Р Е Ш Е Н И Е
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
№…..………..….
Гр.София, 23.10.2019 г.
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКА КОЛЕГИЯ, IV” в” състав,
в открито съдебно заседание, проведено
на шести декември две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ: Златка Чолева Мл. Съдия Боряна Петрова
при участието на
секретаря Румяна Григорова, като разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева
гр.дело № 1906 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл.258
– чл.256 от ГПК.
Обжалва
се решение № ІІ-55-247629 от 24.10.2017г.,
постановено по гр. дело № 6733/2017г. на СРС, 55 състав, в частта, с която е признато за установено по предявени по реда
на чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК установителни искове, че К.С.Т.
дължи на „Т.С.” ЕАД , както следва:
1/ на основание чл.150 от ЗЕ-
сумата от 507,22лв., главница, включваща
неизплатена стойност на топлинна енергия и стойност на услугата за дялово
разпределение за периода м.10.2013г. – м.04.2016г. за топлоснабден имот - ап.№ 26,
находящ се в гр.София, ж.к.*******,
ведно със законната лихва от 29.11.2016г.- до окончателното изплащане, както и 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД - сумата
от 53,52лв.- мораторна лихва, натрупана за периода 01.12.2013г.- 17.11.2016г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 68739/2016г. по
описа на СРС,55 състав. Решението се обжалва и в частта, с която К.С.Т. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД –
сумата от 517,50лв.- разноски по делото за първоинстанционното исково
производство и сумата от 292,50лв.- разноски за заповедното производство, на
основание чл.78,ал.1 от ГПК.
Въззивникът - ответник
К.С.Т. заявява искане за отмяна на първоинстанционното решение в обжалваната
част. Поддържа възражение за недоказаност на исковите претенции по основание и
размер. Възразява, че между него и ищеца не съществува договорно
правоотношение, тъй като по делото не е доказано да има качеството на
потребител на топлинна енергия /ТЕ/. Поддържа постановяване на обжалваното
решение в нарушение на нормите на чл.62 и чл.147 от ЗЗП. Възразява , че в
нарушение на процесуалните правила от първата инстанция не са допуснати
заявените от него с отговора на исковата молба доказателствени искания. Като
последица от това, поради липсата на доказателства за въвеждане на
абонатната станция на сградата в експлоатация и липсата на доказателства за
извършен метрологичен контрол на топломера, поддържа недоказаност на исковата
претенция за главницата – стойност на ТЕ
по размер. С изложените доводи, подробно развити в жалбата, въззивникът-ответник мотивира искането си за
отмяна на обжалваното решение и вместо него- постановяването на друго, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни. В съдебно заседание
моли съда да вземе предвид, че не разполага със средства за заплащане на
претендираните от ищеца суми, поради тежко материално състояние, с оглед на
което се издържа от социални помощи, както и поради тежко заболяване, от което
страда.
Въззиваемата страна
„Т.С.“ ЕАД не депозира писмен отговор на жалбата в срока по чл.263,ал.1 от ГПК и не заявява становище по
жалбата.
Третото лице – помагач на ищеца
- „Т.с.“ ЕООД – не заявява становище по въззивната жалба.
Софийски градски съд,
като обсъди становищата и доводите на
страните и доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност по реда
на чл.235,ал.2 и ал.3 от ГПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна:
Въззивната
жалба е подадена в срок , от легитимирано лице и срещу подлежащ на въззвивен
инстанционен контрол съдебен акт, поради което е процесуално допустима и следва
да бъде разгледана по същество.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК, настоящият съдебен
състав установи, че обжалваното решение е валидно и допустимо. Ето защо, съдът
дължи произнасяне по съществото на правния спор в рамките на доводите, заявени
с въззивната жалба, от които е ограничен, съгласно нормата на чл.269,предл.2 от ГПК.
