, за който е съставен акт за частна общинска собственост, поради което не е налице твърдяното от ищеца обогатяване чрез незаплащане от страна на ответника на цена на право на разполагане на преместваем обект върху общински терен и цена на сметоизвозване. След като ответната кооперация не дължи такива обезщетения, то няма и как да изпадне в забава за заплащането им, независимо от получената покана.
Исковите претенции се явяват неоснователни и следва да бъдат отхвърлени изцяло.
На основание чл. 78, ал.3 от ГПК ответникът има право на поискани и доказани разноски. Реализираните такива са в общ размер на 572.50 лв., съобразно представеният списък на разноските. Разноските в този размер следва да се възложат в тежест на ищеца.
Мотивиран от така изложените съображения, Варненски районен съд
Р Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ предявените от ***, с БУЛСТАТ *** и адрес гр.*** срещу *** с ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр.*** искове с правно основание чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за приемане за установено в отношенията между страните, че ответника дължи на ищеца следните суми, за които е издадена Заповед за изпълнение № 5857/29.07.2019г. по ч.гр.д.№ 11774/2019г. по описа на ВРС:
сумата от 2410,80 лв. /две хиляди четиристотин и десет лева и осемдесет стотинки/, представляваща обезщетение за разполагане на обект върху общинска земя без правно основание – павилион за търговска дейност с площ от 56 кв.м, находящ се в гр. ***, за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018г., сумата от 73,47 лв. /седемдесет и три лева и четиридесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху обезщетението, начислена за периода от 01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, сумата от 239,68 лв. /двеста тридесет и девет лева и шестдесет и осем стотинки/, представляваща цена на предоставената услуга по сметоизвозване за периода от 01.06.2018 г. до 31.12.2018 г., сумата от 6,87 лв. /шест лева и осемдесет и седем стотинки/, представляваща мораторна лихва върху цената на предоставената услуга, начислена за периода от 01.07.2018 г. до 15.01.2019 г., включително, ведно със законната лихва върху главниците, считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 24.07.2019 г., до окончателното изплащане на задълженията.
ОСЪЖДА ***, с БУЛСТАТ *** и адрес гр.*** ДА ЗАПЛАТИ на ***, с ЕИК *** и седалище и адрес на управление гр.*** сумата от 572.50 лв. /петстотин седемдесет и два лева и петдесет стотинки, представляваща направени по делото разноски, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
РЕШЕНИЕТО подлежи на въззивно обжалване пред
Варненски окръжен съд, в двуседмичен срок от получаване на съобщението от
страните, че е изготвено и обявено.
Препис
от настоящето решение да се връчи на страните по делото, заедно със съобщението
за постановяването му на основание чл. 7, ал. 2 от ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: