РЕШЕНИЕ
№ 9647
гр. София, 07.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 45 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и първи март през две хиляди двадесет и трета година в следния
състав:
Председател:ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА
при участието на секретаря СИЛВИЯ К. ЗЛАТКОВА
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА К. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело
№ 20221110123131 по описа за 2022 година
Предявени са положителни установителни искове с правно основание чл.422, ал. 1
ГПК, вр. с чл. 99, ал. 1, вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. вр. чл. 240, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД и чл. 86, ал.
1 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответника съответно за
сумата в размер от 3947,13 лв., представляваща главница, дължима по Договор за кредит
PLUS-15071333/26.07.2017г., сключен между /ФИРМА/, клон Б. и ответника – В. С. Б.,
вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца – /ФИРМА/ с Приложение №
1/17.10.2018г. към Рамков договор за цесия от 27.07.2017г., ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2021г. до
окончателното изплащане на вземането, за сумата от 790,31 лв. – възнаградителна лихва по
договора за периода 19.03.2018 г. – 20.08.2019 г., сумата в размер на 420,07 лева,
представляваща мораторна лихва, за периода от 20.03.2018г. до 21.12.2021г. и за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 73266/2021г. по описа на СРС, 45 с-в.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК ответникът е подал отговор на исковата молба, с който
оспорва исковете по основание. Оспорва ответникът да е бил уведомен за извършената
цесия, поради което прехвърлянето на вземането не е породило действие спрямо него. Прави
правопогасяващо възражение за давност. Моли за отхвърляне на исковете.
В съдебно заседание, ищецът /ФИРМА/, редовно призован, не се представлява. С
молба с вх. № 68055/13.03.2023г. ищецът поддържа исковата молба и моли за уважаване на
исковите претенции.
В съдебно заседание, ответникът В. С. Б., редовно призован, не се явява, представлява
се от адвокат Х. Н., който поддържа отговора на исковата молба и моли за отхвърляне на
исковете.
Съдът, като прецени доводите на страните и като обсъди събраните по делото
1
доказателства поотделно и в тяхната съвкупност на основание чл. 235, ал.2 от ГПК, и по
свое вътрешно убеждение на основание чл. 12 от ГПК, приема за установено от фактическа
и правна страна следното:
За успешно провеждане на исковете с правно основание чл. 422 от ГПК, вр. чл. 99, ал.1
от ЗЗД, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 422 от ГПК, вр.чл. 86 от ЗЗД, в
доказателствена тежест на ищеца бе да докаже, че по силата на договор за кредит е
възникнало задължение ответника да върне заемната сума на заемодателя, а по силата
цедиране на вземането и на ищеца, като цесионер, ведно с възнаградителна лихва в
уговорения размер, че вземането е изискуемо, че вземането е прехвърлено на ищеца по
силата на договор за цесия и длъжникът е уведомен за прехвърлянето, а по иска с правно
основание чл. 86 от ЗЗД в тежест на ищеца бе да докаже наличието на главен дълг, забава на
ответника, както и размера на лихвата. При доказване на горепосочените факти в тежест на
ответника беше да докаже положителният факт на заплащане на процесните суми, както и
всичките си правоизключващи възражения.
Исковете са допустими, като депозирани от лице в полза на което е издадена Заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК в производството по ч.гр.д. №
73266/2021г. по описа на СРС, 45-ти състав, в срока по чл. 415 от ГПК, и при подадено в
срока по чл. 414 от ГПК възражение от ответника.
Съдът се произнася само по спорните между страните факти и обстоятелства. В тази
връзка ответникът не оспорва, че между /ФИРМА/, като кредитодател и В. Б., като
кредитополучател е сключен договор за кредит № PLUS-15071333/26.07.2017г., по силата на
който /ФИРМА/ предоставило на кредитополучателя кредит в размер на 5000,00 лева,
платим на 24 погасителни вноски, всяка от която в размер на 315,34 лева, при обща
стойност на плащанията от 7568,16 лева, ГЛП от 30,78% и ГПР от 40,42%. Крайният падеж
за издължаване на кредита е с дата 20.08.2019г. Не е спорно също така, че сумата по кредита
е усвоена от В. Б..