Настоящият
съдебен състав намира, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение е
прието, че от събраните по делото доказателства се установява, че ответникът
има качеството на клиент на топлинна
енергия за битови нужди по смисъла на чл.150,ал.1 от ЗЕ и пар.1,т.2“а“ от
ЗЕ, като собственик на процесния
топлоснабден имот. Собствеността на ответникът върху процесния имот се установява
от представения по делото нот.акт № 195 от 07.05.1991г., том 4 по
нот.дело 395/ 1991г., с който ответникът е признат за собственик на процесния
имот, като даден му като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за
мероприятия по ЗТСУ. Именно в качеството на потребител на ТЕ от ответника е
подадена и молба-декларация до ищеца под № 28250/ 24.11.1997г.- за откриване на
партида на негово име за процесния топлоснабден имот.
Съгласно разпоредбата на чл.150, ал.1 от
ЗЕ продажбата на топлинна енергия от
топлопреносното предприятие - на клиентите на топлинна енергия за битови нужди,
се осъществява при публично известни общи условия, предложени от
топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР. Следователно между страните за
процесния период е сключен договор за продажба на топлинна енергия за битови
нужди при публично известни Общи условия за продажба, каквито са Общите
условия, публикувани във вестник „Дневник“, броя от 14.01.2008г. и тези от
12.03.2014г., публикувани във в-к 24 часа“ – броя от 10.02.2014г. и в-к „ 19
минути“, съгласно изискването на чл.150,ал.2 от ЗЕ. В случая съдът съобразява и разпоредбата на
чл. 150, ал. 3 от ЗЕ, която предоставя възможност за клиентите, които не са
съгласни с предвидените в Общите условия /ОУ/ разпоредби, в срок от 30 дни след
влизането им в сила да внесат в съответното топлопреносно предприятие
заявление, в което да предложат специални условия. Ответникът не твърди и не установява да е упражнил
правото си да възрази по горепосочения начин срещу Общите условия, поради което
съдът намира, че ги е приел. Нормата на
чл.150,ал.2 от ЗЕ не изисква публикация на Общите условия в „Държавен вестник“
като условие за пораждане на правното им действие в отношенията между страните,
както неоснователно се поддържа от ответника. Единственото законово изискване
те да са публикувани в един централен и местен ежедневник, което изискване е
спазено. С оглед изложените мотиви съдът
приема, че за исковия период от време между ищеца и ответника е съществувало
валидно облигационно правоотношение с предмет – доставката на топлинна енергия
за битови нужди за процесния имот.
Съгласно разпоредбата на чл.139, ал.1 от ЗЕ
разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се
извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото
разпределение е регламентиран в чл.139 –
чл.148 от ЗЕ и в Наредба №16-334 от
06.04.2007 год. за топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./. Топлинната енергия за отопление на сграда -
етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната
инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за
отопление на имотите /чл.142, ал.2 от ЗЕ/, като според чл.145, ал.1 от закона
топлинната енергия за отопление на имотите в сграда - етажна собственост, при
прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя въз
основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Съгласно чл.155, ал.1,
т. 2 от ЗЕ и уговореното в Общите условия сумите за топлинна енергия за
процесния период са начислявани от „Т.С.” ЕАД по прогнозни месечни вноски, за
които са издадени фактури, като след края на отоплителния период са изготвени
изравнителни сметки от дружеството, извършващо дялово разпределение. За имота
на ответната страна са издадени фактури по прогнозни месечни вноски за
процесния период от време и изравнителни сметки, изготвени въз основа на
документите за отчет на индивидуалните уреди за разпределение, като в последните документи е отразена разликата между старите и новите
показания. От тези документи, представени по делото и изготвеното въз основа на тях заключение на
съдебно-техническата експертиза и заключението на ССЕ се установява стойността
на действително доставената ТЕ за имота на ответника за процесния период
от време и стойността на услугата за
дялово разпределение е в размер на сумата от 507,22лв. От заключението на СТЕ
се установява, че за част от процесния период от време - /м.11.2013г.-
м.04.2014г./ за имота на ответника е доставяна ТЕ за отопление на два радиатора
и щранг-лира в банята, както и за БГВ и сградна инсталация, а за останалата част от исковия период е
доставяна единствено ТЕ за отопление на щнаг-лирата в банята и за сградна
инсталация, поради демонтаж на уредите за отопление и неползвано БГВ, /съгласно
подписан от ищеца констативен протокол от 02.11.2014г./. Неоснователно е
възражението на ответника за недоказан размер на задължението, обосновано с
липсата на доказателства за въвеждане на абонатната станция на сградата в
експлоатация, с липсата на доказателства за метрологичен контрол на топломера и
липсата на отчетите на топломера на сградата за исковия период. Действително по делото тези доказателства не
са представени от ищеца, но видно от заключението на СТЕ те са представени на
вещото лице и са проверени от него.