Не се оспорва и твърдението на ищеца, че по силата на Приложение № 1/17.10.2018г.
към Рамков договор за цесия от 27.08.2017г., вземането по договора е прехвърлено на
ищеца. Спорно е обаче дали цесията е породила действие спрямо ответника. С разпоредбата
на чл.99, ал.4 от ЗЗД е установено задължение на цедента да съобщи на длъжника за
извършеното прехвърляне за вземането, което уведомяване има за цел да защити длъжника
срещу ненадлежно изпълнение на неговото задължение. Доколкото прехвърленото вземане е
възникнало от правоотношение между длъжника и стария кредитор /цедента/, законодателят
е въвел изискването именно старият кредитор да съобщи за прехвърляне на вземането.
Логично законодателят е счел, че само това уведомяване ще създаде достатъчна сигурност за
длъжника и ще обезпечи точното изпълнение на задълженията му – спрямо лице, което е
легитимирано по смисъла на чл.75, ал.1 от ЗЗД. Правно релевантно за действието на цесията
е единствено съобщението до длъжника извършено от цеденета /стария кредитор/, но не и
съобщението извършено от цесионера /новия кредитор/. Уведомяването може да бъде
извършено и с пълномощно, като такова е налично по делото на л.29 по делото. Такова
уведомяване не се установява да е извършено преди подаване на заявлението за издаване на
заповедта за изпълнение. Установява се че са правени многократно опити за уведомяване на
ответника на два адреса, един от които е и адреса, посочен в договора и изведения от
справката от НБД, служебно изискана от съда. Не се оспорва обаче, твърдението на ищеца,
че писмо с изх. № УПЦ/УПИ-С-БНП/ PLUS-15071333 от 16.01.2020г. /л.36 по делото/, в
което е обективирано уведомлението за цесия е връчено на ответника. Неправилно е
становището на последния обаче, че уведомлението е връчено на тази дата – 16.01.2020г. На
практика то е връчено с отговора на исковата молба, поради което възражението на
2
ответника, че ищецът не е процесуално легитимиран да предяви настоящите искове е изцяло
неоснователно.
С разрешението дадено от ВКС в Решение |№123 от 24.06.2009г. по т.д.№12/09г. на ІІ
т.о. и Решение № 3 от 16.04.2014г. по т.д.№1711/13г. на І т.о., уведомление изходящо от
цедента, но приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с
получаването на същата, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3,
пред.първо от ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на
основание чл.99, ал.4 от ЗЗД. В настоящия случай, уведомлението е прието на л.31 по
делото и е връчено на ответника на 29.08.2022г. С оглед на представеното с исковата молба
уведомление за цесия от цесионера и изричното му упълномощаване от цедента за
съобщаване на цесията, съдът намира цесията за съобщена на длъжника. В решение на ВКС
по гр.д.№5759/2014г. е даден положителен отговор по въпроса за възможността за
съобщаване на цесията от цесионера, който е упълномощен за това от цедента. По въпроса
за валидността на съобщаването на цесия в хода на исковото производство е даден
положителен отговор в решение на ВКС по т.д.№12/2009г. В Решение № 78 от 9.07.2014 г.