Следва да се
посочи, че на настоящия съдебен състав служебно е известно решение № 4777/13.04.2018г. по
адм.дело № 1372/2016г. на ВАС,
което не е влязло в сила, тъй като е предмет на последващ инстанционен контрол
от 5-чл. състав на ВАС, както и решение № 11603/ 31.07.2019г. по адм.дело №
13721/2017г. на ВАС, които също не е влязло в сила. Като допълнителен аргумент
следва да се посочи, че дори формулите от методиката за дялово разпределение,
установена с Наредба № 16-344/2007г. ,
да бъдат отменени с влязло в сила съдебно решение, то съдебното решение
за отмяна ще има действие само за в бъдеще – от момента на влизането му в сила,
съгласно нормата чл.195,ал.1 от АПК, поради което и не би рефлектирало върху
приложимите правни норми за конкретния казус, които остават в сила за процесния минал /предходен / период,
доколкото отмяната няма обратно
действие.
На
последно място, настоящият съдебен състав приема, че дължи произнасяне по заявените за пръв път с въззивната жалба
възражения, касаещи приложението на императивни правни норми на ЗЗП, доколкото
те не попадат в проложното поле на чл.266,ал.1 от ГПК, тъй като за тяхното
приложение съдът следи служебно при всяко положение на делото. Съдът намира за
неоснователно възражението за извършване доставката на ТЕ за процесния имот в
нарушение нормата на чл.62,ал.1 от Закона за защита на потребителите. Възражението
на ответника за „принудителна продажба“ на топлинна енергия се явява и
неоснователно и предвид обстоятелството, че
именно в качеството му на потребител на топлинна енергия, който се
намира в облигационно правоотношение с ищеца, той е подал молба-декларация за
откриване на партида на нейно име при ищцовото дружество /л.9 от делото на
СРС/, както и е подписал индивидуалните
отчети за доставената ТЕ през исковия период. Що се отнася до императивната
норма на чл.147“а“ от ЗЗП, на която се позовава ответника във въззивната жалба,
тя също е влязла в сила на 25.07.2014г.- след възникването на облигационното
правоотношение между страните и след влизане в сила на ОУ , приложими към
исковия период от време, поради което и е неприложима, тъй като има действие за
в бъдеще- от момента на влизането й в сила.
С оглед гореизложените мотиви, настоящият съдебен
състав приема, че законосъобразно и правилно с обжалваното решение искът за
главницата, представляваща стойността на доставената през исковия период ТЕ и
стойност на услугата за дялово разпределение е уважен в рамките на доказания
размер от 507,22лв.
Основателността
на претенцията за главницата- цена на ТЕ обуславя основателността и на иска за
акцесорното вземане за мораторна лихва, дължима за времето на забавата. Настоящият съдебен състав приема, че за
процесния период 01.12.2013г.- 17.11.2016г.,
ответникът е в забава за плащане на падежиралите в този период ежемесечно
дължими суми, представляващи стойност на ТЕ за времето м.10.2013г.- м.01.2014г.
Съгласно клаузата на чл.33,ал.1 от ОУ от 2008г., купувачите на ТЕ дължат
плащане на месечно дължимата сума в 30
дн.срок от изтичане на периода, за който се отнасят. Т.е. за стойността на ТЕ за първия месец от
исковия период- м.10.2013г., падежът за плащане е настъпил на 30.10.2013г. и от
деня, следващ датата на падежа, ответникът
е в забава. Това се отнася и за
стойността на ТЕ за останалата част от исковия период – до месечно дължимата
сума за м.01.2014г., чийто падеж е настъпил на 04.03.2014г.г. Настоящият съдебен състав определя обезщетението за забава по чл.86,ал.1 от ГПК
върху главницата от 161,74лв., представляваща стойност на ТЕ за периода м.10.2013г.-
м.01.2014г., което се следва на ищеца за
времето на забавата 01.12.2012г.- 17.11.2016г.
по реда на чл.162 от ГПК – в размер на 14,01лв., до който размер
исковата претенция се явява основателна.. За
разликата над тази сума от 14,01лв.- до пълния предявен и уважен размер от 43,17лв., настоящият съдебен състав
приема, че искът по чл.86,ал.1 от ГПК се явява неоснователен и като такъв -
следва да бъде отхвърлен по следните мотиви: Настоящият съдебен състав приема,
че върху главницата, представляваща стойност на ТЕ за м.02.2014г.- м.04.2016г.
, ответникът не е изпаднал в забава за
плащане, поради нищожност на клаузите на чл.33, ал.1 и ал.2 от приложимите за
този период от време ОУ от 2014г. / в сила от 12.03.2014г./. С посочените
клаузи от ОУ е регламентиран падежът за
изпълнение на задължението за плащане на стойността на ТЕ. Настоящият съдебен
състав намира, че клаузите на чл.33,ал.1 и чл.33,ал.2 от ОУ от 2014г. са
нищожни, на основание чл.146,ал.1,предл.1 от Закона за защита на потребителите,
като неравноправни - противоречащи на общия принцип за добросъвестност,
установен от нормата на чл.143,ал.1 от ЗЗП и водещи до значително неравновесие
на правата и задълженията на ищеца – търговец и тези на потребителя /купувач/ -
ответник по делото. С клаузата на чл.33, ал.1 от ОУ от 2014г. е установен падеж
за плащане на месечните дължими суми за ТЕ, определени по прогнозен дял /по
чл.32,ал.1 от ОУ/- в 30дн.срок от датата на публикуването им на интернет
страницата на продавача. А с клаузата на чл.33,ал.2 от ОУ е установен падеж за
изпълнение на задължението за плащане на дължими суми за доплащане, след
изготвянето на изравнителните сметки /по чл.32,ал.2 от ОУ/ - отново в 30
дн.срок след публикуването на интернет страницата на продавача „Т.С.“ ЕАД.
Настоящият съдебен състав приема, че така обвързаното настъпване на падежа на
задължението за плащане, с притежаването
на специално техническо средство от страна на потребителя /компютър или
смартфон /, което да му дава възможност за достъп до интернет, както и
задължаването на потребителя да обезпечи допълнително и самата възможността за
достъп до интернет, го поставя в значително неравностойно икономически
положение спрямо търговеца. Съдът приема, че потребителят не може да бъде
задължен да направи значителни по размер икономически инвестиции за снабдяване
с посочените технически средства и отделно от тях – да направи и
допълнителни парични вложения, които да
му гарантират достъп до интернет, за да може да изпълнява задълженията си по
процесния договор, чийто предмет няма връзка с тези вложения. Ето защо,
настоящият съдебен състав приема, че клаузите на чл.33,ал.1 и ал.2 от ОУ от
2014г. противоречат на императивната норма на чл.143,ал.1 от Закона за защита
на потребителите и като последица от това, на основание чл.146,ал.1, предл.1 от
ЗЗП – са нищожни. Ето защо, за
вземанията на ищеца за дължимата стойност на ТЕ за периода м.02.2014г.- м.04.2016г., които
попадат в приложното поле на ОУ от 2014г. /в сила от 12.03.2014г./, съдът
приема, че ответникът не е изпаднал в забава, тъй като липсва договорен падеж,
както и покана за плащане от страна на ищеца, съгласно изискването на
чл.84,ал.2 от ЗЗД. По отношение на
главницата – стойност на услугата за дялово разпределение, съдът приема, че
доколкото за нея липсва установен в ОУ падеж за плащане и липсва покана за
плащане, съгласно изискването на чл.84,ал.2 от ЗЗД, ответникът не е изпаднал в
забава за плащането й, поради което недължима се явява претендираната мораторна
лихва от 10,35лв.