на ВКС по т. д. № 2352/2013 г., II т. о., ТК също е посочено, че цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато съобщението е връчено като приложение
към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на
цедираното вземане, което се установи в производството. Затова съдът приема, че с
връчването на съобщение за извършената цесия, като приложение към исковата молба е
осъществено надлежно уведомяване за цесията. Това е така, защото самото уведомяване не е
елемент от фактическия състав на цесията, а само осигурява противопоставимостта на
договора (сключен между други лица) на длъжника, с цел предотвратяване на евентуално
ненадлежно изпълнение. Затова, както моментът, така и начинът на уведомяването на
длъжника ще имат значение за легитимацията на цесионера само, ако ответникът е изплатил
вече дълга на първоначалния кредитор или друг негов правоприемник, но не и принципно,
ако възражения за погасяване на вземането изобщо не се предявяват. Поради това, всъщност
няма значение дали и кога длъжника е получил уведомлението за цесията, ако
представителят не упражнява възражението за предходно удовлетворяване на цедента, както
е и в настоящия случай. Това положение не се променя и в хипотезата на фикционното
връчване на исковата молба на ответник, който не е намерен от съда, въпреки пълното
изчерпване на процедурата по връчване по чл. 47, ал. 5 ГПК.
По изложеното съдът намира, че цесията е породила действие и доколкото не се
оспорват останалите релевантни за спора факти и обстоятелства то главният иск е доказан
по основание. В срока по чл. 131 от ГПК ответникът е релевирал правопогасяващо
възражение за давност. Погасителната давност е период от време, определен по
продължителност от закона, през течение на който, ако носителят на едно субективно право
не го упражнява, това право се погасява. Действието на погасителната давност е такова, че
вследствие на волеизявлението на длъжника се погасява правото на иск или правото на
принудително изпълнение и втори път правото на иск не може да бъде упражнено. Съгласно
разпоредбата на чл. 110 от ЗЗД с изтичането на петгодишна давност се погасяват всички
вземания, за които законът не предвижда друг срок, като в случая приложима е общата
петгодишна давност. В обсъжданата хипотеза изискуемостта на главното вземане е
настъпила на крайния падеж по договора – 20.08.2019 г., когато е била последната падежна
дата по договора за кредит. Заявлението за издаване на заповед за изпълнение е подадено в
съда на 22.12.2021г., когато давността е прекъсната, а впоследствие е спряла да тече, като до
дата 22.12.2021г. не е изтекла предвидената в закона давност за погасяване на задължението,
поради което възражението за давност е неоснователно.
3
Инкорпорираните в анюитетните вноски договорни/възнаградителни лихви, от друга
страна се изсрочват с кратката тригодишна давност по чл. 111, б. "в" от ЗЗД. Това е така,
доколкото цитираната разпоредба не разграничава видовете лихви (възнаградителна или
обезщетителна, договорна или законна ), посочвайки, че за тях се прилага специалната
тригодишна давност. Обстоятелството, че се касае за елемент на анюитетната вноска, част от
която е и разсрочено плащане по главницата според настоящият съдебен състав не придават
цялостен характер на вземането за лихви, нито характер на разсрочено изпълнение на
задължението за акцесорното притезание за лихва, тоест основанията за претендиране на
главница и лихва според съда са различни, поради което за лихвата, като периодично
плащане, изискуемостта на вземането ще настъпи при неплащане на съответната анюитетна
вноска. Договорната лихва се претендира, за периода от 19.03.2018г. до 20.08.2019г., като
давността е прекъсната на дата 22.12.2021г., следователно за периода от м.03.2018г. до
м.11.2018г. сумата за договорна лихва е погасена по давност. Сумата по договора за
договорна лихва, включена в анюитетните вноски е в размер на 1896,16 лева, от които се
претендира сумата от 790,31 лева, като погасена по давност се явява сума в размер на 395,16
лева, следователно тази претенция следва да бъде уважена за сумата от 395,15 лева, а за
сумата от 395,16 лева следва да бъде отхвърлена.