На последно
място следва да се посочи, че макар и житейски разбираемо от съда, възражението
на ответника за липсата на парични средства, съгласно нормата на закона –
чл.81,ал.2 от ЗЗД, не го освобождава от отговорност. При липсата на парични
средства и с оглед здравословното състояние на ответника, изискващо лечение, той
разполага на първо място с правото по чл.241,ал.1
от ГПК – да поиска от съда разсрочване /изплащане на части/ на задължението. На
следващо място, ответникът , доколкото продължава да ползва ТЕ , макар и в
силно ограничено количество- за отопление на щранг-лирата в банята и за сградна
инсталация, съгласно сега действащата нормативна уредба, има правото да поиска
отпускане на целева помощ освен за отоплението с ел.енергия и за това с ТЕ по
реда на чл.4“а“ от Наредба № РД-07-5 от 16.05.2008г. за условията и реда за
отпускане на целева помощ за отопление.
С оглед изложените мотиви, настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение в частта, с която е уважената исковата претенция
по чл.86,ал.1 от ЗЗД за разликата над
сумата от 14,01лв.- до уважения размер от 53,52лв., претендирана като мораторна
лихва върху главниците- стойност на ТЕ и дялово разпределение, следва да бъде
отменено и вместо него– да бъде постановено друго, с което искът за посочената
разлика да бъде отхвърлен. В останалата обжалвана от ответника част, с която
искът за главниците е уважен в общия размер на сумата от 507,22лв., както и в
частта, с която е уважен искът за мораторна лихва върху главницата- стойност на
ТЕ, натрупана за периода 01.12.2013г.-17.11.2016г.
в размер на 14,01лв., първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено
като законосъобразно и правилно.
По разноските
по делото:
При горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1
от ГПК ищецът има правото на разноски за първата инстанция съразмерно с
уважената част от исковете от 502,41лв. /държ.такса, възнаграждения за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение/, поради което за разликата над тази сума-
до пълния присъден размер от 517,97лв. – обжалваното първоинстанционно решение
следва да бъде отменено. За заповедното производство ищецът има правото на
разноски за държ.такса и юрисконсултско възнаграждение, съразмерно с уважената
част от исковете от 283,97лв., като за разликата над тази сума – до пълния
присъден размер от 291,50лв.- обжалваното решение следва да бъде отменено.
За възивното производство ищецът не е направил
разноски, но дължи такива- държавна такса
по сметка на СГС, на основание чл.78,ал.6 от ГПК, съразмерно с уважената
част от жалбата на ответника от 0,28лв.
Ответникът не е направил искане за присъждане на
разноски и не е извършил такива по делото, поради което и не му се следват.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ
решение № ІІ-55-247629 от 24.10.2017г., постановено по гр. дело № 6733/2017г.
на СРС, 55 състав, в частта, с която е
признато за установено по предявени по реда на чл.422,ал.1 от ГПК, вр. с
чл.415,ал.1 от ГПК установителни искове, че К.С.Т. дължи на „Т.С.” ЕАД , на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – разликата
над сумата от 14,01лв.- до размера на сумата
от 53,52лв.- мораторна лихва, натрупана за периода 01.12.2013г.- 17.11.2016г.,
за която суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 68739/2016г. по
описа на СРС,55 състав, както и в
частта, с която К.С.Т. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД – разликата
над дължимата сума от 502,41лв.- до пълния присъден размер на сумата от 517,50лв.-
разноски по делото за първоинстанционното исково производство и разликата над
дължимата сума от 283,97лв.- до пълния присъден размер на сумата от 292,50лв.-
разноски за заповедното производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ
предявения
по реда на чл.422, ал.1 от ГПК, вр. с чл.415,ал.1 от ГПК от „Т.С.“ ЕАД срещу К.С.Т.
, положителен установителен иск с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – за
разликата над сумата от 14,01лв.- до размера на
сумата от 53,52лв.- мораторна лихва, натрупана за периода 01.12.2013г.-
17.11.2016г., за която е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 68739/2016г.
по описа на СРС,55 състав.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № ІІ-55-247629 от 24.10.2017г., постановено по гр. дело № 6733/2017г.
на СРС, 55 състав в останалата обжалвана част.
В
отхвърлителната част, като необжалвано, първоинстанционното решение е влязло в
сила.
ОСЪЖДА “Т.С.“
ЕАД да заплати по сметка на СГС -
сумата от 0,28лв.- дължима държавна такса по въззивната жалба на ответника, на
основание чл.78,ал.6 от ГПК.
Решението е окончателно и не подлежи
на касационно обжалване, на основание чл.280,ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.