Иска за мораторна лихва също се погасява с изтичане на тригодишен давностен срок. С
оглед на това и при подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение на 22.12.2021
г., то вземанията за мораторни лихви с падеж преди 22.12.2018 г. /т. е. за периода 20.03.2018
г. до 31.11.2018 г. вкл. / се явяват погасени по давност. Претендираните вземания за
мораторна лихва, изчислени служебно от съда за горепосочения период по реда на чл. 162 от
ГПК върху претендираната и уважена главница и които не са покрити с давност обаче
възлизат на процесната сума от 420,07 лева, поради което тази претенция следва да бъде
уважена до пълно предявената сума.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал.1 и ал.3 от ГПК разноски следва да
се присъдят на страните, съобразно уважената и отхвърлена част от исковете. В
производството искане за присъждане на разноски са направили и двете страни. На ищеца в
заповедното производство следва с оглед уважената част исковете да му се присъдят
разноски в размер на 141,42 лева. В исковото производство ищецът е заплатил държавна
такса в размер на 103,15 лева, като на ищеца следва на основание чл. 78, ал.8 от ГПК, вр. чл.
37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал.1 от Наредбата за заплащане на правната помощ, да му бъде
определено и юрисконсултско възнаграждение в размер на 350,00 лева, съобразно цената на
исковете и правната и фактическа сложност на делото. Така на ищеца в исковото
производство, съобразно уважената част от исковете следва да му бъдат присъдени разноски
в общ размер от 418,43 лева.
На ответника също му се следват разноски съобразно отхвърлената част от исковете.
Той претендира присъждане на адвокатски хонорар в размер на 800,00 лева, за реалното
заплащане на който са налице доказателства на л.49 по делото. С молба с вх. №
68055/13.03.2023г. ищецът е направил възражение за прекомерност на адвокатското
възнаграждение, което е основателно. Така с оглед датата на сключване на договора за
правна защита и съдействие, предхождаща изменените размери на възнагражденията
съгласно Наредба № 1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в
редакцията й с ДВ, бр. 88 от 04.11.2022г., на основание чл. 7, ал.2,т.3 от Наредбата на
ответника следва да се определи възнаграждение в размер на 587,88 лева, а с оглед
отхвърлената част от исковете следва да се присъди в размер на 45,04 лева.
Така мотивиран, съдът:
4
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между страните по исковете чл. 422 от
ГПК, вр. чл. 99, ал.1 от ЗЗД, вр. чл. 79 от ЗЗД, вр. чл. 240 от ЗЗД, чл. 422 от ГПК, вр. чл. 86
от ЗЗД, предявени от /ФИРМА/, ЕИК ************ срещу В. С. Б., ЕГН **********, че В.
С. Б. дължи на /ФИРМА/, сумата в размер от 3947,13 лв., представляваща главница,
дължима по Договор за кредит PLUS-15071333/26.07.2017г., сключен между /ФИРМА/, клон
Б. и ответника – В. С. Б., вземанията по който са прехвърлени в полза на ищеца – /ФИРМА/
с Приложение № 1/17.10.2018г. към Рамков договор за цесия от 27.07.2017г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК – 22.12.2021г.
до окончателното изплащане на вземането, сумата в размер на 395,15 лв. – възнаградителна
лихва по договора за периода 01.12.2018 г. – 20.08.2019 г., сумата в размер на 420,07 лева,
представляваща мораторна лихва, за периода от 01.12.2018г. до 21.12.2021г. и за които
вземания е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК в
производството по ч.гр.д. № 73266/2021г. по описа на СРС, 45 с-в., като ОТХВЪРЛЯ иска за
договорна лихва за сумата от 395,16 лева, разликата над уважената сума от 395,15 лева до
размера на пълно предявената от 790,31 лева, за периода от 19.03.2018г. до м.11.2018г.
ОСЪЖДА В. С. Б., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК ************,
сумата в размер на 141,42 лв., деловодни разноски в заповедното производство на основание
чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА В. С. Б., ЕГН ********** ДА ЗАПЛАТИ на /ФИРМА/, ЕИК ************,
сумата в размер на 418,43 лв., деловодни разноски в исковото производство на основание
чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА /ФИРМА/, ЕИК *********** ДА ЗАПЛАТИ на В. С. Б., ЕГН **********,
сумата в размер на 45,04 лв., деловодни разноски в исковото производство на основание чл.
78, ал.3 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
съобщаването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5